Тема 9 Естетиката на Кант

I. Философска система

Познаваните в опита предмети се оформят, конфигурират a priori – независимо от опита, преди него. Но това „преди“ не трябва да се разбира хронологически – всяко познание е отнесено към опита, но неговата формална, структуро-определяща страна не произхожда от опита, а само се подбужда към дейност от него. Познаваното не е непосредственият сетивен отпечатък на нещо дадено и „сглобено“ само по себе си – сетивното усещане предоставя само материята. Познанието е представяне - не в смисъла на фантазиране, а на това, че емпирично даденото (материята на усещането) е организирано „субективно“, „отвътре“. То има две страни: пасивна, рецептивна - наглед, и активна, определяща - мислене. Нагледът се осъществява от сетивността, а мисленето - от разсъдъка. Пространството и времето, в които биват поместени съответно външните и вътрешните дадености, са априорни форми на нагледа, т.е. нещо „субективно“. Понятията на разсъдъка обединяват и определят многообразието в пространството и времето, предлагано от нагледа. Понятията са априорни, но има разлика между чистите (категориите) и емпиричните (извлечените от опита). Първите правят възможни вторите и представляват пределно общата, лишена от конкретна определеност основа („канава“), върху която се „монтира“ и „съчленява“ възприетото в опита и даващо „конкретиката“ многообразие. Понятието е правило, съгласно което представеното от нагледа многообразно бива подведено постъпателно под общата представа за един обект. Човекът е способен да придава единство на сетивните данни по някакви правила само въз основа на така нареченото трансцендентално единство на самосъзнанието (трансцендентална аперцепция), тоест на това, че се отнася към самия себе си. Единството и постоянството на предмета при мисловното обхождане на различните му аспекти, представени в нагледа, кореспондира с това на Аза. Способността за въображение придава предварително единство на съдържащото се в нагледа многообразие и го формализира, схематизира, за да може понятието, което си служи с набор от универсални белези, да бъде приложено върху него, например да разпознае една конфигурация от частични представи като дърво. Тя посредничи между разсъдъка и сетивността, и създаваният от нея синтез се основава също върху единството на самосъзнанието. Самата трансцендентална аперцепция, т.е. Азът като самоотношение, има морален произход и основание. Самоотнасянето не е възможно от позицията на една непосредствена самотъждественост, на едно стоене в квазибожествен „вакуум“, а единствено в рамките на моралната съпринадлежност с другите. Познаваните в опита предмети са само явления, т.е. представи в описания смисъл, не и нещата сами по себе си. Но явлението не е привидност, илюзия, а самото нещо в перспективата, „оптиката“ на човешкото познание.

Разсъдъкът (теоретичният разум) законодателства (дава правилата) в областта на способността за познание (теоретичната област), а разумът – в тази на способността за желание (практическата област). Иначе казано: предмет на теоретичния разум е природата като съвкупност от всички явления, а на практическия разум – свободата. Както бе споменато, теоретическият разум се основава върху практическия, тъй като в последния се корени Азът, трансценденталната аперцепция. Третата основна душевна способност е чувството за удоволствие и неудоволствие, по отношение на което законодателства способността за съждение.

Способността за съждение е изобщо способността, особеното да се мисли като стоящо под всеобщото. Когато всеобщото (правилото, принципът, законът) е дадено, способността за съждение, която субсумира (подвежда) под него особеното, е определяща. Когато е дадено само особеното, за което трябва тепърва да бъде намерено всеобщото, способността за съждение е просто рефлектираща. Понятието за един обект се нарича цел, защото съдържа произхода и определението му, т.е. явява се онова, заради което този обект съществува и изглежда така (вижда се, че обектите имат „практическа“ конституция, разкриват се като положени от човека, т.е. като нещо, в което той се отнася към самия себе си, така както трансценденталната аперцепция стои в основата на разсъдъчните понятия). Онова в представата за един обект, което се състои само в нейното отношение към субекта, е неговият естетически аспект, а онова, което служи за определянето му – неговият логически аспект. Субективното в една представа, което не дава никакво познание за нейния предмет (дори и да бъде ефект на подобно познание), е чувството за удоволствие или неудоволствие, свързано с нея. Това чувство се отнася до простото схващане (апрехензия) на формата на предмета, извършено от способността за въображение, без тази форма да бъде свързана с някакво понятие. Удоволствието идва от това, че способността за съждение съотнася способността за въображение, даваща особеното, с разсъдъка, даващ всеобщото, и те биват доведени до съзвучие (хармония) от конкретната форма. Предметът на представата е формално целесъобразен, т.е. съобразен с някакво неизвестно понятие. Подобно съждение относно целесъобразността на един предмет, което не предпоставя и не създава никакво понятие за него, а се основава на удоволствието от чистата му форма, се нарича естетическо. Способността за подобно съждение е вкусът, а неговият предмет – красив.

II. Аналитика на красивото

1. Първи момент на съждението на вкуса – според качеството

а) удоволствието, определящо съждението на вкуса, е без всякакъв интерес

Интересът е удоволствие, което свързваме с представата за съществуването на един предмет. Поради това той касае способността за желание. Естетически съдещият е безразличен относно съществуването на предмета, преценява го в чистото съзерцание (разглеждане).

б) удоволствието от приятното е свързано с интерес

Приятното е това, което се харесва на сетивата в усещането. Както бе отбелязано, усещането е материалната страна на представата за нещо, възприемана чрез сетивата като спадаща към познавателната способност рецептивност. Чувството за удоволствие от красивото е чисто субективно усещане, което не служи на никакво познание. Освен това приятното не просто се харесва, а доставя наслада, не просто бива одобрявано от дистанция, а създава склонност, влечение.

в) удоволствието от доброто също е свързано с интерес

Доброто е това, което се харесва посредством разума, т.е. посредством чистото понятие. То бива два вида: добро за... (полезно), което се харесва като средство, и добро само по себе си, което се харесва заради самото него. И в двата случая обаче то се отнася към волята, бидейки нещо целяно, преследвано, т.е. бива харесвано като съществуващо. За да намерим нещо за добро, трябва да имаме понятие за него, докато за да го намерим за красиво или приятно, това не е нужно. От друга страна, удоволствието от красивото произхожда от рефлексията върху един предмет, която води към някакво понятие, макар и то да остава неопределено, и поради това се отличава от приятното, коренящо се изцяло в усещането.

г) сравнение на трите вида удоволствия

Насладата е причинена патологично, чрез дразнения (афекции, стимули), и е свойствена също за животните. Удоволствието от красивото е присъщо само на хората – животински, но и разумни същества, а от доброто – за всяко разумно същество изобщо. Удоволствието от красивото е единственото свободно, лишено от принуда (при Кант моралът е нещо дължимо).

2. Втори момент на съждението на вкуса – според количеството

Красивото е това, което се представя без понятие като обект на едно всеобщо удоволствие (харесване). Сетивният вкус осъществява само частни съждения и по отношение на него важи принципът, че всеки има свой собствен вкус. Доколкото се основава на едно лишено от сетивен, т.е. частен интерес удоволствие, рефлексивното (естетическото) съждение издига претенцията за общовалидност и публичност. Това съждение изисква съгласието на всеки, без същевременно да се основава на някакво понятие (а единствено понятието е всеобщото, обективното). Няма правило, което да принуждава нещо да бъде признато за красиво (в това се състои естетическата свобода), но същевременно се очаква всеобщо съгласие. Рефлексивното съждение е единично, отнася се винаги до конкретен обект, и все пак претендира, че този предмет трябва да бъде преценен всеобщо като красив (по-късно Шелинг и Хегел ще говорят за красивото като тъждество на особеното и всеобщото). Всеобщата споделимост на естетическото съждение се основава на едно субективно, но всеобщо условие – чувството за удоволствие от съгласуваността (хармонията) на сп. за въображение и разсъдъка. Кант нарича тези съгласуваност свободна игра, защото при нея субектът не преследва някаква цел (не предпоставя понятие), пребивава в естетическа индиферентност.

3. Трети момент на съждението на вкуса – според отношението на целта

а) съждението на вкуса се основава върху една целесъобразност без цел (понятие), върху чистата форма на целесъобразността, представляваща съгласуваност на сп. за въображение и разсъдъка

б) чистото съждение на вкуса е независимо от Reiz (чар, обаяние, примамливост, но и дразнение) и Rührung (вълнение, разчувстваност, но и докосване), т.е от емпирично удоволствие (наслада)

Истинският предмет на чистото съждение на вкуса е рисунъкът (контурът) в изобразителните изкуства (живопис, скулптура, както и архитектура и градинарство, доколкото те са изящни изкуства) и композицията в музиката. Чарът на цветовете и тоновете допринася към красотата на формата не защото те са приятни сами по себе си, а защото онагледяват формата по-пълно. Дори и украсата (орнаментът), която не принадлежи вътрешно на цялостната представа за предмета, а външно, като добавка, подсилва удоволствието само чрез своята форма

в) съждението на вкуса е изцяло независимо от понятието за съвършенството

Обективната целесъобразност е външна – полезността, или вътрешна – съвършенството (осъществеността, завършеността на предмета). Както бе споменато, цел е това, чието понятие е основанието за възможността на самия предмет, т.е. неговият произход и същностна определеност. Ето защо съвършенството на предмета е съгласуваността на многообразното в него спрямо понятието му като правило на свързването.

Има два вида красота: свободна и добавена (притурена). Първата не предпоставя понятие за това, какъв трябва да бъде предметът, за разлика от втората. Красотата на един човек или сграда не е свободна. Съждението на вкуса е чисто само в преценката на свободната красота, т.е. на чистата форма без оглед на целта (ейдос без телос – повърхнинен, частичен, привиден).

г) идеалът за красота

Не може да има обективно правило, което да определя какво е красиво, тъй като съждението на вкуса се основава върху чувството на субекта, а не на понятието за обекта. Идеалът на красивото е образецът (мострата, парадигмата) на вкуса, който почива на неопределената идея на разума за един максимум, но не може да бъде представен чрез разсъдъчни понятия, а символично, в единично представяне от страна на способността за въображение. Красотата, за която се търси идеал, трябва да принадлежи на един обект на едно частично интелектуализирано съждение на вкуса (съждение, при което се взема предвид понятието за предмета). Само това, което има целта на съществуването си в себе си, е способно на идеал за красота – а това е човекът.

Кант различава между естетическата идея на нормалността и идеала за красота. Първата е единична представа на сп. за въображение, представляваща осреднения образ на целия род (природен, не само човешки), който сякаш природата е използвала за образец на своите творения в този род, но не е постигнала напълно в нито едно от тях. Нейните елементи са извлечени от опита, но цялостният образ е създаден от сп. за въображение чрез един вид наслагване на множеството репродуцирани от нея образи. Тази осреднена мостра не е целият образец на красота в съответния род, но е нейно неотстранимо условие. Тя е правилността в представянето на рода и поради това не бива да съдържа нищо специфично и характеристично. В противен случай се превръща в карикатура. Идеалът на красотата може да бъде явен само в човешки облик и се състои в израза на нравственото, в който не трябва да се премесва сетивна привлекателност.

4. Четвърти момент на съждението на вкуса – според модалността на удоволствието на предметите

Доколкото познанията могат да бъдат споделяни всеобщо, същото важи и за душевното настроение, в което се осъществяват, т.е. за съгласуваността на познавателските способности. Необходимостта на съждението на вкуса е субективна –предполага се съгласието на всички с едно съждение (преценка), което се разбира като пример за едно неприводимо правило, като основаващо се на едно общностно чувство (Gemeinsinn).

(В съждението на вкуса сп. за въображение не е репродуктивна, а продуктивна. Тя е законосъобразна без закон, т.е съгласувана с разсъдъка без понятие.)

III. Аналитика на възвишеното

1. Красиво и възвишено

а) сходства

И двете са предмет на едно рефлексивно, а не сетивно или логическо съждение. Удоволствието от тях не е свързано с усещане или понятие, а с чистото представяне, и се дължи на това, че сп. за въображение е съгласувана с разсъдъка или разума. Двата вида съждения са единични и все пак издигащи претенцията за общовалидност спрямо всеки субект, защото макар и да не дават обективно познание, се основават на общосподелимото чувство за удоволствие.

б) разлики

Красивото касае формата на предмета, която се състои в ограничаването (о- пределянето). Възвишеното се поражда от представата за безграничност и същевременно тоталност. Красивият предмет е представяне на едно неопределено понятие на разсъдъка, а възвишеният – на едно подобно понятие на разума, и може да бъде безформен. Красивото предизвиква директно едно чувство за поощряване на живота и поради това е съчетаемо с чара, докато удоволствието от възвишеното произлиза индиректно от едно мигновено възпиране и последващо още по-силно изливане на жизнените сили, и следователно, като вълнение, е сериозно, съдържащо почит или възхищение (удивление) и необединимо с обаянието. Но най-съществената разлика е тази, че красивото привежда познавателните способности, съотнасяни от способността за съждение, в непосредствена хармония, а възвишеното – в една по-особена. Идеите на разума, за които не е възможно съответно представяне, биват представени символично именно чрез една форма, несъответна на способността за въображение и несъгласуваща я с устремения към крайното, о-пределеното разсъдък. И накрая, чувството за възвишеното носи със себе си едно движение на душата, а чувството за красивото предпоставя и възпроизвежда състоянието на спокойно съзерцание.

2. Математически възвишеното

Възвишено е това, което е голямо само по себе си, отвъд всяко сравнение. Големината в смисъла на измерима величина предполага някаква мярка (мащаб). Но самата тази мярка предполага друга такава, която служи като неин мащаб, и т.н. до безкрайност. Т.е при математическото преценяване на големината не може да има нещо най-голямо, последно, завършено (тотално). Голямото само по себе си не се съизмерва с външен спрямо него мащаб и същевременно е това, в сравнение с което всичко останало е малко.

Възвишеното не може да бъде намерено в артефакти, където една човешка цел е определила както големината, така и формата, нито в природни неща, които имат определно понятие (напр. животни), защото съждението не би било естетическо, а в суровата природа и то доколкото тя не носи със себе си истинска опасност (разбушуван океаян, който няма да те залее). Докато математическото преценяване на величината може да измери всяка големина чрез прогресия, но никога не постига абсолютно голямото, нещо голямо може да бъде преценено като възвишено само естетически, а именно доколкото способността за въображение „отказва“ в опита си да го обхване наведнъж. Необхватното препраща съм една една – неопределено коя – идея на разума, която е по-голяма от всеки мащаб на сетивата. Истинската възвишеност лежи в душевното настроение на отсъждащия, а не в обекта, дал повод за това настроение. Движението на душата в чувството за възвишеното е един вид разтърсване, бързосменящо се отблъскване и привличане от един и същ обект. Прекомерното за способността за въображение е отблъскващо и плашещо, но същевременно е привличащо, защото духът е безкраен и представя себе си (дава да бъде почувстван) тъкмо в контраста, в насилието спрямо нея. Способността за въображение и разумът са съгласувани именно като неидентични и противостоящи си.

3. Динамически възвишеното на природата

Природата е динамически възвишена в естетическо съждение като мощ (сила, Macht), която няма власт (Gewalt) над нас. Който се страхува, не може да отсъжда относно възвишеното, така както обзетият от склонност и апетит – относно красивото. Подобно на това, как при математически възвишеното чувстваме превъзходството си над природата тъкмо в нейната необхватност за сетивата, при динамически възвишеното изпитваме именно пред вида на физическото си безсилие своята недосегаемост, независимост от природата. Тук не става въпрос за независимост в смисъла на самоподсигуряване и техническо подчиняване на природата, което никога не би надделяло над нея, а в този, че човекът е дух (свръхсетивност), стоящ отвъд всяка о-пределеност, или, което е същото, самоопределящ се, свободен. Гледката на могъщата природа (защото все пак трябва да се чувстваме сигурни, да не изпитваме страх, условието за което в случая обаче е естетически подсигурено – страшното е сведено до гледка) събужда у нас чувството, че онова, за което сме всекидневно загрижени (живот, здраве, богатство) и в което сме изложени на властта на природата, е нещо дребно, пред което не би трябвало да се превиваме, и което не досяга човешкото в нас.

IV. Красивото изкуство като дело на гения.

Когато изкуството има за цел да направи действителен един възможен предмет съобразно познанието за него, то е механично; когато има като непосредствено намерение чувството за удоволствие, се нарича естетическо, което от своя страна може да бъде приятно или красиво. Красивото е това, което се харесва в простата преценка – не в сетивното усещане или чрез понятие. В продукта на красивото изкуство трябва да личи, че той е именно изкуство, а не природа; но целесъобразността на формата му трябва да изглежда толкова свободна от принудата на произволни правила, сякаш той е продукт на самата природа. Природата е красива, когато изглежда същевременно като изкуство (сякаш явленията осъщестяват някаква неизвестна и неположена от човека цел); изкуството е красиво, когато изглежда същевременно като природа.

Genius – своеобразният, придаден на един човек при раждането, закрилящ и насочващ дух. Геният е талантът (природната дарба), който дава на изкуството правилото. Тъй като самият талант спада към природата, може да се каже, че геният е вроденото душевно устройство, чрез което природата дава на изкуството правилото.

1) Геният е талант за произвеждане на онова, за което не могат да бъдат дадени определени правила, следователно оригиналността е неговото първо качество.

2) Тъй като обаче може да има и оригинална безсмислица (нелепост), неговите продукти трябва да бъдат същевременно образцови (екземплярни); макар и да не произхождат от подражание, те следва да служат на останалите като критерий или правило за преценка.

3) Геният не може да опише или покаже научно как е създал своя предмет, т.е. твори един вид несъзнателно.

4) Чрез него природата предписва правилото, но не на науката, а на красивото (изящното) изкуство. В науката и най-великият откривател се отличава от най-старателния подражател или ученик само по степен, докато в изкуството тази разлика е качествена и непреодолима. От друга страна обаче, талантът в науката е способен на безкрайно прогресиращо съвършенство на познанията – както в индивидуален план, така и в цивилизационната комулация (натрупване), възможна въз основа на споделимостта на постиженията му –, докато природата поставя на гения някаква граница и тъй като тук няма споделимост на умението и надграждане, започва с всеки гений отначало.

Правилото, давано от или чрез гения, не е формула или предписание, подлежащи на разсъдъчно схващане, защото иначе съждението относно красивото би било определено според понятия. Същевременно, доколкото е изкуство, а не дело на случайността, изящното изкуство трябва да съдържа нещо механично, учебникарско, схващано и следвано съгласно правила, което се явява като цел в творческия процес (творческият процес започва законосъобразно, но завършва случайно).

За преценката на красиви предмети се изисква вкус, а за произвеждането им – гений. За да преценя една природна красота, не се нуждая от това, да имам предварително понятие какво трябва да бъде нещото, а ми харесва чистата му форма без познание на целта (понятието). В преценката на художествено красивото е необходимо да имам понятие за предмета, тъй като действащата причина (творецът) винаги е насочена към някаква цел (иначе – случайност). Т.е. по отношение на художествено красивото съждението на вкуса не е чисто, а частично интелектуализирано, вземащо предвид съвършенството (завършеността) на предмета (доколко той отговаря на целта/понятието си). Превъзходството на красивото изкуство проличава в това, че доставя удоволствие и с изобразяването на грозни предмети (с изключение на отвратителното, срв. с Лесинг). Също така в изображенията на скулптурата, които по естеството си могат да бъдат сбъркани с природата, грозните предмети трябва да бъдат представени индиректно, посредством алегории или атрибути, адресирани към разума и неговото тълкуване.

Геният е способност за създаване на естетически идеи. Естетическата идея е онази представа на способността за въображение, която дава повод да се мисли много (която е смислово неизчерпаема), без въпреки това някакво определено понятие да й бъде съответно, да може да я схване (подведе под себе си). Тя е огледалният образ на идеята на разума, което е едно понятие, на което никоя представа на способността за въображение (никой оформен наглед) не може да бъде адекватна. Когато под едно понятие бъде подведена някаква представа, което го представя (онагледява), но сама по себе си дава повод да се мисли много повече от съдържащото се в него, способността за въображение е творческа, продуктивна. Аспектите, които не се явяват представяне на определено понятие, а изразяват родството му (афинитета му) с други понятия, се наричат естетически атрибути. Като такава размиваща твърдите граници на понятията и създаваща възможност за безкрайни смислови флуктуации констелация от афинитети (облак от метафори) естетическата идея служи като представяне (символично) на една идея на разума. Както се вижда, естетическата идея е съставна представа, конфигурация от множество единични представи, които се „изплъзват“ от фиксираните си понятия (но продължавайки същевременно да онагледяват тези понятия, без да стават напълно неопределени).

Маниерниченето е гола оригиналност, стремеж към своеобразие, отличие от обикновеното без дух (без ест. идея). За целите на красотата не е толкова необходимо да си богат и оригинален на идеи, а способността за въображение да е съгласувана в своята свобода със законосъобразността на разсъдъка, тъй като без такава съгласуваност способността за въображение предизвиква само нелепост (безсмислие). Ето защо вкусът (способността за съждение) е дисциплината (Zucht) на гения (както при Волтер).

V. Класификация на изящните изкуства.

Изящното изкуство е израз на естетическите идеи и може да бъде подразделено по аналогия с трите вида израз, с които си служи човекът – думи (артикулация), жестове (жестикулация) и тонове (модулация).

1. Словесни изкуства

а) красноречие – изкуството, един интерес на разсъдъка да се осъществява като свободна игра на въображението;

б) поезия – изкуството, една свободна игра на въображението да се представи като интерес (работа) на разсъдъка (целесъобразност без цел).

2. Изобразителни изкуства, изразяващи идеи не чрез чисти представи на въображението, извикани чрез думи, а в сетивен наглед.

а) пластика – изкуство на сетивната истина: сетивната форма е дадена в нейната телесна протяжност (така, както съществува самият предмет)

Към пластиката спадат скулптурата и арх. изкуство. Първата представя понятия за неща така, както биха съществували в природата. Второто изкуство представя понятия за предмети, които са възможни само посредством изкуство. При скулптурата основното намерение е чистият израз на ест. идеи, докато при архитектурата същественото е съответствието на продукта с определена употреба.

б) живопис – изкуство на сетивната привидност: сетивният израз е даден така, както се явява в окото

Подразделя се на красиво описание на природата (същинската живопис) и красиво събиране в сбирка на нейните продукти (градинарство). Първата дава само привидността на телесната протяжност, втората – телесни предмети, които обаче само привидно са групирани за определена употреба и чиято конфигурация е предназначена само за окото (казано феноменологически, не се възприема в една ситуираност). Живопис в широк смисъл са и украсата на стаите и обличането с вкус.

3. Изкуство на красивата игра на усещанията – на слуха (музиката) и на зрението (изкуство на цветовете). Съществува двусмислие дали един тон или цвят просто доставят сетивна наслада или се харесват като част от естетическата форма (срв. с Мерло-Понти от тема 14).

Най-високо стои поетическото изкуство, защото ни позволява да почувстваме една свободна, самодейна, независима от природата способност да разглеждаме природата в аспекти, които тя не ни предлага от само себе си, нито на сетивата, нито на разума, и така да я използваме като схема на свръхсетивното. Ако става въпрос за движението на душата, на второ място е музиката, чиито математически съотношения и взаимовръзки изразяват „безобектно“ някаква ест. идея. Но ако изкуствата се оценяват според култивиращата душата функция, музиката заема последно място. Най-висок ранг измежду изобр. изкуства има живописта, защото лежи в основата на останалите в качеството си на рисувателно изкуство (рисунък=форма) и защото като преобразуваща природата в привидност е по-близо до свръхсетивното (както при Хегел).