Тема Европейска валутна система. Пътят към Еврозоната Предпоставки за създаването на Европейската валутна система

Европейското сътрудничество в областта на паричната политика в годините след Втората световна война започва със създаването на Европейския платежен съюз през 1950 г. След като на 1 юли 1968 г. влиза в сила Митническият съюз и са въведени общи външни мита, на преден план излиза идеята за задълбочаване на интеграцията в икономическата и валутната сфера.

Следвоенното състояние на пазарните икономики на Европа, Северна Америка и Япония се базира на Бретънуудската система, осигуряваща международна рамка за валутна стабилност, при която златото и американският долар са доминиращите парични стандарти. Затова авторите на Римския договор приемат, че стабилните валути ще останат като еталон, а европейската конструкция може да бъде стабилно базирана на постигането на митнически съюз и общ пазар, позволяващ свободно движение на стоки, услуги, хора и капитал.

В края на 50-те години на ХХ век Бретънуудската система започва да показва белези на нестабилност и до 1968 —1969 г. става видима заплахата от нова ера на валутна нестабилност. Пазарните колебания водят до ревалоризация на германската марка и девалвация на френския франк. Това застрашава общата ценова система на Общата селскостопанска политика — най-голямото постижение на Европейската общност по това време.

Идеята за обща валута на държавите – членки на ЕИО, се лансира за първи път в меморандум на Европейската комисия от 24 октомври 1962 г. (Меморандумът Маржолен). В него Комисията призовава¹ митническият съюз да доведе до края на 60-те години до икономически съюз с неотменимо фиксирани обменни курсове между валутите на държавите-членки. Все пак, тъй като системата „Бретън Удс“ осигурява цялостна стабилност на обменните курсове, държавите-членки преценяват, че стабилността им в рамките на ЕИО може да бъде осигурена и без да са необходими нови институционални механизми на общностно равнище.

Ето защо от меморандума не произтичат никакви действия, освен че през 1964 г. е сформиран Комитет на управителите на централните банки на държавите – членки на ЕИО (Комитетът на управителите). Той допълва Паричния комитет, предвиден в член 105, параграф 2 от Договора за ЕИО.

Първоначално Комитетът на управителите има много ограничен мандат, но с годините значението му постепенно нараства и той се превръща в център на паричното сътрудничество между централните банки в Общността.

В това си качество той разработва и управлява рамката за парично сътрудничество, въведена впоследствие на общностно равнище. Работата на Комитета изиграва решаваща роля и в окончателното преминаване към ИПС.

Към края на 60-те години международната обстановка вече се е променила съществено. Наблюдават се признаци на нарастващо напрежение в системата „Бретън Удс“ в резултат от политиката на САЩ по отношение на платежния баланс. Между държавите – членки на ЕИО, настъпват все по-големи разногласия по приоритетите на икономическата политика.

Нарастващите различия в цените и разходите в отделните държави довеждат до няколко кризи на обменните курсове и платежните баланси, а те от своя страна застрашават митническия съюз и общия селскостопански пазар, които дотогава функционират доста успешно.

През 1969 г. Европейската комисия представя план (така наречения План Бар) за изграждането на отчетлива парична идентичност в Общността. Въз основа на този план на срещата си в Хага държавните и правителствени ръководители призовават Съвета на министрите да състави план за поетапното осъществяване на икономически и паричен съюз. Задачата е изпълнена от група експерти, председателствана от министър-председателя на Люксембург Пиер Вернер. Резултатът е Докладът Вернер, публикуван през 1970 г., който предлага икономическият и паричен съюз да бъде изграден на няколко етапа до 1980 г.

Едновременно с тези събития през 1970–1971 г. са въведени първите механизми за парично и финансово подпомагане в рамките на Общността.

През март 1971 г. държавите-членки се споразумяват за осъществяването на икономически и паричен съюз. Като част от първия етап те въвеждат общностна система за постепенно стесняване на диапазона на колебание на валутите на държавите-членки. Тази система, придобила известност с названието „валутна змия“ , влиза в действие през април 1972 г.

През 1973 г. е създаден Европейският фонд за парично сътрудничество като ядро на бъдещата общностна организация на централните банки.

През 1974 г., с цел да се подобри координацията на икономическите политики, Съветът приема решение относно постигането на висока степен на сближаване в Общността и директива относно стабилността, растежа и пълната заетост.

Групата „Вернер" представя окончателния си доклад през октомври 1970 г., като разграничава три етапа в процеса на изграждане на ИПС за период от десет години. Крайната цел е неотменимо конвертируеми валути, свободно движение на капитал и постоянно фиксирани обменни курсове или при възможност — единна валута. За да бъде постигнато това, докладът поставя изисквания за по-добре координирана икономическа политика, в която лихвените проценти и управлението на резервите се определят на общностно равнище и има съгласувани регулаторни рамки на националните бюджетни политики.

Централно място в програмата заема т. нар. "змия в тунела" договореност за сближаване на колебанията на курсовете на валутите на държавите-членки една към друга и за съвместно поддържане на тяхната стойност по отношение на щатския долар. На практика "змията" не може и не успява да издържи дълго в своята първоначална форма. Международната валутна криза разстройва действието на "змията". Валутите попадат под валутни спекулации, поради което става невъзможно да се поддържа тяхната стойност към другите валути в системата. През 1977 г. Рой Дженкинс, тогавашният председател на Европейската комисия, в своя лекция в Европейския университет във Флоренция издига апел за подновяване на опитите за изграждане на ИВС. Макар и скептично, тази идея е приета и през 1978 г. е взето решение за създаване на нов валутен механизъм, подобен на предишната валутна "змия".

- да постигне устойчивост на цените и средногодишен темп на инфлация, който не надминава с повече от 1,5% темпа на инфлация в трите държави-членки с най-добри резултати в областта на стабилност на цените;

- да няма "прекомерен" дефицит в своята бюджетна политика, т. е. той не трябва да надминава 3% от брутния й вътрешен продукт, а съотношението между държавния дълг и брутния вътрешен продукт не трябва да надвишава 60%;

- да постигне среден размер на лихвения процент по дългосрочните кредити, ненадминаващ с повече от 2% лихвените проценти на страните с най-добри показатели;

- паричната единица на държавата трябва да се е вмествала без голямо напрежение в нормалните прагове на отклонение, предвидени в механизма на обменните курсове от европейската валутна система, през последните две години.

Третият етап на ИВС започва на 1 януари 1999 г. От неговото начало Европейският съюз има единна парична политика и единна валута евро. Решение за името на европейската парична единица е взето от Европейския съвет в Мадрид през декември 1995 г. Създадена е и нова институция Европейската централна банка (ЕЦБ), която замества ЕВИ. ЕЦБ заедно с централните банки на държавите-членки образуват Европейската система на централните банки. Нито ЕЦБ, нито националните централни банки ще получават инструкции от правителствата или от институциите на Европейския съюз. Тяхна основна цел ще бъде да поддържат стабилността на цените.
ВЪВЕЖДАНЕТО НА ЕВРОТО СЕ ОСЪЩЕСТВЯВА ЧРЕЗ ПРЕМИНАВАНЕ ПРЕЗ ТРИ ОСНОВНИ ФАЗИ

Първата фаза започва през 1998 г., когато се взема решение кои държави-членки изпълняват критериите от Маастрихт за въвеждане на единна валута и желаят да сторят това. Това са 11 държави-членки на Европейския съюз (без Великобритания, Дания, Швеция и Гърция).

Втората фаза започва на 1 януари 1999 г., когато е въведена единната валута за 11-те държави-членки. От икономическа гледна точка валутният съюз започва своето реално съществуване от тази дата, въпреки че банкнотите и монетите евро влизат в обращение три години по-късно. През тази фаза разплащанията в евро се извършват само чрез банкови трансфери, чекове, кредитни карти. Премахват се всички правни пречки за използване на еврото.

Третата фаза започва на 1 януари 2002 г., когато в обращение са пуснати банкноти и монети евро. Те са в обращение заедно с националните валути до 1 юли 2002 г., когато последните са изтеглени от употреба.
ПАКТЪТ ЗА СТАБИЛНОСТ И РАСТЕЖ

На срещата на върха в Амстердам през юни 1997 г. Европейският съвет постигна съгласие за създаване на Пакт за стабилност и растеж. ПАКТЪТ ЗА СТАБИЛНОСТ И РАСТЕЖ е нормативна рамка за координиране на националните фискални политики в Икономическия и паричен съюз (ИПС). Според него държавите-членки на ИВС поемат задължението за стабилни държавни финанси. Съгласно тях държави, чийто бюджетен дефицит надхвърля 3%, са задължени в рамките на определен срок да предприемат корекции в своите бюджети.

Пактът е създаден с цел поддържане на стабилни публични финанси, важно изискване за правилното функциониране на ИПС. Пактът включва предпазни и разубеждаващи мерки.

Предпазни мерки

В съответствие с тези мерки, държавите-членки трябва да представят годишни програми за стабилност (конвергенция), показващи как те възнамеряват да постигнат или запазят стабилни фискални позиции в средносрочен план, като вземат предвид неизбежния ефект от застаряването на населението върху бюджета.

Разубеждаващите мерки на пакта управляват процедурата при свръхдефицит. Тя се задейства, когато дефицитът превиши определения в Договора праг от 3% от БВП. Ако дефицитът бъде счетен за прекомерен по смисъла на Договора, Съветът издава препоръки към съответните държави-членки за неговото коригиране в определен срок. При неспазването на препоръките се преминава към следващите стъпки от процедурата, включващи възможност за санкции за страните от еврозоната.

Тъй като хората в Европа живеят по-дълго и имат по-малко деца, страните от ЕС трябва да осигурят дълготрайна устойчивост на публичните финанси поради неизбежния ефект от застаряването върху бюджета. За да се справят с това предизвикателство и като имат предвид фокуса върху дългосрочната устойчивост на реформата на пакта от 2005 г., държавите-членки установяват общи дългосрочни бюджетни прогнози на ниво ЕС и оценяват и наблюдават състоянието на всяка отделна страна. Дългосрочната устойчивост на публичните финанси се взема предвид и при оценката на програмите за стабилност и конвергенция.

На заседанието на Европейския съвет в Мадрид през декември 1995 г. лидерите на Европа приемат решение за наименованието на новата валута - евро. Другите предложения са отхвърлени поради националния им подтекст. Сред тях са „дукат“, „екю“, „флорин“, „франкен“ или използване на думата „евро“. Постигната е договореност, че наименованието трябва да бъде еднакво на всички официални езици на Европейския съюз (ЕС), като се отчитат различията между азбуките, и да бъде лесно за произнасяне. В основата на символа на еврото е залегнала гръцката буква „eпсилон“, напомняща за люлката на европейската цивилизация. Естествено, буквата „E“ е и началната буква на думата „Европа“. Двете удебелени успоредни хоризонтални линии символизират стабилността на валутата. Официалното съкращение на еврото – EUR – е регистрирано в Международната организация по стандартизация (ISO). Държавните и правителствените ръководители се договарят евробанкнотите и евромонетите да бъдат пуснати в обращение паралелно с националните валути най-късно до 1 януари 2002 г². Европейският съвет приема и решението, че еврото трябва да бъде в паралелно обращение с националните валути в продължение на не повече от шест месец. През ноември 1999 г. Съветът по икономически и финансови въпроси (Екофин) постига договореност срокът за паралелно обращение да бъде между четири седмици и два месеца. Банките ще продължат да обменят националните валути в евро и след този период, но те вече няма да представляват законно платежно средство.

Дизайнът на евробанкнотите е по идея на Робърт Калина – Централна банка на Австрия, не поради красотата и изяществото на банкнотите, а поради идеята в тях. Дизайнът на евромонетите е по идея на Люк Люикс от Белгийския кралски монетен двор.

Настоящи членки в еврозоната:

Андора, Белгия, Кипър, Естония, Финландия, Франция, Германия, Гърция, Ирландия, Италия, Косово, Люксембург, Малта, Монако, Черна гора, Холандия, Португалия, Сан Марино, Словакия, Словения, Испания и Ватикана.

Пактът ЕВРО +

Този пакт е договорен от ръководителите на държави или правителства на страните от Еврозоната и присъединилите се България, Дания, Латвия, Литва, Полша и Румъния, за укрепване на икономическия фундамент на монетарния съюз с оглед постигане на ново качество на координация на икономическата политика за повишаване на конкурентоспособността и постигане на по-висока степен на сближаване. Този пакет от мерки засяга главно области от национална компетенция и има ключово значение за повишаване на конкурентоспособността и избегване на временни дисбаланси. Конкурентоспособността е важна, за да може ЕС да расте по-бързо и стабилно в среден и дългосрочен план, за по-високи доходи на гражданите и за запазване на социалния модел.

 Пактът „Евро плюс” се базира на четири основни правила:

            а/ Да се укрепи съществуващото икономическо управление в ЕС;

            б/ Да се ориентира към действия и да обхваща приоритетните области на икономическата политика за повишаване на конкурентоспособността и сближаването;

            в/ Всяка година ще се поемат конкретни национални ангажименти от ръководителите на държавите или правителствата;

            г/ Пактът ще уважава целостта на общия пазар на ЕС.

            Участващите в пакта страни си поставят следните задачи:

1. 
   Да подобряват конкурентоспособността;
   
2. 
   Да повишават заетостта;
   
3. 
   Да стабилизират публичните финанси;
   
4. 
   Да укрепват финансовата стабилност.
   

В документа е записано, че нормално функциониращият пазар на труда е от ключово значение за повишаване на конкурентоспособността. Прогресът ще се оценява със следните показатели: дългосрочна и младежка безработица и коефициент на активност (участие). Всяка страна ще избира вида политики за повишаване на коефициентите на активност и на заетостта, като например: реформи на пазара на труда за съчетаване на гъвкавостта със сигурността, пожизнено обучение, намаление на данъците върху труда.

Специално внимание се отделя на повишаване устойчивостта на публичните финанси. Предвижда се стабилна пенсионна политика, политика за здравни и социални помощи и т.н. Пенсионните реформи ще се обвързват с националната демографска ситуация, в т.ч. продължителността на живота, ограничаване на ранното пенсиониране, стимули за наемане на възрастни работници (над 55 г.).

Предвидено е страните да спазват фискалните правила на Европейския пакт за стабилност и растеж (бюджетен дефицит до 3% от БВП, публичен дълг до 60% и други). Препоръчва се стабилност на бюджетната политика във времето чрез нейното регламентиране в конституцията или в рамков закон. Точното формулиране на фискалните правила ще се решава от страните членки под формата на първичен баланс, правилото за разходите, граница на задлъжнялостта, така че да се осигурява фискална дисциплина общо за страната и по сектори.

В документа е предвидено да се подобрява координацията на цялата бюджетна политика, като превантивна мярка за предотвратяване на голяма публична задлъжнялост. Записано е, че преките данъци остават в компетенция на страните членки. Предвидена е обаче прагматична координация на данъчните политики. Страните членки ще обсъждат проблеми на данъчната политика, ще обменят мнения по най-добри данъчни практики, за избегване на вредни практики, за мерки срещу измами, неплащане на данъци. Записано е също, че изработването на обща основа за корпоративния данък може да бъде крачка към по-добра съгласуваност между националните данъчни системи, като се уважават националните данъчни стратегии, т.е. подсказан е стремеж към сближаване на данъците.

Силният финансов сектор е от ключово значение за стабилността на Еврозоната. Препоръчва се страните членки да вземат мерки за стабилизиране на банковите си системи, в т.ч. и чрез провеждане на строги банкови стрес тестове. Предвижда се за всяка страна да се наблюдава нивото на частния дълг на банките, на реалния сектор и на домакинствата.

В решението на Европейския съвет се предвижда страните членки да представят всяка година на най-високо ниво, мерки за конкретни действия за следващите 12 месеца. Изборът на мерките ще се прави от съответните страни. Тези ангажименти ще се отразяват в националните програми за реформи и в програмите за стабилност, които ще се представят за оценка от Европейския съвет, Европейската комисия и еврогрупата.

На същата сесия Европейският съвет прие решение за създаване на Европейски стабилизационен механизъм (ЕСМ) – приложение 2.  Той важи само за страните членки на Еврозоната. Той предвижда до 500 млрд. евро за подпомагане на държавите и ще влезе в сила от 1 юли 2012 г. С квалифицирано мнозинство от 85 процента от страните в еврозоната ще могат да вземат решение да бъде подпомогната държава чрез този механизъм. Като страна извън еврозоната България не участва в този механизъм.

На срещата на върха на ЕС на 8 и 9 декември 2011 г. в Брюксел бе взето решение страните членки да предоставят средства на базираната във Вашингтон международна финансова институция в замяна на нейната помощ за изпаднали в затруднено положение държави от еврозоната.  България, Румъния и Унгария - страни от ЕС, които не са част от еврозоната - няма да предоставят никакви допълнителни средства на МВФ.

Полша- 6 милиарда евро.

Дания - 5,4 милиарда евро.

Швеция –да, но неизвестна сума

Потвърдилите участието си страни са: Австрия с 6,13 млрд. евро, Белгия (9,99 млрд. евро), Кипър (0,48 млрд. евро), Финландия (3,76 млрд. евро), Франция (31,4 млрд. евро/, Германия (41,5 млрд. евро), Италия (23,48 млрд. евро), Люксембург (2,06 млрд. евро), Малта (0,26 млрд. евро), Холандия (13,61 млрд. евро), Словакия (1,56 млрд. евро), Словения (0,91 млрд. евро), Испания (14,86 млрд. евро)

Новата фискална рамка на Европа (към декември 2011 г.)

Националните бюджети в еврозоната да са по принцип балансирани. Този принцип ще се счита за спазен, ако годишният структурен дефицит не надхвърля 0,5% от номиналния БВП. Това правило трябва да се приложи в националното законодателство на конституционно или еквивалентно ниво и че за това ще следи Европейският съд.

Предвиждат се автоматични санкции за страни, чийто номинален дефицит надхвърля 3% от БВП, освен ако еврозоната не реши друго с квалифицирано мнозинство (т.нар. златно правило).

Предлага се и да се комбинират ресурсите на сегашния и бъдещия спасителен фонд на ЕС през 2012-2013 г., за да се помогне за укрепването на еврото. Предлага се Европейският стабилизационен механизъм (EFSF/ESM) от 500 млрд. евро да се въведе година по-рано - през юли 2012 г.