Тема Фиксирани и плаващи валутни курсове

Професия: Финансист

Специалност: Банково дело

Тема 1. Фиксирани и плаващи валутни курсове.

Разграничаваме два вида валутно-разменни системи. Първият вид са така наречените фиксирани валутни курсове, при които стойността на валутата се определя от правителството и се поддържа от централната банка като официален валутен курс. Фиксираната цена на собствената валута се "прилепва" за някоя друга международна валута, в повече случай това е щатския долар, йената или еврото. Поддържането на фиксиран курс е доста трудна задача, с която е нагърбена централната банка на държавата. Кредитната институция непрекъснато купува и продава собствената си валута в замяна на тази, за която е "вързана". Това става на международните валутни пазари, които достигат дневен паричен оборот от над $2 трлн.

На практика в България се поддържа фиксиран валутен курс на лева спрямо единната европейска валута позната като Евро. Едно евро е фиксирано на точно 1.95583 български лева. Централната банка трябва задължително да може да осигури нужната валута на пазара, за да поддържа този фиксиран курс стабилен. Това от своя страна е свързано с поддържането на огромни валутни резерви, с които се оперира ежедневно. Този резерв както вече споменахме, се използва от банката за "заливане" на пазара с повече валута и така намаляване нейната стойност, или точно обратното, изкупуване на валутата и така коригирането и във възходяща посока.

Тези сложни схеми осигуряват парични потоци, нужни за противодействие на големите пазарни движения и в крайна сметка поддържането на фиксиран валутен курс. Централната банка може да променя фиксирания курс, когато пожелае и стига да не е поела ангажимент към някоя международна институция като МВФ.

Изхождайки от теорията стигаме до опростения пример: ако търсенето на една валута е малко, цената й съответно ще се понижи, което пък ще направи вносните стоки по-скъпи и от своя страна ще стимулира търсенето на стоки и услуги родно производство. Това ще осигури по-голяма икономическа активност, по-голям брой заети и по-бърз ръст на икономиката. Случили се това, веднага и валутата ще започне да се покачва, което е и принципа на "самокоригиращия се " валутен курс.

Това бяха чисто теоретични постулати, тъй като на практика няма нито една валута, която да е или напълно фиксирана или напълно освободена от държавна намеса, тоест с плаващ курс. Във фиксираните валутни курсове, дневните пазарни флуктуации също могат да окажат промени във валутния курс. Понякога, когато родната валута е подценена или надценена спрямо тази, за която е "прикачена", това може да доведе до образуването на "черен валутен пазар", който традиционно по-точно рефлектира промените във валутните курсове.

При такъв случай, централната банка обикновено бива принудена да покачи или да понижи фиксирания курс, за да "обере" получилата се разлика от реалното ниво. От друга страна, при плаващ валутен курс централната банка също може  да се намеси на пазара и така да осигури стабилност и защита от инфлация. При плаващ курс, банката много по-рядко си позволява да прави интервенции отколкото при режим на фиксиран курс.

В периода от 1870 до 1914 г., в света е съществувал общ фиксиран валутен курс. Всички валути са били прикрепени към цената на злато, което ще рече, че всички парични единици по света са били фиксирани на определен брой златни унции. Тази фиксирана валутна система е позната от историята като "златен стандарт". Тогава това е било нужно, за поддържане на валутна стабилност и за по-лесно преместване на капиталите (златото е неудобно и тежко за сметка на хартиените пари), което пък стимулирало международната търговия.

С началото на Първата световна война обаче, златният стандарт бива премахнат. В края на Втората световна война и по точно на икономическата конференция в Бретън Уудс (край Вашингтон), се поставят основите и регулациите за поддържане на световна икономическа стабилност и разрастване на търговския оборот. За главен регулативен орган се избира Международният валутен фонд, чиято мисия е да промотира международните търговски връзки и да поддържа монетарната стабилност на държавите членки.

Взима се решение за ново обвързване на световните валути с фиксиран валутен курс, като този път вместо злато е използван щатския долар. Той на свой ред пък бива обвързан с цената на златото при точен курс, 35 долара за унция. При това положение, когато се е налагало да се купи чужда валута, нейната стойност е била първо изразявана в американски долари, които пък са били обръщани в злато.

Ако някоя държава е искала да коригира стойността на валутата си, то тя е можела да отправи молба към МВФ, който се е грижел за това. Тази валутна система успява да се запази до 1971 г., когато щатският долар вече не е можел да поддържа нивото от 35 долара за унция, поради интензивното развитие на икономиката на САЩ.

От този момент нататък, повечето големи държави по света приемат плаващ валутен курс за родните си парични единици, като всички опити света да се върне към общ фиксиран курс са били изоставени през 1985 г. След тази година, никоя конвертируема валута не е била обвързвана с цената на златото или с която и да е била друга такава. 

Защо обаче светът има нужда от фиксиран валутен курс, след като това е много по-тромаво от простия пазарен принцип на регулиране на цената? Причината естествено е стабилност. В днешно време и особено в развиващите се страни, каквато е и България, правителството може да вземе решение да "закрепи" държавната валута за по-стабилна международна с цел осигуряване на по-надеждна среда за чужди инвестиции. С фиксиран курс, чуждият инвеститор винаги ще е сигурен на каква стойност е инвестицията му в страната и колко струват активите, с които оперира там.

Фиксираният курс е от голямо значение за регулиране на инфлационното ниво, както и за осигуряване на по-голямо търсене, което е резултат от стабилността на валутата и невъзможността за бързата и обезценка (изгаряне на пари).

Фиксираните валутни режими могат да доведат до изключително тежки финансови кризи, тъй като за централната банка е почти невъзможно да поддържа фиксирано ниво в продължение на дълъг период от време. Това е бил случаят в мексиканската, азиатската и руската криза от 1995 и 1997 г. При опит за поддържане на високи стойности на родната валута в съотношение с фиксираната чужда, в един момента тя се оказва свръх надценена. Това означава, че правителството не е било в състояние да отговаря на възникналата нужда от замяна на родна в чужда валута.

В случаят с Мексико например, правителството е било принудено да девалвира песото с повече от 30%. В Тайланд, правителството е оставило националната валута (тайландски бат) да се движи свободно, като до края на 1997 г., цената му се беше сринала с над 50%.

Страните с фиксиран валутен курс, често биват асоциирани с липса на достатъчно силен капиталов пазар и слаби регулативни органи. Именно фиксираният курс се налага в такива държави, за да осигури стабилност. Нужна е по-силна икономическа система и по-развит пазар, които да успеят да поддържат валутните колебания в норми. Въпреки че плаващият валутен курс не е съвършен, той е смятан за по-ефективен при поддържане на валутите в по-дългосрочен план, тъй като създава равновесие на международните валутни пазари.

Тема 2. Евровалутен пазар.

Евровалутните пазари се състоят от банки (наречени евробанки), които приемат депозити и отпускат заеми във валути, различни от националната валута на страната, в която оперира банката.

 Евровалутните пазари имат интересна история, която няма нищо

общо с европейската валута. Всъщност възникването и развитието на евровалутните пазари може да се разглежда като класически пример за действието на невидимите сили на пазара, които преодоляват препятствията, създадени от регулаторните органи, и намират най-добрите икономически условия.

Евровалутните пазари се състоят от банки (наречени евробанки), които приемат депозити и отпускат заеми във валути, различни от националната валута на страната, в която оперира банката. Евровалутата представлява свободно конвертируема валута, която е депозирана в банка, за която тази валута не е местна.

Представката „евро“ заблуждава, защото евровалутните пазари нямат конкретно физическо местоположение. Те могат да се опишат като мрежа от финансови центрове по целия свят, чрез която се осъществяват транзакциите с евровалути.

До средата на 20-ти век повечето банки са приемали депозити само в местна валута. За да извършват транзакции с чужди валути, те отваряли клонове в други държави.

След Втората световна война щатският долар постепенно се утвърждава като универсална валута за международна търговия. Ето защо в годините на Студената война страните от СССР били принудени да заплащат вносните стоки от САЩ в долари или да получават долари за своя износ. В резултат на това съветските банки натрупват значителни валутни резерви в долари, които обаче не искали да депозират в щатски банки поради опасността тези депозити да бъдат блокирани в хода на конфликта със САЩ.

Ето защо съветските банки започват да депозират своите долари в европейски банки, а тези средства придобили постепенно наименованието евродоларови депозити. За да реализират печалба от доларовите депозити, европейските банки естествено започнали да ги отдават като кредити. По този начин било поставено началото на евровалутния пазар.

Разрастването на световната търговия става основен стимул за разширяването на евровалутните пазари. Те били допълнително подкрепени от регулацията „Q“, чрез която властите в САЩ поставят таван на лихвените проценти, които щатските банки могат да изплащат по депозитите в долари. За разлика от тях, европейските банки нямали ограничения върху лихвата, която плащали на своите клиенти.

Когато лихвените проценти се покачат през 80-те години, доларовите депозити започват да мигрират масово от САЩ към Европа. Регулацията „Q“ се отменя през 1986 г., но по това време регулаторните органи в САЩ изискват от банките да държат висок процент от своя капитал като задължителни резерви. Този разход не бил налице при европейските банки. Поради това те можели да си позволят да предлагат по-високи лихвени проценти по доларовите депозити и в резултат евровалутният пазар продължил да се разраства.

Евровалутният пазар става глобален, след като доларови депозити започват да се откриват в банки навсякъде по света, но остава затворник на своето име. Той включва и други свободно конвертируеми валути като британския паунд, японската йена и швейцарския франк. Всеки депозит, вложен в банка, за която тази валута е чужда, получава представката „евро“ - евростерлинги, евройени, еврошвейцарски франкове.

Понятието за евровалутните депозити се обърква още повече през 1999 г., когато Европейският съюз въвежда единна валута с името „евро“. В резултат на това се появяват и евроеврови депозити. Това са депозити в евро открити в банки, които оперират извън еврозоната.

Пазарът на евровалутни депозити е допълнение на международните валутни пазари. Докато на последните се извършва замяна на една валута срещу друга, то на пазарите на евровалутни депозити се извършва отдаване на определена сума за определен период от време.

На евровалутния пазар се търгуват депозити с фиксиран срок, които имат по-висок лихвен процент от безсрочните депозити в замяна на това, че вложителят няма да получи натрупаната лихва, ако изтегли своя депозит преди падежа. Лихвените проценти, които различните банки предлагат за депозити в основните валути, се съобщават от Британската банкова асоциация като дневни нива на Libor. За депозитите в евро Euribor се е превърнал в основен показател.

Като оперират на евровалутните пазари, финансовите институции избягват определени разходи, такси, изисквания за резерви и други регулаторни ограничения, които представляват бариери пред свободното движение на капитала и свободната конкуренция.

Тема 3. Българска фондова борса.

Върховен управителен орган на босата е Съветът на директорите, който определя условията за извършване на срочни сделки и изисквания на членовете на борсата и техните борсови посредници.

Съветът съгласува определения от закона решения с вътрешна борсова комисия, в състава на която влизат представители на Борсата, на членове на борсата, на акционерите, на борсовите посредници и на емитентите на ценни книжа. Комисията се състои от пет члена, които се избират за срок от една година с възможност за преизбиране. Членовете на комисията избират помежду си председател и секретар.

Освен вътрешноборсовата комисия към Съвета на директорите е учреден арбитражен съд, който решава възникналите спорове във връзка с дейностите на борсата въз основа на негов правилник.

Оперативната работа на борсата се ръководи от изпълнителен директор на когото са подчинени 4 дирекции и 2 отдела:

-дирекция Допускане и регистриране на ценни книжа;

-дирекция Търговия, клиринг и сетълмент;

-дирекция Информационни системи;

-дирекция Международно сътрудничество и връзки с обществеността.

Изпълнителният директор ръководи и два самостоятелни отдела: “Надзор” и “Счетоводство”.

За членове на Българската фондова борса – София АД се приемат лица за които не е открито производство по несъстоятелност и които отговарят на следните условия:

-да притежават най-малко 1000 акции от капитала на борсата;

-да са инвестиционни посредници;

-да са членове на Централния депозитар или да имат договор с член на депозитара;

-да имат трудови или граждански договори с най-малко двама борсови посредници.

Кандидатите за членство в борсата подават заявление, придружено с документи. В едномесечен срок от подаване на заявлението Съветът на директорите се произнася с решения, след което при положителен отговор се подписва договор за членство между новоприетия член и бората. Членовете на борсата заплащат тримесечна такса в размер на 30 000лв.

На борсата действат два вида борсови пазари: регистрирани пазари и нерегистриран (свободен) пазар. Регистрираните пазари имат 4 пазарни сегмента – официален, паралелен, временен и облигационен.

На официалния пазар се допускат емитети на ценни книжа, които са издадени или гарантирани от държавата или Българската народна банка, а също така и ценни книжа, издадени от международни организации, на които България е член. На официалния пазар могат да бъдат регистрирани ценни книжа при спазване на следните изисквания:

1.Емитентът на акции да има отчетени най-малко 5 финансови години от първоначалната регистрация в съда.

2.Пазарната капитализация на емисията да не бъде по-малка от 1 милиард лева.

3.Най-малко 25% от емисията да бъде предложено публично.

4.Емитентът да има най-малко 500 акционери.

5.Емитентът да има печалба от дейността си през последните 3 години.

6.През последните три години най-малко веднъж да е раздаван дивидент.

7.Емитентът или упълномощеният от него посредник да има сключен договор за регистрация на емисията с Централния депозитар.

На паралелния пазар се допускат емитенти на ценни книжа, които са издадени от държавата, Българската народна банка или от международния организации, на които България е член. Освен това за участие на паралелния пазар се поставят и следните изисквания:

1.Емитентът на акции да има отчетени най-малко 3 финансови години от първоначалната регистрация.

2.Пазарната капитализация на емисията да не бъде по-малка от 500 милиона лева.

3.Най-малко 10% от емисията да бъде предложена публично.

4.Емитентът да има най-малко 250 акционери.

5.Емитентът да има печалба от дейността си през последната година.

6.Емитентът или упълномощеният от него посредник да има сключен договор за регистрация на емисията с Централния дЕепозитар.

На облигационния пазар задължително се приемат облигации, съкровищни бонове и други ценни книжа. За участие в този пазар трябва да се спазват следните изисквания:

1.Емитентът на корпоративни дългови ценни книжа да има най-малко три отчетени финансови години от първоначалната съдебна регистрация.

2.Номиналния размер на емисията да не бъде по-малък от 100 милиона лева.

3.Най-малко 25% от емисията да е предложена публично.

4.Емитентът или упълномощен от него посредник да има сключен договор за регистрация на емисията с Централния депозитар.

На нерегистрирания пазар се приемат ценни книжа, които не могат да изпълнят условията за участие в някои от сегментите на регистрирания пазар. На борсата се приемат следните видове поръчки за покупко-продажба на ценни книжа:

-лимитирани – поръчки за покупка на ценни книжа при определена максимална цена или за продажба при определена максимална цена;

-“всичко или нищо” поръчки за покупка или продажба на определено количество ценни книжа или цели блокове;

-“валидни до отменяне“ поръчките, които могат да се изпълняват на повече от една борсова сесия;

-еднократни – поръчки само за една сесия;

-отменящи-поръчки, които отменят дадена преди това поръчка;

-пазарни-поръчки за покупко или продажба на ценни книжа по най добрата цена, което се формира на пазара.

Всяка борсова поръчка трябва да съдържа кода емисията, вида на поръчката, дали е за покупка или продажба, цена и брой на ценните книжа, дали поръчката е за клиент или за собствена сметка.

Търговията с ценни книжа се извършва в следната последователност:

1.държвни или регистрирани от държавата ценни книжа;

2.акции от официален, паралелен и временен пазар;

3.корпоративни облигации;

4.срочни сделки;

5.корпоративни ценни книжа на свободен пазар.

Заявките за покупка и продажба на ценни книжа се въвеждат в електронната система на борсата и се класират от нея според цената и реда на подаването им от борсовия посредник в борсовата зала. Сделките се смятат за окончателно приключени и подлежат на разплащане, след като всеки борсов посредник потвърди всяка сделка с фиш на борсата.

След приключване на борсовата сесия борсата предоставя информация, съдържаща обема на сключените сделки, цената при откриване и закриване на сесията, постигнатата най-висока и най-ниска цена, процентно изменение на цената от последната сесия и среднопретеглена цена за всяка емисия ценни книжа.

Всеки член на борсата носи финансова отговорност за своевременното предаване на продадените ценни книжа и за заплащането на купените ценни книжа. Заплащането се извършва само по безкасов начин чрез дебитиране и кредитиране на банкови сметки. Членовете на борсата водят отчетност за клиентските поръчки и за сключените сделки за сметка на клиентите. Те изпращат на всеки клиент потвърждения за всяка сключена за негова сметка сделка.

Един час след приключване на всяка сесия отдел Клиринг и сетълмент предава на всеки член компютърна разпечатка или запис с данни за всички сделки, сключени по време на сесията. Освен това отдел Клиринг и сетълмент всеки ден след приключване на сесията изпраща на Централния дапозитар отчет за сключените сделки през деня, въз основа на които депозитарът извършва прехвърлянето на ценните книжа.

Българската фондова борса – София АД може да извършва срочни сделки. Условията и редът за сключване на такива сделки се определят от съвета на директорите при борсата.

Основните насоки на реформиране на моделите за корпоративно управление в страните-членки на ЕС са в съответствие с принципите на ОИСР и се свеждат до:

• 
  Ограничаване състава на членовете на директорите, ограничаване участието на един директор до няколко съвета, разграничаване на функцията на председател на съвета на директорите (СД )и изпълнителен директор, увеличаване и регулиране броя на независимите директори, създаване на специализирани комитети към СД, увеличаване на прозрачността в заплащането на членовете на СД и на изпълнителния мениджмънт, нарастване на отговорността на членовете на СД през акционерите;
  

• 
  Създаване и приемане на кодекс за корпоративно управление, които отразява международните стандарти и препоръки;
  
• 
  Увеличаване на защитата на дребните акционери, развитие на системата за гласуване чрез пълномощно, по Интернет, пощата, по телефона и т.н.;
  
• 
  Предявяване на по-високи изисквания към корпорациите за публично разкриване на информация;
  
• 
  Образуване на комитети за оценка на системите за корпоративно управление и привеждането им в съответствие с международните изисквания;
  
• 
  Промяна на законодателството за ценните книжа и борсите, търговското и трудовото законодателство в съответствие със стратегиите за модернизиране на корпоративното управление;
  
• 
  Създаване на системи за оценка на корпоративното управление на корпорациите от рейтингови компании.
  

Другото измерение на конвергиране на моделите на корпоративно управление е глобалното.То е в посока приближаване към практиката на корпоративно управление най-вече на американските корпорации и американския капиталов пазар. Глобалната конвергенция е пазарно обусловена. Интернационализацията и глобализацията на стопанската дейност на компаниите от Западна Европа са един от двигателите на тази конвергенция. Глобалната конвергенция се свързва и с активността на американските компании и преди всичко с институционалните инвеститори на международните пазари. Нарастването на влизащите и излизащите от САЩ потоци от портфейлни инвестиции са в основата на този процес на постепенно сливане на моделите на КУ.

Глобализацията на капиталовите пазари съдейства за развитието на разглежданата тенденция.. Не бива да се подценява и движението на преките задгранични инвестиции.

Глобализацията на корпоративно управление се обяснява и с трансфера на знания и идеи. Набляга се на ролята на субективния фактор- движението на стопански ръководители, обучението в САЩ на редица ръководни кадри на западноевропейските компании са само част от аргументите относно приноса на субективния фактор за конвергенцията на моделите. Безспорно разглежданата тенденция е обективно обусловена. Ориентацията е към модел, базиран на практиката на англосаксонския модел на корпоративно управление. Тук става въпрос за тенденция. Успешното възприемане от една компания на даден стандарт още не е аргумент за неговата глобалност. Различията са доста съществени и оптимистичният сценарии е по-скоро нереален.Трансформацията тепърва престои.

Тема 5. Международни платежни баланси.

Платежният баланс е документ, в който се отразява стойностното съдържание на международните трансакции /сделки/, характеризиращи целия комплекс от външноикономически отношения между страните, под формата на съотношения между валутните постъпления и валутните плащания, за определен период от време. Обикновенно се съставят месечни /с натрупване/, тримесечни и годишни платежни баланси.

Балансовите сметки по международните операции са количествени и качествени парични изражения на мащабите, структурата и характера на външноикономическите операции на страната и нейното участие в световното стопанство. В практиката е прието да се ползва понятието “платежен баланс”, а показателите свързани с валутните потоци по всички операции, да се обозначават като постъпления и плащания /приходи и разходи/. В платежния баланс се отразяват сведения за движението на потоците от ценности между страните. В тази връзка се отразяват активните и пасивните страни, показващи международното финансово положение на страната. Активите и пасивите на баланса показват степента на интеграция в която се намира икономиката на съответната държава. В платежния баланс се отразява за определен период от време стойността на получените и предоставени кредити, инвестициите и другите финансови активи от дадена страна. На някои страни в балансите преобладават получените финансови и други ресурси, а при други чуждестранните активи не са големи. Показателите характеризиращи международните финансови позиции на страната и платежния баланс са взаимосвързани.

От счетоводна гледна точка платежния баланс винаги е в равновесие /балансиран/. В неговите основни раздели има място както за активно салдо, ако постъпленията превишават плащанията, така и за пасивно салдо, когато разходите превишават приходите.

Съвременната форма на платежния баланс в повечето страни по света е стандартизирана върху основата на петото издание на “Ръководство по платежния баланс” – на МВФ от 1993 г. В нашата страна се имат предвид и “Ръководните правила на Европейската централна банка.^[1]

Българската народна банка изготвя и отчита платежния баланс на Република България въз основа на изискванията от Закона за Българската народна банка и в съответствие с утвърдените международни стандарти. Информацията за нуждите на статистиката на платежния баланс се събират в съответствие с изискванията Закона за БНБ и на Валутния закон. Събираната информация се обработва в отдел “Платежен баланс и валутен дълг”, към дирекция Статистика на БНБ, при запазване на нейната поверителност.

Платежният баланс е в тясна връзка с международната инвестиционна позиция. Финансовата сметка на платежния баланс показва трансакциите /финансовите платци/ на икономиката на дадена страна, които са свързани с нейните външни активи и пасиви и които се отразяват върху размера на притежаваните външни финансови активи и пасиви, отчитани в международната инвестиционна позиция.

Тема 6. Международна валутна система.
Международната валутна система е форма на организация на международните валутно-финансови отношения, формирали се на основата на развитието на световния пазар и потвърдени с междудържавни договорености. Тя е съвкупност от три основни елемента:

Първо – валутни /парични/ отношения, които включват международните разплащания, международните кредитни отношения и международни финансови отношения.

Второ – валутен механизъм, т.е. организацията и организационните форми, чрез които се реализират международните валутни отношения /форми на плащане, форми на кредитиране и др./.

Трето – международни валутно-финансови институции и комплекса от междудържавни правни норми, осигуряващи функционирането на валутните инструменти.

 

Обвързването на валутите със златото довежда до функционирането на международна валутна система с фиксирани между валутите курсове. Фиксираните валутни курсове при златния стандарт, са имали своите преимущества, като са стимулирали развитието на световната търговия, и са премахвали несигурността, която се е появявала при колебанията на валутните курсове.

В края на XIX и началото на XX в. се прави първият опит за глобализация на икономиката. Свободно конвертируемата златна валута в страните, на територията на които живее около 90 на сто от населението на света, съдейства за развитието на международните икономически отношения и глобализацията. За периода от 1850 до 1914 г. населението в света се увеличава около 1,5 пъти, а международната търговия 10 пъти. Частта на външната търговия в БВП на развитите страни се удвоява. От 1900 до 1913 г. се удвоява обменът на чуждестранните инвестиции. Към 1900 г. почти всички региони в света са свързани с телеграфни съобщения, а транспортната система обхваща целия свят.

Съществено предимство на златно-валутната система е универсалността на плащанията на национално и международно равнище. Недостатък на тази система е, че международните стокови и финансови пазари се нуждаели от по-гъвкави инструменти, освен от златото. Златните резерви нараствали бавно, в сравнение със стоките, което поражда дефлацията. В началото на XX в. златно-монетната валутна система задържа развитието на международната търговия и постепенно се проявява тенденцията за намаляване на частта на златото в паричната маса.

Стабилността и жизнеността на златния стандарт е била гарантирана от задълженията на паричните власти в страните да поддържат обратимостта на непълноценните /книжни/ пари в злато. Когато тези условия започват да се нарушават масово, т.е. да се емитират книжни пари, не обезпечени със злато, механизмът на действие на златния стандарт се разрушава и престава да действа.

Златно-монетният стандарт прекратява съществуването си в годините на Първата световна война. Повечето страни преустановяват конвертирането на националните валути в злато. Фиксираните валутни паритети /курсове/ се заменят с “плаващи” курсове. Парижката валутна система престава да действа.

Международната валутна система през първата четвърт на XX в. юридически е създадена на международната икономическа конференция в Генуа през 1922 г. Участващите страни се опитват да отчетат недостатъците на златно-монетния стандарт и се споразумяват да се създаде нова валутна система. По същество тя е модификация на златно-монетния стандарт. Често тази система се нарича златно-кюлчев или златно-девизен стандарт.

В основата на функционирането на тази система се поставя златото и водещите валутни-доларът на САЩ и британския паунд. Те са конвертируеми в злато и се разменят в международния платежен оборот под формата на парични единици, платежни документи като банкови чекове, акредитивни писма, емитирани чужди облигации и др., т.е. девизи. През този период паричните системи на 30 държави се основават на златно-девизния стандарт. Тогава за първи път национални парични единици се използват не само като международно платежно средство, но заедно със златото започват да изпълняват ролята на официални валутни резерви. Страните се завръщат към златните паритети и конвертируемостта на валутите в злато. Това обаче освен в САЩ, може да се извърши при изпълнението на редица ограничителни мерки /във Франция са били необходими 215 хил. франка, които е можело да се обменят за кюлче злато от 12-7 кг. В  Германия, Дания и др., националните парични единици не се обменят за злато, а срещу валути от други страни, които на свой ред е могло да бъдат обменени срещу злато.

Тази система е по-гъвкава от златно-монетната. За извършване на плащанията основно се използват националните валути-девизи, сумата от които в идеалния случай, е трябвало да е равна на златните резерви на емитиращите ги страни. В условията обаче на нарастваща икономическа нестабилност, обемът на намиращите се в обръщение пари значително превишава обемът на съхраняваното злато. Това обуславя нарастването на инфлацията, а след това и до девалвацията на отделните валути. Например през 1925 г. британския паунд загубва от стойността си спрямо долара на САЩ 40 на сто. През същия период САЩ съсредоточават около 40 на сто от световните златни резерви и остават единствената страна, която запазва златно-монетният стандарт.

Генуезката валутна система в една или друга степен остава стабилна и функционира до 1929 г. – началото на световната икономическа криза 1929-1933 г. /Великата депресия/. През този период повечето страни въвеждат строг валутен контрол и се отказват от конвертирането на валутите си в злато /във Великобритания това става най-късно – през 1931 г./. В Германия тръгват по пътя на автаркията, в САЩ фалират 40 на сто от банките /около 10 хил.банки/, доларът е девалвиран с 41 на сто. Официалната цена на златото се повишава от 20,67 долара на 35 долара за една тройунция злато. Доверието към девизите е подронено и международната Генуезка валутна система престава да съществува.

Периодът на 30-те години на XX век е наричан често пъти период на “валутен хаос”, тъй като властват валутите, които не се обменят за злато, възвръща се бартерът, установяват се клирингови съглашения между страните, макар че не се наблюдават драстични обезценки на валутите.

Тема 7. Валутна конвертируемост.

За да може националната парична единица на дадена страна да се превърне в конвертируема валута, е необходимо да са налице редица условия като:

Първо – Държавата на която валутата трябва да се превърне в конвертируема да е със стабилна икономика, което да дава възможност тя да разполага със значителни стокови запаси, качествена работна сила и високопроизводителни производствени мощности, т.е. да има високо развит вътрешен пазар на стоки и услуги.

Второ – Страната /чрез централната банка/ да поддържа релативна /относителна/ стабилност на курса на националната си валута на международния валутен пазар.

Трето – В страната да има значителни резерви от чуждестранни валути, т.е. да има добре развит капиталов и валутен пазар.

Необходимо е да се прави разлика между международните конвертируеми валути като международно платежно и резервно средство и „само” конвертируеми валути, които нямат качествата на международни пари.

Конвертируемостта на валутите е характеристика на определен тип икономика. В най-широк смисъл конвертируемостта на националната валута своеобразен механизъм за пряка връзка на вътрешния пазар със световния. Това означава, че е неоходимо да съществува реален многостранен характер на търговията и значителна степен на откритост на икономиката за външна конкуренция.

Конвертируемите валути се подразделят на различни видове, като:

Това означава, че няма валутни ограничения по текущите валутни операции. Такива валути са паричните единици на САЩ, Канада, страните от ЕС, присъединили се към еврото, Великобритания, Швейцария, Япония и др. Някои от тези валути се използват за международни плащания и като средства за формиране на валутни резерви. Този статут на съвременния етап имат доларът на САЩ, еврото, британският паунд, японската йена и др.

При тях са на лице едни или други валутни ограничения.

При тази конвертируемост няма ограничения за конвертиране на резиденти.

При нея няма ограничения за конвертиране на нерезиденти.

Резидент (местно лице) е физическо или юридическо лице, което постоянно живее в дадена страна (юридическите лица са официално регистрирани, а физическите да имат постоянно гражданство).

Нерезидент (чуждестранно лице) е физическо или юридическо лице, което постоянно живее в друга страна, независимо неговото гражданство. Когато има валутни ограничения в съответната страна, отношенията между резидентите и нерезидентите се регламентират от съответното законодателство.

Пълната конвертируемост на валутите е характерна за високо развитите и отворени икономики и се характеризира с наличието на следните основни елементи:

- гъвкави пазарни валутни курсове, които регулират и вярно отразят търсенето и предлагането на съответната валута.

- да няма ограничения по осъществяваните валутни операции.

- възможност за резидентите да разполагат с чуждестранна валута и да се разпореждат с нея.

- възможности за нерезидентите да осъществяват операции с национална валута.

- адекватна търговска, митническа и валутна политика.

- регулиране на пазарните отношения.

- парично-кредитна и бюджетна политика, отличаваща се с финансова балансираност, антиинфлационни мерки и поддържането на висока покупателна способност на валутата.

В устава на Международния валутен фонд /МВФ/ до 1976 г. имаше определение на понятието конвертируемост, а след 1978 г. такова определение вече няма. Причините за това са свързани с обстоятелствата като:

- не винаги конвертируемостта от юридическа гледна точка съвпада с действителната конвертируемост на съответните валути.

- повсеместно отказване от системата на фиксираните валутни паритети^[5].

След този период се въвеждат и използват нови понятия за изразяване на степента на конвертируемост на валутите. Това са: свободно използваема валута и свободно обръщаема валута. Свободно използваеми валути са тези, които се употребяват най-много при международните трансакции и се включват във валутните резерви на страните /доларът на САЩ, еврото, йената и др./. Свободно обръщаеми са тези валути, които са конвертируеми и се включват в покупко-продажбите на основните валутни пазари. Те не се ползват като резервни средства.

В практиката и в литературните източници се оперира и с термините „твърда” и „мека” валута. Твърдата валута има стабилен или повишаващ се пазарен курс и покупателна сила. Тя почти винаги е напълно конвертируема /свободно използваема/ валута. Меките валути са с неустойчив курс и променяща се покупателна сила.

Тема 8. Финансиране на външната търговия.

Обслужването на външнотърговската дейност е една от основните услуги, предлагани от международните банки. Те финасират вносно-износните операции, осъществявани между различни държави.

Основната цел е опазване на контрагентите от различни видове рискове. За минимизиране на рисковете при провеждане на международните сделки са създадени специфични финансови инструменти. Най-важните от тях са акредитив, преводна полица и коносамент.

Търговските банки с развитите им кореспондентски отношения и мрежа, са главните действащи лица в процеса на финансиране на международната търговия. Финансовите институции посредтичат на фирмите при събиране на вземанията, при предоставяне на авансови средства, при бързо възстановяване на разходите и получаване на печалбите от продажбите. Те предоставят финансови помощи, застраховки, специфични съвети при осъществяването на външнотърговската дейност и изнасяне на производството зад граница. Държавата също съдейства за стимулиране на експорта и за разширяване на достъпа на износителите до външните пазари.

Финансовите операции, които съпътстват международните сделки, осигуряват финансиране на външната търговия.

1.1. Краткосрочно финансиране на търговските операции в чужбина – не надвишава 18 месеца.

Банките финансират чрез обикновен кредит във валута. Рискът е за банката. Използва се и валутен кредит. Той се предоставя на вносителя, който желае да финансира нова търговска сделка, или на износителя, който все още не е получил плащанията си. Рискът се поема от фирмата.

Друг вид външнотърговско финансиране е събирането на възникнали задгранични вземания чрез сконтиране на търговски ценни книжа (полици). Рискът си поделят банката и фирмата.

При другите механизми рискът се поема от банката:

- факторинг – факторинговите финансови компании са обикновено дъщерни предприятия на холдингови компании на търговските банки, които кредитират клиентите си, изкупувайки фактурите по сделките, както и общити суми на плащанията, породени от дългови задължения. Факторингът е операция, при която факторинговата финансова институция поема риска от неплатежоспособност.

- акредитив – финансов инструмент, емитиран от банката на вносителя и задължаващ друга банка да изплати на износителя или на друг посочен бенефициент фиксирана сума в пари след изпълнение на определени условия. Банката гарантира плащането след представяне на определени документи.

- преводна полица – обикновен иск за плащане, който се съставя от износителя (от неговата банка) и се изпраща на банката на вносителя. Преводната полица може да приеме вида на полица на предявител и на срочна трата. Полицата на предявител изисква банката да плати посочената в нея сума на лицето, което я предявява. При срочната трата изплащането на средствата се прехвърля към определена бъдеща дата.

- коносамент е разписка, издавана на износителя от дадено агентство, главно морско транспортно предприятие. Чрез този документ се потвърждава, че стоката е приета, упоменава се нейната стойност и други условия по сделката. Ако товарителницата е достатъчно обезпечена, тя воже да се използва като залог за получаване на кредит за момента на изплащане на стоката.

1.2. Средносрочно кредитиране на износа – средносрочните кредити могат да бъдат със срок от 18 месеца до 7 години.

- кредит на доставчик и на купувач – предпазват износителя от риск да не получи плащането си, защото финансирането се поддържа от банката и тя поставя многобройни изисквания при отпусканито им.

- специфични (специализирани) кредити – застраховки или други видове, например финансиране на запасите в чужбина. Залозите или задълженията върху подпис са често необходимо допълнение към различните видове международни сделки в средносрочен аспект.

- международен лизинг – обект на лицензионна търговия са патенти, промишлени образци, търговски знаци, ноу-хау. Най-често се използва търговия с патентни лицензии, които дават възможност за получаване на ноу-хоу и на техническа помощ за неговото внедряване. Лицензионната търговия се осъществява чрез оформяне на лицензионни договори. Финансирането на лизинг се осъществява, когато лизинговото дружество (обикновено филиал на банка) купува с налични средства стока от износителя, която постепенно се откупува от вносителя. Това позволява избягването на валутни рискове при вноса и промяната на валутните курсове. Купувачът може също да не плаща данъци. Цената на стоката на лизинг е по-висока, защото в нея се начисляват различни фактори като вероятна печалба, вложения за създаване на нова технология, допълнителни разходи, разходи за продавача на технологиите и т.н.

- компенсацията е вид бартер, при който износителят получава стоки от страната вносител. Липсва парично-финансова сделка.

- финансиране на проекти – набиране на значителни финансови средства, обикновено по линията на банков холдинг с цел финансиране и изграждане на големи инфраструктурни обекти.

1.3. Застраховане на експортни сделки - застраховането на кредитите по износа се използва от износителя като алтернатива на акредитива. То позволява на вносителя да купува стоки, финансирайки се по линията на откритата сметка без да има задължението междувременно да изплаща дълговете си. Застраховката на кредита защитава износителя от търговси и политически рискове.

Друг сравнително съвременен начин за финансиране на междунарадната търговия е форфетингът. Специализирана финансова компания – форфетър придобива търговски или други видове дългови задължения при условия на форфейтинг, а след това ги комбинира по подходящ начин, за да ги продаде на инвеститорите.

Форфетингът е покупка на търговски задължения, чието погасяване е в определен бъдещ период, без износителят да има право да се откаже от изпълнението на сделката.

Износителят, който прави сделката при условия на форфетинг, получава определена сума на по-ранен етап и може да бъде спокоен относно плащанията на вносителя, защото при възникване на риск от неплатежоспособност от страна на вносителя, този риск се поема от форфетъра. С тази дейност се занимават швейцарски и немски банки.

Тема 9. Разширяване на Европейския съюз.

ЕС има дълга история от успешни разширявания. През 1957 г. шест страни основават ЕС с подписването на договора от Рим. Това са Белгия, Франция, Германия, Люксембург и Холандия. Следват четири присъединителни вълни:

1973 г.-Дания, Ирландия и Великобритания

1981 г.-Гърция

1986 г.-Португалия и Испания

1995 г.-Австрия, Финландия и Швеция

Разширяването, което предстои е безпрецедентно като мащаб и разностранност брой кандидати, площ и население, както и богатството от различни истории и култури. Ползите от разширяването са както политически, така и икономически. Накратко:

• 
  Разширяване на зоната за мир, стабилност и благоденствие в Европа ще допринесе за сигурността на всички страни членки;
  
• 
  Присъединяването на повече от 100 милиона население от бързоразвиващи се икономики към 370-милиония пазар на ЕС ще стимулира икономическия растеж и ще създаде работни места както в старите, така и в новите страни членки;
  
• 
  Ще има по-добър жизнен стандарт за европейските граждани с приемането на политиката на ЕС за защита на околната среда и борбата с корупцията, наркотиците и нежеланата имиграция от страна на новите членове;
  
• 
  Разширяването ще засили ролята на Съюза в международен план- в политиката на външните работи и сигурността, търговската политика и други области на глобално управление;
  

• 
  В Централна и Източна Европа стабилните демокрации са вече факт и малцинствата са интегрирани в обществото по мирен начин;
  
• 
  Икономическите реформи в тези страни доведоха до високи темпове на икономически растеж (два пъти по-висок от средния за ЕС) и по-добри перспективи за трудова заетост на населението;
  
• 
  Този процес е подпомаган и насърчаван от перспективата за членство в ЕС и от отпусканата от Съюза финансова помощ;
  
• 
  В резултат на процеса на разширяване ЕС се радва на увеличен търговки прираст (17 милиарда евро за 2000 г.) и това увеличава работната заетост и растежа в страните членки.
  

Отказът от разширяване или забавянето му ще има еднакво негативни последици както за Съюза в сегашния му вид, така и за страните кандидатки. Може да се разгледа като и ще предизвика:

-забавяне на развитието на единния пазар и ще доведе до по-ниски темпове на икономически растеж в страните кандидатки, което от своя страна ще лиши страните членки от икономически печалби;

-политическа нестабилност в Европа и забавяне на процеса на демократизация, като негативните последици ще бъдат за самия Съюз;

-ЕС ще бъде лишен от нови оръжия за борба с организираната престъпност, нелегалната имиграция и тероризма;

-разочарование в страните кандидатки, което ще доведе и до евроскептицизъм сред петнадесетте.

Скоро след падането на Берлинската стена през 1989 г. Европейската общността бързо установи дипломатически отношения със страните от Централна и Източна Европа. Премахнати бяха дългогодишните квоти за внос върху редица продукти, разшири се Общата система от преференции и за няколко години се сключиха търговски споразумения за сътрудничество с България, бившата Чехословакия, Естония, Унгария, Латвия, Полша, Румъния и Словения.

Междувременно Програма ФАР на ЕС, създадена през 1989 г. започна да осигурява финансова подкрепа за усилията на страните да реформират и възстановят своите икономики. ФАР скоро се наложи като най-мащабната програма за подкрепа на страните от Централна и Източна Европа в осигуряването на експертна помощ и инвестиции.

Европейските споразумения признаха стремежа на страните - партньори към членство в Европейския съюз - цел, която бе потвърдена по-късно с подадените индивидуални документи за членство от тези страни.

Тема 10. Дефицитно бюджетно финансиране.

Съставянето и определянето на приходите в държавния бюджет на която и да е държава изисква изключителен професионализъм и познаване на параметрите и поведението на основните пазарни субекти, както и на механизмите за манипулиране на макроикономиката.

Определянето както на приходите, така и на разходите и насочването им в определени приоритети е политически въпрос, който се решава на парламентарните избори.

Развитието на финансовата теория и практика показва наличието на два метода за събиране на държавни приходи – данъчен и дългов. От практическа позиция съществуват три хипотези относно състоянието на държавния бюджет – излишък – когато приходите надвишават разходите за даден период от време, дефицит, когато разходите превишават приходите в абсолютна стойност през определен базов период /обикновено година/ и най-малко вероятния и практически невъзможен, но на теория възможен – равенство между приходите и разходите.

Не е прието да се счита, че превишението на приходите над разходите е особено благоприятно, както и обратния вариант. За добър бюджетен мениджър се смята онзи, който успява добре да балансира бюджета, да разпредели оптимално разходите и данъчната тежест и евентуално да проучи възможността за дълг, който ще стимулира производството и потреблението и ще направи тежестта му за бъдещите поколения реално поносима.

Трябва да се знае, че дефицитното бюджетно финансиране почти винаги е за сметка на бъдещото потребление при равни други условия.

От теоретични позиции използването на заемите се изразява като специфично движение на пари между държавата, банките, финансовите учреждения и гражданите – движение, което е пряко свързано с поведението на правителството като агент на международния и вътрешен капиталов пазар и като заемател на парични средства.

В теорията са познати множество частни изследвания на дефицитното финансиране като крайните мнения са изцяло против заемането на средства от правителствата – класицизъм и неговото разширено прилагане – кейнсианската школа. В настоящата разработка ще отделя специално внимание на теоретичните схващания за ролята на заемния капитал в управлението на държавата, във формирането на политики и стандарти на живот на населението.

Анализът на конкретното състояние на публичния сектор в нашата страна подчертава важността и актуалността на разглежданата тема. В настоящата дипломна работа ще се постарая да анализирам дефицитното бюджетно финансиране като основен инструмент за стабилизиране на държавния бюджет особено в условията на преход към пазарна икономика. Считам, че за страни като България, намиране на оптимално решение по отношение на дълга и неговия мениджмънт играе жизненоважна роля за оцеляване на държавата като суверенен и икономически субект на географската карта. Понякога живота и здравето на стотици хиляди хора зависят от навременното и правилно използване на инструмента държавен дълг.

В теорията са познати няколко хипотези, които ще бъдат обстойно разгледани и подложени на анализ в дипломната ми работа, а именно:

1. 
   Дефицитното финансиране е важен инструмент за въздействие върху политическия избор на населението на една страна, както и за начина на формиране на стандарти и политики;
   
2. 
   Дефицитното финансиране има пряко въздействие върху междугенерационното преразпределение на ресурси;
   
3. 
   Между размера на икономиката в сянка и дефицитното финансиране има пряка зависимост;
   
4. 
   Присъединяването на България към европейските структури изисква ясно дефинирани критерии и показатели за управление и редуциране на дълга;
   
5. 
   Формирането на данъчната политика и държавния бюджет в условията на дефицитно финансиране има пряко отношение към инвестициите и икономическата активност в страната;
   

Препоръчителна литература:

1. 
   Теория на финансите, Велчо Стоянов, Величко Адамов, ИК „Галактика” Варна 1998 г.
   
2. 
   Финансови пазари, Марк Левинсън, „Класика и стил” ООД гр. София 2004 г.