Тема параметри на международната валутна система

October 18, 2013 [ВАЛУТНИ СИСТЕМИ. ТЕМА 2]

Под валутна система се разбира съвкупността от парично-кредитни отношения,

• 
  Формиране и използване на валутни ресурси;
  
• 
  Осигуряване на външноикономически връзки на страните;
  
• 
  Осигуряване на оптимални условия на функциониране на националното стопанство
  

• 
  Опосредстване на международните икономически връзки;
  
• 
  Осигуряване на платежно-разчетния оборот в рамките на световното стопанство;
  
• 
  Осигуряване на необходимите условия за нормален възпроизводствен процес;
  
• 
  Регламентиране и координиране на режимите на националните валутни системи;
  
• 
  Унифициране и стандартизация на принципите на валутните отношения.
  

• 
  Резервни валути и международни разчетни валутни единици;
  
• 
  Условия за взаимна конвертируемост на валутите;
  

• 
  Регламентация на режимите на валутните курсове;
  
• 
  Междудържавно регулиране на валутните ограничения;
  
• 
  Унифициране на формите на международните разчети и кредитните средства;
  
• 
  Режим на международните валутни пазари и пазари на злато;
  
• 
  Международни валутни организации и пр.
  

Един от най-важните признаци на резервната валута е стабилността и в

Важен фактор за стабилността на валутата е нейната конвертируемост. Още през

1964 г. Aliber обръща внимание на същественото положително влияние на отсъствието на мерки на валутен контрол върху валутата, която влиза в качеството си на резервна. С други думи, ако паричната единица е устойчива, то във всеки един момент може

свободно да се обменя за други валути, което предизвиква доверие в икономическите агенти и я правят предпочитана при разчетите помежду им.

Следващият фактор, имащ значение за получаване на статут на резервна валута е размерът на икономиката на страната-емитент и делът ѝ в международната търговия. Валутата на страна, която заема значителен дял в световната икономика, има по-голяма вероятност да се използва в международните разчети. Именно това помага на ключови валути като холандкския гулден през 17 в., британският паунд през 19 и американския долар през 20 в. (дори иднес) да изпълняват тази роля.

Поредният фактор, определящ статута на една валута като резервна е развитостта и дълбочината на националния финансов пазар. Ако финансовите институти на страната са способни бързо и с ниски разходи да привлекат заемни средства и да ги вложат в надеждни инструменти с приемлива доходност, то нараства и вероятността на вътрешния финансов пазар да дойдат чуждестранни инвеститори. Оттук следва, че валутата на страната, имаща добре развит вътрешен финансов пазар, ще се използва по-широко на международните пазари на капитал.

В работата си Френкел добавя към горепосочените вече фактори на формиране на резервни валути и т.нар. исторически. За него това, дали една валута е резервна или не или дали има вероятност да стане, се определя от бизнес практиките. Инерционното използване на валутите се дължи на това, че икономическите агенти са склонни да приемат в разчетите си тази валута, която ползват всички останали.

В разработките си Chinn, Frankel (2008) и Моисеев (2008) в качеството на фактори, влияещи върху използването на валутите като резервни, включват и т.нар. мрежови външни ефекти (network externalities). Под такъв външен ефект се разбира допълнителната ценност, която получава потребителят на благата в случите, в които общото количество потребители на това благо се увеличават. Статусът на световна валута носи на контрагентите в международните сделки съответните предимства: колкото повече икономически агенти използват за разчет съответната валута, толкова по-често ще я ползват и други. В частност, активите в долари на САЩ ще имат по-голяма ценност за икономическите агенти, в сравнение със същия обем средства в по-малко разпространена валута, поради възможността от сключване на значително по-малко количесство сделки, използвайки за разчети долари, отколкото другата валута.

Терминът резервна валута първоначално се приема за характеризиране на

валутите на тези страни, които биха могли да се използват за кредитиране на други държави и които притежават значителни резервни позиции в МВФ. Тази етимология е достатъчно обоснована, тъй като за предоставяне на кредити на други страни МВФ може да използва само средствата на страните, които плащат вноски във фонда. Ако търсенето на кредити във валутата на определена страна е високо, фондът използва за своите операции именно тази валута.

Според използваемостта им за оперативната дейност, МВФ класифицира валутите в следните групи:

• 
  Неизползваеми валути - (non-usable currencies) валути на страни, имащи малка резервна позиция в МВФ, не голям размер официални резерви и дефицит по платежния баланс. Фондът не използва тези валути за кредитиране на други държави. Въпреки това, средствата, деноминирани в такива валути, се съхраняват във фонда и съставляват значителна част от неговите пасиви;
  
• 
  Използваеми валути - (usable currencies) – резервни валути, които могат да бъдат използвани от фонда за кредитиране на други страни-участници. Обемът на
  

средствата на използваемите валути е 2/3 от общия обем на средствата на фонда. Не съществува точен списък с критерии, който автоматично да включва дадена валута в използваемите, но двата водещи фактора са показателите за устойчивост на платежния баланс и резервната позиция¹ на страната в МВФ.

• 
  Свободно използваеми валути - (freely usable currencies) – определят се като валутите на страните, които се използват широко в международните разчети и активно се търгуват на международните валутни пазари. Днес, в качеството си на свободно използваеми валути се определят еврото, японската йена, британския паунд и щатския долар. Свободно използваемите валути играят водеща роля в дейността на МВФ. Именно към тях е привързано и финансирането на фонда, а така също и всяка неговите операции по кредитиране и получаване на плащания от страната-длъжник.
  

Кинън (Kenen (1983)) разделя всички функции, които трябва да изпълнява

резервната валута в три групи. При това всяка клетка на таблицата съответства на определен фактор на търсенето на резервна валута.

_{Функции на резервните валути}

Функция	Използване от частните икономически агенти	Използване от монетарните власти
Средство за разчет	Определяне на цените в международната търговия	Определяне на валутните курсове и паритети на валутите
Средство за плащане	Промеждутъчна валута (vehicle currency) в обменни операции	Валута, с помощта на която се осъществяват интервенции на валутния пазар
Средство за съхранение на ценността/стойността	Валута на депозити, кредити, ценни книжа	Валута на съхранение на официални резерви

ПРЕДИМСТВА И НЕДОСТАТЪЦИ ОТ ПРИТЕЖАВАНЕ НА РЕЗЕРВНА ВАЛУТА

1.Гъвкавост на фискалната политика.

При съществен и продължителен дефицит на държавния бюджет, доверието на

икономическите агенти към възможността на държавата да го финансира се снижава и търсенето на ДЦК от кредиторите спада. В резултат на това, в определен момент от време, пред правителството се поставя въпроса за необходимостта от търсене на източници на финансиране на бюджетния дефицит или преход към балансиран бюджет. В качеството на една от алтернативите встъпва монетарният способ на финансиране, когато държавата заплаща своите задължения с нови емитирани пари.

В страната, валутата на която не е резервна, това води до увеличаване на количеството на парите в обращение. Ръстът на съвкупното търсене, в съчетание с ограничените възможности за увеличаване на производството, дава на производителите възможност да повишат цените на стоките и услугите. Едновременното желание за нарастване на продукцията за сметка на привличане на допълнителни трудови ресурси води до снижаване на безработицата по-ниско от естественото ниво и до възникване на възможности за работниците успешно да постигнат повишаване на работната заплата. В крайна сметка в страната нараства инфлацията. Подобно развитие на ситуацията е неприемливо за повечето държави.

на промеждутъчна валута; за натрупване от чуждестранните банки на международни резерви. По този начин, при ръст на паричната маса, насочена към финансиране на бюджетния дефицит, търсенето на резервна валута се абсорбира частично от страна на чуждестранните икономически агенти. Следователно, страна, която е емитент на резервна валута, може да си позволи монетарната експанзия и по-голям бюджетен дефицит, без това да доведе до съществени инфлационни последствия.

В случай на поевтиняване на националната валута, стойността на вноса нараства, което води до снижаване на търсенето на вносни стоки. Стойността на експорта намалява, което прави произведените в страната стоки по-конкурентоспособни и увеличава търсенето им от страна на чуждестранните икономически агенти. В резултат на това салдото по текущата сметка ще се балансира. Ако монетарните власти счетат, че изтичането на капитали е временно и то бързо ще промени своята посока в противоположната, те могат да поддържат обменния курс на националната валута, използвайки валутни резерви.

Противоположна ситуация ще се наблюдава в случая на излишък по текущата сметка. Дългосрочното и значително превишаване на износа над вноса може да създаде постоянен излишък на търсене на национална валута. В случай на отсъствие на изтичане на капитали, централната банка ще следва да укрепи националната валута или да увеличи резервите, увеличавайки предлагането на национална валута.

За страната-емитент, наложените от ЦБ ограничения върху резервната валута по отношение на обменния курс и златновалутните резерви не са така строги, както за останалите държави. Дефицитът по текущите операции на такива страни сравнително леко се финансира от чуждестранните икономически агенти, тъй като те предизвикват търсене на резервни активи, изразени в резервна валута. В резултат на това, страната, притежаваща резерва валута, може в течение на дълъг период от време без съриозни затруднения да живее в условията на дефицит на платежния баланс.

Компаниите в САЩ притежават сравнително предимство пред компаниите от другите

страни при използването на долара за разчетите по външнотърговските практики. С отчитането на това, че повечето чуждестранни контрагенти са съгласни да приемат щатска валута в качеството ѝ на средство за плащане, у американските граждани и компании не съществува проблем за водене на бизнеса им на световните пазари. И не само това, компаниите и банките на страните-емитенти на съответната резервна валута имат по-малко разходи, свързани с конвертирането на валутата си при оперативната дейност и привличането на външно финансиране.

Първата международна валутна система се появява стихийно, в резултат на

промишлената революция на 19 век и на базата на разширяване на международната търговия под формата на златномонетен стандарт.

На ранните етапи на установяване на международната валутна система (17-18 в.), валутите се обменят в съответствие с тяхното метално съдържание, което опростява проблема за определяне на валутния курс. В различните страни за сечене на монети се използват различни метали – мед, сребро, злато (а така също никел, олово, желязо), но за определяне на валутните курсове се използват единствено благородните метали.

През 19 в. една част от страните се ориентират към използване на златото в качеството му на мярка на стойността на паричната единица, а други – към среброто. Идеята за осигуряване на единна мярка за определяне на валутните курсове възниква за пръв път във Великобритания в края на 18 в., което се подкрепя и от дошлото по-късно в годините през 1821 година решение на Bank of England за преход към златна основа при определяне курса на британската лира.

На международно ниво, златото е признато за форма на национални и световни пари, а за него са закрепени всички функции на парите едва на Парижката конференция през 1867 г. Конференцията е открита на 17 юни 1867 година в Министерството на

чуждестранните работи под председателството на Наполеон. На първата сесия е създаден подкомитет за координиране на работата на конференцията, в който влизат:

-представители на страните, които са приели златния стандарт – Греъм (Англия), Comted'Avila (Португалия)

-представители на страните със сребърен стандарт – Арон Хок (Австрия),

М.Манеке (Прусия)

-представители на страните с биметалически стандарт – Якоби (Русия), де Паре

(Франция)

-Самюел Ръгълс, делегат от САЩ, единствен трансатлантически представител.