Тема “теоретични основи на националната сигурност”

ТЕМА 1. “ТЕОРЕТИЧНИ ОСНОВИ НА НАЦИОНАЛНАТА СИГУРНОСТ”

Системата за национална сигурност винаги е била основна тема в обществените науки. Успешното ѝ изследване изисква задълбочена и всестранна оценка на нейните функционални характеристики. За пълното ѝ разбиране обаче безспорно преди това трябва да се изясни съдържанието на понятията “сигурност” и “национална сигурност”.

Това, че сигурността е основно понятие в теориите за обществените отношения, не е случайно. Независимо какъв аспект от тези отношения да се определят като област на сигурността и са предмет на изследване, в края на краищата всичко опира до това, дали в резултат на осъществяването на тези отношения сигурността нараства или поне не намалява. Ако в тези отношения интересът е осъзнатата потребност, импулсът на отношенията и всичко е фокусирано в целта за тяхното осъществяване и защита, а конфликтът е сблъсъкът на интереси между участниците в отношенията, то сигурността е критерият, мярката за успешния изход от конфликта. Това прави сигурността “базисно” понятие, което продължава да привлича изследователите със своята важност, сложност и противоречивост.

Повечето от изследователите на проблемите на сигурността изтъкват, че за нея е трудно да се даде единна дефиниция. В зависимост от различните школи и конкретните изследователски нужди за сигурността се дават различни определения, които в голямата си част имат подобно съдържание, но в които се дава предимство на различни елементи. На основата на техния анализ може да се обобщи, че сигурността е основна необходимост на държавата и другите субекти на социалния живот; цел на дейността на държавата; състояние на липса на заплаха за основните ценности на държавата и нацията; възможност на дадена нация (общество, личност) да защитава своите ценности от заплаха.

Система, която не желае да е жива или да се бори да е жива, е подобна на нежива система. А да си жив извън биологичния смисъл означава да имаш интереси. Да се бориш да си жив, означава да се бориш за защитата и осъществяването на тези интереси. Система, която няма интереси или не се бори да ги защити и осъществи, е неотличима от неживата система. Това означава, че или тя сама се е изолирала от другите системи, или фактът на нейното съществуване може да се пренебрегне, защото тя не е в състояние да играе каквато и да е роля в междусистемните отношения, нито пък някой се съобразява с нея.

Сигурността е равновесие. Ако дадена система е в неравновесие или в такова неустойчиво равновесие, при което и най-малкото въздействие върху ѝ може да я извади необратимо от него, логично не може да се говори за сигурност на тази система. Ако обаче системата е в устойчиво равновесие, така че при всяко въздействие тя, дори да се отклони от равновесното си положение, след кратки колебания да се връща в него, то тогава казваме, че тя има достатъчно сигурност.

В първия случай се подразбира, че не съществуват никакви въздействия върху системата или ако съществуват, то те от гледна точка на сигурността ѝ са незначителни. Подобна сигурност може да бъде наречена “пасивна”, защото до голяма степента е гарантирана без прякото участие на системата. За разлика от нея, сигурността във втория и третия случаи може да бъде наречена “активна”, защото за да бъде гарантирана, от системата се изискват определени усилия. Във втория случай става дума за въздействия, носещи в себе си потенциал за значително нарастване, ала системата е в състояние да блокира това развитие или да го държи под контрол, така че критичната точка, след която тя излиза от равновесното си положение, да не бъде достигната. В третия случай въздействията са под критичната точка, но системата извършва такава трансформация, чрез която усилва потенциала си и съумява да ги парира и управлява успешно.

Сигурността е динамична устойчивост. Равновесието е идеалният вариант на отсъствието на промяна, но то не е абсолютно.

Можем да приемем, че всяка система има вградена в себе си единица за време, с която се оразмерява многообразието от жизнените ѝ процеси. Ако размахът на вълната на промените надхвърля значително тази времева единица, то докато протичат тези процеси, системата няма да ги “усети”, т.е. в интервала на времевата единица те няма да приведат системата в качествено ново състояние, няма да предизвикат у нея необратими трансформации на функционални и структуроопределящи връзки. Затова може да се каже, че за тази система “не-промяна” е всъщност промяна, последствията от която не се усещат от системата. Точно така сигурността е несигурност, която нараства толкова бавно, че системата не може да “усети” нито самото нарастване на несигурността, нито последствията от него за самата нея.

Дотук определяхме сигурността като състояние. Според Толкът Парсънс² социалната система “се саморегулира и има тенденция към равновесие и хомеостазис”, или “социалното равновесие е първия закон на социалната инерция”. Но тъй като сигурността трябва да се разбира не толкова като състояние, а и като процес, включим ли елементи от динамиката, аналогията ще изглежда значително по-пълна.

Нека разгледаме не някакво веднъж завинаги определено равновесно положение на системата, а една траектория на движение, която тя е избрала и следва. В духа на горните твърдения за сигурност ще говорим, ако при всяко въздействие, което се стреми да я отклони от нейната траектория, системата запазва способността си да се завърне към нея или поне да се движи с минимални колебания от нея. Един динамичен процес също може да бъде определен като устойчив, ако преминава през серия от равновесни състояния, всяко от които е сравнително устойчиво.

Съществуват различни класификации на отделните аспекти на сигурността, т.е. на видовете сигурност. Като основни в литературата се посочват три от тях, на които ще бъде отделено по-голямо внимание.

Първата класификация дава основните компоненти на сигурността. Тя е свързана със спектъра на рисковете и заплахите за нея и в зависимост от тях се определя като политическа, икономическа, военна, социална, етническа, духовна, екологична, информационна и др.

Втората класификация слага акцента върху способа, по който може да се “атакува” сигурността - дали чрез твърди, агресивни, материални въздействия, или чрез меки средства- идеи, манипулация, дезинформация. Докато в първия случай заплахата е по-пряка, по-откровена и по-груба, то при втория тя е по-индиректна, по-префинена и по-коварна.

Третата класификация се основава на посоката, от която идват заплахите и предизвикателствата към сигурността. Ако тези фактори, източници на опасност, са извън системата, говорим за гарантиране на нейната външна сигурност. Ако тези опасности съществуват в нея, тогава говорим за гарантиране на вътрешната ѝ сигурност. Обикновено с външната сигурност се свързва военно нападение срещу системата /главно държавните образования/, докато вътрешната сигурност се свързва със сигурността на властта (режима) в системата и установения в нея ред.

В исторически план в различни периоди съдържанието на сигурността е било различно. В зависимост от господстващите в една система обществени отношения сигурността е имала различен смисъл и важност за различните слоеве на обществото. Обикновено нейно мерило е било отношението между власт и сигурност. И по-точно отношението Държава - Сигурност.

Главна причина за възникването на държавата е била потребността да се гарантира сигурността (отбраната и обществения ред) на обществото (рода, племето, клана, полиса). Държавата е функция на стремежа на обществото към повече сигурност. В тази връзка Роман Херцог пише: “Сигурността по отношение на враговете винаги е била великолепен мотив за основаване и укрепване на държави”.¹

Дълго време се е смятало, че повече държава означава повече сигурност. От един момент нататък обаче, повече държава престава да значи повече сигурност, дори обратното. Защото освен сигурност се появяват и други ценности и блага - например свободата и човешките права, като основа на демокрацията. С развитието на последната сигурността престава да бъде абсолютна ценност, макар да продължава да бъде обществено благо.

За отношението Държава-Сигурност има различни възгледи. Но два от тях са полярни. Според единия държавата трябва да съхрани максимално монопола си върху осигуряването на сигурността. Според втория държавата трябва да се изтегли максимално от тази си функция. Истината винаги е някъде по средата и зависи от спецификите на обществото. Вероятно обаче последното нещо, от което Държавата ще се оттегли, ще бъдат задълженията ѝ, свързани със сигурността. Защото пълното оттегляне от отговорностите, свързани със сигурността, ще означава край и на самата държава.

Националната сигурност като категория е динамично състояние, при което за държавата и обществото не съществува пряка опасност от въоръжена агресия, политически диктат или икономическа принуда. Ако все пак такава се появи, то те ще бъдат надеждно защитени. Тя отразява връзката на сигурността с нацията, с определена териториално -държавна общност, характеризира състоянието на тази нация като цялостна система, включваща обществените отношения и общественото съзнание, обществените институти, съдействащи или препятстващи реализацията на националните интереси. На националната сигурност са присъщи специфични политически, икономически, социални, етнически, духовни, военни, информационни и екологични компоненти, всеки от които самостоятелно или в съчетание с другите, както и с редица странични фактори може да се окаже критичен за държавата.

Макар и дефинирани различно, общото в горните определения е, че националните измерения на сигурността обхващат всички онези предизвикателства, рискове, заплахи и опасности за сигурността, които възникват и действат, или на които се търси отговор и биват преодолявани на нивото на националната държава. Макар и национални, тези измерения на сигурността отчитат влиянието на регионалните и глобалните фактори, но запазват националната си същност и преди всичко националния си характер, история, нрави, традиции, националното целеполагане и управление.

Националната сигурност в нейната многоаспектна същност предполага тя да бъде разглеждана като комплексно явление, което се декомпозира на сфери на сигурност в зависимост от различните аспекти на обществения живот. Тази комплексност е породена от самата системност и интегралност на обществото и зависи от различни фактори, свързани с националната сигурност. Това дава основание съдържанието на националната сигурност да се представи като съвкупност от сфери за сигурност: политическа, икономическа, военна, социална, екологична и т.н.

Вследствие на синергетичните процеси при взаимните връзки и зависимости между отделните видове сигурност националната сигурност се идентифицира като система от по-висш ранг. Тя е качествено видоизменена и не се препокрива с нито една от образуващите я.

• 
  първо ниво - сигурност на отделния човек (индивида, личността), наричана различно: индивидуална, персонална, лична сигурност. Тази сигурност е все по-актуална, защото е пряко свързана не само с правото на живот, а и с правото на по-добро качество на живот, както и с другите основни човешки права и задължения, свободи и отговорности на хората;
  
• 
  второ ниво - сигурност на групата (общността от хора) - групова сигурност. Групата може да се обособи по различни принципи: етнически, религиозен, социален, регионален, професионален, сексуален и т.н. Например, такива групи са малцинствата. На това ниво се има предвид сигурността на различни обществени прослойки, дори и на самото общество. Основни белези на групите са идентичността, езика, традициите и обичаите, чието опазване е важен аспект на сигурността. Най-голямата общност в рамките на държавата - обществото, е функция на сигурността на групите в него, а сигурността на групите в обществото е безспорна функция от сигурността на това общество;
  
• 
  трето ниво - сигурност на държавата или държавна сигурност. Тя е известната, стара, традиционна сигурност и е свързана със защитата на изконни държавни ценности: териториална цялост, независимост, свобода, суверенитет, конституционен ред и др.;
  

	сигурност на света (на планетата)
	сигурност на общността на държавата (колективна, съюзна) сигурност на държавата сигурност на групата (общностите на хора) сигурност на човека (индивида, личността)

• 
  четвърто ниво - сигурност на общността /от държави/ - колективна, съюзна, коалиционна сигурност. Терминът “общност” обхваща различни форми на сдружаване на държави: двустранни и многостранни общности за сигурност, коалиции, съюзи и др. Тези сдружения могат да бъдат официални или неформални;
  
• 
  пето ниво - сигурност на света /на планетата/ - т.е. обща, всеобща, глобална, универсална сигурност. При тази нарастваща взаимосвързаност, проблемите на глобалната сигурност все повече влизат в дневния ред на човечеството. В началото на 80-те години на 20 тия век в ООН беше разработена концепцията за обща сигурност, съгласно която не може да има трайна сигурност, ако тя не бъде споделена от всички страни в света и че обща сигурност на планетата може да бъде постигната само чрез сътрудничество, основано на равенството, справедливостта и взаимността.
  

От схемата се вижда, че сигурността на държавата е сечението на Националната и на Международната сигурност. Държавата е основен, но не и единствен актьор на националната сцена. Схемата отчита важността на сигурността на различните общности от хора за националната сигурност и е в съответствие със засилващото се човешко измерение на сигурността като важен елемент на националната сигурност. Схемата показва, че държавите са основни, но вече не единствени фактори за международната сигурност. Отчита се значението на глобалните процеси в сложната архитектура за сигурност, които превръщат света в общ за всички и придават наднационален характер на много повече заплахи за сигурността, което от своя страна прави опазването на общата сигурност основен приоритет на всички държави.

Националната сигурност може да се определи като сигурност на системата за вътрешно-държавни (вътрешно-национални) отношения, като се отчита и отражението върху тях на международната сигурност. Нарастващата взаимозависимост размива все повече границите между различните нива на сигурността. Проблеми, типични за системата за Национална сигурност придобиват аспекти, характерни доскоро за системата за Международна сигурност и обратно. Много са случаите, когато сигурността на отделна личност или на отделна група (общност) хора става проблем на Международната сигурност и обратно, глобални проблеми да застрашават сигурността на отделни хора или общности.

Националната сигурност е система, която се формира на основата на обективни процеси под въздействието на множество фактори: географски, икономически, социално-политически, военно-политически, демографски, етнически, религиозни и др. Главни елементи на тази система са личността като биосоциална система, социалната група, обществото, държавата. В тази връзка може да определим националната сигурност като съвкупност от връзки и отношения, характеризиращи такова състояние на личността, социалната група, обществото и държавата, което осигурява устойчиво и стабилно съществуване, удовлетворяване и реализиране на жизнените потребности, способност за ефективно париране на вътрешните и външни опасности, саморазвитие и прогрес.

Националните измерения на сигурността са неразривно свързани с процеса на планиране от държавното ръководство на политиката за сигурност и отбрана, и нейното реализиране. Обикновено всички идеи и виждания, представи и схващания за националните измерения на сигурността се разписват в различни документи с програмен характер -стратегии, доктрини, концепции и др. за национална сигурност.

Елементите на вътрешната структура на националната сигурност - личността, социалната група, обществото, държавата, са едновременно и субекти и обекти на националната сигурност. Всеки един от тях е важен и относително самостоятелен. Наред с тях съществуват и други елементи, които по отношение на националната сигурност са външни. Това са регионът, включващ целия спектър на взаимоотношения между държавите и народите в него; световната общност, обединяваща всички държави и народи на нашата планета; природата, обхващаща обитаваната от човека околна среда.

Теорията за сигурността в голяма степен е построена върху тезата, че държавата има жизненоважна роля за осигуряване на националната сигурност. Това, че цялата система за национална сигурност е създадена и продължава да съществува така, че държавата да е главен фактор за обезпечаване на сигурността на обществото и на отделния човек, е продукт на определен етап на общественото развитие. В отделни периоди тази роля се е променяла и е естествено тя постепенно да намалява с повишаване ролята на Международната сигурност. Факт е обаче, че системата за национална сигурност все още е така структурирана, че дели предизвикателствата за нея на външни и вътрешни. Така например армията се грижи главно за противодействие на външни заплахи, а силите за вътрешна сигурност се грижат за противодействие основно на вътрешни заплахи. Но размиването на границите между структурите за вътрешна и външна сигурност обективно не би могло да следва динамиката на процесите в света и промените в глобалната сигурност. Държавата със своята система за сигурност е значително по-устойчива структура и нейното разрушаване, без да са изградени други механизми за защита на сигурността, може да доведе до опасни, непоправими щети и за държавата, и за сигурността ѝ.

Сигурността на всяка система, в това число и на системата за национална сигурност, е такова състояние, при което е гарантирано нейното нормално съществуване и са надеждно защитени жизненоважните ѝ интереси. Ако възникне заплаха за тези интереси, системата може да започне да изпитва недостиг на сигурност и да премине в състояние на несигурност. За защита на жизненоважните интереси се жертват огромни ресурси, особено тогава, когато само по този начин системата може да гарантира своето съществуване и развитие.

Няма спор за положителните страни на интеграционните процеси. Всяко участие в една система за колективна сигурност за малките държави е получаване на сигурност. Оставена сама на себе си, избягваща интеграцията и изолираща се, държавата, макар с нейна изградена система за национална сигурност, лесно може да се окаже уязвима за дестабилизация. Но почти няма спор, че интеграцията е не само резултат от национален избор, на суверенно кандидатстване. По-често системите за колективна сигурност привличат държавите с по-малки ресурси, но важни за тях със своето стратегическо положение или по други причини. Участието на малките държави в колективните системи за сигурност води и до ограничаване на националния им суверенитет, загуба на самостоятелност и лишаване от възможности за многовариантно поведение в кризисни ситуации, тъй като тогава трябва да се съобразяват с приоритетите на колективната сигурност.

При правилен избор на поведение, при ясно формулирани и осъзнати национални интереси, членството в системите за колективна сигурност може значително да компенсира всички рискове и заплахи за сигурността на една държава. Затова е необходимо това да се има предвид при договарянето на условията в общността за сигурност. Основен принцип в тях трябва да бъде този, че интересите на системата за колективна сигурност имат приоритет пред целите на отделните държави - участнички. Присъединяването към такива системи трябва да става с мисълта, че сигурността на една държава е само част от сигурността на системата, която стои над всичко.

Липсата на доверие е главното, което носи несигурност и превръща взаимните страхове и подозрения в сбъдващо се предсказание. В тази връзка са интересни думите на Едуард Грей за причините за Първата световна война: “Въоръжава ли се една държава, същото е длъжна да прави и другата. Когато една от държавите трупа оръжие, останалите не могат да останат беззащитни и така да я изправят пред съблазните на агресията … Огромното нарастване на въоръженията в Европа, чувството за несигурност и страх, които те пораждат, това е, дето прави войната неизбежна”.¹

Несигурността много повече от сигурността е базисната, изходната и водеща величина. В несигурността, за разлика от сигурността, винаги преобладава не статиката, а динамиката. Тя поражда импулси за действие, съпротивлява се срещу статуквото, срещу пряката и непреодолима връзка между причина и следствие.

Критериите, които определят подреждането на националните интереси, се основават от една страна на йерархията на националните ценности, а от друга - от допустимата цена, която може да се плати за тяхната защита. В съответствие с тези критерии най-значимите, жизненоважни интереси са свързани преди всичко със съхраняването, умножаването и защитата на националните ценности.