Terry pratchett

ИСТОРИИ ОТ СВЕТА НА ДИСКА

GUARDS! GUARDS!

TERRY PRATCHETT

© Terry and Lyn Pratchett, 1989

OCR и редакция: The Brain, admin@movieblaster.org

Visit us at: http://sf.movieblaster.org for more Terry Pratchett Books.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Можем да ги наречем Дворцовата стража, Градската стража, или пък Патрула. Както и да ги наречем, тяхното предназначение във всяко съчинение на героичния приказен жанр е едно и също: а именно, някъде около Трета глава (или пък десет минути след началото на филма) да се втурнат в стаята, да нападнат героя всички едновременно и да бъдат убити. Никой никога не ги пита дали това им харесва.

Книгата се посвещава на тези чудесни мъже.

А също така и на Майк Харисън, Мери Джентъл, Нийл Гейман и на всички останали, които помогнаха и се смяха на идеята за Б-пространството; колко жалко, че въобще не се сетихме за Ръкописа на Шрьодингер...

Ето къде са отишли драконите.

Те лежат...

Не мъртви, нито заспали. Нито пък чакат нещо, защото чакането предполага някакво нетърпение. Може би думата, от която се нуждаем тук, е...

...задрямали.

И макар че пространството, което заемат, не е като нормалното пространство, въпреки всичко те са натъпкани здраво. Всеки един кубически сантиметър от него е запълнен с нокти, крака, люспи, краища на опашки, така че ефектът е като от онези плетеници-рисунки, докато очите на човек най-сетне проумеят, че разстоянието от дракон до дракон е просто друг дракон.

Могат да го наведат на мисълта за сардели, стига да си представи сарделите толкова огромни, люспести, горди и арогантни.

И се предполага, че все някъде има и ключ.
В едно съвършено различно пространство беше ранна утрин - в Анкх-Морпорк - най-стария, най-големия и най-мръсния от всички градове. Лек дъждец ръмеше от сивото небе и браздеше речната мъгла, която се кълбеше из улиците. Плъхове от най-различни видове се движеха по нощните си дела. Под мокрото наметало на нощта убийците убиваха, крадците крадяха, леконравните жени си търсеха клиенти. И т. н.

А пияният Капитан Ваймс от Нощната стража се заклатушка несигурно надолу по улицата, свърна кротко в канавката пред Наблюдателницата и продължи да лежи там, докато, над него, странни букви от светлина запращяха във влажния въздух и промениха цвета си...

Градът беше... ъъъ... беше... абе, как му беше името. Нещо. Жена. Т'ва беше. Жена. Бучаща, древна, на цели векове. Прилъгваше те, караше те, такова де, да се влюбиш в нея, а после ти теглеше един ритник в... в... в т'ва де. В т'ва там, устата. Езика. Сливиците. Зъбите. Ето това, точно това тя ти го правеше. Беше ъъ... така де, сещаш се, женско куче. Кученце. Кокошка. Кучка. И после ти я намразваш и... и точно когато а-ха да си помислиш, че си я, него де, изкарал от... от... както и да е, та точно тогава тя отваря огромното си, бумтящо, скапано сърце за теб, и те сварва непод... непод... непод... тъй-де. Готвен. Ъхъ. Туй-то. Изобщо не знаеш как да се оправиш. Лежиш. И единственото нещо, за което си сигурен, е, че не можеш да я оставиш. Защото, защото тя е твоя, единственото нещо, което имаш, та даже и в канавките й...
Мокра тъмнина забулваше достопочтеното здание на Невидимия университет - върховния колеж на магьосничеството. Единствената светлина представляваше слабо треперливо октариново пламъче, идващо от миниатюрните прозорци на новата Високоенергий-на магическа сграда, където наточени и жадни съзнания ръчкаха самата тъкан на вселената, независимо дали на нея това й харесва или не. Имаше светлина, разбира се, и в Библиотеката.

Тя представляваше най-големият сбор от магически текстове в цялата мултивселена. Рафтовете бяха натежали от хиляди томове окултно знание.

Твърдеше се, че тъй като огромните количества магия могат сериозно да изкривят нормалния свят, Библиотеката не се подчинява на общовалидните правила на времето и пространството. Твърдеше се, че тя трае вечно. Твърдеше се, че човек би могъл да броди с дни сред далечните рафтове, че някъде вътре се намират изгубени цели групи от търсещи студенти, че странни неща се спотайват из забравени ниши и че ги преследват други неща, дето са даже още по-странни.*

* Нищо от това не беше вярно. Истината е, че дори и големите колекции от обикновени книги изкривяват пространството, както спокойно може да го докаже всеки един, който се е мотал из някоя наистина старомодна антикварна книжарница, някоя от онези, дето изглеждат, сякаш са били проектирани от г-н Ешър в лош ден, и има повече стълбища, отколкото етажи, и от онези редици с рафтове, дето свършват в малки врати, които съвсем сигурно са твърде малки, че да влезе през тях човек в цял ръст. Съответното уравнение е: Знание = сила = енергия = материя = маса; една добра книжарница е просто благовидна Черна Дупка, която знае да чете.

По-мъдрите студенти, дирещи някой по-отдалечен том, имаха грижата да оставят тебеширени драски по рафтовете, докато бродеха все по-навътре из застоялия мрак, и заръчваха на приятелите си да ги потърсят, ако не се върнат до вечеря.

И тъй като магията може само едва-едва да се върже, самите книги в Библиотеката бяха нещо повече от просто преработено дърво и хартия.

Суровата магия пращеше от обложките им и се заземяваше безопасно в медните перила, приковани към всеки рафт точно за тази цел. Бледи фигурки от син огън пропълзяваха по шкафовете и се носеше шум, книжен шепот, също като от колония спящи скорци. В тишината на нощта книгите си говореха една с друга.Носеше се и шумът от нечие хъркане.
Светлината от рафтовете не толкова разсейваше, колкото подчертаваше тъмнината, но виолетовото й пламъче стигаше колкото наблюдателят да различи едно старинно, очукано писалище точно под централното кубе.

Хъркането идваше изпод него, където съдрано одеяло едва покриваше нещо прилично на купчина чували с пясък, но всъщност беше един мъжки орангутан в зряла възраст.

Това беше Библиотекарят.

Не бяха много хората напоследък, на които им правеше впечатление фактът, че той е маймуна. Промяната бе предизвикана от магическа злополука - една постоянна възможност, когато се пазят накуп толкова много и толкова мощни книги, и се смяташе, че той даже леко се е отървал. В края на краищата той все още беше в приблизително същата форма. Пък и му бяха разрешили да си запази работата, в която беше доста добър, макар че „разрешили" не е най-точната дума. Начинът, по който той можеше да разтегли горната си устна и да разкрие повече невероятно жълти зъби от която и да било друга уста, която Университетският съвет някога беше виждал, някак подейства този въпрос всъщност никога да не бъде повдигнат.

Но сега се долови и друг шум - чужд тук, звук от проскърцването на отваряща се врата. По пода изтопуркаха стъпки и изчезнаха сред скупчените рафтове. Книгите зашумолиха негодуващо, а някои от по-големите магически енциклопедии издрънчаха с вериги.

Библиотекарят продължи да спи, унасян от шепота на дъжда.

В прегръдката на канавката си, на километър оттам, Капитан Ваймс от Нощната стража отвори уста и запя.

А пък една загърната в черен плащ фигура се втурна през среднощните улици, като прибягваше от врата на врата, докато стигна до мрачен и неприветлив главен вход. Никоя обикновена врата не става толкова мрачна от само себе си, човек можеше да усети това. Изглеждаше, сякаш архитекта са го привикали вътре и са му дали специални наставления. Искаме нещо страховито от тъмен дъб. Я сложи един неприятен водоливник над свода, направи я да се затръшва така, сякаш стъпва великан и дай на всеки да разбере, че това не е от вратите, дето викат „бим-бам", когато дръпнеш звънеца.

Фигурата изчука някакъв сложен код по тъмната дървения. Отвори се миниатюрна преграда с решетки и едно подозрително око надникна навън.

- „Знаменателният бухал буха в нощта" - каза посетителят, докато се опитваше да изтръска плаща си от дъждовната вода.

- „Но много сиви господари тъжно ходят при хората, останали без повелител" -напевно произнесе глас от другата страна на решетката.

- „Ура, ура за дъщерята на сестрата на старата мома" - отвърна мократа фигура.

- „За палача всички молители са с еднакво високо положение."

- „И все пак, розата е вътре в бодила."

- „Добрата майка прави боб-чорба за блудния син" - каза гласът иззад вратата.

Последва пауза, нарушавана само от шума на дъжда. И тогава посетителят попита:

- Какво?

- „Добрата майка прави боб-чорба за блудния син".

Последва нова, по-дълга пауза. И тогава мократа фигура каза:

- Сигурен ли си, че зле построената кула не се тресе мощно от прелитащата пеперуда?

- А, не. Боб-чорба е. Съжалявам. Дъждът неумолимо съскаше в неловкото мълчание.

- Ами УкУшарения кит? - попита прогизналият посетител, опитвайки се да се примъкне под заслона, . който предлагаше входната врата, колкото и малък да беше.

- Какво за него?

- Не би трябвало да знае нищо за мощните дълбини, ако трябва да ти кажа.

- О, УкУшарения кит. Търсите Прояснените братя на абаносовата нощ. Три врати по-надолу.

- А вие кои сте тогава?

- Ние сме Озарените и древни братя на Ий.

- Аз пък си мислех, че се събирате на Сиропената улица - промърмори мокрият след известно време.

- Е, да, ама... Знаете как е. Клубът на дърворезбарите ползва стаята във вторниците. Малко се бяхме поомешали.

- О? Е, благодаря все пак.

- Удоволствието беше мое.

Малката врата се затръшна.

Фигурата в плаща я изгледа един миг, след което зашляпа по улицата. Наистина имаше още един вход. Строителят не си беше направил труда много-много да променя дизайна.

Той почука. Малката преграда с решетки се изстреля назад.

- Да?

- Слушай, „Знаменателният бухал буха в нощта" нали така?

- „Ура, ура за дъщерята на сестрата на старата мома", нали?

- „За палача всички молители са с еднакво високо положение".

- „И все пак, розата е вътре в бодила". Адски е мокро тук вън. Знаеш това, нали?

- Да - потвърди гласът с тона на някой, който наистина го знае, но не е той, дето стои там. Посетителят въздъхна.

- „УкУшареният Кит не знае нищо за мощните дълбини" - рече той.—Ако от това ти става по-добре.

- „Зле построената кула се тресе мощно от прелитащата пеперуда".

Просителят сграбчи решетките на прозореца, придърпа се към него и изсъска:

- А сега ме пусни да вляза, прогизнал съм от дъжда.

Последва нова мокра пауза.

- Онези дълбини... ти мощни ли каза или нощни?

- Мощни, казах. Мощни дълбини. Тъй като са, така Де, дълбоки. Аз съм - Брат Пръсти.

- На мен ми прозвуча като нощни - усъмни се невидимият пазач на вратата.

- Виж какво, искаш ли скапаната книга или не? Не съм длъжен да правя това. Бих могъл да съм си вкъщи, в леглото.

- Сигурен ли си, че беше мощни?

- Слушай, знам съвсем точно колко дълбоки са скапаните дълбини -припряно го увери Брат Пръсти. - Знам ги колко дълбоки бяха и когато ти беше само един забутан послушник. А сега ще отвориш ли тази врата?

- Ами... добре.

Чу се шумът от отмествани резета. После гласът каза:

- Имаш ли нещо против да бутнеш малко? Вратата на знанието, през която необучените нямат право да минават, нещо заяжда от влагата.

Брат Пръсти й удари едно рамо, промъкна се през нея, изгледа гадно Брат Пазача на Портата и забърза навътре.

Останалите го чакаха във Вътрешното Светилище, мотаейки се с глупавото изражение на хора, които не са свикнали да носят злокобните закачулени черни плащове. Върховният Старши Учител му кимна.

- Брат Пръсти, нали?

- Да, Върховен Старши Учителю.

- Носиш ли онова, което беше изпратен да донесеш?

Брат Пръсти измъкна един пакет изпод плаща си.

- Точно там, където казах, че ще е. Никакъв проблем.

- Браво, Брат Пръсти.

- Благодаря, Върховен Старши Учителю.

Върховният Старши Учител почука с чукчето си за внимание. Събраните в стаята се дотьтриха в нещо като кръг.

- Приканвам Уникалната и върховна ложа на Проясненото братство към ред - произнесе той с напевен глас. - Вратата на Знанието запечатана ли е здраво срещу еретици и непосветени?

- Твърдо е заяла - отвърна Брат Пазача на Портата. - От влажното е. Другата седмица ще си донеса рендето, бързичко ще я...

- Добре, добре -раздразнено го прекъсна Върховният Старши Учител. - И едно „да" щеше да свърши работа. Тройният кръг хубаво и вярно ли е очертан? Всички ли са тук, които Са Тук? И ще бъде добре за непосветения да го няма тук, защото той ще бъде взет от това място, гаскинът му - разпран, молите му ще бъдат издухани от четирите вятъра, велчетът му разкъсан на парчета с много куки, а фигинът му ще бъде забучен на кол... Какво има пък сега?

- Извинявай, ти Проясненото братство ли каза? Върховният Старши Учител изгледа свирепо самотната фигура, вдигнала ръка.

- Да, Проясненото братство, страж и пазител на свещеното знание от време, когато никой човек не може да...

- От миналия февруари - рече Брат Пазача услужливо. Върховният Старши Учител усети, че Брат Пазача изобщо всъщност не е схванал смисъла на нещата.

- Съжалявам. Съжалявам. Съжалявам - заповтаря притеснената фигура. — Сгрешил съм братството, струва ми се. Сигурно съм свил не там, където трябва. Ще тръгвам, моля да ме извините...

- А фигинът му ще бъде забучен на кол - повтори многозначително Върховният Старши Учител на фона на мокри дървени шумове, докато Брат Пазача се опитваше да отвори страховитата порта. - Свършихме ли вече? Някой друг непосветен да се е озовал случайно тук на път за някъде другаде? - добави той с горчив сарказъм. - Така. Чудесно. Толкова се радвам. Дали ще е вече прекалено, ако се осмеля да попитам дали Четирите наблюдателни кули са обезопасени? О, хубаво. А Крачолът на Светостта, някой направил ли си е труда да му се изповяда? О, ти си го направил. Както трябва ли? Ще проверя, да знаеш... така. А прозорците завързани ли са с Червените връзки на Интелекта, в съответствие с древните предписания? Добре.

А сега сигурно можем да се залавяме на работа.

С леко намусения вид на някой, който е прокарал пръст по най-горния рафт в стаята на снахата и е открил, противно на всички очаквания, че той е изрядно чист, Старшият Учител се залови на работа.

Ама че пасмина, мислеше си той. Група некомпетентни, които никое друго тайно общество не би докоснало и с десетметров Скиптър на Властта. От онези, дето ще си изкълчат пръстите дори при най-простото тайно ръкостискане.

Но некомпетентни с възможности, въпреки всичко. Нека останалите общества да взимат опитните, надеждните, амбициозните, самоуверените. Той ще вземе хленчещите и обидените, онези, натъпкани със злоба и жлъч, онези, които знаеха, че биха могли да стигнат далеч, стига само да им се даде шанс. Дайте му онези, в които потоците на злината и мъстта бяха набъбнали зад тънките стени на негодността и долнопробната параноя.

И глупостта. Те всички изрекоха клетвата, мислеше си той но нито един от тях не попита какво е това „фигин".

- Братя - изрече гласно. - Тази вечер трябва да обсъдим някои неща от изключителна важност. Доброто управление, не, самото бъдеще на Анкх-Морпорк е в нашите ръце.

Те се наведоха по-наблизо. Върховният Старши Учител усети началото на познатата тръпка на силата. Бяха зависими от думите му. Усещане, което си заслужаваше обличането на скапаните глупави плащове.

- Нима не знаем всички ние, че градът е под гнета на корумпирани мъже, които дебелеят от нечестно спечелените си богатства, докато далеч по-добри хора са възпирани и принудени да живеят във фактическо робство?

- Разбира се, че знаем! - енергично рече Брат Пазача на Портата, след времето, необходимо им да си го преведат на ум.

- Още миналата седмица, там, в Гилдията на Лекарите, аз се опитах да изтъкна пред Майстор Кричли,че...

Погледите им не се срещнаха, тъй като Върховният Старши Учител се беше погрижил качулките на Братята да закриват лицата им в мистична тъмнина, но въпреки всичко накара Брат Пазача да млъкне със силата на чистото, безцеремонно мълчание.

- Но не винаги е било така - продължи Върховният Старши Учител. -Имало е златно време, когато онези, достойни за власт и уважение, са били справедливо възнаграждавани. Време, когато Анкх-Морпорк не просто е бил голям град, а величествен град. Време на рицарство. Време, когато... да, Брат Наблюдателна Кула?

Една тромава фигура в плащ свали ръка.

- За времето, когато сме имали крале ли говориш?

- Браво, Братко - каза Върховният Старши Учител, леко подразнен от тази необичайна проява на интелигентност.-И...

- Но всичко това е било променено преди стотици години - напомни Брат Наблюдателна Кула. -Нямаше ли някаква голяма битка или нещо такова? А оттогава имаме само господари като Патриция.

- Да, много добре.

- Няма повече крале, това се опитвам да кажа - услужливо обясни Брат Наблюдателна Кула.

- Както казва Брат Наблюдателна Кула, линията на...

- Но като отвори приказка за рицарството, та ме подсети.

- Точно така, и...

- То си върви с кралете, рицарството де - щастливо се обади Брат Наблюдателна Кула. - И рицарите. Освен това са имали и онези...

- Обаче - остро произнесе Върховният Старши Учител, - може случайно да се окаже, че традицията на кралете на Анкх не е съвършено отмряла, така както са си представяли досега, и че потомство по тази линия съществува дори и сега. Точно така сочат изследванията ми върху древните свитъци.

Той се облегна назад с очакване. Но като че не се получи ефектът, който беше очаквал. Може би те ще успеят да се справят с израза „съвършено отмряла", помисли си, но трябваше да спра до „потомство". Брат Наблюдателна Кула отново вдигна ръка.

- Да?

- Точно така, да.

- Аха. Става така, да ви кажа - начетено продължи Брат Наблюдателна Кула. - Непрекъснато така става. Чел съм за това. Наричат се потомци. Спотайват се с векове някъде из далечната пустош, като предават тайната сабя, белега по рождение и всичко останало от поколение на поколение. И тогава, точно когато старото кралство има нужда от тях, те се появяват и изхвърлят всички узурпатори, случили се наоколо. И после настъпва всеобщо веселие.

Върховният Старши Учител усети как ченето му увисва. Не беше очаквал да е чак толкова лесно.

- Да, хубаво - обади се фигура, в която Върховният Старши Учител разпозна Брат Мазача. - И какво от това? Да речем, че се появява някой потомък, отива при Патриция и му казва: „Ей, ти, аз съм крал, ето го белега по рождение, както се предполага да е, а сега, разкарай се". И какво получава? Продължителност на живота от има-няма две минути, ето какво.

- Ти не слушаш - каза Брат Наблюдателна Кула. -Работата е в това, че потомъкът трябва да се появи, когато кралството е в опасност, нали така? Тогава всеки може да го види, нали разбираш? После го отвеждат в двореца, изцелява няколко човека, обявява малък празник, слага ръка на малко съкровище и това е всичко.

- Трябва да се ожени и за принцеса - добави Брат Пазача. - Като той е свинар. Всички го погледнаха.

- Кой е казвал нещо за свинар? - попита Брат Наблюдателна Кула. - Никога не съм казвал, че е свинар. Какви са тия приказки за свине?

- Той има право, обаче - обади се Брат Мазача. -Обикновено той е или свинар, или дървар, или нещо подобно, нормалният потомък де. Във връзка с това, че трябва да е... как му се викаше. Когнито. Трябва привидно да е, така де, знаете, от нисък произход.

- Няма нищо лошо в ниския произход - каза един много малък Брат, който май се състоеше само от малък подвижен черен плащ с лош дъх. - При мен всички са с нисък произход. В моето семейство свинарството го имахме за изискана работа.

- Но твоето семейство няма кралска кръв, Брат Даникин - каза Брат Мазача.

- Може и да имаме -отвърна онзи намусено.

- Добре де - обади се Брат Наблюдателна Кула недоволно. -Хубаво. Но в решаващия момент, нали така, истинските крале отмятат наметалото, казват: „Хоп!" и същинската им царственост грейва ослепително.

- И как точно? - попита Брат Пазача.

- ... може и да имам кралска кръв - мърмореше си Брат Даникин. - Няма никакво право да казва, че съм нямал кралска кръв...

- Ами, просто става, ясно? Разбираш го, щом го видиш.

- Но преди това той трябва да спаси кралството -каза Брат Мазача.

- О, да - тежко отвърна Брат Наблюдателна Кула. - Това е най-важното, така де.

- И от какво?

- ... имам също толкова право, колкото и всички останали, да имам кралска кръв...

- Патриция? - попита Брат Пазача. Брат Наблюдателна Кула, като неочакван авторитет по кралските въпроси, поклати глава.

- Не знам точно дали Патрицият е заплаха - каза той. - Той не е същинският тиранин, като такъв. Не е чак толкова лош, колкото някои от другите, които сме имали. Искам да кажа, той не ни потиска в буквалния смисъл на думата.

— Аз съм потиснат непрекъснато — каза Брат Пазача. - Майстор Кричли, при който работя, та той ме потиска и сутрин, и на обед, и вечер, крещи ми и т.н. И жената в зарзаватчийницата, и тя непрекъснато ме потиска.

- Точно така - обади се Брат Мазача. - Моят хазяин ме потиска много нечестно. Тропа по вратата с все сила и непрекъснато разправя за наема, който уж му дължа, ама е пълна лъжа. А и съседите ми по стая, и те по цяла нощ ме потискат. Викам им, аз работя по цял ден, на човек все пак трябва да му се даде някакво време, за да се научи да свири на туба. Това е потискане, точно така. Ако аз не съм под крака на потисника,то не знам кой е.

- Ако разсъждаваме така... - бавно започна Брат Наблюдателна Кула, - струва ми се, че девер ми ме потиска непрекъснато с новия си кон и с двуколката, дето си ги е купил. А аз нямам. Искам да кажа, къде му е справедливостта на това? Обзалагам се, че един крал не би позволил подобна несправедливост да продължава, хорските жени да ги потискат защо нямат нова кола като нашия Родни и т.н.

Върховният Старши Учител слушаше това леко пообъркан. Не че не знаеше за съществуването на неща като лавините, но и през ум не беше му минало, когато пусна малката снежна топка от върха на планината, че това може да доведе до такива удивителни резултати. Изобщо нямаше нужда да ги подстрекава.

- Обзалагам се, че кралят ще има какво да каже по въпроса за хазяите - натърти Брат Мазача.

- И би обявил хората с фукливи коли извън закона - добави Брат Наблюдателна Кула. - Най-вероятно купени и с откраднати пари, струва ми се.

- Аз мисля - каза Върховният Старши Учител, за да понасочи малко нещата, -че един мъдър крал всъщност би обявил фукливите коли извън закона само за незаслужаващите ги.

В разговора настъпи замислена пауза, докато насъбралото се Братство мислено разделяше вселената на заслужаващи и незаслужаващи, и поставяше себе си в подходящата група.

- Много справедливо - бавно произнесе Брат Наблюдателна Кула. - Но Брат Мазача беше наистина прав. Не вярвам някой потомък да изиграе съдбовната си роля, само защото Брат Пазача си мисли, че жената в зарзаватчийницата непрекъснато го гледа странно. Без да се засягаш.

- И ме удря в скапания кантар - каза Брат Пазача. -Пък и тя...

- Да, да, да - прекъсна ги Върховният Старши Учител. - Наистина, здравомислещото население на Анкх-Морпорк е под ботуша на потисниците. Един крал, обаче, по принцип се проявява при доста по-драматични обстоятелства. Като война, например.

Нещата се развиваха добре. Сигурно при цялата им егоцентрична глупост все някой от тях все щеше да е достатъчно умен, че да го предложи?

- Съществуваше някакво старо пророчество или нещо подобно - каза Брат Мазача. - Дядо ми разказваше. - Очите му се изцъклиха от усилието по драматичния спомен. - Аха, кралят ще дойде и ще донесе Ред и Справедливост, и ще познава единствено Истината, и ще Закриля и ще Служи на Хората с Меча си. Няма защо всички да ме гледате така, не съм си го измислил аз.