Тертулиан и монтанисткият разкол



Дата21.09.2017
Размер113.56 Kb.

© Списание „Прозорец”2/08



Тертулиан и монтанисткият разкол

Светлана Вълкова


Малко история

Когато възниква християнството, неговите привърженици са известни като необикновено, високо нравствено общество със строги принципи и подбор на бъдещите членове. Причината до голяма степен е напрегнатото очакване за скорошното идване на Христос. Йерусалим е разрушен, а всички пророчества на Божия Син за края на света са свързани с опустошаването на града.

Но минават десетки години и твърдението, че краят на света наближава, вече не е толкова категорично. Нивото на нравствеността сред християните започва да се понижава, изискванията за приемане на нови членове в Църквата вече не са толкова строги. А и християнската общност вече се състои не само от хората, които приемат вярата, а и от тези, които се раждат християни. В Църквата наред със силните вярващи има и доста слаби в нравствено отношение, както и хора, които се лутат между християнството и света.

Строгите ригористи, за които мярка за нравственост е само идеалната чистота на апостолската Църква, не са удовлетворени от това положение. Те упрекват тогавашните църковни власти. Струва им се, че цялата презвитерска общност начело с епископа е изпаднала в летаргия.

Така в Църквата се оформят две течения. Едното започва да се приспособява към света, там добродетелите са случайни, а недостатъците значителни. Другото е по-възвишено, изисква нравствен ригоризъм и понякога залита в крайности1.


Тертулиан

Квинт Септимий Флоренс Тертулиан е роден в семейство на римски стотник в Картаген ок. 155 г. Преди да приеме християнството, живее необуздано, като истински езичник. Получава добро образование, учи философия, право, медицина. През 90-те години на II в. се кръщава и става ревностен християнин, изтъкнат защитник на новата религия. В този период пише повечето от апологетичните си съчинения. Оженва се, приема свещенство. Строг и решителен, Тертулиан е неспособен да се отнася сдържано към слабостите на хората. Ригоризмът му го подтиква към течението монтанизъм. В началото на III в. напуска Църквата2.

Насочването му към монтанизма е напълно естествено. В духовното си развитие строгият Тертулиан отдавна вече е достигнал до някои възгледи, които намират крайния си израз в монтанизма. През 197 г. той защитава Църквата още като католически християнин. През 201 или 202 г. симпатиите му вече са на страната на монтанизма, но все още остава свързан с Църквата. През 208 или 209 г. обаче заявява, че африканските монтанисти, към които се е присъединил, имат богослужебни събрания отделно от католическата Църква3.


Монтанизмът

Монтанизмът, известен като "фригийска" или "катафригийска" ерес и също като "ново пророчество," се заражда в Мала Азия, във Фригия. Негов основател е Монтан, който преди е бил жрец на езическата богиня Кибела. Като християнин той организира свое общество, което много бързо става известно и се налага. Монтанизмът, след като се разпространява значително в Мала Азия, прониква и на запад, където печели последователи в Галия, Рим и Картаген. Ето какви са основните му особености: напрегнато очакване на скорошното идване на Христос, ригористичен аскетизъм, екстатична настройка, изразена преди всичко в пророчески изяви, както са убедени последователите му, под непосредственото въздействие на Светия Дух. Есхатологичните настроения на монтанизма се изразяват в очакване на непосредствено предстоящото явяване на небесния Йерусалим. Монтан увлича след себе си екстатично настроените хора. Движението има и пламенни последователки - Максимила и Прискила.


В своето търсене на харизматичен екстаз монтанизмът обвинява Църквата в изневяра на апостолската линия. Според монтанистите в нея са секнали силите, които са действали някога. Угаснал е огънят, горял у първите християнски пророци, загубило се е и самото пророчество. Бог Отец говори в Стария Завет, Бог Син ни дава Своето благовестие, но в него не се съдържа цялата пълнота на божествената Истина. Трябва да я очакваме в предстоящото откровение на Св. Дух в Третия Завет. Това откровение на Параклита (Духа Утешител) ще бъде дадено от монтанизма4. Протопрезвитер Николай Афанасиев пише: “Конфликтът на католическата Църква с монтанизма е може би най-странният от всички, които намираме в историята на Църквата. Делниците на Църквата са неизбежни, когато вече е улегнала, но в края на II или началото на III в. тя най-малко е мислила да се отказва от дарбите на Св. Дух. Когато се противопоставя на монтанизма, Църквата не отрича пророчеството, а се бори за самата себе си. В тази насока Тертулиан търси вдъхновение, но не забелязва, че е тръгнал по пътя, който извежда от Църквата, защото монтанизмът разрушава Църквата и по такъв начин на практика се отказва от дарбите на Духа.”5


Благодарение на факта, че монтанистите са успели да привлекат такъв литературен талант като Тертулиан, днес имаме достатъчно сведения за това течение. Тертулиан систематизира и обосновава различните страни на тяхното учение.

Той определя монтанизма като “ново пророчество” или откровение на Светия Дух. Настъпила е онази епоха, за която пророкува Иоил: “И ето, след това ще излея от Моя Дух върху всяка плът” (2:28 СИ). Дошло е времето за пълното откровение на Параклита, Духа Утешител - Духът на истината идва, за да научи вярващите: “Той ще ви научи на всичко” (Иоан 14:26 СИ).

Но какъв е в действителност авторитетът на “новото пророчество”? Когато възниква монтанизмът дарът на пророчеството в Църквата все още съществува. Има хора, които са се прочули с дадените им откровения. Така, породен като пророчество, монтанизмът се вписва в съществуващото положение в Църквата. Привържениците му дори се позовават на някои известни в Мала Азия личности като Мелитон или Амия, които сочат като свои предшественици в пророческото озарение. Разликата във възгледите на монтанистите и католическата Църква е в значението, което придават на пророчеството, и в самата му форма. Дарът на пророчеството е съществувал и в апостолско време, но в историята не е засвидетелствано Църквата да е придавала на някое от пророчествата общоканонично значение. Докато монтанистите възприемат своите откровения именно така. Те допълват с тях каноничните книги на Св. Писание.

Важна е и формата на “пророчествата”. При монтанистите тя е особена и според тях характеризира качеството на дара им. Съществен белег на техните предсказания е, че се изговарят в екстатично състояние. Самият Тертулиан набляга на това. Човек, който съзерцава Божията слава, непременно трябва да излезе от нормалното си състояние. Ето защо новото пророчество е “извън ума”. Тертулиан дори го определя като “сякаш безумие” и защитава този негов характер6. Освен пророчествата, произнесени в екстаз, се ценят високо и получените в състояние на сън, защото и там действието на човешкия ум спира и пророкът не може да добави нищо субективно. Монтанистите признават, че Христос не е говорил нищо в състояние на екстаз, че Той проповядва учението Си при напълно спокоен контрол на естествения ум. Но според тях последните пророчества няма как да бъдат подобни на първите, защото са по-висши и състоянието, в което се изразяват, е особено. Умът е “помрачен”, както предполагат монтанистите, от изобилието божествена светлина, която се излива. Пророци и пророчици губят съзнание и говорят не от себе си, а непосредствено от Бога изобщо или от Параклита. Така в предсказанията на своите пророци монтанистите виждат най-чисти откровения, дадени от самия Господ, при което човекът е само инструмент, посредник между Бога и общността, за която е предназначено откровението.

Цялото съдържание на монтанистките пророчества се отнася до нравствената страна на християнството, засяга практичния план на християнския църковен живот. Тертулиан характеризира пророчествата на Монтан като предсказания за бъдещия съд. Наистина една от съществените страни на новото движение е, че според него съвсем скоро предстои второто идване на Христос, след което ще започне Неговото хилядагодишно царство. Максимила предсказва: “След мен вече няма да има пророчица, а ще дойде краят на света.”7 Поради този близък край християните са призовани да преустроят целия си религиозно-нравствен живот в посока на ригоризма.

Тертулиан като ригорист вече е стигнал до извода, който го доближава до монтанистката доктрина: той вижда в историческото развитие на Църквата строгата приемственост и постепенност на нравственото усъвършенстване. "...На първобитното човечество е било свойствено да се бои от Бога. В Закона и Пророците на Стария Завет е изминало детството му. С Евангелието е свързана младостта му. А сега Параклит ознаменува зрелостта на Църквата. Днес Той унаследява Христос и човечеството няма да познава друг учител."8 Човек е устроен така, че съвършенството му се дава постепенно. Затова цялата пълнота на нравствените изисквания не е могла да бъде представена на човечеството изведнъж. Първоначално са дадени известни отстъпки, които с течение на времето се отменят. Например от дните на Мойсей до Христос хората са били коравосърдечни, ето защо е бил позволен разводът. Благовестието надмогва коравосърдечието, затова разводът се отхвърля “освен поради прелюбодеяние” (Мат. 19:8-9), но съществува “слабост на плътта” и като следствие е допуснат втори брак. С пълното откровение на Параклит обаче тази слабост се отстранява. Подобно разбиране за приемственото развитие на религиозния живот кара монтанистите да възприемат самото Евангелие преди всичко като нов закон. Следователно то трябва да има задължителна сила за всички и за всеки. Но при състоянието на човечеството в дните на Иисус Христос този закон не е можел да бъде изразен напълно. Затова сега, след пълното откровение на Параклит, трябва да влезе в сила онова, което преди е било само набелязано.

Вторият брак е един от водещите въпроси в нравствената реформа, която предлагат монтанистите. Ранната Църква не препоръчва втория брак, но и не го отрича. Монтанистите го забраняват. Причината е, че вече е отменена “слабостта на плътта”, защото човечеството е достатъчно подготвено за това чрез съветите на ап. Павел: ”А на неженените и вдовиците казвам: добре им е, ако си останат като мене” (1 Кор. 7:8 СИ). Вторият брак не е според замисъла на Твореца, създал само една човешка двойка: “Не сте ли чели, че Оня, Който отначало ги сътвори, мъж и жена ги сътвори” (Мат. 19:4 СИ). Повторната женитба е неуместна, тъй като бракът е “разсадник на човешкия род”, а размножаването на хората, когато времето на земния живот е ограничено, е нецелесъобразно. Нравствената ценност на втория брак е най-ниска.

Монтанистите обаче позволяват първия брак. Тертулиан, когато се противопоставя на Маркион, като защитава брака, твърди, че е позволено да се сключва един брак по вяра. Аргументацията му против повторната женитба е, че брачният живот не се вписва в условията на най-новото време: “Но когато новото откровение ни известява, че “времето нататък е късо, та ония, които имат жени, да бъдат като че нямат”, Евангелието в своето одобрение на въздържание и отричане на многобрачие то слага край на древния закон.”9 Според Тертулиан първият брак е първа степен на нравственото падение: когато се омъжват, девойките слизат от нравственото съвършенство на по-долното стъпало. Той пише: “Най-доброто за човека е изцяло да се отдалечава от женския пол, ето защо девството има предимство – то е свободно от всякакво подобие на прелюбодеяние.”10

Монтанисти въвеждат и някои нови правила за пост. Католическата църква от II-III в. според свидетелството на самия Тертулиан е спазвала: общохристиянския пост преди Великден въз основа на Мат. 9:15 с неопределена продължителност; “дните на стоенето” (dies stationum) в сряда и петък, когато са постили до третия час следобед; извънредни пости, назначавани от епископите при някакви бедствия. Монтанистите спазват всички тези пости, но въвеждат и „свои”: някакви особени stationes; освен това “принасят на Бога две седмици, когато ядат суха храна и зеле, и то непълни"11. Противниците на монтанизма изтъкват, че това са измислени пости, въведени със старозаветна строгост, а подобно сухоядство напомня на установеното в култа към Изида и Кибела. Като мотив за установяване на своите пости монтанистите сочат “последните времена”.

Със същата строгост те се отнасят към някои неща, които не са забранени нито в Писанието, нито в Преданието, затова са признати за позволени. Според монтанизма нищо не е безразлично и в “последните времена” са неуместни подобни позволения, след като самият Бог е “отменил неща, които преди е позволявал”.

Голямо вълнение в Картаген предизвиква спорът de virginibus velandis (“за покривалата на девиците”). В І Кор. 9:5-13 се препоръчва жените да ходят на богослужебните събрания с покрита глава. Омъжените жени в Картаген постъпват точно така. Но фракцията на “строгите” изисква това и от девиците.

Спорът de corona militis (“за венеца на войника”) започва, когато при раздаването на императорските награди един войник християнин се явява с лавровия венец в ръка: неговата религиозна съвест не му позволява да го сложи на главата си. Когато се изяснява, че е християнин, го осъждат на смърт. Според някои подобна педантичност само дразни езичниците - “позволено е да бъдеш увенчан, след като Писанието не го забранява”. Тертулиан възразява: “Не е позволено да бъдеш увенчан, тъй като Писанието не го предписва.” “Онова, което не е позволено непосредствено, всъщност е забранено.”12 Той настоява, че носенето на венци има езически произход, затова не го допуска нито в празници, нито при брак, нито когато се освобождава роб. Всичко това според него е дяволска помпозност.

Общият възглед на Тертулиан е, че и от позволеното християнинът трябва да се ползва колкото може по-малко - само доколкото е неизбежно за съществуването му. Според него, ако нещо е позволено, то е с цел нравственият човек да покаже чрез отношението си към него своето самоотричане.

Сходно е отношението на монтанистите и към мъченичеството. Обикновено, когато започва гонение, те се стремят към мъченически венец и смятат за непозволени всякакви средства за избягване от опасността. Гоненията допуска сам Бог и ако ги избягваш, правиш безплоден опит да се отклониш от Неговата воля. Никакви оправдания нямат стойност: “слабостта на плътта” е фактическата причина човек да бяга.

По въпросите за дисциплината на покаянието монтанистите са най-строгите ригористи. Тертулиан отбелязва, че “мирът се дава на църквите не за идолопоклонство и не за убийство”. Към тези смъртни грехове той отнася също разврата и блудството. Когато римският епископ обявява, че се дава прошка за разврат и блудство на тези, които се покаят, Тертулиан вижда в едикта оскърбление за светостта на Църквата и позор за християнското име. В полемиката против тази римска практика той развива свой, монтанистки възглед. Тертулиан различава леки и тежки грехове, т.е. смъртни. При първите епископ може да даде прошка, вторите са непростими: само Бог може да ги прости. Извършилият такъв грях трябва да прекара целия си живот в покаяние и не получава прошка дори преди да умре, защото смъртните грехове се покриват само чрез кръщението. Да ги опростиш, значи да повториш кръщението, затова за такива грешници входът в Църквата е отворен само чрез “кръщение с кръв”, т.е. мъченичество.

Като не позволява да се прощават “смъртните” грехове, Тертулиан не изхожда от догматичните съображения, ограничаващи властта на Църквата: “Църквата може да прощава грях – пише той, - но аз няма да направя това, за да не започнат да грешат още повече.” Следователно тази строгост е резултат от пастирската “мъдрост” на монтанистките водачи. Тертулиан смята, че смъртният грешник може да бъде опростен само когато има специално божествено откровение за него.

Църквата не признава новото пророчество и така отхвърля самата същина на движението. То отслабва, но не престава да съществува. В началото на ІІІ в. Иконийският събор решава хората, обърнали се от монтанизма, да се приемат отново в Църквата само чрез ново кръщение. През IV и V в. във Фригия има значителен брой монтанисти. Те са разпръснати и в други източни градове (като Константинопол). През 530-532 г. император Юстиниан издава указ против монтанистите, следователно движението им съществува и през VI в. Има данни за тях дори до VIII в. - през 724 г. Лев Исаврийски издава закон, с който принуждава монтанистите да приемат православието.

Блажени Августин твърди, че Тертулиан е излязал от монтанизма и е основал своя общност13. Според Б. Фулър и Т. Барнс всъщност това е африкански клон на монтанизма14. Този „тертулианизъм” съществува до 388 г. в Картаген, когато членовете на общността преминават към католическата Църква и предават своята базилика на епископ Аврелий15.

По думите на Д. Касицин монтанистките лъжепророци се различават от истинските по това, че в католическата Църква пророците само разкриват и разясняват смисъла на Писанието – Стария и Новия завет - под ръководството на Църквата, а монтанистите внасят нещо чуждо на Писанието и Преданието, като говорят за настъпването на нов, по-висок етап от Божието откровение. Касицин обобщава: “Монтанизмът със своята проповед за едно ново, по-съвършено откровение и неговото постоянно развитие всъщност зачерква цялото съвременно християнство, като го свежда до по-ниско, вече изживяно стъпало на религиозното развитие.”16





1Болотов, В. Лекции по истории древней Церкви, http:// Khazarzar. Skeptic.net 16.10.2006.

2Керн, К. Патрология. – В: http:// www.krotov.info/history/ 10.10.2006.

3Болотов, В. Цит. съч.

4Керн, К. Цит. съч.

5Болотов, В. Цит. съч.

6 Пак там.

7Болотов, В. Цит. съч.

8Керн, К. Цит. съч.

9Тертулиан. О поощрении целомудрия. В: http://Khazarzar.skeptic.net 12.10.2006.

10Пак там.

11Болотов, В. Цит. съч.

12Болотов, В. Цит. съч.

13 Пак там.

14 The Montanists. http://www.tertullian.org/montanism.htm

15 Пак там.

16Касицын, Д. Расколы первых веков христианства. М. 1889, 33-34, 41


Поделитесь с Вашими друзьями:




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница