Тези три човешки състояния и действия са в основата на всеки от нас. Те са нашите "двигатели" през определеното ни време и място на планетата Земя

Тези три човешки състояния и действия са в основата на всеки от нас. Те са нашите “двигатели” през определеното ни време и място на планетата Земя.

Едни от нас вярват, че всеки е според своето предназначение или Съдба. Други отричат съществуването на Съдбата и твърдят, че в основата на нашия живат е Свободната Воля.

Първото мнение е примиренческо, свеждащо се до робско покорство пред случващото се. Второто мнение застъпва другата крайност, издигайки в най-висок ранг Свободната Воля. Хората споделящи това мнение отричат всякаква намеса на Съдбата. Според тях безрезервната вяра в Съдбата е безволно поведение.

Съмнявам се в правдивостта и на двете тези, които предизвикват в мен усмивка. Придържам се към вярата, че отричането на Съдбата е фанатизъм, издигнал в най-висок ранг Свободната Воля. Вярвам в съществуването на непознаваема за хората предопределеност или Съдба, но не безрезервно, не фанатично. Хората са създадени да творят в определената за тях мисия, с което могат в определена степен да влияят върху Съдбата си..

Вярвам в действеността (ефективността) на два основни жизнени фактора, които са Сила и Морал. Първият от тях се свежда до полагане на Сила (усилия), при преодоляване на съдбовните предизвикателства. Вторият фактор е придържане към природосъобразен Морал. Това са съвкупност от общочовешки добродетели, такива като; Справедливост, Солидарност, Милосърдие, Любов, Борбеност, Смирение, Компромис и други.

Естествено, тълкуването на всяко от тези добродетели е винаги индивидуално. Това предполага, че във всяко от тях се срещат доброто и злото. Независимо от това обикновено всеки се придържа към съществуващите правни положения (изисквания, норми), светски и религиозни традиции и чувствени (сърдечни) усещания.

Разбира се, всеки е в правото си да се съмнява, да се усмихва и да вярва или да не вярва във философията на тези фактори. Всичко се случва в съответствие с личния характер и умствения багаж на всеки от нас, които са мерило на индивидуалната ни воля и действия. Във всички случаи това са срещите между доброто и злото в душата на всеки от нас. Резултативните последствия от придържането към тези фактори са винаги индивидуални и неповторими. Именно те са способни да влияят върху Съдбата, помирявайки я в определена степен със Свободната Воля на всеки от нас.

Енциклопедичните дефиниции на състоянието наричано съмнение са многобройни. Ето защо привеждам само няколко от тях, които смятам за по-удачни: несигурност в истиността на някои неща, факти, действия, мотиви или решения; духовно състояние между вярата и липсата на такава; схващане поставящо под въпрос някои идеи от възприеманата „реалност”, включващо отлагането или отхвърлянето на съответни действия от опасения за грешки, недостатъци или от целесъобразност.

Според мен, съмнението е мощна енергия с многостранно насочена сила. От изключителна важност е посоките на тази сила да бъдат синхронизирани с възприетите общи и споделяните лични правни и морални критерии. Това подтвърждава целесъобразността на сега действащото схващане за същността на съмнението или се заражда нещо различно от възприетото.

Съмнението е един от най-важните инструменти на човешката еманципация. Обикновено то е в съответствие с еволюционните изменения. Когато на еволюционните изменения действат спъващи сили, то съмнението придобива радикално естество.

Силите образуващи съмнение възникват в резултат на умствената дейност на самия човек. В този случай те действат за индивида, но могат да бъдат адресирани и към околните в дружествен или в настъпателен режим. Когата съмненията се натрапват на дадено лице или лица отвън, то те смущават тяхната воля, а могат и да я блокират.

Всъщност това са така наречените обичайни противоборства на волите в живота на хората. Всеки се опитва да отстоява своите интереси. Поради все още непознаваемостта на механизмите на тези междучовешки въздействия, то някои ги наричат магически.

В някои случаи лица, волята на които е потисната от волите на други лица или от стеклите се неблагоприятни обстоятелства, впадат в съмнения допускайки нежелателни грешки. Тези грешки могат да бъдат малки и големи, но всички те са нежелателни. Съществуват и самоомагьосвания (самопотискане на волята) с аналогични отрицателни последствия. Градивни са творческите съмнения, които разширяват хоризонта на човешкото мислене и действие. Те са в основата на новите открития, реформиращи светски и религиозни учения.

Всеки човек притежава скрит арсенал от съпротивителни сили спрямо въздействието на чуждата воля, които действат в автоматичен режим. Тези сили изграждат индивидуална защита, която може да бъде условно наречена непревземаема крепост.

От този непознаваем арсенал на лични съпротивителни сили, които действат в автоматичен режим, все пак нещичко е известно на хората. И това нещо се нарича усмивка или смях. Те не само стопират всяка намеса на чужда воля, но направо я разрушават.

Силата на това „отбранително и настъпателно оръжие” може да се смята за „верен ангел” на всяка личност. Тя е природно дадена, но може да се култивира и чрез волеви усилия. За целта е полезно да се стараем повече да се усмихваме и даже да се смеем. Пред подобно поведение отстъпват даже и някои отрицателни вариантни събития, които могат да се случат в съдбата на всеки човек.

Дали има някакви доказателства за подобно твърдение? Разбира се, че ги има и те са в историческите особености на някои източни (азиатски) народи.

О, .... тези народи са многобройни! Имам предвид само тези от тях, които имат по–съществена школовка по подобно поведение. Най-успелите в това отношение са по-голяма част от народите на Китай. Кой може да опровергае това твърдение? Мисля, че фактите са неоспорими и даже .... потресаващи.

При тези народи не съществуват проблеми свързани с намаляване на населението, а даже се въвеждат аргументирани ограничения за намаляване на раждаемостта. Това доказва, че при усмихнатите хора всичко е наред с психиката им и те не изпадат във виртуални блянове и миражи. Вторият факт е свързан със здравословното им състояние, което в сравнение с „намусените” народи е категорично в тяхна полза.

Европа също така може да се похвали с отделни народи и региони, в които хуморът, усмивката и смехът са на мода. Не се налага да ги посочвам, тъй като те са общоизвестни. Известна е и тяхната сравнителна преднина спрямо народите и регионите с други навици. Мога да продължа да привеждам и други примери за предимствата на усмивката, но считам това за достатъчно.

Ролята на усмивката е особена. Тя ни пренася на мига в нови състояния, които помагат да изменяме нашето поведение и действия. Усмивката е природен феномен. Тя се появява спонтанно още при бебета, за които тя е целителна и е с голяма въздействаща сила върху околните. Ето защо още от бебешка възраст е полезно тя да се култивира у хората. Съществува и наука, която се занимава с изучаването на усмивката и смеха, която се нарича гелотология.

Може много да се говори за усмивката и смеха. Например, усмивката придава емоционален характер на разговорите. Тя способства за сдружаване между хората. Смехът на добронамерения човек е „заразителен”. Той може да предизвиква спонтанен смях и в останалите.

Смехът е нещо феноменално не само за хората, но и за животните. Това не успява да осъзнае такъв древен авторитет като Аристотел. Той е твърдял, че от всички живи същества се смее само човекът. Разбира се, никой не е идеален и това е една от грешките на великия мислител.

Сега се доказва чрез научни експерименти, че този феномен се отнася и за животните. Нещо повече, чрез опитите с тях се търси „молекулата” на усмивката (смеха), с която да се облекчават депресии.

В много рехабиталиционни центрове по света смехотерапията заема достойно място в прилаганите от тях процедури. Смехът предпазва сърцето. С него успешно се лекуват диабетно болни пациенти с хормонални проблеми. Хормоните, произвеждани по време на смеха, компенсират хормоналния дисбаланс на болестта. Смехът усилва имунната система, подобрява кръвообращението, повишава кислорода в кръвта, което стимулира оздравителните процеси.

Съществуват различни видове смях, според тяхното звучение. Когато звучението се свежда към звуците „ха-ха-ха”, то това е искрен положителен смях. Звученията от вида „хе-хе-хе” се считат за пренебрежителни или подигравателни. Звуците „хо-хо-хо” издават опити за подлизурство и подмазвачество. Злият смях звучи като „бу-ха-ха”, „муа-ха-ха” или „му-ху-ха-ха”. Това са съвсем ориентировъчни признаци на смеха, които да не се възприемат за някакви неоспорими значения. Смехът е специфична част от речника на всеки човек. Въпреки това тази специфичност е общоразбираема и не се нуждае от превод и разяснения.

Според именития психиатър Зигмунд Фройд смехът е икономически феномен, чиято функция е да освободи психичната енергия, която погрешно е мобилизирана от измамни очаквания. Възприемам това определение като частично вярно и то само когато смехът се проявява спонтанно, тоест в автоматичен режим.

Широкото разбиране и използване на смеха трябва да включва международния опит на специалистите, опита на рехабилитационни медицински центрове, както и препоръките на психиатрите, психоаналитиците и психотерапевтите. Във всички случаи това са здравословни инструменти, ползването на които са по силите на всеки човек. За целта са необходими убеденост, воля, сила и морал.

С други думи, усмивката и смехът са части от човешкото поведение и са регулирани от мозъка. Те помагат на хората да изразяват по-ясно своите мисли, чувства и намерения в социалното обкръжение.

С усмивка възприемам понятията атеист и религиозно вярващ. Всеки от нас се придържа към определени традиции, които са народни, семейни и лични. По отношение на вероизповеданието, то и тук има доста условности. Болшинство от нас декларирайки своите предпочитания към една или друга религия в действителност са обикновени безверници. Имам предвид празните приказки за религиозните постове, активното участие в яденето на козунаци, на боядисани яйца и на други обредни ястия и питиета.

Независимо от това всеки се чувства съпричастен към религиозните тайнства, тъй като това са проверени в живота столетни и хилядолетни правила на нашето поведение в обществото. Индивидуални са критериите за определяне на доброто и злото, които са много динамични и променливи. Те зависят от безчет житейски казуси и фактори.

Атеистите твърдят, че само науката изучава света с цел получаване на обективна картина, която го отразява с определена точност. За целта се предполага употреба на „бръснача на Окам” за доказване или опровергаване на хипотезите и теориите. Науката заявява, че всичко подлежи на опознаване и обявява за основен свой метод съмнението и експерименталната проверка. Тя не предлага на последователите си определен начин на живот, определени правила и определена цел в живота.

От своя страна религията проповядва вяра във Висшата Сила (Господ Бог). Твърди се, че хората могат да се надяват да опознаят божиите пътища и намерения. Проповядва се опознаване на света и себе си погледнато през Божественото и съответните ценностни критерии. В някои религии божеството е познаваемо и е сродно на хората. Религиите обикновено се опитват да разясняват своите учения чрез теологията. Тя не е по-малко сериозна дисциплина от физиката и химията в техния класически и съвременен прочит.

Често пъти религията и науката заприличват по своята догматична постановка. Разликата е само в интервала на времето, през който съществуват тези учения. Когато науката започва да претендира за „обективност”, тоест че представя не просто модели на действителността, а самата действителност, то тя се превръща в религия. Например, с появата на квантовата физика, традиционната физика заприлича на догма, тоест на вид религия, а учените придържащи се към старите физически постановки са вид религиозни служители. В химията (органическа и неорганическа), в генетиката, в магията (съществуващи явления, които все още не са обяснени от науката) и в ред други науки положението е аналогично.

Ето защо във всички класически и сектантски религии, във всякакви народни традиции, навици, поверия и митове се крие ценна информация, която заслужава уважение и изучаване. Свещените книги са създавани от напредничави умове през стотици и хиляди години. В някои от тях прозират човешки истини и ценности, които и до днес ни удивяват със своите уникални знания, интуиция и чувства.

Някои скептици споделят мнението, че достиженията на науката и постановките на религиите са опити да убедят света, че той не е това, което е в действителност. Но нека да не изпадаме в подобно неверие, а да се опитаме поне отчасти да разберем същността на научни и религиозни учения. Извършвам го от любознателност за себе си, което съм готов да споделя и с другите. За мен ще е чест, ако със скромните си изследвания и мнения, ще предизвикам размисъл и у други хора, които ще продължат тази вечна тематика.

Започвам с най-древната цивилизация в Европа, първото място на която е Варненския Некропол в България. Възникването му датира около 4200 г. пр. н. е.. Най-интересно е, че във Варненския Некропол е открито най-старото златно съкровище в човешката история, както и други предмети от сребро, мед, бронз, кремък и глина. Народността на тази прапрастара култура все още не е установена. Възможно това са оцелелите атланти, от които произлизат пратраките, а после траките.

След запознаването със съществуващи сведения за възникване на европейските народи стигам до някои изводи, които са по-различни от общоприетите такива. Според мен, в тяхната основа са траките, които окончателно изчезват в VI век сл. н. е. . Така например, според елинския (старогръцкия) „хроникьор” Херодит траките са едни от най-многобройните народи в Европа. Той твърди, че по своя брой те отстъпват само на ииндусите. Тогава защо сега индусите в Индия и Южна Азия са над един милиард хора, а траките не съществуват?

За пръв път за тракийската народност пише поетът и писател от древността Омир в неговото произведение „Илиадата” (стих 434 от десетата песен). По всяка вероятност името „траки” е събирателно название на множество племена. Тези племена не се различават по своя етнос, а по имената на царски династии и фамилии като Одриси, Гети, Едони, Беси, Трибали и други. Царството на Одрисите при цар Котис I (383-360 г. пр. н. е.) се е простирало от устието на река Дунав до Мраморно море. Котис I е прочут със сечените сребърни и бронзови монети с името му върху тях.

Тази и друга информация за траките е от древни гръцки и латински хроники. А траките вероятно не са обръщали практически никакво внимание на този вид памет, която се нарича писменост. Те са едни от най древните народи появили се в Европа след „потъване” („изчезване”) на Атлантида и отделянето на континентите Азия и Европа. Именно тогава се появяват Черно море и Азовско море, които до „разлома” са огромни езера.

Моето предположение се свежда до това, че тракийската цивилизация е една от първите в Европа и е основа за възникване на древната гръцка, латинска, германска, славянска, българска и други цивилизации. То се основава на различна информация като митове, хроники, археологически находки, научни публикации и други официални и неофициални източници.

Тракийската цивилизация е един от вариантите на все още непознаваеми за хората сили, наричани сега Природа или Господ Бог, за развитие на човечеството чрез преобладаващ алтруистичен елемент в тяхната психология и бит. Особеност на този алтруистичен елемент е добрината между хората. Вероятно траките са насочвали производството си основно към задоволяване не само на физическите си, но и на своите чувствени потребности. Това се изразява в техния стремеж към осигуряване на относително физическо и духовно блаженство. Тогава все още не съществува разслояване на хората по етноси, родове и семейства.

Този начин на живот продължава векове и даже хилядолетия. Климатичните дадености отначало способстват за водене на такъв живот, а после с постепенното им изменение възниква необходимост от разслояване на това „блаженно” общество по родове, етноси, народности и .... семейства. Тази необходимост за изменение на начина на живот на хората, чрез създаване на семействата, „ражда” древния титан на мисълта и чувства Орфей.

Според древногръцката митология Орфей е живял поколение преди Троянската война. Той е син на Аполон или на тракийския бог на водата Еагър и нимфата Калиопа. Този „чувствен” гений успява да формулира и да „наложи” на тракийското население така наречената Орфическа Доктрина.

„Оформянето” на тракийския орфизъм датира в периода от средата на II хилядолетие пр. н. е. до IХ – VIII век пр. н. е. и продължава да се изповядва от средиземноморски култури до края на античността през VI век сл. н. е. Религиозния орфизъм съчетава почитта към хтоничните и соларните божествени сили.

Според „царското” тълкуване на тракийския орфизъм светът е „уреден” в няколко последователни цикъла: самооплождане на Великата Богиня Майка (Земята); раждане на Сина (Слънцето); възмъжаване на Сина; свещен брак на Слънцето със Земята; раждане на Царя; възмъжаване на Царя; свещен брак на Царя с Богинятя Майка.

Тази постановка има за цел поданиците да вярват в обезсмъртяване на царя и аристократите. Според тази концепция възпроизвеждането на Космоса и Обществото се основава на цикличното и асимитрично време, а не на линейното и симетрично време. Подхранва се вярата, че чрез самоусъвършенстване преодолелият ценностните изпитания става Бог. Като правило тази вяра се въплъщава в тракийския цар, който се обявява за Върховен свещенослужител и Бог.

Независимо от това основната същност на тази доктрина се свежда до утвърждаване на осмислен и отговорен подход към взаимоотношенията между патньорите, към обичта, любовта и семейството. С пълно основание може да се каже, че орфическата доктрина е основа, върху която се изграждат представите за семейството не само при траките, но и при други народи в Европа и света. С други думи, учението на Орфей е успешен опит за облагородяване на тогавашните „животински” нрави и за по-висока хигиена и култура.

Мисля, че елините (старогърците) успяват в определена степен да усъвършенстват учението на тракийския орфизъм като му придават по-голяма убедителност и религиозна ефективност. Орфическата вяра е вяра в безсмъртието, в живот отвъд, в прераждане, в отказ от „животинското”, вяра в човешкия морал и в семейството.В същността на орфизма в гръцки и тракийски варианти има някои различия. Гръцките орфици вярват в безсмъртието на душата и прераждане в други тела, практикуват аскетичен начин на живот и ползват свещенни текстове. Тракийските орфици вярват в безсмъртието телом и духом. За тях смъртта е преминаване в отвъдна реалност, аскетизъм в повечето случаи не се практикува, липсват свещенни книги.

Според митовете висока е цената, която Орфей и неговата възлюбена Евридика „заплащат” за своите семейни отношения. С доктрината си той низвергва тогавашната официална тракийска царска идеология, която е и вероятната причина за гибелта им. Евридика умира при мистериозни обстоятелства ухапана от змия в деня на сватбата им. Следва опита на Орфей да я спаси от подземнвото царство. Той слиза в подземния свят и пленява с тъжните си песни бога на смъртта Хадес. Богът се съгласява да му върне Евридика, но при условие да не я види преди да излязат на горния свят. По пътя Орфей не издържа и се обръща назад. Така Евридика отново се връща в подземното царство. Самият Орфей е разкъсан от разюзданите в сексуално отношение жени, на домогванията на които обръща гръб, оставайки верен на своята умъртвена Евридика.

Първите изображения на Орфей и Евридика са от 600 г. пр. н. е.. Досега са известни 92 изображения върху античните вази. Разпространението на различните митове за Орфей се дължи основно на древните елини, които се обособяват като най-будната част от древните траки. Според мен, това е естествена реакция на деца (елини) към родители (траки) или на ученици към учители.

Има доказателства, че Орфей е гений с многостранен принос. Той е не само родоначалник на тракийската музика и поезия, но поставя начало на медицината в района на Европа. Това доказва известният природолечител Петър Димков от България с тезата си, че прочутият лекар от древността Ескулап (Асклений) е ученик на Орфей. Съществуват вече и неоспорими доказателства за реалнастта на гения Орфей. В България, в село Татул на 10 километра от град Момчилград през 2004 г. група български археолози под ръководството на Николай Овчаров открива тракийското светилище със скална гробница, която е обявена за гробница на Орфей.

За много поколения историци остава загадка защо и как през пети и шести век от н. е. този многоброен някога народ, неговия език и култура „изчезват” от европейската сцена. Отговорът на тази загадка е в съвременните изследвания на видни археолози и историци. Може да се предположи, че траките не изчезват, а се трансформират постепенно в отделни етно-културни общности и народи като елини, ромеи, викинги, славяни и други. От тяхното смесване се обособяват съвременни народи като италианци, германци, французи, българи, гърци, румънци сърби, руснаци, украинци и други.

Влиянието на орфизма надхвърля границите на Европа. За това допринасят културните взаимоотношения между древните народи, походите на Александър Велики и завоеванията на римските императори. Последните, според мен, в опитите да засилват своето императорско и божествено влияние категорично нарушават баланса между сила и морал заложен в орфическата доктрина. Този дисбаланс способства за излизане на международната сцена на други религии, някои от които се считат основни или класически.

Голямо е влиянието на християнската вяра както в Европа, така и по целия свят. Именно християнството „спасява” света от разрастващите се проявления на брутална сила на властващите спрямо подчинените. Започва да се възстановява деликатния синхрон мужду сила и морал в човешките отношиния.

Иисус Христос се явява основен проводник на Орфическата доктрина за семейството. Той е ненадминат борец за социална справедливост, за равноправие в семейството, за свобода и независимост. Неговата смърт на кръста се разбира като изкупително жертвоприношение за спасение на човечеството. Това е изкупление на греха, влязъл в човешката история с греха на Адам и Ева. Христос умира разпънат и се връща в плът и кръв като чудо, предвещаващо възкресението на човечеството в края на определеното време. Именно тогава Христос ще се върне за Страшния съд на живи и мъртви. Тогава ще се определи кои от тях ще влязат в рая и кои ще бъдат прокълнати.

Огромно е влияние върху вярващите на 10-те Божии заповеди в Стария завет на Библията;

1. 
   Аз съм Господ Бог твой, да нямаш други богове освен Мен.
   
2. 
   Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята, не им се кланяй и не им служи.
   
3. 
   Не изговаряй напразно името на Господа, твоя Бог.
   
4. 
   Помни да осветяваш седмия ден, неделята.
   
5. 
   Почитай баща си и майка си, за да ти бъде добре и за да живееш дълго на земята.
   
6. 
   Не убивай.
   
7. 
   Не прелюбодействай
   
8. 
   Не кради
   
9. 
   Не лъжесвидетелствай.
   
10. 
    Не пожелавай дома на ближния си, не пожелавай жената на ближния си, нито нещо, което е на ближния ти.
    

Поради различни политически причини християнската вяра се разслоява на ред близки по своя смисъл направления. Всяко от тях разглежда Христос като „Спасител и Изкупител”, ката Месия от старозаветните пророчества. Чрез своя живот, смърт и възкресение Той възстановява общението на човечеството с Бог, въплътено в Новия завет.