Ти какво?! изкрещя като луда майка ми
Изтегляне 59.23 Kb.
|
| Глава 42
-Ти какво?! - изкрещя като луда майка ми. -Казах ти. - прошепнах през рамо на Ансел, стоящ на сигурно зад гърба ми. Чух лекия му присмех, но след като тя му хвърли гневен, не по-точно бесен настървен поглед, той замлъкна. -Мога да обясня.... - продължи Ансел, като премина пред мен. -Тя не е виновна! - излъга той, при което ахнах, сложих ръка на гърдите му и с едно движение го избутах отново зад мен. -Напротив. Вината е изцяло моя. - сведох поглед. -Разбира се, че е твоя, Хейли! - изкрещя в лицето ми тя. При това нейно отношение, гневните птички в стомаха ми започнаха да кълват вътрешностите ми. -Защо се ядосваш?! На всеки би се случило! - задъхах се от крещене. Почти съм сигурна, че сърцето ми излетя някъде през отворения прозорец в хола. -Знаеш много добре, че неможеш да пиеш! - хвана ръката ми грубо тя. -Не помниш ли? - прошепна, сякаш не искаше Ансел да чуе. Да, много добре помнех, че съм болна, как би могло да се забрави такова нещо. Не знаех какво да отговоря. Някъде от гърдите ми се надигна плач и преди да съм се разревала, се откъснах от ръката и и изтичах в стаята си. Затръшнах вратата под носа и на двамата и започнах да скубя косата си. Дори вече не исках да се търкулна в мекото си легло и да си поплача. Свлякох се по стената, в голяма близост до вратата и допрях челото до коленете си. Сълзите се стекоха по голите ми бедра, пареха, изгаряха ме по един ужасяващ начин, че чак настръхнах и ги избърсах бързо. -Хейли, отвори! - чак сега чух, разтревожения глас на Ансел и силното блъскане по вратата ми. Не отговорих. Извика още няколко пъти, след което чух някакво силно трескане по вратата. Да не се опитваше да я разбие?! Стъписана от силния шум, се изправих и с много сили напрегнах мускулите си да отворя. Ансел стоеше пред вратата и беше смръщил вежди. -Не ме гледай така! - очите ми се напълника със сълзи, които сякаш не искаха да се отронят и да паднат. Обърнах се и се запътих към огромния прозорец вляво. Ансел ме последва, като затвори вратата след себе си. -Как? - каза той, след като затвори. -Как те гледам? - обърнах се ядосана, но след като зърнах недоумяващия му поглед, рабрах че наистина не осъзнава. -Със съжаление. Като всички, които разберат за... - спрях и се прокашлях. Не довърших, не исках да знае, тогава щеше да ме съжалява, а не да ме приема като приятел. -За кое? Забога Хейли, та аз дори незнам за какво говориш, от което съм твърдо смутен! - извърнах поглед, почувствах се виновна, но нямаше как да му кажа. Нали? Обърнах се отново към прозореца, защото знаех че точно сега очаква да му призная това, което не съм досега. Чух стъпките му зад мен, скръстих ръце пред гърдите си и застинах на място. Гледах гордо, но под тази маска направо ми идваше да плача ден и нощ, сгушена в обятията му, а той отново да бъде подкрепящия ме приятел. -Хейли? - обгърна плахо ханша ми с ръце и ме придърпа да се облегна на тялото му. -Знаеш, че можеш да ми се довериш, нали? - доверие. Доверие, в което съм изгубила вяра. Въпреки това кимнах едва забележимо и преглътнах сълзите си. След като размърда палеца си върху корема ми, сякаш гневните птички отлетяха, подплашени от нежността му. Изведнъж топъл полъх заля врата ми и се придвижи към рамото ми, където спря и нечии устни ме докоснаха. Извъртях поглед натам, където видях как устните на Ансел допират кожата ми. Отдели устни и се извъртя към мен, като облегна бузата си на рамото ми. Бог да ми е на помощ, толкова е красив! Ахнах от изненада на коментара си и извърнах поглед отново към гледката пред мен. Започнах да дишам тежко, птичките от стомаха ми бяха отлетяли, но тяхно място заеха електрически тръпки. Имах чувството, че косата ми ще се изправи всеки момент, ако не се отделя от божествено ухаещия, Ансел. Махнах нежно ръцете му и той инстинстивно вдигна глава от рамото ми, при отдръпването ми. Подминах го, но незнаех на къде съм се запътила. Изведнъж сърцето ми започна да тупти бясно, обхванаха ме горещи вълни, но започнах да треперя от студ. Краката ми започнаха да се полюшват и не усетих кога се бях озовала на земята и едвам си поемах въздух. Това е ново! -Хейли, боже изплаши ни до смърт! - чух женски глас. Разтворих бавно очи, сякаш току що проглеждам за първи път. Примигах на слабата светлина и се огледах. Виждах размазано, но пред мен се очерта нежно женско тяло. -Какво? - надигнах ръка, за да разтъркам очите си, но нещо ме спря. Ококорих очи на секундата и осъзнах че отново съм в болница. По ръцете ми усещах търбички, през които течеше някаква течност и се вливаше в кръвта ми. Отново ли? Чакай малко?! Стрелнах поглед към момичето, Линда?! -Какво? - повторих разсеяно. Тя се намръщи, сякаш не разбираше и думичка. -Какво правиш тук? - промърморих и се опитах да седна, но се проснах обратно на изненадващо меката възглавница. -Аз ли? Ами ти? - опа! -Та аз тъкмо..... - не довърших, защото се заплеснах по човека зад нея, когото не бях забелязала. Ахнах от изненада и страх. Тя проследи погледа ми, след което ме погледна извинително, сякаш да ми се извини предварително. Преглътнах и преграчих: -Брукс. - преглътнах отново и сведох поглед, защото най-безсрамно ме беше зяпнал в очите. Стиснах завивката и преглътнах отново, за да се опитам някакси да избутам топката, събрала се в гърлото ми. Осъзнах, че имам тръбички и по лицето, които влицаха в носа ми. Явно съм по-зле отколкото си мислех. Тази мисъл ме изплаши, но от дуга страна ме накара да се отчая. След дългата пауза надигнах поглед и чак сега видях, че Линда си беше заминала с най-голяма наглост и ме беше оставила сама. Дали да не се хвърля през прозореца? Обмислях тази идея до последно, преди да осъзная че ръката на Брукс е на бузата ми и ме докосва нежно. Застинах като някакъв труп от моргата и затворих очи, защото горещите сълзи изгаряха бузите ми. Отметнах глава леко надясно, за да спра прекрасната му милувка, която осъзнах че ми беше липсвала толкова много. Забих студен поглед във вазата с цветя, на масичката от другата страна на болничната стая. Борех се с това да остана цяла, но не успях, разбих се на парчета и докато се усетя се бях озовала в топлите прегръдки на Брукс и притисках глава на гръдта му. Усетих силното биене на сърцето му, при което и моето последва примера на неговото. Усетих, че допря устни до косата ми и прошепна. -Спокойно, всичко ще е наред. - с това негово изречение се унесъх в спокоен сън. Две седмици по-късно -Радваш ли се? - възкликна Линда, която беше наострила уши като куче пазач и наблюдаваше всеки по улицата. -Разбира се, че се радвам да изляза от скучната болнична стая! - почти изпищях, развълнувана от това, че отново се разхождам като нормалните граждани на Париж. Изведнъж телефона ми в джоба извибрира, извадих го и веднага след като прочетох съобщението, обърнах екрана на телефона с лице към тротоара. Пребледнях и Линда забеляза това. -Какво стана? - измъкнах се от транса и разклатих глава. -Нищо, припознах се. - вдигнах рамене безгрижно, за да замажа положението. -Кой? Секси ли е? - извика тя развълнувана и започна да се оглежда. -Забога.... - запуших устата и с ръка и и направих знак за мълчание. Тя кимна и се наведе към мен. -Сега ще ми кажеш ли? - усмихна се широко. Да не е напушена, забога? -Не. Нали си имаш Фаркъл! - при името му тя пребледня. -Какво? Бяла си като платно! - ококори очи към мен невярващо. -Така ли? - изсмях се, но след това замръзнах, буквално замръзнах на място и се вторачих в нея. Тя не се шегуваше. -Боже... - в главата ми се прехвърляше мисълта дали да не я попитам, но се съмнявах да ми каже, още по-малко насред улицата. Погледа ми се плъзна по тялото и, беше се сковала. -Какво? - подръпна късата си пола смутена и аз отново насочих поглед към лицето и. Изглеждаше сякаш някой сериен убиец я е приклещил. -Какво криеш, момиче? - престорих се на журналист, вдигнах ръката си, сякаш държа микрофон и го насочих към нея. Тя се изсмя някак облекчено и въздъхна, при което аз се намръщих. Прокашля се и отблъсна ръката ми от лицето и. Руменината по лицето и се възвърна и реших да не започвам отново да не би да получи инфаркт. Криеше нещо, това беше сигурно! Качихме се на асансьора и през цялото време тя повтаряше колко е щастлива с Фаркъл, а аз започнах просто да кимам и да се усмихвам. -Мисля, че преовеличаваш, много! - признах, докато пъхвах ключа във вратата на апартамента ми. - Не е вярно! Напълно заслужава тези похвали! - намръщи се престорено тя, след което аз прихнах. -Щом казваш. - вдигнах рамене безгрижно и се запътих към стята си, където ме последва и Линда, след като поздрави майка ми. След толкова време, още не и бях проговаряла, та дори не се опитваше да се сдобри с мен! Въпреки че ми е майка, не казваше нищо, сякаш нямаше думи за мен, а в друга компания говореше дори прекалено много, като сега. -Линда! - извиках и зачаках да се появи от прага. -Тук съм. - влезе тя, но не затвори вратата. Побъбрихме си малко за Ансел, защото тя настояваше, не аз, кълна се! След някъде час обедното слънце се усили и пуснах светлите завеси на прозорците, въпреки че почти не спираха светлината, защото бяха адски прозрачни, но бяха красиви и нежни. Изведнъж на вратата се почука, докато Линда не развали тишината. -Това сигурно е Фаркъл. - въздъхна накъсано, сякаш хлипаше, но на лицето и беше изписана усмивка. -Аз ще отворя! - извика майка ми и аз нищо не отвърнах. Линда се изправи от леглото, но аз останах седнала. -Май ще трябва да тръгвам.... - приглади полата си и се обърна към изхода. Аз моментално я хванах близо до лакътя и тя изпищя, при което я пуснах и подскочих. Веднага насочих вниманието си натам. Тя държеше мястото и след като погледнах лицето и, установих че една сълза се спусна от лицето и и тя моментално я избърса, но беше късно, защото видях. Яростта напираше в мен, незнам защо, но имах лошо пречувствие. Грабнах ръката и грубо, но за китката, след което вдигнах непохватно дългия ръкав на блузата и и ахнах от гледката. Синина? Обърнах ръката и, за да я огледам и установих че има още еда синина. -Боже мои! Каталог: uploads uploads -> Доклад за работата на варненски окръжен съд 2014 uploads -> Програма на Португалски културен и езиков център „Камойнш София" 03 Sábado / събота Celebração da "Martenitza" Честита Баба Марта! Изтегляне 59.23 Kb. Сподели с приятели:
|