Тъкани епителна и съединителна тъкан

Човешкият организъм е изграден от четири основ­ни вида тъкани: епителна, съединителна, мускулна и нервна.

Епителната тъкан бива покривна и жлезиста. Покривният епител изгражда външния слой на ко­жата - епидермиса, постила кухините на храносми­лателната, дихателната и отделителната система и на кръвоносните съдове. Клетките на покривния епител имат разнообразна форма: плоски, кубични, цилиндрични. Според броя на слоевете покривни­ят епител е еднослоен и многослоен.

Жлезистият епител е изграден от клетки с осо­бено активен комплекс на Голджи, произвежда и от­деля секрети. Образуват се различни по размери, структура и функция жлези. Най-елементарните жле­зи са единични жлезисти клетки, разположени меж­ду покривния епител. Едни от жлезите отделят сек­рета си направо в кръвта и лимфата (щитовидна жлеза, хипофиза). Това са жлезите с вътрешна сек­реция, или ендокринни. Произведените от тях сек­рети се наричат хормони (от гръцката дума хормао - подбуждам). Секретът на други жлези се отделя навън от тялото (потните, мастните, слъзните и млеч­ните жлези). Това са жлези с външна секреция, или екзокринни. Някои жлези като например половите имат екзокринна и ендокринна секреция (фиг. 2).

Съединителната тъкан (фиг. 3) е изградена от твърде разнообразни по вид клетки и от изобилно междуклетъчно вещество, произвеждано от тях. Съ­единителната тъкан произлиза от мезодермата (сред­ния зародишен пласт) и свързва останалите тъкани при изграждането на органите, откъдето идва и нейното наименование. В зависимост от вида на клетките и състава на основното вещество съединителната тъ­кан изпълнява различни функции в организма и се дели на две групи: 1. Тъкани със защитна и изхран­ваща (трофична) функция. 2. Тъкани с опорна (ме­ханична) функция. Към първата група спадат:

- рехава влакнеста съединителна тъкан - изгра­дена е от клетки и междуклетъчно вещество. Разпо­ложена е в подкожието, обвива кръвоносните съдо­ве, нервите и много от вътрешните органи;

- мастна съединителна тъкан - намира се най-вече в подкожието и около бъбреците. Всяка клетка съдържа по една голяма мастна капка. Мастната тъ­кан е значителен енергиен резерв и има топлоизола­ционна функция.

- мрежеста съединителна тъкан - изградена е от звездовидни клетки. Тя е основа на всички кръ-вотворни органи (костен мозък, далак, лимфни въз­ли). Осигурява защита срещу болестотворните мик­роорганизми. ^

Втората група съединителна тъкан се характеризи­рат с малко на брой клетъчни елементи и значително количество междуклетъчно вещество. Намира се пре­ди всичко в органите на опорно-двигателната система.

- плътна влакнеста съединителна тъкан - клет­ките й са вретеновидни, а в междуклетъчното вещес­тво се намират голям брой колагенни и еластични влакна. Изгражда сухожилията и обвивките на мус­кулите, както и капсулите и връзките на ставите.

- хрущялна тъкан - състои се от клетки, разпо­ложени поединично и на групички, и значително ко­личество плътно междуклетъчно вещество. Най-мно-го хрущялна тъкан има в областта на ставите (мес­тата на свързване на костите помежду им). Участва в изграждането на носа, ушните миди, трахеята, грък­ляна, бронхите.

- костна тъкан - най-сложно устроената съедини­телна тъкан. Образувана е от звездовидни клетки, раз­положени сред много твърдо междуклетъчно вещест­во. В костната тъкан са отложени голямо количество минерални соли и най-вече калций и фосфор. Харак­терно е, че клетките са подредени в концентрични кръ­гове, а между тях пространството е изпълнено с меж­дуклетъчно вещество. Тъканта наподобява множество цилиндри, разположени един в друг. През кухината на най-вътрешния цилиндър минава малък кръвоносен съд, който изхранва заобикалящата го тъкан. В зависи­мост от подреждането на костните пластинки се раз­личават плътно и гъбесто костно вещество.

които в краищата си се разклоняват и се съединяват една с друга с междуклетъчни дискове. Всяка клетка има ядро, разположено в центъра й, а също и миофиб-рили, които са напречнонабраздени. Извършва бързи ритмични съкращения с дълъг период на почивка и затова не се изморява. За нея е характерна автоматът - свойството да се самовъзбужда и да генерира импул­си без въздействие отвън, но се влияе и от вегетативна­та нервна система. Изгражда само сърцето. Притежа­ва свойства и на другите два вида мускулна тъкан.

Основните неврони са три вида (фиг. 3): сетивни, междинни и двигателни. Сетивните неврони преда­ват импулси от рецепторите (клетки или нервни окончания, които възприемат промените във външ­ната среда - дразненето) към централната нервна система. Междинните неврони свързват сетивните с двигателните, а двигателните предават импулси към ефекторите (органи, които изпълняват „разпо­реждането" на централната нервна система; могат да бъдат други неврони, мускули или жлези). Денд-

ритът изпълнява ролята на вход, тялото анализира постъпилата информация, а аксонът е изход. Сетив­ният неврон има тяло с един израстък, който се разклонява на две. В междинните неврони се извър­шва сложно взаимодействие и обединяване на ин­формация от много източници. Те участват в регу­лацията и на сложното поведение. Телата на невро-ните също приемат информация от други неврони. Невроните се свързват помежду си и с мускулната тъкан чрез синапен (фиг. 3).

Най-често аксонът е покрит с миелинова обвивка от липопротеин (мастно-белтъчна), която го изолира от вън­шната среда и по този начин импулсът се разпространя­ва с по-голяма скорост. Ако тялото на неврона не е засег­нато при нараняване, той бързо възстановява израстъци­те си.

Невроглията е изградена от различни по вид клетки. Едни от тях подпомагат обмяната на вещества между кръв­та и невроните, други унищожават загиналите неврони или попадналите в близост до тях микроорганизми, а трети образуват миелиновата обвивка на аксоните.

ОПОРНО-ДВИГАТЕЛНА СИСТЕМА

Опорно-двигателната система на

човешкото тяло е съставена от па­сивна и активна част. В пасивна­та част се включват костите, ставите и ставните връзки, ко­ито заедно изграждат скелета. Скелетът осигурява опората на тя­лото и необходимите лостови сис­теми за действието на мускулите. В активната част на опорно-двигателния апарат се включ­ват различните мускули, които са прикрепени към костите на ске­лета и чрез съкращаването си привеждат в движение частите му. Двете основни съставки на опор-но-двигателната система осигуря­ват статичната стабилност на тя­лото, позволяват движението на частите му една спрямо друга, а също и преместването на цялото

тяло в пространството. Всички движения на тялото се нуждаят от точна координация във времето и пространството. Това се постига чрез нервната система и упражня­ваната от нея двигателна регула­ция. Опорно-двигателната систе­ма е известна още като антигра-витационна система, тъй като силата на земното притегляне е една от основните сили, на кои­то трябва да се противодейства непрекъснато, ако тялото тряб­ва да запазва своето положение в пространството или да го про­меня независимо от нейното действие. Опорно-двигателната система като цяло е около 60 -70 % от цялата телесна маса, като скелетът е около 1/5, а мус­кулите - 2/5 от нея.

ЧОВЕШКИЯТ СКЕЛЕТ И УСТРОЙСТВО НА КОСТИТЕ

Човешкият скелет е съставен от над 210 различни кос­ти, групирани в осев и добавъчен скелет (фиг. 1). Осе­вият скелет дава централната опора на тялото и включва гръбначния стълб, гръдния кош и черепа. До­бавъчният скелет включва костите на раменния и на тазовия пояс и костите на свободния горен и долен край­ник. Поясите свързват крайниците към осевия скелет и осигуряват стабилност и широк размах на движенията.

Скелетът на човека е сходен по устройство със ске­лета на гръбначните животни, но във връзка с изпра­вения стоеж и трудовата дейност има някои характер­ни особености. Формата на гръбначния стълб е двой­но 8-образно извита, изпъкнала леко напред в шийна-та и в поясната област и леко назад в гръдната и кръ­стната област. Това значително подобрява механич­ните качества на гръбначния стълб, като запазва не­говата гъвкавост. Във връзка с по-голямото развитие на мозъка при човека се е увеличило съотношението на мозъковия спрямо лицевия череп. Долните край­ници са се удължили, а костите на горните крайници са станали по-къси. Костите на дланта са по-удълже-ни, подвижността в костите на ръката е увеличена. Особено характерна е възможността за противопос­тавяне на палеца на другите пръсти на ръката. Ходи­лото е с добре изразен сводест строеж. Всички тези промени позволяват по-голяма устойчивост в изпра­вено положение на тялото и много по-съвършени и фини движения, особено в пръстите на ръката.

Устройство на костите. Костите на тялото са изг­радени от няколко тъкани, като най-обилна е костна­

та тъкан. При костите междуклетъчното вещество е предимно от неорганични съставки, които са около 45 % от общата маса на костта. В особено голямо ко­личество е калциевият фосфат. Костите съдържат още вода и органични вещества. От органичните вещест­ва най-много са белтъците. Неорганичните съставки придават здравината на костта, а органичните пови­шават нейната еластичност. Съотношението между органичните и неорганичните съставки с възрастта, а също и след продължително обездвижване се проме­ня, като се увеличават неорганичните. Това обяснява защо костите се чупят по-лесно у възрастните и след дълго боледуване. Всички кости са покрити от влак­неста съединителна тъкан (надкостница).

При израсналия индивид костното вещество е пра­вилно подредено и образува добре изразени листове или пластинки. В зависимост от подреждането на плас­тинките костното вещество бива плътно и гъбесто. Те­лата на дългите кости са изградени от плътно костно вещество, а повечето къси кости и краищата на дълги­те кости са изградени от гъбесто костно вещество.

Класификация на костите. В зависимост от фор­мата им костите на скелета се делят на дълги, къси и плоски. При дългите кости един от размерите е зна­чително по-голям от другите. В центъра им има срав­нително широк канал, запълнен с костен мозък, и по­ради това са известни още като тръбести кости.

Всяка тръбеста кост има дълго тяло, изградено от плътно костно вещество, и две периферни части, кра­ища, изградени от гъбесто костно вещество. Типич­ни дълги кости са мишничната и бедрената кост.

щество. Типични къси кости са костите на китката и на ходилото. Плоските кости са изградени от две срав­нително широки пластинки от плътно костно вещест­во с гьбесто костно вещество между тях. Такива са по­вечето от костите на черепа.

При дългите кости вкостяването започва в центъ­ра на тялото и в двата края (фиг. 4). Костите нараст­ват на дължина чрез отлагане на костно вещество между тялото и краищата на костта. Така от двете страни на тялото на костта се оформят малки хру-щялни плочки. Постепенно те изтъняват и при окон­чателното им вкостяване по-нататъшното нараства­не на дължина се преустановява. За повечето кости това става обикновено в късната юношеска възраст, когато тялото е достигнало окончателния си ръст. Нарастването на дебелина става с отлагане на кос­тно вещество от страна на надкостницата.

На пръв поглед може да изглежда, че костната тъ-, кан практически не се променя. В действителност тя е твърде динамична и непрекъснато се обменя, като се нагажда към променящите се механични условия.

Свързване между костите. Неподвижно и полупод-вижно свързване. Костите на скелета се свързват под­вижно, неподвижно и полуподвижно в зависимост от функцията, която изпълняват. При подвижното свързване между участващите в съединението кости се образува свободна цепка, запълнена с течност. При неподвижно свързаните кости не се оформя празнина и затова при тях движението е или минимално, или невъзможно.

Неподвижното свързване между костите може да се осъществи чрез костна, хрущялна или плътна влак­неста съединителна тъкан. В първия случай се полу­чава срастване между костите. Така са свързани кос-, тате на таза, кръстната кост, опашната кост.

При свързване чрез хрущял в зависимост от раз­стоянието между костите, запълнено с хрущялна тъ­кан, може да се извършват известни движения вслед-стие на еластичните свойства на свързващия хрущял и да се осъществи полуподвижно свързване. Така са свързани ребрата с гръдната кост.

Подвижно свързване. Подвижното свързване се осъществява чрез стави, които позволяват извърш­ването на големи по размах движения. Всяка става се изгражда от ставни повърхности, ставна капсула, ставни връзки и ставна цепка, запълнена със ставна течност (фиг. 6).

Ставните повърхности са покрити с тънка плоч­ка от особено еластичен хрущял с много гладка по­върхност. Ставната капсула е изградена от някол­ко слоя, като от най-вътрешния се отделя ставната течност. Тази течност има много добри смазващи качества и заедно с гладката повърхност на ставния хрущял спомага за значително намаляване на трие­нето между движещите се кости в ставата. Течност­та увеличава сцеплението между участващите в ста­вата части, поема сътресенията в нея и доставя хра­нителни вещества за ставния хрущял. Ставната цеп­ка е тясна, херметично затворена кухина.

Кръстните прешлени са сраснали помежду си в кръстец, а опашните - в опашна кост.

В предната си част ребрата преминават в хрущял и чрез него се залавят за гръдната кост. По този начин се оформя добре защитена кухина с форма на пресечен конус с широката си част надолу. В нея

се разполагат белите дробове, сърцето, хранопро­водът, важни кръвоносни съдове и нерви. Послед­ните две ребра не се залавят за гръдната кост и ос­тават свободни в предния си край. Те се наричат плаващи ребра (фиг. 4).

Черепът при човека е изграден от лицев и мозъ-ков череп. Мозъковият череп изгражда добре защи­тена кухина, в която е поместен главният мозък.

При наблюдение на черепа отстрани се виждат следните кости: челна кост (1), носна кост (2), горно-челюстна кост (3), долночелюстна кост (4), ябълчна кост (5), теменна кост (б), слепоочна кост (7), тилна кост (8) (фиг. 5, А).

Горната част от мозьковия череп се нарича чере­пен покрив, а долната - черепна основа. По черепна­та основа се наблюдават множество отвори, през ко­ито преминават черепномозъчните нерви и мозъч­ните кръвоносни съдове. Мозъковият череп е изгра­ден от 2 двойни (теменна и слепоочна) и 4 единични (тилна, клиновидна, решетъчна и челна) кости, свър­зани със здрави шевове.

Централно място в лицевия череп заема горно-челюстната кост. Тя се прикрепва към основата на мозъковия череп и заедно с носните, слъзните, ябълч-ните и небцовите кости участва в изграждането на очната, устната и носната кухина. Долната челюст

е единствената подвижно свързана кост на черепа. Челюстните кости имат израстъци, по които са раз­положени зъбите. Под долната челюст е разполо­жена подезичната кост. Тя е единствената свобод-ностояща кост на черепа, която се свързва с муску­лите на шията.

КОСТИ НА ДОБАВЪЧНИЯ СКЕЛЕТ

Костите на крайниците се състоят от кости на съот­ветния пояс и кости на свободния крайник.

Дългите кости на свободния горен крайник са ра­менна кост на мишницата, лъчева и лакътна кост на предмишницата (фиг. 6, А). Мишницата и предмиш-ницата се свързват в лакътната става. Лъчевата кост се свързва с костите на китката, които са общо 8, раз­положени в две редици по 4 кости. Към втората реди­ца се свързват 5-те кости на дланта. Пръстите на ръ­ката са изградени от 3 последователно свързани кос­ти (фаланги), като само палецът е изграден от 2.

ли от всяка страна в тазова кост (фиг. 6, Б). Тазовите кости заедно с кръстеца и опашната кост от гръб­начния стълб образуват" таза.

Костите на свободния долен крайник се свързват с таза чрез бедрената кост в тазобедрената става. Кос­тите на подбедрицата са големият пищял и малкият пищял. Връзката между бедрото и подбедрицата ста­ва в колянната става между бедрената кост и голе­мия пищял. В тази става участва и колянното капаче. Ходилото е изградено от 7 задноходилни и 5 пред-ноходилни кости. Последните се свързват с костите на пръстите на крака (фиг. 6, Б).

Връзките между костите на ходилото заедно с мус­кулите поддържат нормалния свод на ходилото. По­ради това опората в ходилото е в предната и в зад­ната му част и по външния му ръб. Така тежестта на тялото се разпределя основно върху петата и в осно­вата на пръстите (фиг. 7).

Мускулите съставят активната част на опорно-дви-гателната система. Като такива те притежават ос­новното свойство съкрати/лост, като променят дъл­жината си и създават сили, действащи чрез залавни-те им места върху костите на скелета или върху окол­ните тъкани. Освен съкратимост мускулите прите­жават и свойствата възбудимост и проводимост. Това означава, че мускулните клетки подобно на нер­вните могат да се възбуждат и да провеждат възбуж­дането по хода на клетъчната мембрана. Съкрати-мостта е тясно свързана с възбудимостта и прово­димостта. За да се съкрати, мускулната клетка тряб­ва преди това да се възбуди.

Скелетните мускули са прикрепени към различните части на скелета и съкращението им се контролира волево. То е необходимо за изпълнението на различ­ните движения и придвижването на тялото в прост­ранството.

Сърдечният мускул участва в изграждането на ку­хините на сърцето и въпреки че е напречнонабраз-ден, има редица свойства, които го отличават както от гладките, така и от скелетните мускули.

Клетките на скелетните мускули са многоядрени и практически са образувани от сливането на мно­жество отделни клетки. Те са сравнително дълги (до няколко сантиметра, най-често около 0,6 до 0,9 от дължината на целия мускул), а диаметърът им е най-често от 10 до 100 цт. Известни са още като мускул­ни влакна.

Мускулната клетка съдържа множество нишки, миофибрили, преминаващи по цялата й дължина. Са­мите миофибрили са изградени от още по-тънки ниш­ки, наречени миофиламенти, които са изградени от белтъчни молекули и са няколко вида. Особено ха­рактерни са миозиновите и актиновите миофиламен­ти. Те не са безразборно отрупани, а следват строго определен ред на подреждане. Мускулните клетки са групирани в отделни мускулни снопчета, които от своя страна образуват целия мускул. Снопчетата са обвити от съединителна тъкан, която дава допълни­телни повлекла вътре в тях, обгръщащи всяко отдел­но мускулно влакно. Отвън целият мускул е обвит с лист от плътна съединителна тъкан (фиг. 2).