Тодор Тодоров Гносеологически механизъм във формирането на митологията

За Уйлям Ейбръхъм "митът възниква, след като човекът открие непристъпността и независимостта на природата и това дълбоко го шокира... Затова и първостепенната цел на мита е да положи човека в един безопасен свят".

Поради това в изграждането на своите представи за нещата,човек се е стремил да придаде на света характеристики, които са не толкова на самия свят, отколкото познатите му благоприятни черти на познатото му собствено битие.

В. Нестле подчертава, че "изначално митическото представообразуване е единствената форма, в която човекът се е опитвал да направи разбираем за себе си своя външен и вътрешен свят. Всички процеси в двете области, изгревът и залезът на звездите, атмосферните явления, растежът на растенията, проявите в живота на животните, здраве и страхливост, разсъдливост и заслепление, сън и прехлас, възхищение и умопомрачение биват отдавани на демонични същества с помощта на персонификацията и пластичната фантазия"...

"По-точно митическото мислене се характеризира с пълното отсъствие на проверка на своите представи в действителността, следователно - лишено е от разграничението между привидност и битие, с търсенето на добра или лоша преднамереност в демонични същества, със спиритуализирането на природните сили и материализирането на духовни съдържания и с вярването в магическото действие на култови актове".

Обединяващата смислова идея на горните описания е, че незнанието на причините за явленията на заобикалящия човека свят поражда страх и притеснение, активира и поддържа чувство за несигурност. Изходът за човека е бил в сътворяването от него на образи за реални действащи фактори, обуславящи обкръжаващите явления.

Лев Науменко акцентира както върху липсата на истинност и проверяемост на съответствието между митологическия образ и действителността, така и върху отнасянето на образа към странична обяснителна причина. Произволът на фантазията е основополагащият принцип на формиращите се представи. "Митологическото съзнание възприема вещта, събитието, постъпката не толкова в съответствие с тяхната собствена природа, с тяхната собствена мяра и цялост, колкото чрез отношението към някакъв външен мащаб, отвъдна реалност, чрез призмата на колективното родово съзнание, чрез отношението към традициите на рода, към авторитета на неговия основател, т.е. към ситуация, традиционно свързана с даденото нещо... Тук логиката е безсилна. Тук работи фантазията.".

Андрей Лосев отбелязва посоката на търсене на автентични, истинни връзки в обясненията за явленията в митологията. "Митологическата формация на съзнанието е духовен рефлекс на общинно-родовото битие на човека. "Та нали митологията е схващане на природата и на целия свят като някаква универсална родова община".

И във възможното по-нататъшно позоваване на изследователските позиции бихме разкрили аналогично характеризиране на механизма на митологичното пресътворяване на света. Главните обобщаващи моменти са няколко:

- много ниското ниво на знание на човека

- изпитван страх, боязън и несигурност пред природните стихии и изненадващите удари на съдбата

- стремеж на човека да си сътвори собствено обяснение за непознатите процеси в които е въвлечен животът му, за да си гарантира по-надеждна сигурност

- използване на фантазията си за изработване на такива обяснителни модели

- липсата на сравнимост и проверяемост на изработваните фантазни обяснения с действителните процеси

- отсъствие на истинност на обясненията

В крайна сметка такава логическа подредба на основните аргументи довежда изследователите до общоутвърденото разбиране, че митологията е илюзорно, фантазно обяснение на света.

Ако такова обяснение на митологията, обаче, бъде прието за логично и приемливо, твърде логично и натрапчиво възникват поне два важни въпроса:

1.По какъв начин едно фантазно, илюзорно обяснение на света,коетопоправило не отговаря на действителността може да успокои човека, да му даде надежда или пък „да го положи в един по-сигурен свят”?

2.Би ли могъл един такъв неадекватен на крайната цел прийом, да обезпечи трайното закрепване за десетки и стотици хиляди години доминиращата роля на митологическото обяснение на света?

Естественото днешно мислене по-скоро би трябвало да се удивлява, защо след като още ранният човек съвсем логично е търсел знание, което да му помага, да му осигурява сигурност и сполука, се е задоволил и стотици хиляди години се е задоволявал с такова, което изобщо не служи на тази функция. Кой нормален човек ще приеме да разчита в практическите си резултати на обяснение, което той знае че е негова собствена измислица и която на всичкото отгоре не му върши работа? На какво може да се крепи надеждата му, че фантазно обяснение, което той сам си е сътворил, при това, което не му създава никаква сигурност и безопасност, е нещо много ценно и с подобна надежда толкова устойчиво го задържа в лоното на митологията?

Освен това, може още съвсем резонно да се попита: Само с митологични обяснения на света ли е оцелял човек и се е осъществила цялата човешка история? Едва ли е възможно цялата „разумна”, възходяща в развитието си човешка история (пък макар и до времето на Древна Гърция) да се е градила на илюзорно, неистинно обяснение на света.

От такава неуточнена, според мен позиция произтичат, разбира се и други недоразумения, свързани с края на митологичния период, с началото на „истинното” познание, както и с развитието на различните видове истинно знание - проблеми, чието анализиране би било съвсем логично, но които биха ни отвели отвъд пределите на поставената тук тема.

Ако, обаче, се върнем към основните моменти на съвременните възгледи на изследователите за митологията, може да се отбележи и една твърде важна констатирана черта, отнасяща се до паралела между характеристиките на митологичния свят и този на реалния човешки свят. Категорично може да бъде отбелязано, че до голяма степен светът на митологията е удвоеният и изопачен свят на човека. Каквото правят хората в отношението си към нещата и помежду си, това правят и боговете... Делят радости, скръб, несполуки, успяват и не успяват в начинанията си, ядат и пият, доставят радости и на тялото и на душата си, женят се, изневеряват си, прелъстяват мъже и девойки, организират и присъстват на пиршества, гуляят, правят си взаимно услуги и подлости, мамят се и се кълнат във вярност... и т.н. - всичко което се случва при хората на земята.

В едно само, и то твърде съществено отношение боговете се отличават от хората – по мащаб. Те са всемогъщи, всесилни, неограничени, безсмъртни. Само като такива субекти те могат да се справят с онези сили и стихии в големия свят, с които хората не са способни да се справят. Те затова и са необходими на човека - да бъдат причинното обяснение за действията извършвани от особените субекти в големия и недостижим за човешките сили свят. Точно и по това си качество те се отличават от човека. Те трябва да могат да вършат онова, което човек не може, но в крайна сметка в света би трябвало да има някакъв понятен ред.

Другите персонажи в митологията, като великаните, титаните, чудовищата и т.н. са с ограничена мощ и потенциал, но и те също заемат нишата на създанията с хиперболизирани способности, в съответствие с функциите, които им се предопределят в илюзорните обяснителни схеми.

Изложените дотук съображения ми дават основания да изразя мнението, че тезата за митологията като илюзорно, фантазно обяснение на действителността от човека изразява само част от истината, но е непълно и съдържателно недостатъчно за да характеризира истинската същност на митологичното пресътворяване на света. В този си вид такова разбиране има значителни логически абсурди, идейни празнини и предизвиква редица въпроси от същностен за формирането на митологията характер.
2. Двете сфери на битието и двете сфери на познанието. Друг подход за гносеологически анализ.

Трябва аналитично да си дадем сметка, че в тежките и сурови условия за оцеляване в онези ранни епохи, когато homo sapience едва още е положил основите на своето абстрактнологическо мислене, светът за него е изглеждал не само опасен и заплашителен, но и много сложен. Неговата сложност в онези времена е значително по-специфична от днешната. За тогавашния човек светът около него е бил податлив на опознаване само със средствата на сетивноопитните контакти. Използвайки метода на опита и грешките, преминавайки през огромни перипетии и несполуки, с огромен разход на време и енергия, все пак той е акумулирал определени знания, които вярно са го ориентирали в необходимите му за ползване характеристики на предметите с които борави в своята дейност. С времето, неговият опит, следователно и неговите познания са се унаследявали и натрупвали макар и исторически много бавно.

Но, това е ставало само с опознаването характеристиките на онзи кръг (сфера) от предмети, обекти на действителността, до които се е простирал неговият сетивен опит. Днес може да ни е очевидно ясно, че този обсег е бил достатъчно ограничен - само в границите на битийното общуване с околната среда, от която хората са си набавяли ежедневно нужната им храна, и най-необходимите им средства за съществуване.

Същевременно, за тогавашния човек светът се е проявявал и с неизброима поредица от въздействия, процеси, явления и събития, които в не по-малка степен (в много случаи – в огромна степен) са играли решаваща роля за оцеляването му). Те също са го заплашвали, съществуването му е зависело от тях, той също ги е изживявал като заплаха за оцеляването му. Имал е същата нужда от знание за тях, за тяхното проявление, за причините които ги пораждат, или отменят, силно е изпитвал необходимостта от познавателна възможност успешно да ги преодолява. Само че, с тях той не може да контактува сетивноопитно, няма сетивен досег до тях, не може до приложи метода на опита и грешките. Такива неща представляват причините за земетресенията, наводненията, застудяванията, засушаванията, поройните дъждове и опустошителни бури, смяната на годишните сезони, смъртоносните масови болестни епидемии и т.н. Сетивно човек възприема резултатите от пораждащите ги причини, но самите причини и предпоставящи фактори за него са недостъпни. Той не може да ги пробва, да експериментира с тях. Следователно, той няма възможност да формира каквото и да било адекватно знание за тях.

Този кръг от явления, процеси и техните причини можем аналитично да ги обозначим като втори кръг (сфера) от явления на битието. Те са сферата от явления, които било поради своите огромни мащаби, било поради спецификата на своите характеристики, са недостъпни за човешките сетива. Кръглостта на земята примерно е от такъв мащаб, че със своите сетива човек не може да я възприеме. Аналогично, причините за движението на небесните светила, причините за смяната на климатичните сезони, за настъпването на ледниковите периоди, за масовите епидемии и т.н. не могат сетивно да бъдат възприети. Поради своята недостъпност, те не могат да бъдат източник на каквато и да било познавателна информация. А човек, без знание за тях, не е в състояние да предприеме каквото и да било действие за тяхното преодоляване.

Знае се, че действията на животните се обуславят от безусловния рефлекс (инстинкт), докато при homo sapience, практическата дейност се мотивира от познанието, което е продукт на абстрактнологическото мислене. В масовото си поведение, човек преди практически да действа, трябва да има знание за характеристиките на обектите с които ще борави, целеполагащо да определи цяла верига от последователни въздействия върху характеристиките на тези обекти, да предположи методите и средствата на въздействие, последователността и др., както и да извърши мисловна оценка за възможния краен резултат от своето планирано въздействие. Едва когато тези мисловни процедури са направени и накрая има оценка за очакван положителен краен резултат, чак тогава човек пристъпва към действие за осъществяването на този „мисловен, познавателен проект” и получаването на практически продукт.

Имайки предвид горния мотивационен механизъм при човека, без необходимото му знание за кръга от предмети, явления, или техните причини - за които стана дума по-горе, той не би могъл да предприеме нищо. А това го подлага непрекъснато на риска да бъде незащитен и оцеляването му да бъде оставено на произвола на тези външни явления. Доколкото оцеляването е изключително първостепенен фактор в поведението, разумният човек в крайна сметка е принуден да предприеме ход, който да му създаде надежден мотив за целенасочено самозащитно поведение. Той прилага процедура, с която се изработва някакво обяснение на явленията и процесите. При това, обяснението не е просто фантазно, илюзорно и произволно, а то съдържа достатъчно обоснованост, за да създаде увереността, или поне надеждата, че то е верният път за постигане на желания краен резултат, който ще помогне на човека за оцеляването му.

Как от силно необходимо, но невъзможно и липсващо знание, се постига негов заместител?

Схематично, изложената логика може да бъде илюстрирана с фигурата по-долу.

– Сфера от предмети, явления, процеси на реалния свят, достъпни на сетивния опит на човека – Сфера от предмети, явления, процеси на реалния свят, НЕдостъпни на сетивния опит на човека – Знания за предмети, явления, процеси на реалния свят, достъпни на сетивния опит на човека – Необходими знания за предмети, явления, процеси от реалния свят, НЕдостъпни на сетивния опит на човека = МИТОЛОГИЯ

Познанието за сетивно достъпните явления, както вече подчертах, се получава посредством осмислянето на данните на сетивния опит. Източникът и пътят на това познание са противоречиви, несигурни, изискват много време за установяване на истинните им характеристики в мисленето. Но, все пак, в крайна сметка се достига до едно принципно вярно знание, което адекватно отразява закономерностите на явленията от тази сфера на битието. Не съществуват, обаче, пътища и средства в самия познавателен механизъм на човека, за формиране на знания за явленията от другата сфера на битието – които не са достъпни за сетивата. Човек решава този важен проблем, като взема за аналог начинът по който се формират знанията за сетивно достъпните явления и по техен образец създава обяснения за характеристиките на сетивно недостъпните явления. Този пренос по аналогия, на обяснителни схеми от първата сфера на познанието, във втората, се основава и разчита на общността и сходството в поведението на силите и факторите, действащи в двете сфери на битието. Сходството в поведението на действащите причини е все пак едно надеждно основание за очакването, че трябва да съществува такива общност и сходство и в предизвиканите следствия в двете сфери на познанието. В такова очакване има определена логика, която може да се изрази като „истинност по аналогия”. Основанието се намира в аналогичността на изводите от многократните различни познавателни актове вътре в сферата на сетивноопитното познание. Примерно, от многото практически случаи на вземане на вода от различни водоизточници, в различни количества и в различно време, тя бива нагрявана до температурата на кипене, в резултат на което водата придобива способността да служи за извършване на определени неща, за които студената вода не е пригодна. На това основание може да се очаква, че и във всеки следващ, макар и различен случай, вземането на вода и последващо нагряване също ще доведе до необходимия ефект. И човешката практика безброй пъти е постигала желания ефект, което е аргумент подкрепящ очакването за „истинност по аналогия”.

По подобен начин, хората лишени от възможност за истинно обяснение (знание) за действащите причини в света недостъпен за сетивата, но сходен по поведение с причините действащи в достъпния свят, с надежда очакват че и в следствията би трябвало да има такова сходство. Така се изграждат обяснение (по аналогия) и за поведението на явленията в недостъпния свят.

Би могло да се възрази, че при такъв подход, произволността на обяснението естествено ще предизвиква невярно познание и оттам – провал в практическата дейност, което не би позволило този тип конструирано познание да се закрепи трайно в човешкото поведение. Успокояващите контрасъображения могат да изразят аргумента, че наистина няма пълна сигурност при използването на такъв познавателен модел. Това е наистина така.

Но, първо, и без това не съществува никакъв друг, по-надежден начин да се състави познание за поведението на сетивно недостъпния свят, така че и това е все пак нещо, което може да послужи на практиката.

От друга страна, и при изграждането на знания за света достъпен за сетивата далеч не винаги има гарантираност на истинно обяснение, но то все пак върши работа.

Формирането на митологичното знание, обаче, не се ограничава само в прилагането на принципа на „истинност по аналогия”. Ако последният се основа на общност и подобие в поведението и характеристиките на сетивнодостъпната сфера от явления с тези от сетивно недостъпната, то още ранният човек, трябва да се предполага, че е открил и наличните съществени различия между тях. И се е възползвал от това свое наблюдение. Както вече беше подчертано, най-същественото различие между двата свята от явления се установява в това, че наблюдаваните следствия в сетивно недостъпният обичайно са безпределни, всеобхватни, неунищожими и вечни. Съзнавайки това различие, нормално е човек да внесе и съответна корекция в обяснението на причините пораждащи такива следствия. Затова вторият вид знание за света се съставя, от една страна посредством пренасяне на „истинност по аналогия” от сетивното познание, но същевременно, то е коригирано в посока на съобразяване със съществено различните черти на втората сфера от установени следствия. Поради което, обясненията за облика на действащите в сетивно недостъпния свят причини говорят вече за същества, които са много сходни с човека и човешкия свят, но... с коренната разлика, че боговете са всемогъщи, вечни, неунищожими и безкрайни, а великаните, чудовищата, вещиците и др. създания, са надарени със свръхчовешки способности. Защото, отново да подчертая, само с такава разбираема корекция в познанието, може да се постигне по-адекватно, логично и истинно обяснение на този недостъпен свят.

Така изграденото обяснение представлява втората сфера на познанието за света и в този вече описан вид, е митологията, призована да служи за надеждно обяснение на сетивно недостъпния свят.

При такова очертаване на процеса на формиране на митологичното познание, надявам се да става видно, че митологията не може да се характеризира просто като илюзорно, фантазно обяснение на света. От позициите на направения анализ е разбираемо, че митотворчеството е доста по-сложен процес. В него има вложени твърде важни логически осмислени прийоми, които целят постигането на аргументиран подход при изграждането на познавателен образ на определена част от явления на света. Че той не е достатъчно обоснован, че в крайна сметка си остава плод на фантазното обосноваване, че не може да приведе необходимите задълбочени аргументи в обяснението и т.н. – това е ясно. Но митотворчеството въплъщава едни сериозни усилия на мислещи и разсъждаващи хора, при липсата на истински знания, да направят всичко възможно за изграждането на негов най-достоен заместител. Затова е вярна срещаната констатация, че митологията е своеобразно познание за света. Без да е истинно обяснение, тя играе ролята на познавателно обяснение. Поради липса на по-добро обяснение.

От такива изводи, анализът би могъл да продължи с произтичащи от тях интересни следствия. Такъв подход дава възможност не само да се разкрие по-дълбоката и по-сложната природа на формираната митология, но и да се проследи аналитично нейната по-нататъшна съдба. Могат да се очертае по-единно и логично обяснение за условията при които митологията започва да губи своята значимост. Елементарното обяснение, че това става, когато исторически се достигне до по-развито знание за света, не може да послужи за надежден отговор на множество проблеми, свързани с по-сложните механизми на нейното изживяване. Ако истинното знание се развива по-значимо в определена епоха, кое е това знание, кога се появява, ако дотогава се развива митологическото знание? Ако това е истинното, доказателственото знание, защо митологията е заменена исторически не от него, а от философското знание. При това, защо частнонаучното знание възниква след философското (добре е известно, че философията е най-древната наука)? На каква основа се проявява потребността от философско познание, а не от естествознание, което е много по-близостоящо до непосредствените потребности на хората, особено в епохата на ниско производство на средства за живот?

Мога само да завърша сега, с надеждата, че продължението на този анализ може да даде отговор на горните и на други още въпроси, логично произтичащи от по-детайлната интерпретация на същността и динамиката на митологията.

ЛИТЕРАТУРА:

1. Атанасов Владимир, Артемидор. "Съногаданията" и неговата епоха, в Артемидор Далдиански. Съногадания, С.1988.

2. Мит и философия, С.1988

Каталог: filebank -> acadstaff -> userfiles
userfiles -> Формати и стандарти
userfiles -> Комасация на земеделските земи. За понятието „комасация”
userfiles -> Конспект за изпита по история на архитектурата за специалност урбанизъм архитектурата на древен Египет
userfiles -> Годишник на университета по архитектура, строителство и геодезия – софия 2002-2003 annuaire de l’universite d’architecture, de genie civil et de geodesie – sofia
userfiles -> Изчисляване на конструкции на сеизмични въздействия
userfiles -> Използване на функции в c++
userfiles -> Examination topic list river morphology and river training works
userfiles -> Годишник на университета по архитектура, строителство и геодезия – софия 2002-2003 annuaire de l’universite d’architecture, de genie civil et de geodesie – sofia
userfiles -> Конспект въведение в управлението на проекти определение за проект. Видове проекти. Характеристика на проекта