Тоталитарни” и “антитоталитарни” 1 рефлексии в българските медийни дебати за 1968 г

Наталия Христова

Десетилетието измина, случилото се през следващите почти десет години на ХХІ век доведе до избледняване и несъзнателно или съзнателно деформиране на спомена и осезаемо изчерпване на търпението. Като реакция на тези тревожни симптоми през 2008-а, 40 години след 1968-а и почти 20 след края на Студената война на редица места по света печатните медии с впечатляваща интензивност отбелязват, припомнят и дебатират т. нар. събития от 1968-а и в повечето случаи ги определят като “утопични” и дори “психопатични”. ² Оценка, резултат на появилото се интелектуално съмнение и дистанцирано осмисляне на случилото се и последствията от него в различни градове във Франция, Испания, Италия, Германия, САЩ, Полша, Чехословакия, Югославия, където то е подчертано революционно. Това е своеобразна теза-опозиция на доминиращата до момента безапелационна и въодушевена адмирация към революционния път като единствено правилен избор за осъществяване на идеите за по-добър живот и в същото време е възможност, макар и само хипотетична, за реабилитация на еволюционните изяви в други държави, включително в България, където интелектуалците осъществяват идеите си също чрез бунт, но индивидуален, творчески, корективно-ценностен.

Неочаквано големият интерес към превърнатата в емблема на световното недоволство 1968 г. определено е смутителен симптом, който предизвиква въпроса: Какво налага, от къде идва потребността да се вглеждаме така настойчиво в нея? Не съвсем краткият, но основан на историческата събитийност и логика отговор е: от чувството за недокрай осъществените идеи и идеали на тази година, обусловило донякъде повторния опит за продължение и реализацията им през 1989-та и последвалото ново разочарование, предизвикало криза на духа, която искаме да си обясним и преодолеем. Като самосъхранимо бягаме в историята. Бягство, което според Ортега-и-Гасет е резултат от неспособността да решим съвременните си проблеми.

Често припомняме тази мисъл с упрек към себе си. С убедеността, че само българите се оказват безпомощни, нерешителни и непрозорливи. Обичайно се оценяваме крайностно - негативно или апологетично. В случая обаче става дума за едно почти всеобщо явление, от което ние, макар отново като специфично проявление, не сме изключение.

Специфика и различност не винаги са равнозначни на “недостатъчност”. Българските медийни дебати обаче за 1968-а както през 2008 г., така и преди това, в голямата си част са подчертано провинциалнни, комплексирани и поколенчески или личностно конфронтационни. Те определено съдържат и “тоталитарни” и “антитоталитарни” рефлексии, тъй като не рядко се водят с патоса и желанието отделният дискутиращ да наложи своята теза като единствено правилна (в края на ХХ - началото на ХХІ в.) или като открито неконюнктурна (през средата на 60-те и следващите години).

Неизменно драматично дискутираме темата “Има ли или няма Българска 1968 година?”

Няма, казват тези, чийто основен аргумент е въпрос от вида: “Говорим за Унгарски, Чехословашки, Полски събития. Да сте чували за Български събития?” На този въпрос се отговаря с впечатляваща категоричност: “Българската 1968-а е антисъбитийна”.³ Застъпниците на тезата за преживяната или съпреживяната Българска 1968-а използват факти, взети от собствения им (обикновено младежки) живот и много рядко някои от тях прилагат издирвателско-изследователски подход, стигащ най-много до епистоларни свидетелства от 1968 г. ⁴

Определено медийните дебати през 2008 г. са емоционални и манипулативни, каквито донякъде е естествено да бъдат, без обаче мнозинството участници в тях да се стремят поне малко към някакава информираност и информативност, която би могла да дойде чрез запознаване с фактите, издирени от изследователите и чрез опит за тяхното осмисляне. Единствено изключение е документалният интернет сайт за 1968 г., подготвен от Найо Тицин и екип, финансиран от фондация “Отворено общество”. ⁵ Подборната популяризация на отделни атрактивни документи от него обаче има единствено подсилващ негативната ни самооценка ефект, тъй като в коментарите не се отграничават ясно реакциите на властта, от тези на различните обществени и социални групи, а още по-малко на отделни ярки личностни позиции, изразявани през 1968 година.

Те всъщност започват малко преди и се изострят, поне емоционално, през самата 1968 г. и десетилетие след нейното приключване. Протичат не по обичайния начин – размяна на мнения и израз на позиции в медиите, а чрез властови мерки, манипулации и интерпретации, чрез противоречиви преживявания и съпреживявания, изразяващи се във възхвала или смущения предимно от случващото се в Чехословакия. Едновременни чувства на възхищение и скептицзъм владеят не малка част от българите през 1968-а, трупали в продължение на десетилетия мъдрост и комплекси, обусловили преобладаващите конформистки, равнозначни в онзи момент на “тоталитарни” нагласи. В същото време редица почтени интелектуалци последователно отстояват себе си в реалния живот, независимо дали официално публичен или паралелно-структурен. Правят го притеснено и гузно или бурно и безапелационно чрез разговори в приятелски интелигентски групички, чрез критични антивластови-“антитоталитарни” (без да са антикомунистически, но определено в духа на “социализъм с човешко лице”) изказвания на официални форуми, чрез съзидателни реакции като творчество за “чекмедже”, чрез есетата на Георги Марков, излъчвани по Би Би Си.

Социално-политическата и интелектуално-психологическата обстановка в България са чувствително променени още в началото на 60-те години. Новото партийно ръководство, заело позиции през пролетта на 1956-а, е заздравило властта си и си позволява да отвори страната към външния свят, като разшири международните политически и икономически контакти, като разкрепости, макар и внимателно духовния климат. “Имаше известна либерализация- спомня си Атанас Славов – можеше да се публикува по-свободно и изобщо страната изглеждаше по-богата и по-радостна”. ⁶

Кафене “Бамбука” и още десетина кръчми в София и страната събират интелектуалната бохема, която потъва до забрава в света на “вино (тогава предимно коняк) и жени”, но и критикува, преживява своето бунтарство чрез вълнения и разпространяване на апокрифни творби или чрез идеи за нови еретични проекти.

През 1968 г. преподавателят Христо Несторов от Историческия факултут на Софийския университет отказва да квалифицира Пражката пролет като контрареволюция, студенти от същия факултет са наказани заради разговори и критични коментари на българската официална позиция към чехословашките реформи, а студентите-историци Едуард Генов, Александър Димитров и Валентин Радев разпространяват позиви срещу участието на български войски във военната интервенция в Чехословакия и са изпратени в затвора. ¹⁴

През 1969 г. Валери Петров пише стихотворението “Самоизгаряне” и го слага “в чекмедже”, като за по-сигурно дава екземпляри от него на приятелите си Христо Ганев и Емил Манов да го пазят. ¹⁵ То е израз на болезнения гърч и на горчивото неудовлетворение от собствената позиция:

“Ян Палах го няма и така ни се пада

Запазен е и машинописен вариант на стихотворение от Блага Димитрова “Ян Палах”, носещо датата 9 март 1969, свидетелство също за смутена интелектуална съвест:

Българските дебати за 1968-а стават по своеобразен начин публични през 70-те чрез така наречения по-късно Чешки цикъл на Георги Марков (есетата “21 август 1968 година”, “Шест години”, “Мълчи или пет години от нашествието в Чехословакия”, “За писателите, които търкалят варели”, “Не се гаси туй, що не гасне” – І и ІІ част, “Имаше такъв, но сега го няма и никога не го е имало”), които се излъчват по Би Би Си и се слушат тайно, почти нелегално у нас както от интелигенти, така и от други будни и неспокойни граждани. В тях се отграничават две тези. Първата е призивна - на възхищението, добила популярност чрез израза “Хайде да станем чехи”, втората е констативна - на упрека и срама от преобладаващата пасивна или конформистка интелигентска реакция. Затова пък репортажът “Избор на позиция” е проява на себеуважение и опит за вникване и философско-историческо обяснение на българската интелектуална позиция:

“Много обвинения са били отправяни срещу българската интелигенция, че съобразявайки се с действителността, била преминала изцяло на конформистки позиции. Вероятно за известна част от тази интелигенция – за кариеристите и печалбарите и особено за псевдоинтелигенцията, произведена по партийна линия, могат да се кажат и по-лоши думи, но за силното ядро от истинската наша народна по дух и сърце интелигенция (к. м. – Н. Хр.) никога не е ставало дума за примиренчески конформизъм или угодно живуркане с капризите на губернаторите, а тъкмо обратното – за смислена обществена борба, в която по партиен път да се преодолеят ужасните недъзи на системата. Разбрала, че Ботевата теория е обречена на неуспех, тази наша интелигенция (в голямата си част комунистическа) премина върху Каравелови позиции – за дълга и упорита борба, чрез която режимът да бъде върнат към чистото начало на комунистическата идеология. Тази интелигенция знаеше, че най-силното й оръжие бяха именно комунистическите идеали, гражданската отговорност и политическата нравственост. И оттук нататък (след разгрома на Унгарското въстание през 1956 г. – б. м. – Н. Хр) до чехословашките събития през 1968 година, в България щяха да важат, макар и неофициално, щяха да се ценят и приемат навред мерките и оценките на тази интелигенция, а не тези на режима...”¹⁸

Тези “антитоталитарни” възприятия и себевъзприятия обаче не битуват осезателно в българското културно пространство и не намаляват комплекса на критичната интелигенция до 10 ноември 1989 г.

За две години след 10 ноември 1989-а спомени за чехословашката пролет изпълват медийното пространство, а през лятото на 1991 г. е инициирана среща-разговор в София между войници и офицери, участвали в българския военен контингент на 21 август 1968 г. при нахлуването на войски от пет държави, членки на Варшавския договор, в Чехословакия, под наслов “Приятелю, помниш ли Прага?”.

Следва нова мемоарна вълна, разговори за Пражката пролет в контекста на българската действителност, ¹⁹ пиеси на Вацлав Хавел на театрална сцена, поставяне на въпроса за вината – личностна или национална, интерпретации на политици от ранга на Тодор Живков или на историци-анализатори.

Обобщение и проблематизация на дебатите от първите години на прехода прави Бохемия клуб, посвещавайки на него специален брой на списание Хомо Бохемикус ²⁰ Ретроспективната мозайка със заглавие “Български предобрази и образи, подобия и безподобия на Пражката пролет” от Величко Тодоров си поставя за цел “не да посочва очевидната инверсия на световете, т. е. на биографичните идентификации от типа “преди” и “сега”. Нашият етюд разчита само на текстовите очевидности. Ето защо той в много голяма степен ще цитира и едновременно с това повече ще “монтира”, отколкото “демонтира” съставките на българската контекстова и извънконтектстова употреба и злоупотреба с факти, имена, знаци и значения на Пражката пролет”. ²¹

Грижливо събрани, прецизно подредени и безпристранстно анализирани мисли, събития и спомени, без изявени “тоталитарни” рефлексии, създават цялостна картина не просто на дебата, а и на случилото се и преживяното през предходните пет десетилетия. Не е нужно, вредно е дори – смята Величко Тодоров – да поддържаме и подсилваме комплексите си от неизживяната Софийска пролет и несъпреживяната в достатъчна степен Пражка пролет. “Крайно време е вече да разберем – казва той – че нямаме никаква потребност от символно насилие и измъчване с чешкия синдром 68-а.” ²²

Логично е да се предположи, че ще последват години, през които многобройните подтискащи проблеми, пред които преходът изправя българите, ще отместят темата за 1968-а някъде встрани от вниманието на интелектуалци и по-широка общественост. И като че ли донякъде така става. Десет години по-късно обаче се появява носталгия или по-скоро тревога от липсата на дебати по темата. Нещо повече. 1968-а е усетена като отсъстваща не само библиографски и в интернет пространството, а и като изобщо несъществуваща. Усещане, резултат по-скоро на непознаване на публикувани през изминалите години изследвания за 1968-а, отколкото на тяхната липса. ²³ Това роди призива “Ако трябва да я съчиним тази години, да я измислим отначало докрай, за да не ни преследва с призрачността си”, отправен от първа страница на в. “Култура” в донякъде ироничния материал на Георги Господинов “1968 for (n)ever”, представящ концепцията на автора за “1968-ма като проект”. ²⁴

Не последваха нито дебати, нито осъществяване на “проекта”.

До обявената, макар и неофициално, за юбилейна 2008 година.

Първото отбелязване е направено отново във и от в. “Култура”.²⁵ Без да събужда каквито и да било асоциации по линията “тоталитарно” – “антитоталитарно”, а интелигентно, разширявайки границите, с опит да се излезе от стереотипа, да се разколебае мита, да се разнообразят контекстите, да се провокира ако не размисъл, то поне замисляне. Поместените материали (с изключение на “Бъдете реалисти, искайте невъзможното” от Ивайло Дичев, който е напълно в духа на западната анализаторска школа) са преводни от чуждата периодика. Позицията на “Култура” е подчертана и чрез избраните от редколегията и изведени на първа страница на приложението “Политическа култура” цитати от публикациите на следващите страници: “Как онова, което бе нетърпимо през 1968, въпреки тогавашния разцвет на икономиката, да не е нътърпимо и днес?”, “Много преди студентските бунтове да се намесят в “обществените отношения”, те усилваха и ускоряваха промените”, “Парижкият Май искаше да постави културата и университета в услуга на един политически проект. Чешките революционни години представляваха процес на (временна) еманципация на културата”.

Заедно с хрониката, направена по интернет страницата на Гьоте институт, седмичникът за култура не само припомня и провокира размисъл върху майските студентски бунтове в Париж, а и върху проявите през смутната и еуфорична 1968-а в целия останал свят. Добро начало за по-широко и по същество включване в интернационалните дебати с акценти, разбира се, върху българския случай, който най-малко познаваме и най-силно ни вълнува.

Оказва се, че дискусията всъщност е започнала. С публикацията на Георги Господинов във в. “Дневник”, където той отново повтаря казаното през 2003 г. с едно съществено допълнение във формата на императивно съждение: “Да изследваме “мълчанието” (антисъбитийността – б. м. – Н. Хр.), защото онова, което не се е случило е в известна степен дори по-важно от случилото се”. ²⁶ Прието като откровена провокация, която предизвиква агресивно, емоционално, споменно аргументативно, поколенчески конфронтационно включване.

“Тъпият номер с човешкото лице” от Виктор Пасков е първият авторски материал, написан – както той изрично подчертава – поради породилото се у него съмнение, че Г. Господинов е изрекъл тези думи не просто от “невежество”, а воден от желанието “да се изкопае септична яма между неговото и моето поколение”. Съмнение, реминисценция на отминалите “тоталитарни” времена. Статията е поместена в специалния брой за 1968 година на българското издание на L’Europeo, излязло от печат през юни 2008-а.

Има българска 1968-а. Има нашето преживяване и съпреживяване на тази година: чрез попмузиката, чрез хипи-визията, поведението и марихуаната, чрез съчувствието и страданието по приятелите, изпратени с българския военен контингент в Чехословакия, чрез слушането на Би Би Си и Гласът на Америка, чрез възгласите “Дубчек” и “Дучке”, чрез потапяне в и опиянение от чувството за свобода, което дава атмосферата на променена София в дните на Деветия световен младежки фестивал, чрез потресаващото впечатление и породения срам след новината за самозапалването на Ян Палах - това накратко е емоционално-споменния доказателствен материал на Виктор Пасков. Той, разбира се, представлява твърде ценна информация за историка. Както е ценно записаното в дневника на Борис Делчев на 1 август 1968 г.: “Александър Геров е възмутен от “полицейщината” около фестивала: “Не ми се живее. Ще ми се да заспя и да се събудя след петнадесет години” – Заспи – казвам аз, - а пък ние ще се бъхтим и заради теб.” ²⁷ Както са ценни и мемоарите на о. з. полк. Трифон Ангелов и на Явор Милушев, както са ценни спомените и размислите на Лазар Цветков и Едуард Генов, съдържащи се в интервютата, взети от Калина Андролова и публикувани в кн. 2 на списание L`Europeo. ²⁸ Както са ценни и данните за изживяния битовистко-културен шок, събрани от писма на български войници от времето на пребивавенето им в Чехословакия, използвани от Диана Иванова при написването на статията й “Годината на незначителността”. Всички те носят неприкрит антикомунистически, равнозначен в случая на “антитоталитарен” патос. ²⁹

Заедно с многобройните първостепенни архивни документи, разкриващи оценките на ситуацията и мерките, които управляващите вземат, за да не допуснат развитието на аналогични на чехословашките процеси у нас (Централният комитет на БКП разполага с достатъчно сведения за започнали такива сред студентската младеж и интелигентските среди)³⁰ –те правят картината на случилата се и преживяна българска 1968 г. по-плътна и по-цялостна.

Целта на публичните дебати за 1968-а, обаче, явно далеч не е, или поне реално не успява да стане такава. Тонът определено се задава от Виктор Пасков, който е нападателно-обвинителен с осезаем “тоталитарно”-категоричен акцент не просто към Георги Господинов, а към поколението на четиридесетгодишните, на родените през 1968 г.: “... Вие също получхите шанс, вашата 1968-а е паметната ви 1989-а, която пък не е моята. Тогава бяхте на двадесетина години като мен. И като нас – романтиците – реформатори... С малката разлика, че не бяхте романтици и никога не сте били... Хайверо-шампански постмодернисти на някаква... посткултура и постистория. Добре! Осемнайсет години ви чакам да докажете, че сте в състояние да промените нещо... Вие нямате себеподобни. Защото сте подобни само на себе си... Сума сумарум: на вас щедро ви бе предоставена 1989-а. Вие я превърнахте в сатурнова дупка...”³¹

Негативизмът, агресивността и скандалността са отключени. Редколегията на в. “Новинар” проявява най-бърз “новинарски” рефлекс и открива сайта “Българската 1968 година”. Първите поместени материали естествено са препечатки - на Георги Господинов от в. “Дневник” и на Виктор Пасков от сп. L`Europeo.

Следват публикации, които осезателно възсъздават атмосферата на притеснителните дискусии от времето на социализма (характерни с личните нападки и политическите обвинения). Те наподобяват с агресивността и безапелационноста си, както и с импулсивността си футболен мач, където се чуват единствено възгласите: “ура” за “наш`те” и освиркване и цветисти ругатни за “ваш`те”. ³²

Почти светкавична е реакцията на Мирослав Бърдаров с неговото “Много отворено писмо до Виктор Пасков”. Хашлашкият език, използван съзнателно от Виктор Пасков с цел да припомни жаргона и възсъздаде атмосферата на 60-те и се опита същевременно да влезе в адекватен езиков диалог с “младите”, звучи приемливо и “антитоталитарно”, в сравнение с езика на М. Бърдаров. Конфронтация е почти евфемизъм при определяне характера на “много отвореното писмо”. “Тоталитарните” рефлексии тук (както и на редица места в материала на В. Пасков) са очевидни. Презрение, обвинение, впечатляващо добро самочувствие (“Извинявай, че имаме по-качествени спомени от твоите, мога да ти дам малко на заем…”) и категорично позитивна гражданска и личностна самоидентификация, демонстрира авторът. Става ясно, че емоционалната еуфория и антикомунистическата реторика от началото на 90-те години на ХХ в. и от зимата на 1997-а Бърдаров не просто е преживял, а и назовал в спомена си “революция”.

Продължилата словесна престрелка между Г. Господинов (“Право на отговор. Роден през 1968.”) и В. Пасков (“NOLI ME TANGERE” – “Не ме докосвай”), въпреки опитите и на двамата да включат нови аргументи в подкрепа на тезите си, отново носи много от характеристиките на “тоталитарните” дебати – личностни нападки и обвинения в конформизъм с цел облагодетелстване. Като особено значим аргумент за “антитоталитарна” (през 1968 г. и днес) позиция и двамата приемат оценката на атмосферата по време на Деветия Световен младежки фестивал в София, проведен през лятото на 1968-а. Г. Господинов заявява, че не е разбрал мнението на В. Пасков в L`Europeo и директно пита, формулирайки само две възможни оценки“... проблясък на свобода, разбирана като секс със себеподобни от всички страни или организиран от системата купон...”? Отговорът на В. Пасков е толкова категорично откровен, но и агресивен, колкото и въпросът: “Фестивалът бе организиран купон на властта, финансиран безподобно. Но властта се прецака с фестивала. Искаше да излъже западняците, че сме социалистически оазис. Да ни излъже и нас. В началото повярвахме. После си платихме за наивитета. Вие в какво вярвахте на купона от 1989-та? В какво вярвате сега?”И в този случай пряката асоциация със стила на дискусиите от времето на социализма е неизбежна.

Фактътът, че двама писатели, при това всеки от тях представител на най-стойностната и талантлива част от своето поколение, имат рецепции за “тоталитарно” говорене, подсилва съмнението за възможна динамична промяна в менталните нагласи на българските интелигенти.

Следващата публикация във форума на в.“Новинар” е на Румен Янев. Неговите опити да намали напрежението в разговора за 1968-а чрез помирителна, заявена като неутрална (“Не искам да споря с никого”), позиция, макар и симпатична, също е позната от публичните дискусии при социализма, в които, особено от 60-те години насетне, присъства балансиращото мнение, възприемано от властта като финален акорд, след който се очаква да започне процес на “обединяване на интелигенцията”.

Споменът на Румен Янев излиза от чисто личното преживяване на 1968 г., като включва и разказ за младежко бунтарство (интерпретирано днес и като “антитоталитарно”) на випуск, 68 на Френската гимназия в София. Заради транспаранта “Свършихме училище, преди то да ни свърши”, носен по време на манифестация в абитуриентската вечер, учениците са лишени от възможността да кандидатстват през тази година във ВУЗ. Свидетелство за използването на езоповия език и извън художественото творчество и доказателство, че властта владее и може да разкодира, когато реши, че това й е необходимо, съдържащата се в текстовете политическа конотация.

Мненията на Вера Траянова (“Граматика на грешките”), на Любен Лачански (“Спомен за дати, ефрейтори, генерали, други прилепала, покойници и събития”) и на Димитър Бочев (“От двата края на веригата” и “Освободители”) най-общо могат да бъдат определени като поколенчески пристрастни и антикомунистически оцветени. Последните двама акцентират върху репресивни и травматични факти от собствената си биография и цялостната социополитическа обстановка.

Почти докрай освободени от “тоталитарно-антитоталитарните” рефлексии и същевременно различаващи се по стил, аргументация и позиция от всички останали участници в дебатите, са материалите на Петко Симеонов (“За човешкото лице”) и Елена Кодинова (“Спомените на една зигота”) с подзаглавие “Хайде всеки да си пише собствената биография. 40-годишните не знаем нищо за 1968 г., 60-годишните никога няма да проумеят 1989 г.”) - представители на спорещите “поколения”: първият, на съпреживелите 1968-а, втората – на родените (в нейния случай на заченатата) през същата година. И техните мнения могат да се определят като помирителни, но от съвсем друг порядък. Двамата не обвиняват и не оправдават никого. Те се опитват да илюстрират (П. Симеонов чрез припомняне на конкретни почтени и антиконформистки позиции от средата на 60-те до края на 1968 г.; Е. Кодинова – въвеждайки семейния спомен и история чрез дозирани ирония и самоирония) и да разберат “другия”. Представеният от Елена Кодинова “семеен поведенчески модел” е контрапункт на преобладаващия съвременен интелигентски, без значение дали “тоталитарен” или “антитоталитарен” манталитет, изразен силно в дебата за 1968 г.: “Ние сме възпитани хора. Не се съдим, разглеждаме се с любопитство. Разпитваме се. Интересно ни е един с друг. Те ми разказват за 1968 г., аз им обяснявам какво стана през 1989 г. Трябваме си заради личните си истории, които пишат голямата....”

Въпреки общия дух, материалите на тези автори са поколенчески разпознаваеми: не само по стила, а и чрез внушенията, които отправят и които носят отпечатъка на индивидуалния социален опит на всеки от тях:

“... Вече вървеше друг фестивал (не този от 1968 г. – б. м.) – беше бликнал до небето гейзерът на българското различие. В изминалите години се правят опити да го каптират, възниква нов конформизъм, ново преклонение пред новите йерархии и затуй ще кажа в духа на 68-а – властта, богатството и престижът са три различни писти. Победителят на едната може да е тотално губещ на другите и туй трябва да бъде кънтяща истина. Такава е нормата в нормалните общества! Българската османска традиция обаче все се опитва да изгради трите писти на един стадион. Не е редно. Длъжни сме да градим капитализъм с човешко лице.” (Петко Симеонов, философ и активен политик от началото на прехода)

“ Няма как да съм била на 20 през 1968 г. Аз бях на 20 и се изложих мощно през 1989 г., като позволих целият този хаос в България да се случи. С целия дръзновен пламък в демократичните си очета. Родителите ми пък са се изложили през 1968 г., защото, вместо да се самозапалват, взели та се оженили. И затова вкъщи сме се разбрали да не се съдим... Че дано внуците на своите 20 години не се издънят, че наистина тогава голям срам за семейство Кодинови!” (Елена Кодинова, журналистка)

Тези цитатите са твърде изкушаващи и благодатни за финален анализ в полето на “тоталитарно-антитоталитарните” ментални нагласи, ако не криеха риска от соцреалистически оптимистични реминисценции.

Струва ми се, че по-обективния, респективно и научно по-обоснования извод от дискусията е друг.

Разговорът от 2008-а, проведен предимно чрез агресивна размяна на реплики за българската 1968 година показа, че още сме далеч от момента, когато можем спокойно да обсъждаме и задълбочено да осмисляме близкото си, възприемано единствено като срамно минало. Явно институцията “печатни медии” подмени и вероятно ще продължава да подменя дебата, ще страда от “тоталитарни” и “антитоталитарни” синдроми и скоро няма да допусне възможността интелектуалците от времето на социализма да отговорят на провокативни въпроси, отнасящи се до тяхната вяра и техните позиции спокойно, без приеманите като задължителни оправдателни обяснения. Така, както отговаря Пол Рикьор на въпроса “Изпитвате ли днес вина за проявените от Вас симпатии към Петен през 1941 г.?”

“- Не, не изпитвам. Това е един проблем, който споделям с много мои колеги, включително и тук, във вашата страна (става дума за България – б. м.) – трябва да можеш да приемеш всичките си житейски избори и да живееш с тях. Да можеш свободно да кажеш – минал съм и оттук, и оттам. Ето, аз сега говоря за моето отклонение и самият разказ ме освобождава от него. Изисква се сила, за да бъдеш честен докрай със себе си и сам да си простиш миналото. Това е философия.” ³³

При възприемането на такава философия дебатите “тоталитарно” – “антитоталитарно” биха се обезсмислили или най-малкото биха звучали анахронично.