Това се случи в моите детски години

Селото наброяваше над 360 обитаеми къщи. В центъра бяха разположени няколко бакалници и кръчми. Имаше и магазин на потребителската кооперация “Самопомощ”. В центъра се намираха още черквата, построена 1872 г., основното училище и прогимназията. По онова време имаше още две основни училища (до четвърто отделение³), в махалите Падина, отстояща на около 7 км. от центъра и Бобово – на около 5 км. Освен това към селото имаше още три по-малки махали, в които нямаше училище. В основното училище и прогимназията учеха около 350 ученика, като в прогимназията учеха и деца от съседните села Горна Секирна, Душинци, Станьовци, Банище и Мурено.

Селото беше потънало в зеленина, а на пролет, когато цъфнеха овошките, глога и шипките – в белоснежни цветове. Както всеки обича и превъзнася своето родно място, така и аз отчитам, че то е едно малко кътче от рая, оставено на земята.

Нашата махала се намира в непосредствена близост до черквата, гробището и училището. Тя се именува Петковата махала по името на пра-пра-прадядо ми Петко. Чувал съм по-възрастните да разказват, че дядо ми Петко много години е посрещал Георгьовден с над 1000 овце.

През тежките зимни дни и седмици приемахме у нас да живеят ученици – синове на наши роднини и познати от Горна Секирна и Душинци. Родителите им донасяха само някои неща за храна, които майка ми Митра приготвяше. Така те не пътуваха до родните си места, които бяха отдалечени на около 6-7 км.

Когато бях във второ отделение, родителите ми се договориха с чичо Лазо, братовчед на баща ми, да ме приеме за помощник в овчарлъка. По този начин ние не плащахме за пашата на овцете ни. По това време имахме шест или осем овце и две кози. Аз се почувствах поласкан от доверието и доволен, че ще бъда по цял ден с чичо Лазо. Ще ходя и ще мога да опозная района около селото. По време на овчарлъка си намирах остатъци от римски тухли около Гарван. Не липсваха и различни знаци, издълбани по камъните.

През знойните летни дни, когато чичо Лазо не носеше войнишката си манерка с вода, се налагаше да пием вода от така наричаните иверки – вдлъбнатини в камъните, в които се задържа дъждовна вода. Не помня по това време дали съм ходел с панталонки. Със сигурност обаче помня, че в първо отделение ходех с рокличка от кълчищно⁴ платно.

През месец август бяха прекарани лесите⁵ и заедно с преместената колиба, на една наша нива в местността Стоименово, беше изграден егрек⁶, където да нощуват овцете и козите. През три четири дни егрекът се преместваше, така че да се натори цялата нива. Наоколо имаше и други егреци, с чиито стопани аз и чичо Лазо се бяхме сприятелили. На един от близките егреци овчар беше Ставри – наш родственик, а на друг - Методи, живеещ в съседство до нашата махала. Другите егреци бяха малко по-отдалечени.

Една вечер овчарите се бяха събрали на приказка край огъня в нашия егрек и решиха да си направят обща вечеря. Разпределиха кой какво да донесе. Извършваше се трескава подготовка за вечерята. Голяма спънка обаче, се оказа намирането на захар за греяната ракия – ракия беше донесена в голямо количество.

В нашето село ракията се приготвяше от круши и сливи джанки. Тя не превишаваше 30 градуса. Варяха я в казани, които притежаваха по-заможните селяни. За варенето й се плащаха такси, а контрабандното й приготвяне се преследваше от пристави, служещи в спиртния монопол. Обикновено обаче, се плащаше разрешително за един два казана, а покрай тях се изваряваха още няколко гратис.

Захарта беше скъпа и във всяка къща се държеше под ключ – като ценна вещ. Изход от трудната ситуация бе намерен. Взе се решение да се съберат парите, пуснати от населението в няколкото изворчета със “светена” вода между селата Долна и Горна Секирна. Незнайно защо хората считаха тази вода за лековита, поради което болни идваха да пият от нея и да се мият. Те оставяха около кладенчетата кърпи и други дарове, а в тях пускаха метални пари. Много по-късно, след 9 IX 1944 г. водата от тези извори беше изследвана, каптирана и отведена в общ водопровод за град Брезник. Оказа се, че тя има карстов произход и е много добра за пиене.

И така, компанията ми възложи да прибера парите от изворите със “светена” вода и с тях да си купят липсващата захар. Освободиха ме от овчарлъка. Казаха ми, че ще бъдат наблизо с овцете и ме предупредиха да внимавам никой да ме не види, че събирам парите. Така и стана. Аз изпълних безупречно задачата си и предадох събраните монети на чичо Лазо. Не бях ги броил и не знам колко са били. С парите бай Методи купи захарта и подготовката за тържеството продължи с пълна пара. Е, разбира се, компанията ме похвали за работата.

Най-сетне дойде уговореният ден. Беше сварен кутмач. През август овчето мляко е гъсто. Вари се на слаб огън и му се слага сол. На някои места на кутмача му викат “бял мъж”.

По време на вечерята настана голямо веселие, особено след като овчарите си пийнаха от греяната ракия. И тъй като съм имал определена заслуга за нея ме накараха и аз да я опитам. След това обаче, съм дезертирал от компанията и съм отишъл на края на нивата. Допускам, че като най-малък съм бил изолиран от овчарите или пък някой с нещо ме е обидил, за да отида там. Нивата ни граничеше с пътя от селото към махала Каменица, който беше широк коларски път. Наричаха го “прогон”, защото по него прекарваха добитъка за паша към местностите Гарван, Въртоп и Големи връх. Вероятно ме е било страх от тъмното, за да си отида до вкъщи, а може би и под влияние на греяната ракия, не съм се ориентирал и съм започнал да плача. По пътя минал един наш родственик – Андрей Антонов, разпитал ме защо рева и за ръка ме завел до дома. На другия ден сутринта сам си отидох да егрека, за да помагам на чичо Лазо.

След този случай се зарекох да стана пълен въздържател и удържах тази си дума до зряла възраст. Спомогна ми за това и членството във въздържателното дружество “Християнче”, както и едноименният вестник. Организацията и разпространението на вестника се извършваше от селския свещеник поп Спас.

Не мина много време и от жените в махалата научих, че в черквата попът е отправил заклинание срещу злосторника, който е събрал парите от изворите със “светена” вода. Оказа се, че попът периодически е събирал пуснатите в кладенчетата пари. Този път обаче, му направило впечатление, че те са значително по-малко и той отправил от олтара клетва към злосторника. След клетвата жените разправяха, че Господ ще накаже крадеца. Някои казваха, че той ще окьоравее, други, че ще осакатее я с ръка, я с крак. Като слушах тези приказки започна да ме обзема паника. В резултат на това внушение всяка сутрин, крадешком да не ме види мама, се оглеждах в огледалото дали очите, ръцете и краката ми са на място. Това терзание изживявах всеки ден няколко месеца.

Един ден, в съзнанието ми проблесна мисълта, че трябва да се отърва от този кошмар. Но как това да стане? Реших, че трябва да върна взетите от изворите пари. Обаче, за да взема пари от сандъка, където се заключваха, трябваше да издебна мама и да разбера къде държи ключа. В сандъка нашите, освен парите, държаха новите дрехи и черги и захарта. Една сутрин съседката Стана дойде при мама и й поиска пари назаем. Тя й даде, но аз видях къде крие ключа – остави го в джоба на една стара дреха на баща ми в студената стая. Баща ми Михаил беше миньор в мини Перник и имаше кат стари работни дрехи, окачени там. Студената, наричахме една стая с източно изложение, в която нямаше печка, а и една слива белвица⁷ заслъщаше⁸ малкия прозорец, поради което в нея и слънчева светлина не влизаше.

Същата година месец октомври беше слънчев и сравнително топъл. Циганското лято продължаваше. Към края на месеца селяните се разтревожиха, че скоро ще паднат слани и един ден майка ми отиде до градината, която се намираше далече от къщата. Трябваше да обере остатъка от пипера, така наречените върхари и да извади праз лук. Така се откри сгода да отворя сандъка и да взема пари от там. Взех ключа и събрах почти всичките левчета и двулевки намиращи се там. Е, разбира се оставих някакво количество, за да не забележи мама, че всичките метални пари са изчезнали. На другия ден, след училище, заминах за Горна Секирна да видя вуйчовците си. Разбира се, това използвах като извинение пред мама, а целта ми беше да оставя парите в “светените” кладенчета. Така и стана, разпределих парите и ги пуснах във всяко едно от тях. Спах във вуйчо и се върнах у дома озарен от щастие, че съм се разплатил и изкупил греха си, и че клетвата на попа няма да ме стигне.