Трагичното послание на древните



страница1/16
Дата02.05.2017
Размер3.37 Mb.
#20434
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16
ТРАГИЧНОТО ПОСЛАНИЕ НА ДРЕВНИТЕ

Ернст Мулдашев




В памет на Николай Константинович Ръорих
ЗА АВТОРА

Ернст Мулдашев е доктор по медицина, професор, директор на Общоруския център за очна и пластична хирургия, почетен консултант в Луисвилския университет (САЩ), член на Амери­канската академия по офталмология, дипломиран офталмолог на Мекси­ко, член на Международната акаде­мия на науките към ООН, майстор на спорта по спортен туризъм, три­кратен шампион на СССР, депутат в Руската дума по времето на пре­зидента Елцин.

Той е първият лекар в света, извършил успешно операция по трансплантиране на око, създател на ново направление в медицината - ре-генеративната хирургия. Чудодейни­те биоматериали, изобретени от него и наречени алоплант, активират скритите възможности на организма за възстановяване на соб­ствените тъкани, а биополето на растящите клетки потиска па­тологичната регенерация (рака) и нормализира функциите на болните клетки. Разработил е 90 принципно нови очни и плас­тични операции, спасили хиляди безнадеждно болни, отписани от консервативната медицина. Под негово ръководство в Центъра са внедрени 58 вида алоплант, патентовани в Русия, САЩ, Гер­мания, Франция, Швейцария и Италия. Бил е в повече от 44 държави, където е извършвал операции и е чел лекции. Има над 300 научни публикации в руския и чуждестранния печат.

Така регенеративната хирургия прекрачва от сферата на фан­тастиката в реалността. Разбира се, през 1982 г. овластените партийни чиновници едва не го лишават от лекарски права, като го обвиняват в шарлатанство и лъженаука. Останал без рабо­та, той заминава за Яркутск, където става еленовъд. По-късно, рискувайки поста си, министърът на здравеопазването в Баш-кирия Халим Каламов му предоставя малка стаичка в затънте­на болница в краен квартал на гр. Уфа. Там го последват близ­ките му сътрудници и съмишленици, които днес са гръбнакът на прочутия в цял свят Общоруски център за очна и пластична хи­рургия.

Убеден, че науката и религията са две сфери на познанието, че различията им са по-скоро външни и формални, отколкото същностни, че синтезът помежду им би могъл да роди принципно нови перспективи и възможности в безкрайната спирала на зна­нията, Ернст Мулдашев организира четири последователни експедиции до Индия, Непал и Тибет под егидата на Международ­ната академия на науките към ООН. Целта на експедициите е да се издирят изворите за произхода на човечеството.

Така се появяват сензационните разкрития, които потвържда­ват хипотезите за наличието на особена форма на живот във финия (онзи) свят, за взаимоотношенията между духа (финия свят) и материята (физическия свят), за процесите на стареенето и безсмъртието, за дематериализацията и материализацията, за Генофонда на човечеството, съставен от представители на пре­дишни цивилизации, които контролират еволюцията и са готови да възродят живота на планетата в случай на глобална катаст­рофа. Авторът доказва, че древните митове, легенди и религии, както и текстовете на т. нар. посветени (Нострадамус, Е. Бла-ватская, Н. Рьорих и др.), не са плод на развинтена фантазия, а отразяват научните постижения на нашите предходници (лему-рийци и атланти), че техният общ източник е Всеобщото инфор­мационно пространство или Висшият разум, когото обикновено наричаме Бог.

Смайващите паралели и аналогии между съвременната наука и езотеричните и религиозни знания коренно променят предста­вите ни за човека, еволюцията и Вселената и очертават една изумителна картина, в която има всичко друго, но не и чудеса. Една картина, която започва от Сътворението, уплътняването на духа и появата на материята, проследява развитието на петте човешки раси (според терминологията на Блаватская) и стига до наши дни, до сомати-пещерите и подземната техногенна циви­лизация на Шамбала и Агарти, живееща в други пространстве-но-времеви измерения, различни от нашите.

В този смисъл загадъчните явления и феномени, определя­ни от традиционната наука като несъстоятелни и случайни, по­лучават своето логично и естествено обяснение.



ПРЕДГОВОР

В света няма гениални или свръхталантливи хора, а само вътрешно чисти и работещи, на които Бог интуитивно внушава научните открития. Всеки учен с ръка на сърцето ще каже, че мисълта за откритието се е появявала постепенно, подобно на необясним интуитивен шепот, чиято сила е била толкова значи­ма, че е преобърнала целия му живот. Вероятно всеки истински учен, останал насаме със себе си, скришом от колегите си, вди­га очи към небето и мислено произнася: „Благодаря ти, Божич­ко!".

Имам два кумира: в офталмологията - Владимир Петрович Филатов, в живота и пътешествията - Николай Константинович Рьорих. Все ми се струва, че те двамата са притежавали такава висока степен на душевна чистота, че имената им и досега се свързват с нещо свято и романтично.

В кабинета ми е окачена една от картините на Рьорих. Кога­то я гледам, изпитвам усещането за някаква величествена недо-изказаност. И винаги си мисля какво ли още не е могъл да ни каже.

Едва след като успяхме да организираме четири хималайски и тибетски експедиции, разбрах, че един от дълбоките и важни подтици към търсения е... недоизказаността на Рьорих. В онзи смисъл, че той нищо не е обосновавал с вид на пророк, а е оставял простор за бъдещи изследвания, като със своето мислене е тласкал напред мислите на другите.

Когато пиша тези редове, експедицията отдавна вече е от­минала, научният материал е обработен, а резултатите са нали­це. Не ме напуска обаче мисълта, че на Рьорих му е било зна­чително по-трудно, отколкото на нас: комунистическа бъркотия в Русия, напрегната международна обстановка, коне вместо ав­томобили, тежки брезентови палатки, липса на консервирани про­дукти и т.н. Представям си как този смел човек, обладан един­ствено от порива на научното познание, се промъква сред праш­ните бури на височина 4000-6000 метра към светинята на Ти-бет - планината Кайлас. Малко не му достига, а може би и вре­мето още не е узряло за открития. Знам обаче със сигурност, че ако Рьорих беше достигнал до Кайлас, той би видял това, което не виждат, но на което се кланят богомолците - тайнствения Град на боговете.

Чувствам се някак си неудобно и дори малко ме е страх, че точно на нас - група уфимски учени, се падна да открием ле­гендарния Град на боговете. Изглежда човек може да се страху­ва, че му се е случило да направи откритие. Като че ли го при­тиска комплексът за вътрешна непълноценност.

Добре я помня тази непълноценност. В детството ми, когато живеех в уралско селце, се изплаших от змия и започнах да за­еквам, та чак не можех да произнеса „мама". В старанието си да ми помогнат ме изпратиха на лечение в интернат за непълно­ценни деца. През онези години изпитвах радост само когато взе­мах пушката и отивах сам в гората. Бях свикнал с тайгата и не се страхувах от нищо. Страхувах се единствено от хората, с ко­ито трябваше да разговарям. Опитвайки се отново да прогово­ря, на едно място бях домъкнал съчки за през зимата, изтичвах там, запалвах огън и часове наред произнасях „а... е... о... у...", както и несложни думи. Селските малчугани обаче ме издебна­ли, изгорили съчките, а на снега с щека написали: „X... за теб, пелтек". Когато го видях, паднах в пепелта и неудържимо за­плаках.

Лежах на пепелището, давейки се в сълзи, и си мислех: „Защо са толкова жестоки! Та нали нищо лошо не съм им направил! Аз съм непълноценен! Също искам да говоря!".

След това се изправих, избърсах сълзите си и затънал до ко­лене в снега, се помъкнах да сменям мястото на моите „непълно­ценни огньове" с по-скришно. Дори не можах да кажа нещо гроз­но по адрес на обидилите ме, само изкрещях ъ... ъ... ъ...

Постепенно все пак проговорих — отначало лошо, а после по-добре. Завърших медицински институт и защитих дисертация. Мислех си: „Нима съм кандидат на науките! Нима успях!".

Съзнавах, че с някаква непълноценна предопределеност мога да работя много. Но все очаквах нещо лошо - твърде силно беше детското клеймо за непълноценност.

И лошото не закъсня. След внедряването на алопланта, ко­гато при нас започнаха да прииждат хора от целия Съветски съюз и успявахме да връщаме зрението дори на безнадеждно болни, пристигна именита московска комисия. Членовете й сигурно са си говорели: „Да видим какво е измислил този уфимски селян­дур. Я да му изкараме кирливите ризи!".

Бях обвинен в експерименти с хора, отделът беше разфор­миран, научната дейност - ликвидирана, а до Министерството на здравеопазването на РСФСР беше изпратено становище за лишаването ми от лекарска диплома. Така се озовах в Якутия, където се преквалифицирах в еленовъд. Сред обикновените и чисти хора ми беше по-леко.

Все пак не ми отнеха дипломата, но се заточиха дълги годи­ни, през които трябваше да доказвам, че не съм идиот и да за­почвам всичко отново. Само приятелите ми вярваха: Амир Са-лихов, Рйшат Булатов, Клара Захваткина, Рафик Нигматулин, Сагит Муслимов, Юра Василиев, Венера Галимова, Натан Сел-ский, Валя Яковлева, Ляля Мусина и други.

Когато успяхме да възстановим научния потенциал и да създа­дем в Уфа Общоруски център за очна и пластична хирургия, като че ли нещата влязоха в нормите. Остана обаче ясното усещане, че в живота нищо не се постига без борба и тежка изнурителна работа, че доброто непременно е преплетено със злото, че ако няма зло, ще се появи не по-малко страшната опасност - пусто­тата, че хората са склонни към самовъзвеличаване, преминава­що в грях - да се смятат за Бог.

Дори сега, когато позициите ни в руската офталмология са не­оспорими, пак се появяват високомерни нападки - например при операцията за трансплантиране на око, извършена на пациентката Тамара Горбачова за първи път на 28 февруари 2000 г., от трибу­ната на Общоруския конгрес на офталмолозите се чуваше: „Мул-дашев опозори руската офталмология с авантюрата за присаждане на око. Всички добре знаят, че това е невъзможно. Не-въз-мож-но!".

Мислех си защо ме съдят така, защо дори не ми позволиха да се изкажа, да не би да са богове! Не искаха да разберат, че очната трансплантация е резултат от сложни научни изводи, включващи не само медицински знания, но и данни от физиката и молекулярната биология, както и древни тибетски истини. Как можех да обясня, че във вътрешността на окото по време на опе­рацията изграждах от алоплант конструкции, които приличаха на видените от мен в Града на боговете в Тибет... „огледала", свиващи времето!

Времето наистина се сви и в трансплантираното око за не­вероятно къс срок враснаха кръвоносните съдове, които вече го­дина и половина осигуряват снабдяването му. Как можех да обяс­ня, че до тази операция не би могло да се стигне без религиоз­ните знания, придобити в хималайските и тибетските експеди­ции! Та нали тибетските лами и индийските свами възприемат тези знания като предадени през вековете от предишни земни цивилизации! Ако бях говорил за тях на конгреса, в най-добрия случай щяха да ме възприемат като побъркан.

Защо участвам в експедиции? Обикновено, колкото и стран­но да звучи, винаги казвам, че не разбирам дълбочинната същност на моето главно изобретение - „Алоплант". И наистина, труд­но си представям механизма, при който мъртвата човешка тъкан (точно от нея е изготвен алоплантът) е в състояние да задейст­ва огромния информационен пул за създаване на нови човешки тъкани в друг организъм, стимулирайки регенерацията. Трудно е да си представим колко сложна е дори само една човешка клетка, а по някакви неизвестни нам закони клетките се включват в строй­ни структури и образуват кръвоносни и лимфни съдове, нерви, влакна... Ясно е, че всичко се извършва по строга и непрекъснато работеща програма, в сравнение с която и най-съвременният ком­пютър изглежда като детска играчка.

Къде са локализирани тези програми? Разбира се, не само в гените, ще каже всеки молекулярен биолог. Според последни данни от физиката програми­те са записани във фина енергия, наричана в Изто­ка божествена, както и във водата на организма.

Кой все пак е създал тези удивителни програми, чрез които става възсъзда­ването на човешките тъка­ни? Не ми е удобно да произнасям тази дума пред консервативни и ор­тодоксални учени, но отго­ворът идва от само себе си - създадени са от Бога. Ако това бъде прието, ще бъдем принудени да възприемем и религиозна­та трактовка за произхода на човека, т.е. че човекът е създаден, а не се е само-организирал с „маймунски междинен период".

Защо тогава редица учени смятат, че е недостойно да се изу­чават религиозните знания?

Защо смятат религията за детско бърборене, приказка за тъпи и малограмотни хора?

Защо толкова лесно отсичат: „Това не може да бъде!".

Защото под влияние на научните си звания вършат най-го­лемия грях пред Бога - да се смятат за богове. Затова за тези мастити учени дори споменаването на думата Бог е неприятно и чуждо, също както за комунистите, създали свой „ленинопо-добен" бог. Очевидно възниква някаква ревност към истинския Бог!

Независимо от всичко, както и да обяснявам увлечението си по експедиции от позициите на медицината, принуден съм да при­зная, че това далеч не е така. Съществена роля играят и сведе­нията за Генофонда на човечеството, за феномените на демате-риализацията и материализацията, изследването на йогите, търсенето на „жива" и „мъртва" вода и, най-после, проуч­ването на пирамидите.

Ако все пак бъда до­край честен, не знам защо участвам в тибетските и хималайските експедиции. Нещо ме мами натам, а ка­кво е, не е ясно.

Очевидно в човешката същност е заложен духът на откривателството, в чиято основа е безбреж­ността на познанието, оп­ределено от величието на майката природа. Изразът от близките години - „Ще покорим природата", очевидно има същия подтекст, макар че по същест­во е глупав, тъй като детето не може да покори майката приро­да. Убеден съм, че точно поради тези причини руският мужик е усвоявал просторите на Сибир и Аляска, Пржевалски, Арсени-ев и Джеймс Кук са предприемали изпълнените си с приключе­ния пътешествия. Разбира се, от подобно чувство е бил обладан и Николай Рьорих.

Рьорих обаче се отличава от всички пътешественици не само защото е изследвал най-загадъчния и пълен с тайни регион на земното кълбо, а защото е създал своята непретенциозна, но дълбока философия, намерила израз в книгите и картините му. Навярно мнозина ще признаят, че не са чели Рьорих, а карти­ните му са виждали само бегло, но въпреки това го почитат и изпитват някакво странно и вътрешно пречистващо чувство, щом стане дума за него.

Едва ли някой се замисля над този феномен. Той обаче съще­ствува и ми се струва, че в основата му е дадената от Рьорих възможност на всеки човек да се докосне до неговото собстве­но дълбоко стаено Аз, дошло от загадъчния и в същото време близък Онзи свят и живеещо по закони, различни от нашето физическо съществуване. То е много примамливо и притегател­но - това вътрешно Аз, което в религиите наричат дух и което контактува с други вътрешни Аз на необичайни принципи, чия­то същност ще научим на Онзи свят. Тези принципи действат и на Онзи свят, изразени понякога като тревожни желания или прекрасно привличане, наричани от нас любов. Точно затова като че ли не познаваме и познаваме Рьорих, сякаш той е написал две книги - за земните хора и за вътрешно стаеното човешко Аз.

По принцип картините на Рьорих са посветени на планини­те. Малцина обаче знаят, че Марина Цветаева има „Поема за планината", чиято същност се свежда до това, че „планината мисли". Дали пък затова не са толкова привлекателни и карти­ните! Нали йогите казват, че човешкото мислене на този свят е триъгълно, а планините са триъгълници...

Струва ми се, че Рьорих е знаел значително повече, но ин­туитивно е написал само позволеното, което не би причинило вреди на човечеството - в онези години над Земята витаят зли­те сили на комунизма и фашизма. Той не е разчитал на човеш­кото благородство, познавал е древните знания и сякаш ги е вдълбал в изконното вътрешно човешко Аз.

Казват, че след 2000 г. на Земята ще настъпи Златният век, че древните знания ще започнат да се откриват пред хората и коренно ще променят живота ни. Може би затова на границата между вековете проведохме сполучливи експедиции, довели до сензационните находки и изводи. Всички сме под Бога! Но аз винаги си спомням за Рьорих: какво му е било с тежките бре­зентови палатки, на коне и с товар в душата, че още не е настъ­пило времето да открие свещените знания пред хората. Напом­ня ми алпинист, почти достигнал върха, но решил, че не си струва да го превземе. Моето „детско клеймо за непълноценност" пък ми помага, не позволява главата ми да се замае от успешните находки и ми дава възможност да осъзная какво означават вис­шите божествени предначертания, които Рьорих е разбирал. Про­сто ни провъртя повече...

Систематизирайки впечатленията си от първата хималайска експедиция, успях да публикувам книгата „От кого сме произ­лезли?". При втората и особено при третата експедиция се сблъскахме с интересни факти, за тях съм планирал две книги -„Кои са йогите?" и „В търсене на живата и мъртвата вода".

Четвъртата експедиция обаче (в Тибет) измени плановете ми -резултатите се оказаха толкова необичайни, че реших най-на-пред да пиша за тибетската експедиция, а после да се върна към споменатите две книги.

Твърде много оперирам и изпитвам хроничен недостиг за ли­тературна дейност. Например през 1999 г. извърших 760 опера­ции. След операциите си уморен като куче и главата ти е абсо­лютно празна. Но болните! Те идват при нас с последната си на­дежда. Наясно съм, че не е възможно да се оперират всички, че научната работа, монографиите и книгите са дори по-важни, но като погледнеш незрящите очи на човека, като чуеш „Моля, опе­рирайте ме, професоре", отново тръгваш към операционната.

Седнал съм и пиша в башкирския санаториум „Янган тау". Не съм богат и затова не мога да си позволя големи разходи. На новото ръководство на Уфимския нефтопреработвателен за­вод „Новойл" (Н. Сайфулин и Ф. Гареев) му беше харесала първа­та ми книга и наеха за мен луксозен апартамент с щори. Чувст­вах се много важен, жалко, че нямах шкембе. Все пак повече ми допадат палатката и огънят, тъй като дори и психологията на об­щуване в нашия хирургически колектив е пронизана от духа на туристическата група. Затова пък в луксозния апартамент ня­маше комари и имаше къде да разположа научните си изследва­ния. Когато някога се сдобия с голям кабинет, непременно ще се обзаведа с камина. Огънят притегля...

Реших да нарека книгата „В търсене на Града на боговете". Само че с това заглавие вместо една станаха три книги. В първия том („Трагичното послание на древните") читателят ще се запоз­нае не само с легендата за Града на боговете, но ще научи и за невероятните математически и географски съвпадения, ако се предположи, че в Тибет, в района на планината Кайлас, има пи­рамиди и монументи от древността.

Вторият том на книгата („В обятията на Шамбала") е посве­тен на пътешествието из Тибет и описанието на Града на бого­вете. Представени са многобройни снимки и рисунки, включи­телно и рисунките, правени при полеви условия. Не изключвам точно тези чернови рисунки да бъдат най-ценните, тъй като с никакъв фотоапарат, с никаква видеокамера не може да се види онова, което вижда човешкото око.

В третия том на книгата („Матрицата на живот на Земята") са представени философски размисли, породени от тибетската експедиция, които приближават читателя към тайните на пара­лелните светове, холографския земен живот и създаването на новия човек на Земята.

Спомоществовател на тибетската експедиция беше Башкир-ската спестовна банка (Ю. Кинзебулатов), а вестник „Аргументи и факти" (Н. Зятков) ни осигуряваше информационно. Освен тях и други направиха безкористни парични вноски, но няма да им назовавам имената, защото това са пари на бизнеса, а той си има своите общопризнати закони. Тези средства обаче бяха внесени с чиста душа. Бяхме екипирани чудесно и се гордеех­ме, че представляваме Русия.

Пиша книгата от собствено име и затова навсякъде се изра­зявам от първо лице единствено число. Което не означава, че смятам мнението си за окончателно и непоклатимо. Напротив, поемам цялата отговорност за думите и грешките си и не ги прехвърлям на колегите си. Нищо не утвърждавам, никого не поучавам, само предлагам мнението си на съда на читателите.

Бяхме четирима в тибетската експедиция и всеки имаше соб­ствено мнение и виждане за случващото се, всеки беше личност с присъщи само на него черти. Равил Мирхайдаров можеше да бъде наречен Енергия, Сергей Селиверстов - Душевност, а Ра-фаел Юсупов - Мъдрост и Предпазливост. Рафаел Гаязович Юсупов е кандидат на науките, работи в Общоруския център за очна и пластична хирургия като заместник-директор по диагно­стика. Равил Шамилиевич Мирхайдаров завежда лаборатория „Аура" на нашия център. Сергей Анатолиевич Селиверстов е уфимски предприемач, бивш военен летец.

След експедицията много ни помогнаха нашите дизайнери -Олга Ишмитова и Алексей Савелиев, които се превърнаха като че ли в нейни следекспедиционни членове.

И четиримата участници в тибетската експедиция решихме да посветим тази книга в памет на великия руски изследовател Николай Константинович Рьорих.



Първа част

Легендата за Града на боговете

СФИНКСЪТ ГЛЕДА КЪМ ГРАДА НА БОГОВЕТЕ

Юрий Иванович Василиев е главен инженер в нашия Общо-руски център за очна и пластична хирургия, макар че няма висше образование. Той рбаче е от хората, за които народът казва, че са родени таланти. Юрий Иванович не знае чужди езици, но без да се церемони, се ориентира в инструкциите към приборите на английски и ги натъкмява така, че с нашия огромен комплект от вносно медицинско оборудване нито веднъж не сме търсили чуждестранен сервиз.

- Сигурно флейшът прави номера - мърмори той под но­са си, като се опитва да опра­ви прибора и бърка произно­шението на английската дума flash (флаш), която означава мълния, блясък.

Юрий Иванович дойде при нас, когато още не бяхме изве­стни и оттогава не ни е напус­кал. Той също си попийваше, но се отказа и твърди, че е за­винаги. С него сме големи при­ятели, говорим си на „ти", но винаги ме нарича "шефе".

Хирургическите ми инст­рументи точи само Юрий Ива­нович, като често псува каче­ството на стоманата.

- Що за стомана е това, що за стомана! Звъня на производи­телите и им казвам, че стоманата за очния инструмент трябва да бъде здрава, много здрава. Те започват да ми говорят за мар­ката и се оправдават, но всеки техничар трябва да я усеща при допир, да я усеща каква е - здрава или нездрава - често нареж­да той, когато точи инструмент.

Естествено е Юрий Иванович Василиев да се ориентира до­бре в различните марки. Той обаче с някакво шесто чувство е в състояние да определи качеството на стоманата и го прави без­погрешно. Винаги ме е учудвала тази му способност, която из­глежда странна и необичайна. Веднъж го попитах:

- Юрий Иванович, кажи ми как определяш качеството на сто­маната, а и качеството на заточване на инструмента?

- Дявол го знае, шефе! Идва ми отнякъде. Кое ли пък е странното? Казват, че там, в пирамидите, инструментите сами се заточват. Пипнеш инструмента, позамислиш се и ти идва ня­какво чувство. Ако е добро и ласкаво, стоманата е добра, ако е лошо, значи и тя е лоша. Здравата стомана винаги дава доб­ро чувство.

Здравата пирамида

Не помня точно, но ми се струва, че беше през 1989 г. Три­мата - Юрий Иванович Василиев, аз и Амир Юсупович Сали-хов, хирург и заместник-директор на нашия център, отпътувах­ме за Египет, за да извършим очни операции по нашата техно­логия „Алоплант". Със Салихов оперирахме, а Юрий Иванович ни помагаше, като настройваше операционните микроскопи. През свободния ни ден домакините ни поведоха на екскурзия до пи­рамидите.

Пирамидите в Гиза и особено пирамидата на Хеопс ни по­разиха с величието си. И тримата неволно замълчахме. Амир Са­лихов съсредоточено гледаше надолу, а Юрий Иванович по-дръпваше меката част на ухото си...

- Сър, плийз, бай ит (сър, моля, купете това) - провикна се един от търговците на сувенири, които, както и шофьорите на таксита в Москва, атакуваха всеки чужденец.

- Върви по дяволите, махай се, разбираш ли, ма-хай се - на руски каза Юрий Иванович.

- Вери, вери гуд (много, много добре) - повтаряше търго­вецът, пъхайки под носа му някаква статуетка. - Вери чийп (много евтино), вери, вери чийп...

- Юра, говори на английски, кажи ноу или гоу - посъветва го Амир Салихов.

- Ноу, на теб говоря - най-после произнесе Юрий Иванович. Приближихме се към пирамидата на Хеопс, привлечени от простотата и монументалността на конструкцията, от огромни­те каменни блокове, положени един върху друг с изключителна точност.

„Кой все пак я е построил?" - мислех си аз, докато я докос­вах и при това кой знае защо усещах собственото си невежест­во и тъпота. По онова време на разбирах, че пирамидите изпълня­ват разнообразни функции, една от които е контактът между земния и космическия разум.

- Амир, Юра, не знам защо, но се чувствам много тъп -казах аз.

И двамата ме погледнаха с учудване, но замълчаха. Юрий Иванович потупа пирамидата, замислено почука по нея с пръст и каза:

- Здрава... здрава пирамида.

В този момент, независимо от надигналото се усещане за соб­ствена тъпота, бях щастлив, че аз, селското момче, съм имал възможността да бъда до нея и да изпитам нейното величествено влияние. Усещах се значим, голям и... в същото време много тъп. Струваше ми се, че пирамидата ме гледа, че се рови в мозъка ми.

След като прогоних с усилие на волята сантименталните си пориви, попитах:

- Какво каза, Юрий Иванович?

- Казах, че е здрава, много здрава.

- Как го определяш? Като при стоманата на инструментите?

- Не знам, но усещам, че е здрава.

В същото време едва ли се замислях, че блоковете, от които е изградена пирамидата, са пренесени от десетки километри, че съвременната техника не е в състояние да ги примъкне и така да ги постави един върху друг, че в цепнатината помежду им да не влиза дори острието на нож. Просто не мислех за това - бях погълнат от досадното чувство за собственото ми невежество и тъпота.

По онова време, естествено, не бях чел „Тайната доктрина" на Елена Блаватская и не знаех, че според нея египетските пи­рамиди са били построени преди 75 000-80 000 години, когато на острова на Платон в Атлантическия океан са живеели атлан-ти, притежаващи способността да предизвикват антигравитаци-онен ефект чрез психичната си енергия. От популярната лите­ратура знаех, че пирамидите са построени преди 4000-5000 го­дини от египтяните, които дори не са познавали колелото. По разбираеми причини дълбоко в душата ми се таеше учудването как полудивите роби под ръководството на жестоки жреци са могли да извършат тази титанична и едновременно високоинте-лектуална работа. Моментално обаче прогонвах метежната мисъл, искрено вярвайки, че истината е онова, което е написано в съвет­ската литература.

- Според теб пирамидата е здрава като конструкция или камъкът, от която е построена, е здрав? - невинно попита Амир Салихов.

- Камъкът навсякъде е еднакъв. Тя е направена здраво, не­вероятно здраво! Поразен съм от техническата мисъл! Да вземем, Амир, два еднакви инструмента. Те могат да не се разли­чават по вида си, но единият да е направен талантливо, а други­ят - не. Това не е възможно да се измени, не е възможно да се изчисли, може само да се усети. Точно това усещам, пирамида­та е направена гениално, здраво, за векове - отговори Юрий Ива-нович и пак почука по нея със свития си пръст.

Придружаващите ни египетски офталмолози най-после се спо­разумяха с екскурзовода и той ни поведе във вътрешността на Хеопсовата пирамида, към гробницата на фараона. Проходът, по който се движехме, не беше по-висок от метър и затова се на­лагаше да вървим приведени, с подгънати колене. Беше неудобно, искаше ми се да падна на колене и така да се движа, но ми беше жал за панталона. Под ъгъл около тридесет градуса проходът се изкачваше и изглеждаше безкраен.

- Нима древните египтяни са били толкова ниски? - изпъ-шка след мен Юрий Иванович.

Най-после достигнахме залата и видяхме гробницата на фа­раона. Тя беше празна. Стояхме в залата и ни се искаше само едно - по-бързо да излезем.

- Ами ако светлината изгасне? - неочаквано ка­за Юрий Иванович и по­сочи помътнелите малки крушки, прикрепени към тавана на прохода и зала­та. - В Египет осветлени­ето не е добре: ту гасне, ту светва. Не взехме фе­нерчета.

Там, в глъбините на великата пирамида, из­питвах само едно - чув­ство на необяснима тре­вога. Знаех, че ако свет­лината угасне, ще се измъкнем, дори опипом. Но тревогата и смесено­то с нея чувство на дълбоко негодувание бяха като че ли някак си насочени, непод-даващи се на реално осъзнаване. Тогава не можех и да си по­мисля, че след няколко години сериозно ще изучавам пира­мидите и ще се задълбоча във физиката на фините енергии. В онзи момент ми се струваше, че целият ми живот ще бъде свързан само с хирургията, а пирамидите възприемах като грандиозна екзотика. Не можеше и да ми хрумне мисълта, че трансплантационният материал алоплант, който широко при­лагахме в хирургията и наблюдавахме как на неговото място се образуват нови човешки тъкани, по опосредстван логиче­ски път е свързан с пирамидите, също както и ред други неща в живота.

По прохода надолу беше по-лесно. Скоро се измъкнахме навън, на Божия свят.

- Ех, колко е хубаво - честно си призна Юрий Иванович.

След това ни заведоха до статуята на сфинкса.

Погледът на сфинкса

Огромният сфинкс лежеше с горделиво вдигната глава. Ка­заха ни, че го наричат страж на пустинята. Беше отвратително да се слуша как френски войници са стреляли с оръдие и са отчупили част от носа му. Помня, че ме привлече погледът му. Стоях и го гледах в очите. Струваше ми се, че не забелязва никого и се взира някъде в далечината.

- Амир, според теб накъде гледа?

- Не знам. Погледът му обаче е като жив. Усещането ми е, че никога няма да предаде създателя си.

С Амир Салихов се сприятелихме през студентските годи­ни, а след това постоянно бяхме заедно - и при походите, и на работа. Дори оперирахме в една зала. Роден в малко уралско село, син на заточени кулаци, Амир бе невероятно приспосо­бен към селската работа: можеше да препуска на кон без сед­ло, да построи дървена къща, беше чудесен рибар и ловец. Той е един от най-значимите руски офталмолози, при­знат и в чужбина. Люби­мата му страна е Брази­лия, където веднъж се из-хитрил да лови пирани и да стреля по крокодили. Основната черта на Амир обаче е неговата надежд­ност в живота и приятел­ството. Този човек знае цената на съвестта и ни­кога няма да я опетни. След разгрома на нашето научно направление беше един от първите, който тръгна с мен да градим всичко от нулата в ущърб на собствената си карие­ра. Амир никога не би те предал, това е точно така. Затова мне­нието му ми се стори любопитно.

- Амир, защо каза, че сфинксът няма да предаде създате­ля си?

- Не знам, но имам такова усещане. Появи се тук, пред него.

- Как мислиш, кой е създал сфинкса?

- Само не и египтяните - отсече Амир.

Усещането за собствена тъпота, възникнало у мен до Хеопсовата пирамида, като че ли понамаля. Замислих се. Целият облик на сфинкса излъчваше велика тайнственост. Опитах се, както често правя в медицината, да анализирам ситуацията и да изградя някакви предположения, но в главата ми нищо не влизаше. Неприятното усещане отново се изостри и започна да ме ядосва.

По онова време, разбира се, не знаехме, че дори великата посветена Елена Блаватская не е дала обяснения за произхода на сфинкса и го е нарекла велика загадка на вековете. Не мо­жех да предположа, че след няколко години ще започна да из­следвам Генофонда на човечеството, т.е. законсервираните хора в състояние на сомати, намиращи се в дълбоки подземия, и че едно от предполагаемите места за локализирането му ще бъдат подземните кухини, открити при сканиране под сфинкса и еги­петските пирамиди.

- Кажете ми кой и кога е направил сфинкса? - попитах екс­курзовода.

- Сфинксът е направен от древните египтяни пред четири-пет хиляди години - уверено отговори той.

- А накъде гледа сфинксът?

- Сър, не сте първият, който задава този въпрос. Питах исто­риците. Съществуват различни мнения, различни легенди. Казват, че сфинксът гледа към мястото, където са слизали боговете.

- Къде е това място, Земята е добре проучена...

- Извинете, сър - озадачи се екскурзоводът, - аз съм егип­тянин и никога не съм напускал пределите на страната. Моята работа е да бъда тук, в Кайро, при пирамидите.

- Така да бъде! Сфинксът обаче гледа на изток, нали?

Къде са слизали боговете?

- Значи мястото, където са слизали боговете, е на изток от­тук, от Египет?

- Вижте, сър, това е само легенда - смути се екскурзоводът. - Наистина вярвам в Аллах, но може би никакви богове не са слизали на Земята.

- Може би - кимнах аз и мислено очертах линията от сфинк­са на изток - река Нил, Червено море, Арабският полуостров, Ирак, Иран, Афганистан и Тибет, по-нататък Китай и Тихият океан, след това Америка. Къде боговете са могли да слязат на Земята? Може би в Ирак? Там са Месопотамия и древният Вавилон. Иран е при­стан на религиозния фанатизъм, нямащ нищо общо с истинското разбиране за Бога... А Тибет? Защо пък Тибет? С неговата ка­менна високопланинска пустош, с лошите условия за живот...

- Шефе, да тръгваме, много е горещо - чух гласа на Юрий Иванович.

- Сега, сега - промърморих аз и в този миг си помислих: „Да не би да съм мръднал? Мисля си за богове, слизали на Зе­мята, старая се да определя мястото, където се е случило. Наи­стина, не вярвам особено в атеизма, но сериозен учен, при това хирург, да се занимава с приказки за богове... Някак си е несе­риозно! Ще ме осмеят!". Тази мисъл обаче здраво бе заседнала в съзнанието ми и пак изплува след години, когато чух легенда­та за Града на боговете.

- Може би ще успеете да си спомните - обърнах се към ек­скурзовода - и да ми кажете къде според легендата боговете са слизали на Земята?

- Сър, това е само приказка! Откъде да помня! - усмихна се екскурзоводът. - Сфинксът не е приказка. Той е пред вас.

Да, може би точно сфинксът и египетските пирамиди са ис­тинската приказка, приказка наяве, до която можеш да се докос­неш. Хората строят къщи, за да живеят в тях. Строят дворци, в които провеждат тържествени церемонии. Издигат паметници и се увековечават. Никога обаче не строят пирамиди - в тях не може да се живее и да се организират тържества, а още по-малко ще правят сфинкс, който изобщо не символизира величието на поредния революционер или президент. Хората се грижат пре­ди всичко за собствения си уют и за своята значимост.

Тогава защо са били създадени пирамидите и сфинксът? С каква цел? Стандартните обяснения, че са гробници за фарао­ните, не издържат на критика, тъй като досега в нито една пи­рамида не е намерена мумия на фараон, а тайнственото умение на грабителите да проникват във вътрешността на пирамидите предизвиква съмнение. А кого символизира сфинксът? Не е ясно. Волю-неволю се налага изводът, че животът е значително по-сложен, отколкото си представяме, че легендите за боговете може би имат реална почва. Нали виждаме реални пирамиди и сфинкс. Нали и с помощта на съвременната техника те не могат да бъдат изградени.

- Шефе, хайде, горещо е, мозъкът ми се разтапя - отново се обади Юрий Иванович.

Ние ги създадохме

Вечерта египтяните намериха две бутилки уиски. Тъй като пиенето в страната е забранено, заключихме се в хотелската стая. Дозата, която поехме, за нас, руснаците, беше нормална, но ал­кохолът бързо хвана нашите домакини и те започнаха да вдигат шум, като нещо дърдореха високо на своя език.

- Забраненият плод е сладък - ухили се Юрий Иванович, от­пивайки от чашата си.

- Какво ли толкова викат, единият дори хвана ножа - наме­си се Амир Салихов.

Наистина, един от тях, силно почервенял, периодично граб­ваше ножа от масата, размахваше го и крещеше.

- Шефе, попитай го що се е разпенил така - пак се ухили Юрий Иванович.

Намесих се в разговора, египтяните веднага преминаха на английски и разпалено обясниха, че причината за възбудата им е Израел.

- Как може - казваха те - страна като монета да воюва с нас. Евреите искат да заграбят целия арабски свят и да ни превърнат в роби. Това няма да стане, няма! Дори и войските ни да не се справят, ако Израел отново ни нападне, всички ще грабнем ножовете и ще ги изколим до крак.

И единият от тях пак хвана ножа и направи две-три пробож­дащи движения във въздуха.

- Всичко нормално ли е, шефе? - разтревожи се Юрий Ива­нович, за когото арабският и английският бяха еднакво нераз­бираеми.

- Нормално е, Юра. Те се възмущават от евреите.

- Ние сме най-древната нация - все така възбудено продължа­ваше единият от тях, - построили сме великите пирамиди, създали сме великия сфинкс. Пирамидите и сфинксът говорят за нашето величие. Кой друг е успял да изгради пирамиди? Никой. Скоро нацията ни ще се възроди, не може да не сме първи в света.

Слушах го и си мислех за дълбоката заблуда на египетските араби. Знаех, че арабските племена са дошли на територията на древния Египет в сравнително недалечно историческо време, ко­гато великата империя вече е била в упадък. Колко лесно е обаче да си приписваме грандиозните постижения от древността! Да живееш рамо до рамо с пирамидите, не означава, че имаш уме­нията да ги построиш или пък да знаеш за какво са били постро­ени. Едва когато след първите хималайски експедиции малко по-умнях, спомняйки си за сцената с ножа, започнах да се чудя кол­ко лесно у хората възниква самомнението, че са в състояние да се сравняват с боговете. А пирамидите се издигаха от хилядоле­тия и с целия си облик мълчаливо казваха на хората, че светът и разумът са значително по-сложни, отколкото си ги представят.

Изминаха няколко години. Настъпила беше 1993 г. През по­следните две години често бяхме в Мексико, демонстрирайки на­шите нови операции при кокоша слепота и други заболявания на ретината. Обикновено отивахме трима - аз, хирургът Вене­ра Галимова и електрофизиологьт Рафаел Юсупов.

Венера Галимова е заместник-директор на Центъра, доктор на медицинските науки, професор и хирург от суперкласа. По­някога е за чудене колко сила има у тази дребна красива жена. Тя извършва най-сложните и най-отговорни операции. Нееднократно бях виждал как в мо­менти на особено хирургиче­ско напрежение гърбът й ста­ваше мокър и на мен ми до-жаляваше. Искаше ми се да й кажа, че оперирането не е женска работа.

С изключителното си оба­яние и младоликост Венера Га­лимова се харесва на мъжете от всички възрасти, както се казва от ембриона до немощ­ния старец. Но като извънред­но строга жена, тя никога не допуска мъжа да прекрачи рамките на приличието. Любо­питно ми е как представители на мъжкия пол се пъчат пред нея и се стараят да изглеждат по-добре. Помня как в Испа­ния знаменитият офталмолог Баракер по цели дни ни държеше около себе си, а когато мръдвахме настрани, търсеше ни по вътрешноболничната връзка: „Докторас русас, докторас русас!" - все заради Венера.

В Мексико правехме операции на т. нар. безнадеждно бол­ни, като независимо от нас резултатите бяха оценявани от спе­циално създадена комисия от тяхното Министерство на здраве­опазването. Много се сприятелихме с две операционни сестри - Силвия и Мария, както и с анестезиолога Хосе-Луис. Той дълго се държа, но в крайна сметка също падна пред Венера Галимо­ва. Веднъж попита мен и Рафаел Юсупович дали може да ухаж­ва доктор Венера. Отговорихме му: „Опитай, но едва ли ще из­лезе нещо".

Хосе-Луис започна своята любовна атака в момент, когато след операции пиехме чай.

Венера, знаете ли, че съм чистокръвен ацтек?

- Така ли? Мислех, че сте испанец.

- Не, представител съм на най-древната нация на Земята, по­строила великите мексикански пирамиди. Нима приличам на ис­панец?

- Как да ви кажа, мъничко приличате.

- Искам да ви обясня - продължи Хосе-Луис, — че ацтеките се различават от маите. Външно като че ли си приличаме, но точно ние, ацтеките, сме построили пирамидите. Били ли сте на мексиканските пирамиди?

- Да, няколко пъти.

- Какви са ви впечатленията?

- Грандиозно е. Дори се качих на пирамидата на Слънцето, но не се реших на пирамидата на Луната, стъпалата са много високи - отговори Венера.

- Пирамидата на Слънцето олицетворява Слънцето, а пира­мидата на Луната - Луната - ни в клин, ни в ръкав реши да внесе яснота Хосе-Луис. - Когато се качиш на пирамидата на Слънце­то, трябва да гледаш Слънцето, а когато се качиш на пирамидата на Луната - Луната. Така е прието при ацтеките. Венера, когато бяхте на пирамидата на Слънцето, вие гледахте ли Слънцето?

- О, не знам. Беше горещо, то бе навсякъде...

- Каня ви на пирамидите, ще се качим на пирамидата на Слънцето и ще го гледаме, а когато наближи вечерта, ще бъдем на пирамидата на Луната. Така ще разберете душата на ацтека! Аптеките са почитали Слънцето и Луната и са построили пира­мидите, за да ги съзерцават. Ще вникнете в цялата древност, във величието на ацтеките. Хайде да отидем!

- Сигурно няма да стане. През цялото време оперираме, а и научната работа - кокетничеше Венера.

- Хосе-Луис, защо върховете на мексиканските пирамиди са срязани, а египетските са островърхи - прекъсна разговора Ра-фаел Юсупов, същият, който в бъдеще щеше да стане член на тибетската експедиция.

- Не съм сигурен... Но как иначе ще се любуваш на Слънце­то и Луната, ако пирамидата е островърха? Затова сме ги стро­или със срязани върхове..

- Съмнително е - многозначително произнесе сериозният по природа Юсупов, забравил, че въпросът е в душевния порив на Хосе-Луис, а не в конструкцията. - Много е съмнително, че мек­сиканските пирамиди са строени като наблюдателни площадки. Не е рационално. Как се обяснява този факт в историята на древ­ната ацтекска държава?

- Историята казва... - озадачи се обърканият Хосе-Луис, на когото явно не му харесваше прехвърлянето на разговора към историческото русло. - Историята казва, че някога ацтекската държава е била мощна и е владеела тайни, до каквито европей­ците никога не са се добирали.

- Защо тогава е стигнала до упадък? - не мирясваше Юсупов.

- Защото идват испанците и ни завладяват - започна да се сърди Хосе-Луис.

- Е, ако ацтекската държава е била мощна... Всъщност ис-торическите факти говорят, че пирамидите са построени от ма­йте, а не от ацтеките.

- Все пак сигурно с романтично да посрещнеш залеза на върха на пирамидата на Луната - намесих се аз, за да помогна на Хосе-Луис.

- Романтичното си е романтично - не млъкваше Юсупов. - В науката съществува понятието „златно сечение на пира­мидата". Любопитно би било да се види дали срезът на чърхо-вете на мексиканските пирамиди не е по златното сече ли е.

— В Мексико младоженците сигурно ходят на пирамидите и гледат Слънцето и Луната - още веднъж се опитах да спася по­ложението.

- Не винаги - измърмори вече обидилият се Хосе-Луис. -Между другото, знаете ли, че южните щати на САЩ преди са принадлежали на Мексико, но Чичо Сам ги е завоювал? Амери­ка засега е по-силна от нас, притиска ни. Но тя няма история. Корените на нашата ацтекска история са в древността. Да, за­губили сме предишната си сила, но това е временно. Ще възста­новим бившата си мощ, защото сме народ, построил велики пи­рамиди. Те влияят върху нас и никога няма да позволят да ста­нем слаби. Нали сме построили пирамиди, каквито никой не е могъл да създаде...

Докато слушах този монолог, си спомних за египетските ара­би, които размахваха ножове и изричаха приблизително същи­те думи, искрено вярвайки, че точно те са изградили пирамиди­те. По онова време, през 1993 г., вече бяхме приключили оф-талмогеометричните изследвания, показали, че мексиканските ин­дианци (ацтеки и май) са съставна част на един от клоновете на разпространение на човечеството по земното кълбо от Тибет -онзи, който преминава през Сибир, Чукотка, Аляска и през це­лия американски континент до нос Хорн. Затова с известна сте­пен на достоверност може да се приеме, че ацтеките, както и еги­петските араби, са дошли в земите на пирамидите, когато те вече са били построени. Твърде съмнително е ацтеките вечно да са живели на една и съща територия, защото историята е изпълне­на с премествания на народи. Отново си припомних, че да жи­вееш близо до пирамидите, не означава, че умееш да ги постро­иш или поне да знаеш защо са били построени.

Дълбоко уважавам мексиканците (независимо дали са ацте­ки, май или испанци), защото не са изгубили самобитността си, не са се „американизирани" и с гордост говорят за историчес­ките си корени. Този народ има бъдеще, защото няма вели-кодържавния апломб, който смятам, че е първият признак за за­гниване на обществото. Затова би трябвало да им простим мал­ката слабост, свързана с пирамидите, и да осъзнаем, че пирами­дите неволно тласкат към дълбините на вековете и възвеличават човека.

На риболов за каракуди

За пореден път се бях върнал от Мексико и се измъчвах от смяната на деня и нощта. Обадих се на Юрий Иванович и го поканих да половим каракуди. Беше краят на юни 1993 г. Тръгнах­ме трима: аз, Юрий Иванович и водачът Дима - обикновено чер-никовско момче (Черниковка е работническият район на Уфа). Заложихме мрежите, като се оглеждахме на всички страни за ин­спекторите по риболова. Запалихме огън, разпънахме палатка­та, извадихме бутилка водка и седнахме да вечеряме.

- Е, за Русия и за руските каракуди - предложих тост и пих с приятното чувство, че отново съм се завърнал в родината.

Юрий Иванович с удоволствие обърна чашката, хапна крас­тавичка за мезе и примлясквайки, попита:

- Шефе, как е там в Мексико? Казват, че жените били стра­шни... Затова пък имало пирамиди. Нали съм ходил на пира­миди?

- Ходил си, Юра, ходил си.

- Как са те, по-големи ли са от египетските? Защото в тех­ническия отдел спорихме, казвам им, че египетските са по-го­леми, а те - мексиканските.

- Египетските са по-големи.

- Тогава да пием за тях. Помниш ли, в Египет един арабин се надрънка и размахваше нож. Ех че глупак! Шефе, струва ли си да си играем на чашки, давай да глътнем по-яко - Юрий Ива­нович вече наливаше във водни чаши.

- Хайде - отвърнах аз, усещайки, че ми се приспива. Обърнахме чашите. Водачът Дима също.

- Ех, Димка - нравоучително каза Юрий Иванович, като дъвчеше салам със зелен лук, - черниковска безпросветност си ти. Дори не предполагаш колко чудеса има по света! Когато с шефа бяхме в Египет, видяхме едно чудо - казва се пирамида. Голяма, ама голяма! Кой я е построил, никой не знае! Египтя­ните се надуват, че били те, но всъщност не е така. Боговете са построили пирамидите, Димка, боговете! Ето че шефът и в Мексико е гледал пирамиди. Също големи. Също боговете са ги из­дигнали. Не си ходил, Димка, в Египет, не си ходил...

- Пък може да ми се случи да отида в Египед...

- Не в Египед, а в Египет. Пише се с „т", а не с „д". Египет, разбра ли, а не Египед. По-добре налей, черниковска безпрост-ветност.

Пак надигнахме чашите.

- Юра, Дима! Ще отида да поспя. Нещо ме влече натам. Пъхнах се в палатката, избих комарите и легнах. Започнах да се унасям, но сънят ме напусна и се заизмъчвах в усилията си да заспя. В полудрямка мисълта ми пътуваше към Египет и пирамидите. Мозъкът ми комбинираше фантастични картини, ко­ито, заспивайки, изобщо не можеше да отдели от реалността.

Привиждаше ми се, че на Земята съществува някакъв друг, паралелен живот, че в него всичко е по-различно и не е като при нас. В този паралелен свят живеят хора с огромен ръст, които се придвижват с овални летателни апарати и понякога навлизат в нашия свят, наблюдават ни и се отнасят с нас като към нера­зумни деца. Светът, в който живеят, е неразривно свързан с Ко­смоса и с дълбините на Земята. Те са в състояние да пътешест­ват, да изчезват под повърхността на планетата или мигновено - в космическите далнини. В този свят времето тече по-различ­но, природата е друга, всичко е друго... и само пирамидите са едновременно и в този, и в онзи, паралелния свят.

Точно чрез тях хората с огромен ръст преминават в нашия свят. Те са ги изградили в строго съответствие със законите на Космоса и са ги разположили на Земята по строги математиче­ски закони. Няма значение къде е пирамидата - на земната повърхност, под водата или под земята, важно е да я има. Хора­та са ги построили толкова здрави, че никога няма да се разру­шат нито в нашия, нито в паралелния свят. А ако с някоя пира­мида това се случи, ще я построят пак в същия вид. Тези нео­бикновени хора с огромен ръст са създали в земните глъбини специални канали, които водят до повърхността в района на пи­рамидите и другите монументи от древността. Те не обръщат внимание на това, че обикновените хора в нашия свят, подчи­нявайки се на дълбочинния зов на Космоса, се стараят да стро­ят малки и нелепи пирамиди като последно убежище за своите царе. С това мечтаят да приближат царете си към тях - хората от великата и древна земна паралелна цивилизация. Тях не ги интересува, че хората от нашия свят си приписват строителст­вото на пирамидите...

- Ех, че сън! - събудих се аз. - Интересен...

- Юрий Иванович, какво е сфинкс? - чух гласа на водача Дима. Осъзнах, че двамата още са край огъня и пият водка.

- Сфинксът е такова животно, голямо. От камък.

- Статуя ли?

- Не, черниковска безпросветност, не е статуя. Сфинкс е.

- Аха... а какъв е този сфинкс?

- Сфинксът е като куче, което лежи, но лапите му са котеш­ки, главата му е човешка - прилича на селска жена, а ушите му са слонски - важно произнесе Юрий Иванович. - Подай ми глав-ничка, искам да припаля.

Дочух специфичен звук, от което разбрах, че Юрий Ивано­вич с удоволствие издухва дима от любимите си цигари „Вега".

- Сфинксът е много голям - продължаваше Юрий Ивано­вич, - ти такива големи зверове въобще не си виждал, Димка. Подхвърли малко дръвца в огъня, гасне. Млад си, а не виждаш.

- Той де, сфинксът, като слон ли е голям? - попита Димка.

- Ех, Димка! Слонът е колкото негов нокът.

- О-о... А жив ли е сфинксът?

- Ех, Димка, казах ти, че е от камък, може пък да е бил жив, но да е окаменял.

-А... а...

В разговора настъпи известна пауза, след което Юрий Ива­нович произнесе:

- Фасовете, Димка, трябва да се хвърлят в огъня, а не да ги разхвърляш навсякъде като последна отрепка.

- Юрий Иванович, кой е все пак този, сфинксът?

- Не е за твоя ум, Димка, не е. За теб е само да въртиш гев­река. И един огън свястно не можеш да запалиш. Сфинксът е загадка, Димка, загадка. Шефът го гледаше в очите и питаше накъ­де е насочен погледът му.

- Кого питаше, сфинкса ли?

- Ти пък, египтяните, черниковска безпросветност.

- И накъде гледа?

- Гледа натам, накъдето на никой не е разрешено да гледа. Например ти, Димка, не можеш да гледаш натам, а сфинксът може. Има страна - Шамбала се казва.. Там живеят богове. Натам гледа сфинксът. Ти обаче не можеш да гледаш, ще се спечеш, Димка.

Като се подхилвах на пиянския разговор, пак си спомних за египетския екскурзовод, от когото се опитвах да разбера накъ­де гледа сфинксът. Защо ли ми се бе сторило интересно? Може би защото съм офталмолог и понятието „поглед" ми е професи­онално близко. Може би мястото, на което боговете са слизали, наистина съществува! Може би Юрий Иванович е прав, като говори за Шамбала! Може би там има необикновен град, пост­роен от боговете!

Естественото човешко любопитство ме караше да мисля, ис­каше ми се да вярвам в чудеса, да отида там, накъдето гледаше сфинксът... Нощем човек винаги е по-романтичен, отколкото в реалния дневен свят.

- Виждаш ли, почуках по пирамидата с кутрето - продължа­ваше Юрий Иванович. - И усетих, че е здрава.

- Като камък ли е здрава?

- По-здрава.

- Като желязо?

- Още по-здрава.

- Юрий Иванович, пипа ли сфинкса?

- Пипах го.

- Е, как е?

- Също здрав.

- Кое е по-здраво. Юрий Иванович, сфинксът или пирами­дата?

- И двете.

Усещах, че пирамидата и сфинксът по неразбираеми причи­ни все повече ме увличат. Най-загадъчен беше въпросът накъде все пак гледа сфинксът

Тогава все оше не схващах, че човекът не е само физическо тяло, надарено със съзнание, че основната му същност е него­вото вътрешно и вечно Аз, наричано дух, което живее в подсъзна­телния си свят и подсъзнателно влиза в отношения с други вътрешни и вечни Аз на хора, живи или мъртви. Законите, по които живее този подсъзнателен свят, са по-различни, отколко­то на Земята. Тук нямат място материалните ценности и веще­ствените стремежи, а Доброто, Любовта и Злото. Мощта и си­лата на всяко от вътрешните и вечни Аз се определят от Знани­ето, което се натрупва и се използва за усъвършенстване на подсъзнателния свят.

Когато пиша тези редове, тече 2000 г. Струва ми се, че от онова време (1993 г.) малко съм поумнял, макар и да долавям, че не е кой знае колко. Най-малкото обаче разбирам, че подсъзна­телният живот на човека, образуващ единно цяло с вълновата форма на живот на Онзи свят, наистина съществува. В проти­вен случай не би било възможно да се обяснят редица медицин­ски, физически и философски парадокси, с които се сблъсквах по време на научните изследвания. Този подсъзнателен живот сякаш протича независимо от човешкото външно Аз, снабдено с всепоглъщащото и толкова привично за нас съзнание. Вътреш­ното и вечно Аз на човека има потайна дейност, като напомня на външното Аз за себе си с интуитивен шепот или с усещане­то за непонятни стремежи, отначало досаждащи на човека, но после завладяващи го и водещи го в нова и понякога неочаква­на посока.

Точно тогава, през 1993 г., когато лежах в палатката, интуи­тивният шепот и непонятните стремежи започваха да ме повли­чат към сфинкса, пирамидите и... Града на боговете.

Върнах се към действителността и пак се заслушах в пиян­ския разговор край огъня.

- Юрий Иванович - казваше Дима, - ти си голям човек, ра­ботиш в Центъра като главен инженер. Бил си в Япония и Еги-пе...т! Кажи ми, как е на английски „благодаря"?

- Ех, черниковска безпросветност! И това ли не знаеш! Сенкю - отвърна Юрий Иванович.

- Аха... Юрий Иванович, а „моля"?

Настъпи секундна пауза: усетих, че Юрий Иванович е забра­вил думата „плийз".

- Също сенк ю - изстреля той.

- И „благодаря", и „моля" еднакво, що така - изненада се Дима.

- Така е там - многозначително произнесе Юрий Иванович.

Разсмях се силно и се измъкнах от палатката, викайки: „Плийз, плийз е!". И двамата ме загледаха учудено, но след като разбраха за какво става дума, също се разсмяха.

- Юрий Иванович, ти да не би на английски да знаеш само една дума, а? - опули се водачът Дима.

На сутринта, когато вадехме мрежите, открихме, че една от тях е отплавала заедно с тревното островче, към което вчера я бях привързал.

— Ама че съм глупак - смънках аз, - не се досетих, че ост­ровчето е подвижно.

Усещането за собствена тъпота отново нахлу в мен. „Защо толкова ме мъчи това усещане? Нима е свързано с несполучли­вото поставяне на мрежите?" - мислех аз, надвесил се от лодка­та и претърсвайки с ръце водораслите за пропадналата мрежа. Тогава все още не схващах, че трябва да се изпитва радост от подобно усещане, тъй като то означава, че вътрешното ти Аз е недоволно от равнището, на което възприемаш действителност­та, и започва да работи вътрешно, за да те тласне към нов кръг на научна дейност. Той външно ще изглежда нелеп и чудат, но ще има дълбок смисъл, чиито резултати ще дойдат след години.

В онзи момент дори не можех да си представя, че вътреш­ното ми Аз ще ме накара сериозно да се заема с изучаването на необичайните очи, изрисувани по непалските и тибетските хра­мове, че ще ме отведе в дебрите на Хималаите и Тибет в търсе­не на загадъчни пещери с консервирани хора, както и... в леген­дарния Град на боговете. Всичко това коренно промени фило­софското ми възприемане на живота, което от своя страна пре­образи медицинското ми мислене и доведе до такива удивител­ни хирургически постижения като трансплантацията на око.

В онова лято на 1993 г., когато псувах и тършувах във во­дораслите за отплавалата мрежа, изпитвах само усещането за без­крайно невежество и тъпота, което ме нервираше.

Все пак намерих мрежата. В нея имаше най-много каракуди. Изобщо уловът се оказа добър.

Свърши ни водката. Юрий Иванович обаче намекваше, че независимо от жегата, му се иска да пийне. На връщане се от­бихме в едно село, купихме евтина бутилка и изпихме по две чашки без мезе.

- Шефе, накъде все пак гледа сфинксът? — попита Юрий Иванович, душейки втората чаша.

- Господ го знае, Юра! Много е загадъчно.

Стигнахме до вкъщи, разделихме рибата. В бутилката има­ше още водка.

- Изпийте я, що да я оставяте - посъветва ни Димка.

- Ама нали е горещо...

- Вие сте здрави мъже, като пирамидите - важно произнесе Димка.

Пихме. Дима измъкна отнякъде парче хляб и ни го пъхна за мезе.

- Сенк ю - каза Юрий Иванович.



Каталог: books
books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
books -> В обятията на шамбала
books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
books -> Тантриското преобразяване


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   16




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница