Трета награда на конкурса на боис за студентско есе „Просперитетът обича свободата”

„Просперитетът обича свободата”

Радослав Пашов, УНСС, Финанси

По време на прочитането и препрочитането на всеки ред от това великолепно произведение „Изправя ли Атлас рамене?” бях поразен. Поразен от актуалността на нещата, за които говори и пише Айн Ранд. Не можех да си обесня как творба, написана преди повече от половин век може да бъде толкова актуална и днес. Аналогиите с българската действителност са фрапиращи. Имам чувството, че светът, въпреки постоянното усъвършенстване на технологиите, новите фундаментални открития в различни сфери на науката(най-вече биологията и медицината) не е мръднал и педя по отношение на философското и концептуалното си развитие. Стремежът към унифициране и колективизиране на мисълта и разума, страха от хора, които изказват на глас, без притеснение своето мнение са налице дори, и в днешния 21 век. Проблемите, свързани с желанието на обществото и управляващата върхушка да служат на колективната мисъл и да подтискат рационалния индивидуален интерес, може би, са на лице във всички държави, но тъй като аз съм българин и се гордея с този факт, предпочитам да обърна внимание на положението в родната страна.

През последните 17 години българинът изстрада много. Станахме свидетели на редица реформи, критики, правителствени сътресения и политически борби. Животът стана тежък, моралните ценности и норми се „изродиха”, всеки един от нас започна да живее в негов си свят, от който само поглежда навън и не допуска никого вътре. С две думи-„вълчи живот”. Причините за този факт са много и дори не бих могъл да ги опиша всичките, но има някоклко обстоятелства, които бих искал да засегна и развия. Това са продължителното социалистическо управление; незаинтересоваността на държавата за развитието на младото и все още неукрепнало пост комунистическо общество; стремежа на властимащите, чрез своите реформи да управляват и напътстват колективната маса(така им е по-лесно), отколкото да предоставят условия за развитие на индивида и рационалните му интереси; промяната в моралния и етичния кодекс и др.

След като няколко пъти прочетох отделни абзаци от романа на Айн Ранд и останах поразен от приликата на събития , описани в книгата, с такива в днешното българско общество, не мога да не споделя аналогията, която постоянно се появяваше в съзнанието ми. Аз си представях нас, българите, като Атлас, който се опитва да изправи рамене под тежкия товар на прехода- този прословут преход, който трябваше да освободи хората от оковите на колективната мисъл, насаждана толкова години от социалистическия строй и да постави основите на общество, в което свободата на изразяване, действие и мислене и фокусирането върху отделния индивид са ключови ценности. Преди да продължа с разсъжденията си бих искал да изясня нещо. Факта, че вече на няколко пъти споменах предишната административно-планова система не искам да ви наведе на мисълта, че безпринципно критикувам цяла епоха от живота ни без дори да съм живял в нея (тогава съм бил много малко дете). О, не! В никакъв случай! Просто не мога да подкрепя един строй, в който най-свидните и изконни права на човека-правото на свобода и на собственост са отнети. Не мога и да се съглася с обстоятелството, че колективната полза носи щастие и на отделния индивид, и че възможността на човека да развие своя потенциал и да се открои от останалите чрез умствените и морални качества го правят лош и вреден за обществото. Алтруизмът по своята същност е една чудесна философия, но когато тя се отнася до отделния човек, а не насилствено да се насажда.

Нека обаче оставим миналото и да видим, в какъв свят живеем днес. Експертите казват, че с влизането ни в Европейския съюз преходът вече е приключил, но в действителност дали е така? Когато говорим за края му трябва да обърнем внимание не само на икономическия аспект, а и на моралните, етичните и духовните. Моето мнение е, че прехода не е приключил, ни най-малко! Как може да говорим, че сме навлезли в нов етап от развитието си, когато хората постигнали определени успехи на дадено поприще продължават да бъдат гледани „накриво”, да се шушука зад гърбовете им, че са измамници, крадци и т.н. В България думите индивидуализъм и капитализъм продължават да бъдат лоши думи. На успелите, благодарение на своите качества, се гледа със завист и злоба. Все още не можем да осъзнаем факта, че рационалният индивидуален интерес е движеща сила за всеки човек и, че той не е „лош”, защото индивидът посредством своите интереси спомага за развитието и благото на цялото общество. Големият и велик икономист Адам Смит в своята книга „Богатството на народите” казва, че когато всеки човек и стопански субект следва собствения си интерес резултатът е не само желателен, но и оптимален за цялото общество. С други думи, развитието и просперитета на всички хора минават през успешното развитие и просперитета на отделните членове на това общество. Разбира се стремежът към постигане на личен интерес не трябва да се абсолютизира и да се трансформира в безпринципен егоизъм. Айн Ранд не отрича качества като приятелство, почтеност, взаимопомощ. Даже напротив- тя ги поощрява. Самата философия за индивидуализма не отрича съществуването на другия, не отрича факта, че човек си е самонедостатъчен и се нуждае от хората, за да бъще щастлив. Но индивидуализмът и либертарианството се противопоставят на грубото погазване на свободата и на невъзможността да изправиш рамене, и да направиш нещо значимо за себе си и обществото. Авторката използва една много подходяща дума-„жертвено животно”. Когато осъзнаем, че различният, способният, разумният, интелигентният човек трябва да ни служи за еталон и пример в живота, а не да го хулим и превръщаме в „жертвено животно”, тогава ще мога да кажа, че прочутият български преход е приключил и, че сме изкачили едно ново, по-високо стъпало, в нашето развитие.

„Умът стачкува”!, казва Айн Ранд още в първите страници на своето произведение. Самият израз „умът стачкува” звучи страшно. Колко труден и тежък трябва да е животът на един човек, че да достигне до такава крайна мярка? Още по-страшен обаче е фактът, че в България това състояние на човешкия ум преобладава. Хората просто са свикнали да търпят, да страдат и да гледат латино-серали с човешки същества, споделящи тяхната съдба, отколото да се борят за своите мечти и да бъдат активни. И млади и стари споделят това виждане. Вижте, за възрастните хора е разбираемо- те искат да доживеят старините си в мир и спокойствие. Но какво става с една нация, когато и младежите предпочитат да оставят ума си да стачкува? Тя е обречена. За радост в родната действителност има хора, кото не са съгласни с това статукво и искат да го променят. Част от тях остават да се борят в милата ни родина, а други предпочитат да имигрират. Много се учудвам и ми е странно, когато чуя да критикуват тези, които предпочитат да търсят реализация на личния си рационален интерес в чужбина. Управляващите казват-„така те спомагат за изтичането на мозъци от страната”. Ами когато държавата в лицето на отделните министерства, агенции и ведомства не им осигуряват необходимите условия за развитие, когато управляващата върхушка предпочита да използва механизми за контрол над колективната маса, а не се опитва да разбере интереса на отделния индивид, то нямаме и най-малкото право да обвиняваме хората, предпочели да имигрират.