Трите революции на княз борис първи и европейската интеграция на българия



Дата31.05.2017
Размер88.18 Kb.
#22515
Публикувано в сп. “Наука”, бр. 5, 2007, стр. 30-33. София, 2007. ISSN 0861 3362

ТРИТЕ РЕВОЛЮЦИИ НА КНЯЗ БОРИС ПЪРВИ

И ЕВРОПЕЙСКАТА ИНТЕГРАЦИЯ НА БЪЛГАРИЯ
Владимир Хънтов


THE THREE REVOLUTIONS OF PRINCE BORIS I

AND THE EUROPEAN INTEGRATION OF BULGARIA
Vladimir Huntov


Aim of the elaboration: An interpetation in a new way of one of the key periods in the development of Bulgaria – the rule of Prince Boris I.

Resume: In the last quarter of the 9th century, during the reign of Bulgarian ruler Prince Boris I, Medieval Bulgaria turns incredibly fast from a semi-barbaric pagan country into a first-class and еqual player on the European stage after the successful realization of: 1) A religious revolution; 2) A cultural revolution; 3) An ethnogenetic revolution. The strategic goal of Boris I was achieved – Bulgaria was integrated in the European religious, cultural and political space. Bulgaria not only legitimates its presence on the European continent and wins itself a merited place in Europe, but also begins to exert a favourable and lasting influence on the development of East- and South Slavic nations in the direction of the European spiritual values. The accession of Bulgaria to the European Union in 2007 can be interpreted as its new reintegration in Europe. A large part of the merit is prince Boris’s. As far back as 1100 years ago, with his activity, he was the first to lay the solid foundations of the European future of Bulgaria.

Key words: Prince Boris I; Medieval Bulgaria; religious revolution; cultural revolution; ethnogenetic revolution; integration in Europe; The European Union.
І.

От незапомнени времена развитието на човешкото общество върви предимно по пътя на еволюцията – бавно, постепенно, сравнително спокойно. И все пак в определени исторически периоди възниква необходимост от бързи, дълбоки и решителни изменения на установения политически, социален и културен ред. Процесите от този тип обикновено се характеризират с думата революция и се извършват най-често под натиск “отдолу”, с използване на насилие, прилагано с помощта на различни методи в най-разнообразни форми.

Много рядко обаче радикалните действия са инициирани и направлявани от “върха” на обществената пирамида. Като класически образец в това отношение обикновено се разглежда японската “Революция Мейджи” (“Мейджи Исин”), осъществена от 1866 до 1869 г. с активното участие на император Муцухито. Тя води до впечатляващи резултати: само за няколко десетилетия изостаналата, бедна и разпокъсана на отделни феодални княжества Япония се превръща в мощна централизирана държава с решително влияние в световните политически и икономически процеси.
ІІ.

Нашата страна също може да се похвали с един от най-ярките примери на радикални революционни промени, извършени “отгоре”, при това около 1000 години по-рано от Япония. Те са свързани с името и дейността на българския княз Борис І.

Както е известно, в края на първото десетилетие от управлението му, малко след средата на ІХ век, средновековна България изпада в тежка външнополитическа криза след поредица от военни поражения, съпроводени във вътрешноикономически план от отрицателното въздействие на природни бедствия и неблагоприятни климатични условия. Крайно усложнената ситуация е преодоляна за по-малко от три десетилетия чрез извършването на:

1) религиозна революция;

2) културна революция;

3) етногенетична революция.

Макар че трите революции са в различни направления, те органично се съчетават и допълват. Днес, след повече от 1100 години, много важен за нас е отговорът на следния въпрос: какъв е все пак крайният резултат, който Борис І успява да постигне вследствие на наистина впечатляващия напредък във всяко от тези направления? Затова е необходимо да оценим отново, вече от гледна точка на нашето съвремие, значението и въздействието на неговите радикални реформи както в краткосрочен, така и в дългосрочен аспект.

1) Религиозната революция е осъществена чрез силово налагане на християнството като единствена и задължителна религия в тогавашна България. Интересното е, че по този начин се постига както обединяване, така и своеобразно “изравняване” на всички български поданици, тъй като не е предпочетен нито един от тогавашните езически култове в държавата (включително и монотеистичният прабългарски култ към Тангра). Чрез умела дипломация само за няколко години владетелят извоюва максимално възможната за тогавашните условия самостоятелност на младата българска църква. Опитите за езическа контрареволюция в страната са смазани най-решително и безпощадно от Борис І, който в името на висшите държавни и национални интереси жертва дори здравето на първородния си син Владимир-Расате.

От съвременна гледна точка трябва да се отчете изключителната стратегическа далновидност на избора на християнството от Борис І в дългосрочен план. Достатъчно е да се направи сравнение със съдбата на другата българска държава по това време – Волжка България, в която през 922 г. ислямът заменя езическите религиозни култове. Този акт по-късно предизвиква фатални последици. След редица превратности през 1552 г. руският цар Иван ІV Грозни окончателно завладява и унищожава Казанското ханство – последния остатък от Волжка България. Един от главните аргументи, използван от царя в този случай за оправдаване на завоевателната му политика, е борбата с исляма, който по това време в лицето на Османската империя представлява сериозна заплаха за западноевропейските страни. Обратно – именно християнската религия се превръща в един от основните фактори, легитимиращи възстановяването на държавната независимост на България след Руско-турската освободителна война от 1877 - 1878 г.

Много голямо значение има и обстоятелството, че чрез приемането на християнството средновековна България получава мощен лост за влияние. Стотици български духовници оставят трайни следи в духовния живот на все още нехристиянизираните или изостанали в християнизирането си славянски народи на Киевска Рус и Сърбия, както и на неславянските Влашко и Молдова. В един по-късен период своеобразен връх в това отношение отбелязва дейността на св. Киприан, който дълги години е духовен ръководител, пастир и обединител на източните славяни (киевски и литовски митрополит през 1375 - 1381 г., московски митрополит през 1381 - 1382 г., митрополит на цяла Русия през 1390 - 1406 г.).

2) Културната революция в България през втората половина на ІХ век е смел и мащабен проект, замислен и осъществен блестящо от княз Борис І. Той използва в максимална степен благоприятните обстоятелства. Славянската писменост, създадена от братята Кирил и Методий, вече била призната както от Византия (византийския император Михаил лично одобрил мисията на двамата братя във Великоморавия), така и от Рим (през 868 г. папа Адриан II лично осветил славянските книги). След провала на великоморавската мисия Борис І не само приема през 886 г. учениците на създателите на славянската азбука, но и им създава възможно най-добри условия за работа, като основава първите български книжовни школи: Преславската и Охридската. Пълната държавна подкрепа бързо дава резултат: на събора в новата българска столица Велики Преслав през 893 г. старобългарският език е обявен за официален.

Има ли място насилието при осъществяването на българската културна революция през ІХ век? Да, несъмнено, макар и в много по-замаскирана форма в сравнение с приемането на християнството: държавните дела започват да се обслужват от език, който не е майчин за по-голяма част от управляващата прослойка по това време. Самият Борис е прабългарин по етнически произход и вероятно не му е било лесно да предприеме тази решителна стъпка.

Но и тук надделяват мотиви от държавно-политически, а не от личен характер. Дотогава държавната администрация използва предимно гръцки език (само в единични случаи – прабългарски). Новият официален език премахва един много опасен източник на чуждо (византийско) влияние върху държавния апарат на България. Наред с всичко останало, тази стъпка укрепва позициите на християнската религия у нас: проповедите на старобългарски език несъмнено стигат много по-лесно до хората, отколкото църковните служби на гръцки или латински.

Трябва да се подчертае, че старобългарският език е един забележителен културен феномен. Той е първият славянски език, който благодарение на княз Борис І е нормализиран и много вероятно – кодифициран. Старобългарскитe книжовници не се ограничават само с използването на преведените от солунските братя на славянски език богослужебни книги, а създават и собствени значими прозведения с религиозна и светска тематика. Старобългарската азбука и литература оказват впоследствие много силно цивилизационно влияние върху южно- и източнославянските народи. Днес с пълна увереност може да се твърди: без решаващата намеса на княз Борис І сега имената на солунските братя щяха да бъдат известни само на крайно ограничен кръг специалисти, тяхното дело щеше да бъде сведено до една отдавна мъртва графична система, а така нареченият “Златен век” при Симеон І просто нямаше да се осъществи.

И тук българският княз проявява гениалната си стратегическа прозорливост, като намира и използва докрай тази единствена цивилизационна ниша, която има огромен потенциал за бъдещ успех. Но едва ли и самият Борис І си е представял, че навреме подкрепеното от него дело на братята Кирил и Методий днес има такъв обилен плод: че освен в българската, то е в основата на още няколко мощни славянски култури; че на кирилица днес пишат славянските народи от Свиленград, Петрич и Охрид на юг до Мурманск и Архангелск на север, от Санкт Петербург, Минск и Белград на запад до Чукотка, Камчатка, Курилските острови и Тихия океан на изток; че редица неславянски народи също използват кирилицата поради нейното много по-голямо удобство в сравнение с аналогични графични системи (например латиницата).

3) Логиката на радикалните реформи на Борис І не само изисква и обуславя образуването на нов етнос, но и влияе положително върху неговия етногенезис. Етногенетичната революция несъмнено е следствие на необратимите реформи в първите две направления. Макар че взаимното проникване и влияние между прабългари, славяни и траки започва още с основаването на българската държава през 681 г., етногенетичните процеси се засилват, многократно увеличават скоростта си и в основни линии завършват именно по време на управлението на Борис І. Те довеждат до формирането на качествено нов етнос с много интересни и своеобразни черти, който:



  • съхранява традициите на прабългари, траки и славяни;

  • запазва за свое название един от техните етноними (българи);

но заедно с това:

  • изповядва единна християнска (монотеистична) религия;

  • негов език става старобългарският – първият нормализиран славянски книжовен език.

При споменатите по-горе етногенетичните процеси може да се говори за насилие доста условно – дотолкова, доколкото техния резултат е следствие от първите две български революции през ІХ век.
ІІІ.

След успешното осъществяване на трите революции през последната четвърт на ІХ век средновековна България се интегрира напълно в Европа. Тя влиза в общоевропейското политическо и духовно пространство като:

1) християнска държава – но със самостоятелна църква, която изключва възможносттта за влияние на Константинопол и Рим, двата тогавашни основни центъра на християнството;

2) цивилизована държава – но със собствена самобитна култура, базирана върху нормализирания старобългарски език, старобългарската писменост и блестящите постижения на старобългарската литература;

3) държава с единен етнос – претопил в себе си прабългари, траки и славяни, запазил техните традиции, но изповядващ духовни и културни ценности, изцяло съзвучни с европейските.

България буквално в рамките на един човешки живот се превръща от полуварварска (според европейските тогавашни представи), езическа страна в първокласен и равноправен играч на европейската сцена. Това невероятно бързо преобразяване е осъществено преди всичко благодарение на гениалната, изключителна по своята сила стратегическа прозорливост и далновидност на българския владетел княз Борис І, на невероятната му настойчивост за постигане на набелязаните цели.


ІV.

Интегрирането на средновековна България в Европа по времето на Борис І има огромен положителен ефект, изключително значение и дългосрочно влияние върху историческата съдба на българския народ и на българската държава, които именно оттогава трайно са позиционирани върху картата на нашия континент. Страната ни започва да оказва силно, благотворно и дълготрайно влияние върху развитието на източно- и южнославянската цивилизация и култура в посока на европейските духовни ценности. По-късно България претърпява редица исторически превратности, свързани и със загуба на държавна независимост, но винаги успешно се връща отново в Европа.

Изминаха броени месеци от влизането на България в Европейския съюз. Според нас, то може да се интепретира само като поредната реинтеграция на нашата страна в общоевропейското политическо, културно и икономическо пространство. Очевидно е, че сме в Европейския съюз не само защото ние се нуждаем от Европа – обединена Европа също силно се нуждае от нас за по-нататъшно разширяване и развитие на общоевропейския проект, тя уважава нашия съзидателен принос за утвърждаване и развитие на общоевропейските ценности. И днес страната ни има характеристики, сходни с тези отпреди 11 века:

1) държава, чиито граждани изповядват предимно православното християнство, но в която се уважават религиозните свободи и права на другите вероизповедания;

2) държава, запазила и обогатила през вековете своята древна и самобитна култура, тясно свързана в културно отношение с други славянски страни;

3) държава, чиито граждани са предимно от българския етнос, но в която на всички граждани, независимо от етническата им принадлежност, са осигурени от закона равни свободи, права и възможности за развитие.


V.

Днес, 1100 години след смъртта на княз Борис І, още по-ясно се откроява неговата роля на политически, религиозен и културен деец, положил здравите основи на европейското бъдеще на България. Днес, когато идеологическите догми и табута от различен тип вече се преодоляват, нищо не пречи да определим българския княз Борис І като истински революционер (в най-добрия смисъл на тази дума), и то от голям мащаб.



Днес с ръка на сърцето ние можем и трябва да признаем: голяма част от заслугата за поредната реинтеграция на страната ни в Европа е именно на княз Борис І. Със своята дейност той пръв успя не само да легитимира присъствието на България на европейския континент, но и да извоюва за нея достойно място в Европа, да я интегрира по най-добрия възможен начин в общоевропейското пространство.


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница