Труман Капоти – Познатият непознат. Ранни разкази

Почти всяка събота хората пристигаха от града на пикник и цял следобед ядяха и пиеха на бреговете на Мил Крийк, обсипани с бели речни камъчета, докато децата газеха в недълбокия поток. Този следобед, съботен ден в края на август, неделното училище беше дошло на излет. Три възрастни жени, учителки, се щураха из сенчестата поляна и неспокойно наглеждаха младите си питомци.

Жената, която гледаше през прозореца, обърна поглед към сравнително тъмната вътрешност на магазина и потърси опипом пакет цигари. Беше едра и пълна, мургава, загоряла. Черната ѝ коса беше гъста, но късо подстригана. Носеше евтина рокля от хасе. Когато запали, се намръщи от дима и изкриви уста в болезнена гримаса. Това им беше едничкото лошо нещо на цигарите, дразнеха афтите в устата ѝ. Жената вдиша дима дълбоко и за миг парещата болка намаля.

Водата ще да е виновна, помисли си. Не съм хич свикнала да пия кладенчова вода. Беше дошла в града преди три седмици да си търси работа. Господин Бенсън ѝ даде възможност да си изкарва хляба в „Магазина при воденицата“. Не ѝ харесваше тук. Беше на пет мили от града, пък тя изобщо не обичаше да върви пеш. Беше прекалено тихо и тръпки я побиваха нощем, когато слушаше свиренето на щурците и самотното крякане на жабите.

Погледна към евтиния будилник. Минаваше три и половина, най-самотният, най-безкрайният час през целия ден. Магазинчето беше задушно, вмирисано на керосин, мляна царевица и стари бонбони. Тя пак се облегна на перваза. Жаркото августовско следобедно слънце висеше в небето.

Магазинът се намираше току до потока, на отвесния бряг от червеникава глина. От едната му страна имаше голяма порутена воденица, изоставена от шест-седем години. Разнебитен бент от сивкаво дърво задържаше в изкуствено езерце вода от потока, който се виеше през гората като прозрачна маслиненозелена лента. Излетниците плащаха в магазина един долар, за да седнат край брега и да ловят риба в езерцето над бента. Един ден и тя отиде да полови риба, но хвана само две мършави рибки и две мокасинови водни змии. Как „Магазина при воденицата“ само изпищя, когато извади гърчещите се змии – слизестите им тела лъщяха на слънцето, а отровните им зъби се бяха впили в примамката. След като хвана втората, тя хвърли пръчката, втурна се към магазина и през останалата част от влажния ден се утешаваше с филмови списания и шише бърбън.

Сега си спомни за това, докато гледаше децата, които джапаха в потока. Позасмя се, но пак си я беше страх от слизестите твари.

Неочаквано зад нея се обади детски глас:

– Госпожице…

Тя се стресна. Обърна се рязко и ядосано погледна детето.

– Не бива така да се промъквате… А, малката, какво искаш?

Момиченцето посочи старовремската стъклена витрина, пълна с евтини бонбони – желирани, дъвчащи, ментови пръчки, дъвки. Детето показваше с пръст желаните лакомства едно по едно и жената ги пускаше в малка книжна кесия. Не можеше да откъсне очи от момиченцето. Напомняше ѝ за един човек. Заради очите. Бяха ясни и бистри, като топчета от синьо стъкло. Бледо, небесносиньо. Косата му се спускаше на вълни почти до раменете. Беше хубава, с цвят на мед. Краката, лицето и ръцете му бяха с тъмен тен, може би прекалено тъмен. Жената си помисли, че детето бе стояло на слънце доста време. Не можеше да отмести погледа си. Момиченцето вдигна очи от лакомствата и попита срамежливо:

– Да не би нещо да не е както трябва?

Огледа роклята си, за да провери дали не е скъсана.

Жената се смути. Бързо сведе очи и загъна края на кесията.

– Ами, не, не… изобщо.

– Пък аз си помислих, че има нещо, понеже ме гледахте така странно.

Вече изглеждаше поуспокоена.

Жената се наведе над тезгяха, за да ѝ подаде кесията, и докосна косата ѝ. Не можа да се удържи; изглеждаше толкова разкошна, като сладко жълто масло.

– Как се казваш, малката? – попита.

Момиченцето сякаш се уплаши.

– Илейн – каза.

Грабна кесията, остави на тезгяха няколко топли монети и изтича навън.

– Довиждане, Илейн – извика жената, но момиченцето вече тичаше по моста към другарчетата си.

Ама че дяволска работа, помисли си жената. Очите на момиченцето са досущ като неговите. Ония дяволски очи. Тя седна на стола в ъгъла, дръпна от цигарата за последно и я смачка на голия под. Отпусна глава в скута си и потъна в трескава дрямка. Боже, помисли си, докато се унасяше, онези очи, а после простена, проклетите афти. Събудиха я четири момченца, които я разтърсваха за раменете и подскачаха развълнувани из магазина.

– Събудете се – викаха. – Събудете се.

Тя ги погледна за миг с размътени от съня очи. Бузите ѝ пламтяха. Афтите горяха в устата ѝ. Опипа ги непредпазливо с език.

– Какво става? – попита. – Какво става?

– Имате ли телефон, госпожо, или кола? – попита едно от развълнуваните момчета.

– Нямам – каза тя, все още сънена. – Какво има? Какво е станало? Да не се е скъсал бентът?

Момчетата продължаваха да подскачат. Твърде бяха възбудени, за да стоят мирно; само скачаха и се вайкаха.

– Ох, какво ще правим! Тя ще умре, ще умре!

Жената започваше да се ядосва.

– Какво е станало, дявол да го вземе? Казвайте бързо!

– Едно дете го ухапа змия – каза пред сълзи едно пълно момченце.

– Ох, за бога, къде?

– При потока – посочи то през прозореца.

Жената излезе тичешком от магазина. Хукна по моста и каменистия бряг. До потока се бяха скупчили хора. Една от учителките от неделното училище се щураше наоколо и викаше колкото глас има. Няколко деца стояха настрани, донемайкъде ужасени от бедата, развалила излета им.

Жената си проби път сред хората и видя детето, отпуснато на пясъка. Беше момиченцето с очи като топчета от ясносиньо стъкло.

– Илейн! – извика жената.

Всички се обърнаха да погледнат новодошлата. Тя коленичи до детето и огледа раната. Вече отичаше и си сменяше цвета. Детето се гърчеше, плачеше и си удряше главата с ръка.

– Нямате ли кола? – обърна се жената към една от учителките. – С какво сте дошли?

– Вървяхме дотук – отговори тя, а в очите ѝ се четеше страх и смут.

Жената закърши бурно ръце.

– Вижте – каза, – детето е много зле, ще умре.

Всички останали само я гледаха. Какво можеха да сторят? Бяха напълно безпомощни, три глупави жени и цял куп деца.

– Добре, добре – извика жената. – Вие там, изтичайте до ей оная ферма и донесете две-три пилета. А вие, жените, пратете някой до града за лекар. По-бързо, по-бързо! Нямаме нито миг за губене.

– Но как можем да помогнем на детето сега? – попита една от жените.

– Аз ще ви покажа – отвърна жената.

Тя се отпусна на колене до момиченцето и пак огледа раната. Мястото на ухапването вече се беше подуло. Без миг колебание жената се наведе и засмука раната. След няколко секунди се надигна и изплю онова, което се бе събрало в устата ѝ. После се наведе отново. Повтори същото много пъти. Бяха останали само няколко деца и учителките. Всички я гледаха като омагьосани, с ужас и възхита. По едно време момиченцето стана бяло като тебешир и загуби съзнание. Жената продължаваше да плюе слюнка, смесена с отрова. Накрая стана и изтича до потока. Изплакна си устата със силно жабурене.

Децата, които беше пратила за пилета, се върнаха. Носеха три големи охранени кокошки. Жената хвана една от тях за краката, разкъса я с помощта на джобно ножче и топлата кръв заля всичко наоколо.

– Кръвта ще изсмуче останалата отрова – обясни тя.

Щом кокошката позеленя, тя разкъса друга и я сложи върху раната.

– Хайде – каза, – хванете я и я пренесете до магазина. Там ще изчакаме лекаря.

Децата се спуснаха с готовност и всички заедно успяха да я вдигнат и да я понесат. Тъкмо минаваха по моста, когато една от учителките каза:

– Не знам как бихме могли да ви се отблагодарим. Беше толкова… толкова…