Турското малцинство и българският комунизъм: политика, религия и национален въпрос



Дата09.01.2018
Размер192.39 Kb.
#41839
Милена Бордън:

Турското малцинство и българският комунизъм: политика, религия и национален въпрос”


1.

Убеждението, че политическите стремежи на българските турци са свързани с Българската социалистическа партия (БСП, бивша БКП), се установи в живота на България след 1989 г. Такова сътрудничество без съмнение има. По ирония на съдбата и против уроците на историята, приемниците на политиката на БКП, която е единствената политическа партия в историята на България, провела етническо прочистване срещу турците, са избрани за съюзници на политическата партия Движение за права и свободи (ДПС), представяща интересите на българските турци в условията на демокрация.

Каквото и да мислим днес за всичко това, никой не може да отрече, че българо-турските междуетнически отношения са повлияни от комунизма. Теорията и практиката на комунистическо управление (1944–1989) към етническата и религиозната принадлежност на българи и турци, правата на турското малцинство, обърканото и безпринципно отношение на БКП към българската нация и държава, насилствената асимилационна кампания, наречена “Възродителен процес” (1984–1985), са факт.

Турският въпрос в България по времето на комунизма е от изключителна важност за разбирането на комунистическата политика към българските турци. След кратък период на облагодетелстване на турското малцинство непосредствено след идването на власт на комунизма, през 70-те и 80-те години на ХХ в. БКП се стреми да изгради етнически хомогенна българска нация чрез насилствена асимилация на турците. Идейната подплата на тази политика е непоследователна и необмислена. Турско-българските междуетнически отношения по времето на комунизма се ръководят от марксическата теория за интернационализма. Според нея важни са класовите, а не културните разлики. В същото време през по-голямата част от управлението си българската комунистическа партийна политика и историческа наука наблягат на културните (в най-общ смисъл) различия между българи и турци. БКП активно използва и политизира идеята за етническа национална държава като начин да запази властта си и да се обедини във време, когато българската общественост поставя под въпрос нейната легитимност.

Религиозната принадлежност, която стои в основата на националния идентитет, е едновременно най-атакуваният и най-неизясненият аспект от етническите отношения между българи и турци по времето на комунизма. БКП използва историческия митологизиран спомен за ислямизирането на българи по времето на османското владичество, за да проведе насилствено българизиране на турското население.

БКП има объркано отношение към турското малцинство: турците в комунистическа България български граждани ли са, или не са? И по-конкретно – могат ли те изобщо да бъдат лоялни социалистически граждани? Официално хората от всички националности са граждани в комунистическа България. Неофициално към края на 50-те години на ХХ в. БКП стига до извода, че българските турци не се асимилират в българското социалистическо общество доброволно. Вследствие на това, с помощта на български историци и специалисти по отоманска култура, партията изработва концепцията за българския етнически произход на турското малцинство. Тя кулминира в насилственото преименуване на турците през 1984–1985 г. и насилственото им масово изселване от страната през 1989 г.

Това развитие има три основни елемента. Първият и може би най-важният засяга възгледите на комунистическата власт към религията като белег на националност както на българи, така и на турци. Въпреки че в първите години на комунизма идеологията отрича важността на религията, през 70-те години БКП и подчинените й+ интелектуалци поддържат теорията за непреодолимите религиозни различия между българи и турци.

Вторият е социалистическата интеграция, която довежда до маргинализиране на турското малцинство. До падането на комунизма от власт турското население в България няма свой независим политически, културен и религиозен елит и почти не се смесва с българското население.

На трето място е прекъснатата от комунистите връзка на малцинството с родината-майка Турция. В резултат на това до 1989 г. турското население не участва нито в развитието на модерната национална българска държава, нито в живота на модерна Турция и се формира като политически пасивно и културно затворено общество в България.

И накрая, разбирането на БКП за етнически конфликт е, че ако в България живеят хора от различни религии, култури и националности, те дестабилизират държавата1. Комунизмът смята, че социалистическата интеграция трябва да изтрие етническия и религиозния идентитет на българските турци, за да може България да стане хомогенна държава. Турската самоличност се смята не само за признак на политическа изостаналост, но и за антикомунизъм – главно защото е религиозна.



2.

Турското население в България е свързано с бившето доминиращо малцинство на отоманската власт в България. Българската независима и национална държава се формира в процеса на отхвърлянето на властта на това управляващо малцинство. Но самите български турци, които днес живеят в България, не са свързани потомствено с отоманската управа. Те се заселват в България към края на ХІV в. – след отоманското нашествие на Балканите. Отоманските власти раздават земя с цел да развият икономически тези краища на империята. Различни групи население се възползват от тази политика, като някои от тях са и номади. Мнозинството са бедни селяни от Анатолия. Въпреки че по българските земи се заселва и градско мюсюлманско население, то е малобройно. Турците, които идват по българските земи, са основно сунити-мюсюлмани и по принцип запазват своя език и традиции2.

Повечето исторически проучвания за живота на мюсюлманите в България се занимават с разпространението на исляма по време на Отоманската империя. Наистина, отоманската имперска администрация има трансетническа концепция, която оказва голямо влияние върху социалния, политическия и икономическия живот в тази част на Европа. Животът на всички религиозни и етнически групи бил организиран в милета, който давал културна автономност на християнските религиозни общества. Всички те – мюсюлмани и християни – били подчинени на султана. Султанът бил владетел с абсолютна власт – политическа и религиозна, едновременно и равноправно. Той имал Божието задължение да защитава и разпространява свещеното писание Коран. Политико-религиозното общество на отоманските мюсюлмани, християни и на другите общности бил халифатът, който обединявал Дърквата и държавата.

Тази форма на политическо управление слива гражданската и политическата власт и управлява живота със закона на религията. Британският социолог Ърнест Гелнър пише: “Ислямът е рамката на социалния ред. Според исляма правилата на живота съществуват като вечни, дадени от Бога и независимо от желанието на хората, което определя и правилната подредба на обществото.”3

Разпадът на Отоманската империя и на ислямския начин на политическо управление е драматичен – милетът се превръща в национална държава. Християните на Балканите напускат клетките му и създават независими държави по европейски образец през ХІХ в. Те стават управляващо мнозинство, а мюсюлманите – религиозно и етническо малцинство. Оттук нататък християнският начин на мислене започва да оказва влияние на мюсюлманите по балканските земи.

В сравнение с исляма, християнството изобщо, включително и източното православие, се знае, че е значително по-отворено към идеята за отделянето на религиозната от политическата власт. Това е характеристика на европейската държава, която я отличава от ориенталските държави в арабския ислямски свят.

В същото време българското православно християнство отразява една прилика с исляма по отношение на политическата власт – то се стреми, макар и невинаги съзнателно или систематично, да бъде в близост до политическата светска власт. Тази му специфика най-вероятно е и поради географската близост до ислямския начин на мислене, която е повлияла на живота тук, макар и не само заради това.

Също така историческите корени на българското християнство могат да бъдат смятани за фактор. Западни изследователи на Балканите приемат, че многопластовият произход на българското християнство е повлиян от разните ереси, които се скитат по тези земи през Средновековието. Според отоманския специалист и изследовател на отоманската култура в България Макиал Кил манихейски и неманихейски дуалисти от рода на павликяните са се вливали в балканското християнство. Особено влиятелно се смята движението на богомилите, които проповядват дуалистична хетеродоксална вяра, често използвана като причинно доказателство за приемането на исляма от християни4. Социолозите често говорят за християнската неконвенционалност на българското ethnie, която става извор на т.нар. етническа толерантност на българина – отвореност към междуетнически комуникации.

Турското малцинство в България също може да се опише като неконвенционално мюсюлманско общество от гледна точка на религията. По принцип то е част от голямата общност на балканските мюсюлмани и на теория изповядва исляма, както е известен в неговата класическа цялост. Но на практика учените в тази област посочват, че отклонението на българските турци от официалния ислям ги оформя като специфично и донякъде различно мюсюлманско общество.

В западната социология балканските мюсюлмани, включително и българските турци, са известни с неортодоксален, еретичен и мистичен ислям. Изследвания на ислямски секти в България показват, че тук има смесвания на елементи от християнство и ислям – в ритуалите на дервиши, бекташи, алиани5. В техния синкретизъм има следи от смесване на народно християнство и народно мюсюлманство, създаващо екзотичния балкански ислям, в който се срещат икони и баптизъм. Българските мюсюлмани практикуват исляма в средата на българските християни и други хора и развиват свой особен ислям, често описван като нестрог, немонотонен и схоластичен. Подобно на българите християни, те също развиват склонност към междуетнически контакти, макар и не неограничени.

Поради тези си особености изповеданията – християнски и мюсюлмански – могат да се нарекат “недисциплинирани”, но тези особености са и една от причините за известното като мирно и екзотично съвместно съществуване на коренно различни вери по българските земи. Тук религиозните граници по време на Отоманската империя изглежда са били колкото стриктни, толкова и пропускливи.

3.

Отношенията между религия и общество, както са сложени в историческото развитие на България, също дават основания за известни прилики между източното православие и исляма. Източното православие е основен принцип на обединение на българската нация и държава. Църковната независимост е в основата на формирането на българската независима държава през ХІХ в. Политическото значение на религията като колективно опазване, което стои над интересите на индивида, е една от най-очебийните характеристики на източноправославна България. В ислямското държавно управление също има подобно наблягане на колективното, макар че то е по-скоро следствие на религиозното, отколкото на историческото развитие.

Социалното разбиране за “промяна” на живота в българската православна традиция е, че светът е даденост, която трябва де се изживее, а не толкова да се променя. Западното клише, че на Балканите има културен ориентализъм, често означава, че тук животът е по-застинал и обърнат навътре – към непроменяемостта, която идва от Бога. Ориенталецът в този смисъл чувства отговорност по-малко, отколкото западният човек, за начина и характера на живота, който живее.

Политологическата британска традиция прави и друга връзка между религия и власт. Исторически – някога, в християнството – религията е била част от държавата. Концепцията за т.нар. цезаропапизъм е политическа система, в която главата на държавата има и църковна власт. Интересното и важното е, че цезаропапизмът се свързва не само, но главно с византийското християнство6. И въпреки че в нито една от източноправославните държави няма точно изпълнение на този модел на политическа и религиозна власт, Църквата почти винаги стои близо до държавата. Българската нация би било много трудно да се разглежда като нещо отделно от Българската църква и религиозна принадлежност. Подобно, но не по същия начин, в ислямската държава религиозната и политическата власт се припокриват. Ислямската философия дава възможност, и то много по-голяма, националност и религиозност да съвпадат “така че трудно може да се каже кое е по-важно”7.

Подобията обаче, както и различията в отношението на исляма, християнството и в частност източното православие към политическата власт биха могли да са предмет на проучване, в което да разговарят теологични, социологични и политически възгледи. В българския комунизъм няма място за такава интелектуална дейност. Марксизмът, който задължително стои в основите на партийния интелект, не се занимава с религия и политика. В българската партийна традиция има марксическо тълкуване на религията, което се води от атеизъм и я отрича, вместо да се опита да я разбере. Вярно е, че през 80-те години на ХХ в. се засилва или по-скоро се разрешава интерес към “еретичното” в българското християнство и става особено модерно да се говори за богомилството. Но това отново е продиктувано от идеологическото желание българите да се опишат като не толкова религиозни християни.

В същото време подобията между ислям и християнство – хипотетични и реални – са общи, неразчленени и имат граница. Те не успяват да станат практически фактор в междуетническите отношения по българските земи. За българите, гърците, сърбите, македонците мюсюлманските малцинства се асоциират главно с чуждия и нашественически Арабски изток, който колонизира Балканите и ислямизира християни. Най-силният исторически спомен е за насилствено и нежелано приемане на исляма. Комунистическите историци политизират този спомен и го извращават в аргумент от теорията за българската етническа нация, в която турците са бивши българи християни, приели исляма8.



4.

Българската независимост, постигната през 1878 г., е най-голямата политическа промяна в живота на българите. България със своето дълго отоманско минало се обръща към Европа. Българите създават национални държавни институции. Започва модернизация на цялото общество. Много социални традиции и разбирания се променят. Българите стават легитимно притежатели на военна сила, забранена за тях по време на османското управление.

Въпросът за турското население не е от първостепенна важност за новата държава, която изживява победи и разочарования. Разделянето на страната след Берлинския конгрес през 1878 г., Балканските войни и Първата световна война поставят Македонския въпрос на първо място в политическия живот. Към правата на турското малцинство се правят известни политически жестове. Берлинският договор дава свобода на вероизповеданията, а Турско-българската конвенция от 1909 г. и Търновската конституция дават гаранции за правата на мюсюлманите. По това време турците не се организират в търсене на права. Въпреки че повечето от тях не желаят да изпращат децата си в български училища, те не оказват натиск върху българската държава да субсидира тяхното образование. Като цяло българските турци се оттеглят максимално от обществения живот.

В годините между двете световни войни те живеят необезпокоявани от българската политика и не проявяват интерес за приобщаване към България. Най-важното, което българската държава прави през този период във връзка с турското присъствие, е промяната на имената на селищата. През 1934 г. правителството на Дамян Велчев и Кимон Георгиев провежда административни реформи и заменя 2/3 от турските наименования на села с български. Публични несъгласия срещу това няма – промяната на имена на селища не е същото, като промяната на имена на хора.



5.

Турците контактуват с българската власт, главно когато искат да получат правото да имигрират в Турция. Периодите на имиграция са четири. Първият е по време и непосредствено след Освобождението, през 1877–1878 г., и съпровожда естественото оттегляне на отоманските власти. Вторият е по-дълъг – от средата на 80-те години на ХІХ в. до 1944 г. Тогава постепенно става ясно – и на българи, и на турци, – че турците няма да могат да участват в българския живот и легалната имиграция е държавна политика. Третият е периодът на комунизма и се състои в няколко официални споразумения с Турция. Между 1949 и 1951 г. турците напускат масово България. През 1968 г. България договаря ново имиграционно споразумение с Турция, което дава правото на роднините на вече напуснали страната турци да се присъединят към тях. Това споразумение изтича през 1978 г. и е последното, което комунистическите власти договарят. И накрая, през 1989 г. българските комунисти насилствено изселват масово турците, в резултат на което полулегалната имиграция продължава и до днес.

Турция – като “родина” – определя отношението си към българските турци и към тези имиграционни вълни от гледна точка на националната турска държава, формирана до голяма степен от революцията на Кемал Ататюрк, започнала през 1922 г., която се стреми да изгради модерна турска национална държава. Така наречените външни турци, включително и българските турци, получават все по-малко внимание, въпреки че Турция не престава напълно да се интересува от тях. Но нейните държавни интереси определят отношението към тях, а не техните нужди.

Българските турци, които остават в България, не изживяват турския национализъм и не участват в изграждането на новата светска турска нация, но все пак продължават да имигрират. Английският специалист по българска история Ричард Крамптън смята, че “Кемалистката революция показва как Турция също изживява модернизация и секуларизация, която в началните години след Освобождението отблъсква българските турци... Въпреки всичко това не ги спира да заминат в търсенето на нов живот в съседната национална държава (Турция).”9

И докато България преди комунизма окуражава турците да заминат за Турция, защото политическото управление тогава вижда регулираната имиграция като най-добър вариант за тяхното и българското бъдеще, България след комунизма се опитва и да ги интегрира или асимилира насилствено в българската нация.

След края на Втората световна война Турция се оказва в сложно положение. По-голямата част от турските малцинства на Балканите и в бившия Съветски съюз живеят в комунистически режими. В Турция ги наричат “турци-пленници”. Постепенно единственият въпрос, по който Турция се намесва в техния живот, е правото на образование на турски език. Въпреки това Турция играе много важна роля в живота на турското малцинство в България. Българските турци се чувстват свързани с Турция и се смятат за част от пантюркската идея, според която всички турци, живеещи извън границите на Турция, са част от една етническа общност. Липсата на нормални двустранни отношения между комунистическа България и Турция, както и параноичното отношение на БКП към турското влияние в България са главните причини за липсата на българска експертиза за отношението на Турция към българските турци. В БКП има силно преувеличен страх от турски иредентизъм в България. Всъщност преди Възродителния процес през 1984–1985 г. турският национализъм в България е слаб и неорганизиран.



6.

Етническите турци са най-голямото малцинство в комунистическа България. Първото преброяване на населението, което отразява етническа принадлежност, се извършва през 1965 г. През 1975 г. също се провежда друго преброяване – отново включващо етническа принадлежност. Според данни, представени пред ЦК на БКП през 1989 г., в България живеят 844 000 граждани от небългарски етнически произход10. Преброяванията на турците не са проблем за БКП. (Болезнените точки са регистрирането на македонска или помашка националност.)

В първата Конституция на Народна република България от 4 декември 1947 г. пише: „Националните малцинства имат право да се обучават на своя майчин език, да развиват своя майчин език и да развиват своята национална култура.” В Софийския университет има Факултет по турски език; издават се няколко публикации на турски и турският език се изучава като извънкласен предмет.

До 1984 г. етническите турци в България са признати за “национално малцинство”. Но този статут е с известни уговорки и претърпява промени към постепенно маргинализиране. Комунистическата Конституция от 1971 г. не споменава наличието на етнически малцинства в България. В нея се говори за “граждани от небългарски произход”. През 1975 г. властите премахват графата за националност в българските паспорти (за вътрешно ползване).

През същите тези години комунистическото управление предотвратява създаването на образована турска класа. Факултетът по турска филология в Софийския университет “Климент Охридски” приема за студенти почти само турци и българи от т.нар. добър произход. Държавна сигурност контролира този факултет, като набира турски (и български) кадри, които да информират и обслужват политиката на БКП, която в крайна сметка определя интелектуалното и професионалното развитие на малката турска образована прослойка. Комунистическата държава “изкупува” турския елит, а до голяма степен и българските филолози и специалисти по турска култура.

Турското малцинство няма обособена интелигенция, а българското общество – независима експертиза за турското малцинство.

В края на 60-те години на ХХ в. комунистите сливат турските училища с българските и към 70-те години в България няма образование на турски език. Факултетът по турска филология е закрит през 1974 г. На негово място се открива Факултет по източни (арабски) езици. След това турска филология се изучава спорадично в СУ. Любопитно е да се знае, че в новия Факултет по източни култури учат предимно децата на български дипломати в арабския свят, военни и държавни администратори. От тях се очаква да сътрудничат официално или неофициално на Държавна сигурност. Това става ясно по време на “Възродителния процес”, когато българските експерти, знаещи турски език, са призовани да сътрудничат на властите.

Турците партийни членове трябва да заявяват допълнителна лоялност към българската държава, което на практика се равнява на преданост към БКП. Постоянната критика към тях е в липсата на достатъчно “социалистическо съзнание”. БКП критикува турското малцинство, че е “изостанало”, в смисъл назадничаво. Тя смята обикновения среден българин, дори и който не е член на комунистическата партия, за общо взето лоялен гражданин на социалистическа България, докато турчина – дори и когато е партиен член, – за потенциален реакционен елемент поради различната етническа принадлежност. Най-високият пост, до който турски български гражданин може да достигне в партийната йерархия, е областен партиен ръководител. Изключенията доказват правилото.

Комунистическата политика към турското малцинство се ръководи и от демографското развитие на българското население, като се смята, че то намалява. От 60-те години на ХХ в. държавата поощрява многодетните семейства с жилища и парични помощи (в същото време правото на аборт се ограничава). Официално поощрението е за всички граждани, въпреки че БКП цели да увеличи българското, а не турското (или ромското) население. Турците по традиция поддържат по-големи от българските семейства и могат да се възползват от партийната политика. Но, от друга страна, те живеят главно в провинциалните градове и селата и не могат да получат апартаменти и служба в големите градове, което е най-търсено. Въпреки това много българи смятат привилегиите за скандални, тъй като според тях турците и циганите и без това са много.

Комунистическата политика по отношение на българските турци не постига това, към което се стреми, дори има обратен ефект – довежда до засилване на турското етническо съзнание. По времето на комунизма турците консолидират свое общество с общ език, религия, родствени връзки и алиенация от българите. Те живеят в географската и културна периферия на обществото и българите приемат тяхната етническа различност като нещо естествено и неподлежащо на промяна.

През 70-те години на ХХ в. в страната почти няма информация за турската имиграция. През 1973 г. турският външен министър посещава България и обсъжда въпроса с български представители, без определен резултат. По принцип турската страна смята, че е в неин интерес българските турци да останат в България. Въпреки това нито от българска, нито от турска страна има ясна позиция. Вероятно този въпрос е оставен на течението на съдбата с надеждата, че ще се реши от само себе си.

По същото време обаче БКП решава да започне процес на етническа хомогенизация на България. Постановлението на ЦК на БКП от 17 юли 1970 г. за “патриотично образование” за всички български граждани може да се смята за началото на организираната кампания срещу турското малцинство.

Комунистическото правителство се опитва да обучи турците в “българско социалистическо гражданство”. То няма ясна идея дали това трябва да стане чрез антиислямска религиозна пропаганда, или чрез цялостно отричане на техните култура, език, навици на живот. Тъй като религията е най-яркият различителен белег на турската националност, кампанията е насочена главно срещу нея, като признак на “турски буржоазен национализъм”. Комунистите обявяват турското за антибългарско.



7.

В края на 1984 г. българските власти повеждат кампания за насилствено преименуване на българските турци. Официално БКП заявява, че те всъщност са етнически българи, които са приели насилствено исляма под натиска на отоманските власти и че сега те доброволно са решили да се “възродят” като българи.

Защо БКП решава да предприеме това грубо нарушение на човешките права точно в този момент? Както за българите, така и за турците този въпрос буди недоумение по време на кампанията и в следващите години. Външните наблюдатели също не могат да открият задоволителни причини.

Обяснението, което този анализ смята за адекватно, произтича от неясното комунистическото разбиране за българската нация и от БКП, която търси политическа легитимност във време, когато губи доверието на обществото. Никоя власт през ХХ в. не може да управлява дълго, просто и само защото управлява. Тя трябва да има причини и цел. “Възродителният процес” е опит на комунистическата власт да използва етническия национализъм, за да оправдае и засили слабите си политически позиции през 80-те години. БКП иска да стане национална партия. И вместо да се противопостави на СССР и КПСС, които диктуват интернационализма, тя прави етническо прочистване в България. Постигнатият ефект е обратен – “възродителният процес” става символ на българската комунистическа репресия и дава възможност на дисидентското движение да се фокусира чрез защита на човешките права.

“Възродителният процес” цели да заличи турското присъствие в България. БКП с помощта на българската полиция и армия налага смяна на личните имена, на имената на предшествениците, записани в регистрите, в българската история, литература, в майчиния език. Турският език е забранен за употреба на публични места и по телефона. Наложена е пълна забрана на мюсюлманските погребения и обрязвания.

БКП засилва политиката си за купуване на турския елит и най-вече на турското духовенство. Джамиите се разделят на официални (разрешени от правителството) и неофициални (неразрешени), като вторите се затварят и много от тях са разрушени. Някои са превърнати в “музеи на българските мюсюлмани”. През март 1985 г. главният мюфтия и мюфтиите на седем големи града излизат с писмо за религиозна свобода в отговор на западните средства за информация, че в България се нарушават правата на турците, и като реакция на Турското външно министерство, което съобщава за нарушенията.

Някои се надяват, че кампанията ще утихне, други се опитват да избягат или да се укрият от властите. Има и опити за индивидуални и организирани мирни протести, които българската милиция бързо успява да смаже. Освен това през 1986 г. има опити за бомбени атентати по влаковата линия в Пловдив и летищата във Варна, Сливен и Казанлък. Турското посолство в София се охранява срещу опити за искане на убежище или протести. Държавна сигурност проверява личната поща на турци.

8.

Историята на никое малцинство, както и на българската нация под комунизма не е кратък разказ. И може би никой момент не е желан от всички за публичното му четене. Въпреки многото обещания за хармонично и проспериращо съжителство на българи и турци, двадесет години след “възродителния процес” никъде няма признаци, че тези идеали се прилагат на практика. Комунистическото наследство и политиката на партията на българските турци – ДПС, са голяма част от причините това да е така. Но българи и турци имат и други проблеми. Те не познават достатъчно своите култури и житейското им съжителство е главно по пазарите. Тези две общества са свикнали да водят паралелен живот и все повече се раздалечават.

Реалистичното изучаване на историята на тяхното съжителство по времето на комунизма – време, донесло много нещастия, – би създало нова академична и турска политическа класа, която да съдейства за промяната на това нежелателно състояние. В основния политически смисъл на национална българска държава, изправена пред европейско бъдеще, турският въпрос днес е същият, както след Освобождението и след 1944 г. – може ли турците, които са и мюсюлмани, да бъдат граждани на България, която е християнска държава? Религиозните лидери би трябвало да кажат как виждат отговора на този въпрос от гледна точка на духовните ценности, а политиците – от гледна точка на политическата власт.


БЕЛЕЖКИ:


1 Ramet, P. (ed.). Religion and Nationalism in Soviet Union and Eastern European Politics. Duke University Press, Durham, NC and London, 1989.


2 Zeliazkova, A. The Spread of Islam in the Western Balkan Lands under Ottoman Rule (15th–18th centuries). Sofia, Bulgarian Academy of Sciences, 1990.


3 Gellner, E. The Muslim Society. – Cambridge Studies in Social Anthropology, vol. 32. Cambridge University Press, 1981, p. 1.


4 Kiel, M. Studies on the Ottoman Architecture of the Balkans: A Legacy in Stone. – Collected Studies Series CS326, vol.1. Balkan Countries. Ottoman Architecture, History, Variorum, 1990.


5 Norris, H.T. Islam in the Balkans: Religion and Society between Europe and the Arab World. London, Hurst & Co. 1993.


6 Мутафчиев, П. България и християнството. – В: Книга за Българите. С., Издателство на БАН, 1987, 169–189.


7 Gellner, Е. Оp.cit., p. 5.


8 Гандев, Хр. Българската народност през XV век: Демографско и етнологическо изследване.

2 изд., С., Наука и изкуство, 1989; Ангелов, Д. Образуване на българската народност. С., Наука и изкуство, 1971; Тодоров, Н. Турската колонизация и демографските промени в българските земи. – В: Етногенезисът и културното наследство на българския народ: С., Издателство на БАН, 1971, 69–74.




9 Crampton, R. J. The Turks in Bulgaria, 1878–1944. – In: Karpat, K.H. The Turks of Bulgaria: The History, Culture and Political Fate of a Minority. Istanbul, The Isis Press, 1990, 43–44.


10 Gjuzelev, B. Electoral Attitudes and Behaviour of Minority Groups in Bulgaria (January 1990–September 1992). – In: Ethnic Conflicts in Eastern Europe: Security and Human Rights Implications, Center for the Study of Democracy, Sofia, 1993.




Каталог: documents
documents -> Български футболен съюз п р а в и л н и к за статута на футболистите
documents -> Изготвяне на Технически инвестиционен проект и извършване на строително-ремонтни работи /инженеринг/ на стадион “Плевен”
documents -> П р а в и л а за организиране и провеждане на ученическите игри през учебната 2013/2014 година софия, 2013 г
documents -> К о н с п е к т по дисциплината “Обща и неорганична химия” за студентите от І–ви курс специалност “Фармация” Обща химия
documents -> Издадени решения за преценяване на необходимостта от овос в риосв гр. Шумен през 2007 г
documents -> За сведение на родителите, които ще заплащат таксите по банков път цдг” Червената шапчица”
documents -> Стъпки за проверка в регистър гаранции 2016г. Начална страница на сайта на ауер електронни услуги
documents -> Общи въпроси и отговори, свързани с държавните/минималните помощи Какво е „държавна помощ”


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница