Убийството на моцарт георги Данаилов

Никой не иска да се примири с тази диагноза. Искрено се надяваме, че ще открием несъответствието между детската глъчка и нашите нерви другаде. Търсим го упорито и навсякъде, но усилията ни са напразни. Между децата и възрастните винаги е съществувало противоречие и навярно най-сигурното средство то да се разреши е да се остави на времето. Тогава неусетно децата стават възрастни, възрастните - старци, и едните, и другите изчезват. Но огледаш ли се, светът отново се е населил с деца и възрастни, прозорците пак се затварят, драмата пак се повтаря и други се наемат да размишляват за нейните причини. Намирали се хора, които се постарали да запишат своите мисли. Така се появили книгите за възпитанието. И техният огромен брой е сериозно доказателство, че то никога не ни е задоволявало напълно.

Тогава защо още една книга за децата и възрастните? Вярно ли е, че трябва да се пише само когато имаш да кажеш нещо ново на другите? Ако това е така, в наши дни хората, които настояват да споделят открития, стават все повече и повече. Потоп от печатни слова залива земята, дъгата не се вижда на небосклона и кой знае къде всред вълните се е зареяла новата дума. Всеки иска да каже нещо, но кой ли ще го чуе? Един обикновен читател прочита няколкостотин книги през живота си, а годишно издателствата бълват хиляди нови заглавия. Книгата сякаш губи главното си предназначение да бъде прочетена и все повече удовлетворява неясната нужда да бъде написана. Книгоиздаването наподобява пиянски разговор - всички са оратори, слушатели няма.

Тогава? Тогава следва признанието, че писането на книги е сравнително безобидна, прилично платена дейност, която все още не причинява непоправими щети на обществото. То е склонно да я опрощава и да гледа на писателите като на тихи луди, които разговарят писмено сами със себе си. Хората ги държат под око, но снизходително намират, че те са безвредни. В края на краищата, да не вредиш на другите е пасивен, но все пак нравствен принцип.

Цели четиридесет години аз бях свързан с възпитанието. През първите двайсет са ме възпитавали, през вторите - аз започнах да възпитавам. Не знам дали успях навреме да се откажа от тази си мисия. Имах достатъчно подбуди да постъпя така, но главното беше опасението, че след своята четиридесетгодишнина човек обича да си внушава, че всичко, което върши, е сериозно. Нещо по-лошо, тъй като му остават все по-малко време и смелост да се промени, той започва да вярва, че това, което прави, е и правилно. Такова поведение винаги крие опасност за околните. Но моята равносметка беше ясна. За двадесет години педагогични усилия не успях никого да възпитам така, както съм се надявал - нито себе си, нито сина си, нито един мой ученик, нито един мой студент.
        Много пъти съм се питал: защо? Защо не сполучих? Сигурно не съм имал нужните способности. Този отговор е честен, но не го намирам достатъчен. Щях ли да успея, ако притежавах всички дарби и качества? Някакъв усет ми подсказва: не. Пак не.

Ето историята на тази несполука, опитът тя да бъде откровено обяснена е и целта на тази книга.

Моето лично отношение към ясновидството в тесния и полумистериозен смисъл на тази дума е сдържано и по-скоро отрицателно. Винаги, когато са противопоставяли на собственото ми неверие обезоръжаващи наглед факти, съм имал едно плахо, но според мен сериозно възражение. Досега не се е намерил нито един ясновидец, който умее да предсказва цифрите от тотализатора.

За предопределеност на бъдещето започна да се говори "научно", когато се появи учението за наследствеността. То не беше достатъчно изяснено, но точно това пък даваше възможност да се правят потрисащи предположения. "Ябълката винаги ражда ябълки" и една мъничко непредпазлива стъпка допускаше извода: "престъпникът ражда престъпници". "дъщерята на проститутката носи проституцията в природата си".

Историята на научната мисъл доказва, че едно забележително откритие винаги води до съмнителни обобщения от всякакъв характер. Така с Нютоновата гравитация се е обяснявало дори химичното сродство, така дойде ред и на "всичко е електричество" и най-накрая всичко стана "относително".

Наследствеността беше на мода и Ломброзо разгласи подозренията си за родения престъпник. Нацизмът подуши благодатната почва и раздели човеците на пълноценни и непълноценни и въпреки че чистите германци си запазиха първата група, последва трагично несъответствие между теория и реалност.

Въодушевеният произвол с учението за наследствеността доведе до толкова абсурди, че следващата грешка също трябваше да се очаква. Мнозина отрекоха същността му. Мендел, Вайсман и Морган се оказаха мракобесници и през петдесетте години у нас един студент можеше да разчита на успех на изпита си по философия, ако нарече генетиката попщина и нищо друго.

Поведе се изтощителен и вреден спор. Средата е всичко! Достатъчни са подходящи условия и картофите ще станат като пъпеши. С други думи благоденствието беше едва ли не въпрос на селекция. Лисенко побърза да изпрати на заточение закона за неонаследяването на придобитите белези и доста негови привърженици, но все пак отказваше да отговори защо след като поколения наред на определени породи кучета се режат опашките, те винаги имат нахалството да се раждат с дълги. И тъй, щом средата е всичко, тогава и възпитанието е всичко и бъдещето започваше да изглежда твърде оптимистично. Разбира се, на този самоопиващ се оптимизъм откликваше и духът на отрицанието: "Усилията ни са напразни! Всуе се ние мориме!" Всичко е кодирано у човека: характер, способности. пороци, дори болести. Главната орисница е тази, която прочита генетичния код над люлката на новороденото. "Което нарече, то и ще биде."

За щастие и това не излезе вярно. Оказа се. че ако се намерят овчари, които да оставят новородения Алберт Айнщайн в леговището на вълчица и, тя прояви благосклонност към бебето и се наеме да го "възпитава", седем години по-късно никой професор по физика не би се решил да му стане учител. Намереният всред лесовете ученик ще ръмжи, ще пълзи и ако му покажат написано на лист хартия Е=м.с², вълчето Алберт най-вероятно ще захапе листа, ще го разръфа и изплюе, защото няма да му бъде вкусен.

Примерът с банален, но затова пък неоспорим.

Днес всичките тези кавги позатихнаха. Кесаревото - кесарю, божието - богу. Наследственост и околна среда са признати за съучастници в развитието на човешката личност. Спорно е само надмощието и взаимното им влияние, а тайната е как те могат да станат съдружници в името на доброто.

А бебето? То с безпомощно, то плаче, смее се, иска да яде. подмокря се, спи, то е очарователно и мило, смешно или тъжно, но аз не разбирам какво значи зло бебе. Не ми е ясно и кое бебе е добро.

"Имаше едно време едно много лошо бебе"... Никоя приказка не започва така, никоя легенда. Дори тази за Антихриста, който по условие би трябвало да бъде зло бебе, споменава само, че младенецът се е родил с два зъба в устата. Никакви други зловещи характеристики.

И ако се иска да споделя собственото си мнение, смятам, че децата не се "раждат добри", нито пък зли, но съм уверен, че те се раждат с предразположението да станат добри хора, че с много малко, и то болестни изключения, всички деца могат да станат добри хора. За осъществяването на тази възможност, както и за нейното проваляне, е отговорно възпитанието във възможния най-широк смисъл на думата. С други думи, аз вярвам в началата на педагогическия оптимизъм, и то не защото е по-благоразумно да изповядваш разпространена вяра. Не. Еретикът има едно безспорно предимство - не рискува да го обвинят в скучен традиционализъм. Аз обаче поемам този риск, защото все повече и повече се убеждавам, че принципът на оптимизма във възпитанието има свое дълбоко и първично съответствие в природата на човека.

Ние живеем в нов ред и той единствен от всички съществували на земята е успял да създаде представа какви трябва да бъдат личностите, които го отстояват и развиват. Възпитанието може да бъде съзвучно с целите на обществото само при една всеобща и справедлива обществена уредба. Задачите, които поставя комунистическото възпитание, са ясни, но според мен най-важният въпрос в нашето съвременно духовно развитие е дали средствата, които използуваме, отговарят на принципите Защото без съответствие на средствата не мога да си представя осъществени принципите. Не мога да си представя осъществен социализъм без дълбоко социални личности, притежаващи естествена потреба да живеят в съгласие с новата нравственост, без щастливи и задоволени хора, подтиснали и надделели естествения егоизъм... готови да бъдат равноправни членове на едно общество, което ненавижда насилието, националистичните, расистките и груповите предразсъдъци, мъже и жени, освободени от десетки невротизиращи комплекси. Не мога да си представя този социализъм без онова възпитание, което ревниво служи на неговите идеали, не мога да повярвам, че то може да доведе до резултати, ако се намира в ръцете на формално изповядващи идеята възпитатели и ръководители.

Някога Макаренко изливаше благородния си гняв срещу всички усилия, лишени от ясна, точна и предварително насочена цел на възпитанието: "Колкото и да е странно. в педагогическата теория целта на възпитанието се превърна в почти забравена категория." За да се обоснове, той посочваше следното определение: "Да се възпитават децата, това означава да се развиват техните положителни качества - честност, правдивост, добросъвестност, дисциплинираност, любов към учението, социалистическо отношение към труда, съветски патриотизъм и прочие..."

Нямам амбицията да кажа нови и неподозирани неща. Моята цел е да посоча обстоятелства и явления, които пречат на децата ни да стават по-добри и по-социални от нас самите. Моята цел е предизвикателство към размишления и за да я постигна, не ми се ще да бъда умерен в оценките си. Сигурно ще преувеличавам, сигурно ще бъда краен. Статистическата обективност ми е скучна. Тя не отговаря на нашите вълнения. Защото аз не знам по-загадъчно, по-емоционално, по-трагично явление от това, как детството, богато на възможности, на чувствителност към красотата, на възприемчивост за доброто, детството, пълно с трогателна невинност, се превръща в скучна, еднообразна, изсушена и пресметлива зрелост. Убийството на Моцарт във всеки един от нас, за което говореше Сент Егзюпери, продължава да се извършва. Да не си затваряме очите, да не се опитваме да го отричаме. Каква полза да демагогствуваме пред самите себе си?

        Някога в медицината бе безусловно прието лекарят да не споделя с болния сериозността на заболяването. Той имаше основания да постъпва така, вярваше се, че истината няма да помогне за лечението, тя само ще потресе и накърни и без това отслабналата духовна съпротива на страдащия. Днес в някои страни мислят другояче. По-добре болният да знае всичко. Въпросът е сложен и спорен, но в обществото, където всички сме болни и всички лекари, лъжата едва ли има терапевтично значение. Наистина някои социолози намират, че не е оправдано да се дава гласност на всяка статистика, и съображенията им наподобяват тези на лекаря, който премълчава истинското страдание. Но лекарят поне сам се заема с лечението ако постигне успех, няма особено значение какво е преболедувал пациентът. Лошото е, че статистиката никого не лекува, а да премълчаваш нейните изводи понякога е страшно.

Преди десетина години един представител на правно учреждение официално сподели пред група журналисти, че според проучванията между децата, извършили престъпления, броят на тези, които произхождат от семейства на разведени родители, е по-малък от тия, които живеят всред "добри" семейства. Юристът се съгласи да публикуваме това заключение, но по-късно, когато му дадохме да прочете материала, той задраска всички конкретни данни и настоя да отпечатаме само общите му фрази.

Не ми се вярва, че подобен страх има нещо общо с усилията ни и надеждите животът на нашите деца да става по-добър, мисля. че и той е резултат на лошо възпитание. Защото да се опасяваш, че народът ни е на някакво инфантилно равнище, което налага да му се спестяват истини, означава не само да се приобщаваш към онези, които с наслада говорят горчиви думи за националното ни самочувствие, но и да съдействуваш за неговото подтискане.

Престъпността у нашите непълнолетни нараства.

Самоубийствата всред младите хора се увеличават.

Наркоманията, която доскоро беше екзотична рядкост, започва да се среща заплашително често. Който не вярва, би трябвало да отговори защо давиловите капки и седалгинът се продават вече само по лекарско предписание. Сам аз познавах трима души, които завършиха живота си заради наркотиците.

Младите до осемнадесетгодишна възраст започват да пият все повече алкохол. Едва ли има рожден ден или празник на ученици от средния курс, където виното и концентратите са необичайни.

Сексуалните престъпления все по-често занимават нашите съдилища.

Броят на разводите всред най-младите семейства се увеличава.

Престъпленията срещу обществената собственост се множат, а това значи, че социалното чувство се развива слабо.

Възражението, че тези явления са спътници на цивилизацията и урбанизацията, че има държави, където статистиките са далече по-ужасяващи, не може да ни утешава. Социализмът се появи като отрицание на обществения строй, който по своята същност предопределяше тези обществени язви. И ако едни и същи тенденции се проявяват в два различни свята, трябва да се търси кое общо не е отстранено, кои болести на личността се срещат повсеместно и защо се разпространяват там, където общественият климат е друг. Вирусът може би е един и същ, но съпротивителните сили са различни. Трябва да имунизираме нашите деца срещу него.

А направихме ли достатъчно те да станат по-добри от нас? Да или не? Сигурен съм, че честно сме им мислили доброто, но не бяха ли повече добрите ни намерения? И защо, когато слушам разговори между хора от нашето поколение, отново прозвучава старият напев: "Ние бяхме други." Разбира се, под "други" тактично се крие "по-добри". Наистина, като си помислиш, че от един курс студенти, който не броеше повече от стотина души, най-малко десет станаха професори, още толкова старши научни сътрудници, а почти всички останали достигнаха възможно високи места в попрището, може и да се усъмниш в способностите на поколението, което създадохме. Само че по наше време българската наука започна да се развива бурно и ние получихме места, които бяха свободни. Днес все още заемаме тези места, така че няма защо да се чудим, че възможностите на децата ни са по-ограничени.

Да, но ние бяхме по-големи ентусиасти!

Вярно е. Бяхме. Най-напред защото имахме по-ясни перспективи. Тогава науката все още не беше професия в текущия смисъл на думата и примерът на нейните титани от началото на века изглеждаше достъпно привлекателен, дори достижим, макар и в по-скромни мащаби. А какво стана след едно десетилетие? За тринадесет години асистентска работа аз не си спомням при мен да се е появил студент и да е поискал консултация по въпрос, който не е включен в изпитния конспект. Дух на практицизъм обзема новите студенти. Някога да получиш тройка по един от основните предмети, беше равносилно на катастрофа, днес в повечето случаи е цел.

- Три достатъчно ли е? - често съм задавал този въпрос и винаги е бил посрещан с благодарна усмивка.

Щом дипломата е осигурена, следва драмата на разпределението, която е описана и в литературата. Знае се, че всеки, които избере по свое желание провинцията пред столицата, вече по условие е положителен герой.

Как стана така, че цял ред дейности, които някога са се смятали не само за достойни, но са предизвиквали преклонение и дори са възпявани от поетите, днес загубиха своята привлекателност? Зидарство, дърводелство, ковачество? Да проведем колкото искаме анкети в колкото искаме училища никой не ги желае. Съкровената мисъл на Сали Яшар да направи себап със своите каруци, така че всички да знаят кога и кой гурбетчия се завръща в родния кът, днес е претърпяла странно превъплъщение. Всеобщо е заблуждението, че трудът на чиновника е по-високопоставен от труда на ковача. То е очевидно и въпреки това счетоводителят продължава да се смята по-издигната личност от зидаря. Даже неоспоримата истина, че творческото преживяване присъствува по-силно в множество занаяти, отколкото в гордата социална категория служащ, е безсилна да убеди загрижения родител да насочи сина си към нещо подобно.

Спрете пред някоя малка ковачница - в провинциалните градове все още има такива, - погледнете през прозореца как нажеженото желязо се подчинява на волята на човека и си спомнете работата на икономиста със сметачната машина. Парадоксът е поразителен. Но какво от това?

Никога родителската активност не е достигала такъв връх, както в наши дни. Аз не си спомням баща ми да е посетил повече от една родителска среща, да е стоял над главата ми, когато съм учил уроците, не помня някоя слаба бележка да е предизвикала семейна драма от античен характер. Никога - толкова много амбиции, толкова много частни уроци, толкова школи и школички, курсове и курсчета. Никога семейството не е харчило толкова допълнителни средства за образованието на децата. Всичко в името на тяхното бъдеще, в името на тяхното добро. И тези усилия щяха да бъдат оправдани и благородни, ако не се свеждаха до масово невротизиране и на деца, и на възрастни, ако не преследваха неясни, объркани цели, ако добрите намерения не се израждаха в користен практицизъм. Образователният процес стана невротичен, амбициозен заради самата амбиция, родители и деца участвуват в него почти истерично, със сълзи, с безсънни нощи, с дни без игра и радост, с погазване на нравствени принципи.

Преди няколко години един преподавател в софийско висше учебно заведение беше разобличен в получаване на многобройни подкупи срешу услугата да помогне на кандидат-студентите да попаднат в алма матер. Той искал големи суми от родителите и обещавал да направи каквото трябва. В случай че не успее - връщал парите. Изискано и лоялно! Преподавателят проверявал дали кандидатът има достатъчно висока диплома, след това прибирал парите и ги подреждал грижливо в пликове с имената на домогващите се. Минавал изпитът. Естествено някои от неговите "протежета" се класирали, други не. С това се изчерпвали и всичките му усилия. На класираните задържал подкупа, на пропадналите връщал. Винаги един задоволителен процент успявал да влезе в института и това осигурявало добър приход на находчивия педагог. Така - години! Най-накрая, разбира се, случило се недоразумение, но то не е важно. Щом желанието да направиш детето си щастливо изисква да извършиш престъпление, винаги ще се намери и такъв, който престъпно да се възползува от него. Преподавателят от института поне е проявил находчивост, родителите - обикновена и трагична безнравственост, но двойно измамени са техните деца. Те са получили място във висшето учебно заведение благодарение на собствените си усилия, но са останали завинаги убедени, че го заемат нечестно.

Не мога да забравя колко изумен беше мой колега, когато при него се появи свещеник, не някой друг, а свещеник, извади хиляда лева, постави ги на масата му и каза:

- Дъщеря ми трябва да влезе в университета. Знам, че ти няма да вземеш стотинка, но сигурно ще трябва да ги дадеш другиму.

За разлика от него аз не се изумявам. И не казвам: Как е възможно такова нещо! Не искам читателят да си представя, че авторът на тези редове е морализаторски настроено човече, което се гневи, загдето не се спазват божиите заповеди, и заканително заплашва с пръст. Утре моят син ще кандидатствува и аз не мога да се закълна, че ако ректорът на онова висше учебно заведение, което той избере, се окаже познат, няма да се явя пред него с наведени очи и да река: "Виж какво може да се направи!" Нали помня как мой колега от института дойде у дома и посърнал каза: "Ти имаш един студент"... име, презиме... "Имам" - отговорих му аз. "Не си му дал подпис." "Не съм"... "Много ти се моля, направи нещо." Въпросният студент изобщо не беше идвал на упражнение и аз му казах това. "Зная - отговори колегата, - но ти пък не знаеш кой е баща му."

Държах на колегата си, той беше чудесен човек и отличен преподавател, а сега стоеше пред мен с наведена глава, угрижен, натъжен, просто смазан. "Кой е баща му? Някой шеф?"

Моят човек не издържа и възкликна чистосърдечно: "Никакъв шеф. Баща му е нашият месарин."

Иска ми се да мисля, че хората, които са постигнали нещо, използувайки механизма на връзките, не са щастливи, защото не са изпитали удовлетворението от преодоляването на духовни и интелектуални препятствия, но се страхувам, че това е прекалено наивно. Защото търсенето на връзки се превръща в начин на мислене и само по себе си вече е интелектуална дейност.

Един електротехник трябваше да измине двадесет километра, за да включи тока към възстановена стара къща в изоставено село. Той се съгласи да тръгне със следната уговорка: "Не отивам заради парите, които ще ми дадат. Аз пари си имам. Виж, къщата ми е с девет стаи. Но онзи откачен, дето си е купил тази съборетина, бил журналист, а жена му лекарка. Може да ми се наложи да ида в София, тогава ще ги потърся, а ако някога имам нужда от лечение, жена му сигурно познава някой професор!"

Необорима логика, която не може да търпи укор. Единственото, което бе в разрив с естествените отношения, е, че този техник беше длъжен да дойде в селото по силата на служебните си задължения. Те обаче изобщо не влизаха в съображенията му. Длъжен - длъжен, но пътят е лош, а джипката е развалена, после той е сам на целия район и иди го чакай, ако вярваш в чудеса. Всичко зависи от неговата добра воля, а тя можеше да се прояви само срещу определен вид изгода.