Учителят говори

УЧИТЕЛЯТ ГОВОРИ

Тек­с­тът на но­во­то из­да­ние на "Учи­те­лят го­во­ри" е въз­п­ро­и­з­ве­ден по пър­во­то из­да­ние от 1939 г., ка­то е при­ве­ден в съ­о­т­вет­с­т­вие със съв­ре­мен­ни­те пра­во­го­вор­ни и пра­во­пис­ни изис­к­ва­ния на бъл­гар­с­кия кни­жо­вен език.

Пред­го­вор

Жи­вот

Ду­ша

Лю­бов

Прав­да

Чо­век

Доб­ро

Свет­ли­на

Яд­ка на Бо­жес­т­ве­но­то уче­ние

Жи­ва­та При­ро­да

Ве­ли­ко­то Все­мир­но брат­с­т­во

Четирите неща

Учител

Ученик

Тяло на Любовта

Христос

Послесловие

ЖИВОТ

Из­вор на жи­во­та е Лю­бов­та. Лю­бов­та но­си пъл­ния жи­вот.

Жи­во­тът ста­ва ре­а­лен, ко­га­то чо­век поз­нае Лю­бов­та. Ако чо­век не раз­бе­ре Лю­бов­та, не мо­же да раз­бе­ре и жи­во­та. Ако не раз­бе­ре жи­во­та, не мо­же да раз­бе­ре и вре­ме­то, в ко­е­то той про­ти­ча ка­то неп­ре­ри­вен про­цес. Ако не раз­бе­ре вре­ме­то, той ще из­гу­би му­зи­кал­ния ри­тъм на жи­во­та и ще из­пад­не в ред дис­хар­мо­нич­ни със­то­я­ния, ко­и­то ще го нап­ра­вят не­щас­тен.

Най-ве­ли­ко­то не­що из­вън Лю­бов­та е жи­во­тът. Жи­во­тът е плод на Лю­бов­та. Но Лю­бов­та и жи­во­тът не са ед­но и съ­що не­що. В жи­во­та пос­то­ян­но се из­вър­ш­ват два про­це­са: еди­ни­ят про­цес е про­цес на съг­раж­да­не, а дру­ги­ят - про­цес на ру­ше­не. В Лю­бов­та те­зи два про­це­са не съ­щес­т­ву­ват. Тя е не­що чис­то и един­но. В жи­во­та оба­че има ди­фе­рен­ци­ра­не.

Жи­во­тът без Лю­бов ня­ма ни­ка­къв сми­съл. Та­къв жи­вот е вър­во­ли­ца от стра­да­ния, от па­да­ния и ста­ва­ния. Жи­во­тът не мо­же да се про­я­ви без обич. Жи­вот без обич ня­ма. Пър­ви­ят път, по кой­то жи­во­тът тръг­ва, е обич­та. За да по­ка­жеш, че жи­ве­еш, тряб­ва да оби­чаш. Сми­съ­лът на жи­во­та е в то­ва - да оби­чаш и да те оби­чат.

Жи­во­тът пре­дс­та­влява уси­лие на Ду­ха да се про­я­ви във вън­ш­ния свят, към пе­ри­фе­ри­я­та. Ко­га­то Ду­хът се про­я­ви на пе­ри­фе­ри­я­та и за­поч­не Сво­я­та ра­бо­та, каз­ва­ме, че жи­во­тът се из­ра­зя­ва в сво­е­то еле­мен­тар­но със­то­я­ние ка­то вре­ме­нен жи­вот. Вре­мен­ни­ят жи­вот оба­че е са­мо сян­ка на Жи­во­та или най-мал­ка­та про­е­к­ция на Це­ло­куп­ния Жи­вот. Веч­ни­ят Жи­вот съ­дър­жа без­к­рай­ни въз­мож­нос­ти. Той но­си всич­ки ус­ло­вия за ра­зум­но рас­те­не. А под Це­ло­ку­пен Жи­вот се раз­би­ра - об­ща­та Ми­ро­ва Ду­ша, ко­я­то се про­я­вя­ва в ця­ла­та Жи­ва При­ро­да. На­ши­те ду­ши са час­ти или удо­ве на та­зи Ве­ли­ка Ду­ша.

За да се про­я­ви ве­ли­ки­ят прин­цип на жи­во­та, той тряб­ва да при­е­ме как­ва­то и да е фор­ма, съ­о­т­вет­на на не­го­вия стре­меж и дви­же­ние. Стре­ме­жът, то­ва е ра­зум­ния вът­ре­шен под­тик, а дви­же­ни­е­то е фи­зи­чес­кия му из­раз. Жи­во­тът оба­че не се про­я­вя­ва са­мо в ед­на фор­ма - той се про­я­вя­ва в без­к­рай­но мно­го фор­ми. Ко­га­то по­ве­че фор­ми се съ­че­та­ят и об­ра­зу­ват ед­на по-го­ля­ма фор­ма, каз­ва­ме, че жи­во­тът е ра­зум­но ор­га­ни­зи­ран. То­га­ва всич­ки фор­ми имат стре­меж да да­дат из­раз на та­зи по-ви­со­ка фор­ма.

Жи­во­тът ни­ко­га не се пре­къс­ва, той веч­но про­дъл­жа­ва. Вън­ш­ни­те фор­ми се раз­ру­ша­ват, ала жи­во­тът веч­но про­дъл­жа­ва. Ни­що не е в със­то­я­ние да го раз­ру­ши - жи­во­тът е по-си­лен от смърт­та. Той е сво­бо­ден, не­у­ло­вим, неп­ре­ри­вен. Той не спи­ра. Той неп­ре­рив­но се вли­ва вът­ре и из­ти­ча на­вън. За­що­то, ако жи­во­тът не се вли­ва вът­ре и не из­ти­ча на­вън, чо­век не мо­же да се свър­же с окол­на­та сре­да.

Жи­во­тът, кой­то е в нас, е съ­вър­шен. Удо­вол­с­т­ви­я­та, страс­ти­те, неп­ра­вил­ни­те мис­ли и чув­с­т­ва ог­ра­ни­ча­ват ес­тес­т­ве­ни­те про­я­ви на жи­во­та.

Жи­во­тът мо­же да бъ­де са­мо до­бър. Лош жи­вот ня­ма. И ко­га­то се каз­ва, че жи­во­тът тряб­ва да се по­доб­ри, то­ва е пог­реш­на идея. Сам по се­бе си жи­во­тът не е ни­то до­бър, ни­то лош. В жи­во­та мо­же да има при­ме­си, но той ни­то се по­доб­ря­ва, ни­то се вло­ша­ва. Жи­во­тът из­ли­за от Бо­га и се въз­в­ръ­ща към Не­го. За­то­ва той по съ­щи­на е аб­со­лют­но чист. Из­ме­не­ни­я­та оба­че, ко­и­то се вна­сят в жи­во­та, те имен­но до­кар­ват ло­ши­те пос­ле­ди­ци. И то­га­ва се го­во­ри за свет­с­ки жи­вот, за ду­хо­вен жи­вот, за вре­ме­нен и ве­чен жи­вот. Ала жи­во­тът сам по се­бе си не е ни свет­с­ки, ни ду­хо­вен. Ко­га­то жи­во­тин­с­ко­то жи­вее в чо­ве­ка, жи­во­тът ста­ва свет­с­ки, а ко­га­то ра­зум­но­то жи­вее в не­го, той ста­ва ду­хо­вен. За­що­то жи­во­тът на чо­ве­ка се раз­ли­ча­ва от жи­во­та на ос­та­на­ли­те съ­щес­т­ва по сво­я­та ра­зум­ност. Ду­ма­та "жи­вот" всъщ­ност под­раз­би­ра ра­зум­ност. Къ­де­то ня­ма ра­зум­ност, ня­ма и жи­вот. Къ­де­то има ра­зум­ност, да­же и най-сла­бо про­я­ве­на, там има и жи­вот.

Ра­зум­ни­ят жи­вот е жи­вот на без­с­мър­тие, жи­вот без стра­да­ния и мъ­че­ния. То­зи имен­но жи­вот е дял на чо­веш­ка­та ду­ша. В не­го всич­ко се про­я­вя­ва на сво­е­то вре­ме. В то­зи жи­вот ня­ма сму­ще­ния, а пос­то­ян­на ра­бо­та.
Жи­во­тът сам по се­бе си е един. Фи­зи­чес­ки­ят жи­вот, ду­хов­ни­ят жи­вот и Бо­жес­т­ве­ни­ят жи­вот са три ве­ли­ки про­я­ви на Це­ло­куп­ния, един­ния Жи­вот. Те се раз­ли­ча­ват по сво­и­те на­ча­ла, по сво­и­те обек­ти и по сво­и­те це­ли. Фи­зи­чес­ки­ят жи­вот пос­то­ян­но се из­ме­ня и про­ме­ня. Той е жи­вот на по­вър­х­ност­та на во­да­та, на мор­с­ки­те въл­ни. Ду­хов­ни­ят жи­вот се про­ме­ня, без да се из­ме­ня. Той е жи­вот на мор­с­ки­те глъ­би­ни, на вът­реш­ност­та на мо­ре­то. А Бо­жес­т­ве­ни­ят жи­вот ни­то се из­ме­ня, ни­то се про­ме­ня. Всич­ки те­зи про­я­ви на жи­во­та са тяс­но свър­за­ни. Те са час­ти на ед­но ця­ло - на Це­ло­куп­ния без­г­ра­ни­чен Жи­вот.

За да раз­бе­ре чо­век жи­во­та и да бъ­де по­ле­зен на се­бе си и на дру­ги­те, тряб­ва да за­поч­не от фи­зи­чес­кия жи­вот и пос­те­пен­но да оти­ва към ду­хов­ния и Бо­жес­т­ве­ния жи­вот. Кой­то не оби­ча фи­зи­чес­кия жи­вот, не мо­же да има ни­как­во от­но­ше­ние към свет­ли­на­та. За­що­то във фи­зи­чес­кия свят е скла­ди­ра­на енер­ги­я­та на свет­ли­на­та - в рас­те­ни­я­та, в пло­до­ве­те. И хи­ги­е­на­та на фи­зи­чес­кия жи­вот за­поч­ва с пра­вил­но из­пол­з­ва­не на свет­ли­на­та, скла­ди­ра­на в рас­те­ни­я­та и пло­до­ве­те. С дру­ги ду­ми, тя за­поч­ва с пра­вил­но­то яде­не. А яде­не­то е пред­го­вор на фи­зи­чес­кия жи­вот. Тъй как­то пред­го­вор на ду­хов­ния жи­вот е му­зи­ка­та, а пред­го­вор на Бо­жес­т­ве­ния жи­вот е мо­лит­ва­та.

За­що­то и жи­во­тът си има сво­е­то за­зо­ря­ва­не, своя из­г­рев и сво­е­то плад­не. За­зо­ря­ва­не на жи­во­та, то­ва е Лю­бов­та. Из­г­рев на жи­во­та, то­ва е Мъд­рост­та. Плад­не на жи­во­та, то­ва е Ис­ти­на­та.

За­зо­ри се в жи­во­та! На­пъ­пи! Ста­ни, из­п­ра­ви се на но­зе­те си и по­чув­с­т­вай, че си свър­зан с всич­ки съ­щес­т­ва на Зе­мя­та и Не­бе­то.

Из­г­рей в жи­во­та! Раз­цъф­ти се и вър­жи плод! Дос­тиг­ни не­го­во­то плад­не! Уз­рей! И ко­га­то се из­диг­неш до плад­не­то на жи­во­та, ти ще опи­таш ве­ли­кия му сми­съл, бла­гия му плод.