Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“ Шумен, 2017 Научен редактор



страница1/3
Дата26.08.2017
Размер0.7 Mb.
#28817
  1   2   3
Ася Атанасова

РЕВОЛЮЦИИТЕ В РУСИЯ

/учебно помагало/



Университетско издателство

Епископ Константин Преславски“



Шумен, 2017

Научен редактор: доц. д-р Стефан Минков

Рецензент: проф. д.и.н. Бисер Георгиев

Коректор: Цветана Начева

ISBN

Университетско издателство „Епископ Константин Преславски“
Шумен, 2017


СЪДЪРЖАНИЕ

ПРЕДГОВОР 4



I. Първа руска революция 1905 – 1907 година 8

1. Причини за революцията 8

2. Начало на революцията 17

3. Подем на революцията. Манифестът от 17 октомври 20

4. Революцията след 17 октомври 22

5. Въстанието в Москва 25

6. Националните революции 26

7. Първата държавна дума (април – юни 1906) 28

8. Втората държавна дума (февруари – юни 1907) 40

9. Последици от революцията 44


II. Февруарската революция от 1917 година 47

1. Причини за революцията 47

2. Начало на революцията 49

3. Априлската криза 57

4. Юлската криза 62

5. Ударът срещу болшевиките 64

6. Корниловският метеж 66

7. Пътят към Октомври 68


III. Октомврийската революция 73

1. Начало на революцията 73

2. Защо успяват болшевиките 76


Предговор
Руската история винаги е вълнувала и събуждала интерес сред нас българите. Причините са много – общите славянски корени, обединяващото двата народа православно християнство, близкият език, непрекъснатото преплитане на политическата ни история с руската, за добро или за лошо, и т.н. Малко са българите, които са безразлични към Русия. Останалите или я обичат, или я мразят. Това отношение идва от интерпретацията на нейната роля в българската история – на спасител или на поробител.

Друга причина е, че Русия като една от Великите сили, още от XVIII в. се превръща в решаващ фактор в световната история и това не се е променило и до днес. Днешните геополитически катаклизми са ярък пример за това твърдение. Нека погледнем само XX век – в известен смисъл той започва и свършва с Русия. Тук имам предвид Октомврийската революция от 1917 г., която променя вектора на развитие на света, и разпадането на СССР през 1991 г., събитие с огромна историческа, икономическа, културна натовареност.

Краят на XIX в. и началото на XX в. е един от най-интересните периоди в руската история. Изключително динамичен, нов, кървав, изграждащ и рушащ, променящ не само огромната държава, но и света. Избухват цели три революции, които са предмет на интерпретация в учебното помагало.

Революциите са безвъзвратно закъснели за Русия; това е една от причините за яркото различие на тяхната роля в историческото развитие на страната в сравнение с революциите в Западна Европа. Русия сякаш бърза, иска да навакса пропуснатото. За 12 години е свалена абсолютната монархия, обществото преминава през руско подобие на парламентарна монархия, по-късно монархията е премахната и държавата е управлявана от Временно правителство, има опит за налагане на военна диктатура, за няколко дни Русия е република, преживява преврат, гръмко наричан Велика Октомврийска революция, наложен е един от най-кървавите тоталитарни режими в света, обърнат към изтреблението на собствения си народ. Подобни катаклизми и трансформации (не всички) държавите в Западна Европа преживяват в продължение на векове.

Целта на учебното помагало е да се опита да запознае студентите с причините, довели до руските революции, техните специфики, различаващи ги от революциите в Западна Европа, как те променят Русия и какво носят след себе си. Помагалото е съобразено със спецификите на съвременното образование и потребностите на днешните студенти.

Основната му цел е да събуди у обучаемите интерес и желание към още знания, които да бъдат надградени самостоятелно от студентите. И нещо по-важно – да се запази необходимата дистанция от емоциите, с които е натоварено нашето отношение към Русия и нейната история, да се преодолеят крайните оценки, които влияят върху формирането на полярни възприятия за руската политика и обясняват наличието в българското общество на дълготрайна тенденция за разделяне в отношението към Русия – това, което сме свикнали да определяме като русофобство и русофилство. Това е поглед към руската история, който трябва да остане в миналото, но, за съжаление, много често срещан и днес. Към Русия трябва да се гледа трезво, без емоции (колкото и да е трудно това за нас) през погледа на българските интереси, както към всяка друга държава. Отношението ни към нея трябва да минава през разума, не през сърцето. За това неимоверно много ще помогне разбирането на историята ú.




След като усвоите материала в помагалото, вие:


  • ще се запознаете с трите руски революции, които избухват в началото на XX век: Първата руска революция (1905 – 1907); Февруарската революция от 1917 г. и Октомврийската революция от 1917 г.;

  • ще знаете кои са обективните (политически, икономически, социални) причини за тях, както и субективните (промяната в социално-психологическата нагласа в руското население, както и менталните изменения в обществото в годините на революции и война);

  • ще знаете кои са основните политически партии и лидери, които участват в революциите, и какви са техните основни искания;

  • ще се запознаете с измененията, които настъпват в управлението на страната, какви нови органи на власт се раждат от революциите, как функционират те; дали успяват да задоволят стремежите към промяна на цялото общество, а също така и как се променя политическото устройство на Русия след всяка една от революциите;

  • ще може да си отговорите на въпроса защо в Русия за толкова кратък период от време имаме цели три революции, дали те тласкат страната към ползотворни реформи, дали успяват да я превърнат в бързо развиваща се демократична държава, или точно обратното?


I.

Първа руска революция 1905 – 1907 година

  • Причини за революцията

Причините, довели до избухването на Първата руска революция, са много и от различен характер. Голямата империя отдавна се движи към революцията. Докато в Западна Европа от векове има парламенти, граждански права, свободна политическа преса, партии и т.н., Русия сякаш е застинала в своето развитие. Тя остава абсолютна монархия, в която липсва политически живот, огромната маса от селяни все още сляпо вярва в своя цар и напълно се уповава на него. Въпреки това в империята бавно започват да стават промени, навлиза капитализмът, както и западните политически идеи. След либералните реформи на Александър II (1855 – 1881) от 60-те години на XIX в., удачно наречени „революция отгоре“, в рамките на руския абсолютизъм проникват капиталистическите отношения, което прави политическия модел неадекватен на новите обществени потребности и предполага радикалната му промяна – отгоре, чрез реформи, или отдолу, чрез революция.

Това, че реформите на Царя Освободител (така руснаците наричат Александър II, защото през 1861 г. отменя крепостното право) са рязко прекъснати от консервативните му наследници Александър III (1881 – 1894) и Николай II (1894 – 1917), не смекчава тяхното значение. Русия бавно и много трудно започва да се променя.

Още от самото си раждане като държава (Киевска Рус) Русия има многобройни специфики на формиране и изграждане на държавните институции. Те се отразяват на цялостния ú облик, а оттам и на манталитета на народа. Едно от характерните неща е силната намеса на държавата във всяка една сфера на живот, особено в икономиката. Това поражда системата на т.н. държавен капитализъм. Западните модели по интересен начин се пречупват през руската действителност и често водят до парадокси. Например западният майорат, който, особено в Англия, води до предприемачество, до развитие на търговията, до изграждането на буржоазна психика, в Русия води до зависимост от държавата. Петър I (1689 – 1725) въвежда майората със Закона за единонаследието от 1714 г.

Руският историк Сергей Соловьов пише, че той много тежи на руснаците, при които липсват добре развита промишленост и търговия и наличие на пари. Затова законът бързо е премахнат от Анна Йоановна (1730 – 1740). Капитализмът, наложен отгоре от Петър I, също работи за държавата и за нейните нужди, руснаците го наричат „капитализм из-под палки“.

Така в началото на XIX в. Русия си остава абсолютна съсловна монархия с куп нерешени въпроси. Основната част от населението са селяни (над 90%), които не само че нямат никакви права, но дори и след падането на крепостната система на тях продължава да им липсва най-важното – земята. Запазено е помешчическото земевладение, както и селската община. В руското село липсва социално разслоение, частна собственост, индивидуализмът и предприемачеството. Положението в зараждащата се работническа класа не е по-добро. По-голямата част от работниците са бивши селяни; те все още не са се отърсили от селския си манталитет. Работниците са подложени на груба експлоатация от своите работодатели, към тях се отнасят като към крепостни. Работят по 12 – 14 часа на ден, заплатата им стига колкото да не умрат от глад, заедно с мъжете работят жени и деца (такова е положението във всички западноевропейски страни в периода на т.нар. първоначално натрупване на капитала, т.е. грубо до средата на ХІХ век). В руското село и град се трупа тиха омраза и ненавист към привилегированите съсловия с векове наред, която в един момент изригва в поредица от бунтове и революции.

Една от причините за Първата революция е и началото на политически живот в империята, макар и нелегален. Но точно тази нелегалност е предпоставка първо да се зародят радикални партии, които работят сред селяните и работниците и пропагандират методите на революционните промени, а не на реформите.

Докато в Западна Европа първо се създават либералните и консервативните партии, и едва след това социалистическите, в Русия е обратното. Партиите се създават на основата на западните идеологии, които често са усвоени повърхностно, основно се използва тяхната терминология, а в дълбочина се вижда руската им същност. Партията се изгражда върху идеология, а не върху интересите на дадено съсловие. Тези, а и още много други специфики на създаване на руската многопартийна система определят характера на руските партии, които със своята дейност стават една от причините не само за тази революция в Русия. Да не забравяме, че основните партии, които ще играят съществена роля в развитието на страната, се създават във време на революция, това няма как да не се отрази на политическите им стремежи и програми. Те са едни от най-радикалните в Европа. Често се призовава към налагане на нереализуеми държавни модели, като се изпада в крайности: или неограничено самодържавие, или даване на всевъзможни демократични свободи, които трудно биха могли да бъдат приложени в Русия на този етап на развитие на държавата и обществото.

В Русия първо се създават националните партии в нейните покрайнини, а не в центъра. Тези общности разполагат с големи диаспори, които им влияят както идейно-политически, така и икономически. През 1897 г. се създава Всеобщ еврейски работнически съюз на Литва, Полша и Русия (Бунд), в началото на 1890 г. се създава арменската партия „Дашнакцутюн“ (Съюз за действие), в Грузия през 1892 г. се създава социалдемократическата „Месаме-даси“, както и Полската социалистическа партия, и др.

Тук е мястото да отбележим, че националният проблем става изключително остър за Русия; той така и не е решен до нейното разпадане. До Александър III (1881 – 1894) в огромната империя съществува известна толерантност между различните народности, но царят „Миротворец“ я прекъсва. Ако дотогава русификацията като политика се реализира най-вече в Полша и в по-малка степен в Украйна, след 1881 г. тя става основна линия в политиката на империята. От тази политика изключително страдат евреите, за които дори се налагат квоти за прием в университетите, както и определени квартали, в които могат да живеят. Александър III е наречен „първия националист на руския престол“, той поставя началото на националния въпрос, който също става една от важните предпоставки за падането на самодържавието.

До избухването на революцията се създават още две партии, които ще изиграят съдбовна роля за руската държава. Първата от тях е Руската социалдемократическа работническа партия (РСДРП). Привържениците ú са подвластни на марксизма и залагат на работническата класа, която според тях ще е в основата на извършването на социалистическа революция. В тази партия, както и в останалите, по интересен начин се преплитат западните политически идеи с революционните традиции на освободителното движение. Водачите на РСДРП са ученици не само на Маркс и Енгелс, но и на Александър Херцен, Николай Чернишевски, Пьотр Ткачов, Пьотр Лавров, Михаил Бакунин и др. Преди създаването на организацията нейните членове участват активно в „Съюз за борба за освобождение на работническата класа“ (1895), както и в емблематичния вестник „Искра“, който се издава от 1900 г. в Лондон.

Първият опит за създаване на социалдемократическа работническа партия през 1898 г. в Минск е неуспешен. Делегатите са арестувани, не са приети програма и устав. Ситуацията е различна през 1903 г. в Лондон, където са приети програма и устав на РСДРП. Годината е знакова и с друго събитие в руската социалдемокрация – делегатите се разделят на две фракции и никога няма да се обединят отново: болшевики, начело с Владимир Улянов (Ленин), и меншевики, ръководени от Юлий Цедербаум (Мартов). Болшевиките са много по-крайни и радикални в своята политика, докато меншевиките залагат на реформите, на съюз с другите партии, те са умерените социалдемократи в Русия. И двете фракции ще имат изключителна роля в бъдещето на страната.

Другата партия, която се създава в Русия през 1902 г., преди това да бъде разрешено официално, е Партията на социалистите-революционери (есери). За разлика от РСДРП, която се опира на работниците, есерите залагат на селяните. Те са наследници на народничеството в Русия. Водач е Виктор Чернов. Паралелно с политическата организация е създадена и „Бойна организация на партията на есерите“ начело с Г. Гершуни, която стои зад редица покушения.

Либералите също създават своя организация, без обаче тя да прерасне в партия. През 1902 г. започва нелегалното издаване на списание „Освобождение“ от Пьотр Струве. На следващата година се създават две либерални организации: Съюз за освобождение и Съюз на земците-конституционалисти. Либералите настояват за даване на демократични свободи и трансформирането на Русия в конституционна монархия.

С консервативната си политика Александър III предизвиква още две събития, довели до Първата революция. Това са студентските вълнения от 1899 г. и гладът от 1891/1892 г. Гладът взима много жертви. Действително 1891 г. е много суха, преди това зимата е била студена, с малко сняг, но сред хората остава убеждението, че основна вина за глада носи безотговорната политика на правителството. То закъснява с помощта към бедстващите райони, както и със забраната за износ на жито. Търговците спокойно изпълняват всичките си задгранични договори за доставка, изнасяйки от страната тонове жито, докато хората измират. Министърът на финансите Ив. Вишнеградски прави всичко по силите си, за да забави забраната за износ. С неадекватната си политика царският режим си спечелва още повече врагове.

В края на XIX и началото на XX в. университетите се превръщат в центрове на антиправителствена политика. Дадената при Александър II автономия е отнета през 1884 г.; все по-труден става достъпът на по-бедните слоеве от населението до университетското образование. Студентските вълнения започват в Санкт Петербург през 1899 г., когато правителството забранява отбелязването на годишнината от основаването на университета. Следват сблъсъци с полицията, арести, както и забрана на всякакви обществени прояви от страна на студентите. Вместо да отстъпи и да върне някои от привилегиите на университетите, царското правителство продължава с репресиите. Подобна политика води до радикализирането на огромна част от студентите и преподавателите, което ги превръща в още едно от съсловията, застанали на страната на опозицията.

Недоволството на студентите продължава през 1901 и 1902 г.; не спира до избухване на революцията. Много изследователи са на мнение, че началото на революцията трябва да се свърже с глада и със студентските размирици, двете събития консолидират руснаците, политизират ги, радикализират ги… процеси, които не вещаят нищо добро за царизма.

Годината преди избухването на революцията е пълна с подобни събития. Убит е Вячеслав Плеве, министър на вътрешните работи. Неговият предшественик Дмитрий Сипягин също е бил убит от бойните групи на есерите.

На 6 ноември е открит I конгрес на земствата (изборни органи на местното самоуправление от 1864 г., въведени с реформите на император Александър II, земствата стават център на либералната опозиция в страната, те са основа за създаване на партията на кадетите през 1905 г.) Либералите настояват за извършването на поредица от реформи, както и за свикването на народно събрание. Същата година се провежда и „банкетната“ кампания, която обхваща над 30 града, на 14 декември (годишнина от въстанието на декабристите) се призовава да се свика Учредително събрание. Либералите дори провеждат среща с есерите в Париж (17 септември) за създаването на общ фронт против царизма.

Един от основните катализатори за Първата руска революция е загубата във войната с Япония, започнала през 1904 г. Често режимът използва военните победи за заздравяването на властта си, като се опира на патриотичните чувства, които съпътстват почти всяка война. При поражение обаче ефектът е обратен; следват реформи (подходящ пример е Кримската война, [1853 – 1856], загубите от която водят до реформите на Александър II). Но след Руско-японската война избухва революция.

До Александър III и Николай II царското правителство следва проверената многократно система на редуващите се козметични реформи и репресии. Провеждат се реформи, които са прах в очите на хората; те са спокойни и не вдигат бунтове – ако това не работи, следват репресиите, които работят безотказно. Но подобна политика има ефект до 1905 г. – след това нищо не може да спре промените в Русия, нито реформите, нито репресиите.

За разлика от Александър III, който, въпреки че е консерватор, е силен владетел, наследникът му Николай II е нерешителен и податлив на чуждо влияние, което се вижда както във външната, така и във вътрешната му политика. Огромната му грешка е, че залага изцяло на репресиите, надявайки се, че те ще имат успеха, който са имали в миналото. Реформите, които провежда последният Романов, не са му на сърце; той не иска промени, за него те биха били политически провал. Всяка нова реформа, която ограничава самодържавието, бързо е гарнирана с множество укази и допълнения и просто става неработеща.

Друга предпоставка за революцията е навлизането на капитализма. Процесът е много бавен, с редица специфики, но все пак капитализмът намира почва и в негостоприемната за него Русия. В края на XIX в. империята се намира в процес на бърза индустриализация, която води след себе си и социални промени. Буржоазията и пролетариатът вече са налице, макар и отново доста различни от западните модели. Буржоазията е слаба, аполитична, близка и вярна на царя, и остава такава доста дълго време. Тя се отнася към работниците като към крепостни селяни, липсват ú индивидуализмът и предприема­чеството на западната буржоазия.

На Запад работодателите постигат компромис с работниците, тръгвайки по пътя на реформирането на капитализма. По-голяма част от работниците на Запад са от т.нар. квалифицирани работници с професионални познания за своята дейност, което им осигурява една сравнително стабилна и добре платена работа. Този тип работници не иска революция. Има силни профсъюзи, върви се към даването на все повече икономически и политически права, към общо избирателно право (което изравнява работодател и работник в политически аспект) и др. В Русия по-голямата част от работниците са неквалифицирани, бедни, необразовани, тоест – лумпенпролетариат, изключително подвластни на крайни идеологии, на провокации, на радикализация. Буржоазията в Русия не е готова за компромис с работниците и една от основните причини за това е, че самото самодържавие не е склонно към подобен компромис.




  • Начало на революцията

На 9 януари 1905 г. се провежда масова работническа демонстрация, която се насочва към Зимния дворец. Тя е мирна, хората носят икони, чуват се възгласи „Боже, пази царя!“. Преди това участниците в нея са подготвили петиция (написана от Георги Гапон) до царя. В нея има само икономически искания: за подобряване условията на работа; въвеждане на 8 часов работен ден; по-високи заплати и т.н. Георги Гапон е интересна личност в руската история, той е свещеник, агент на царската полиция. Името му се свързва със създаването на работнически организации, които се борят за даване и спазване на работнически права. Г. Гапон е избран за наследник на Сергей Зубатов, който е полицай, внедрен сред работниците с цел създаване на техни организации (зубатовки). Така правителството иска да прекъсне пропагандата сред пролетариата, идваща от радикалните партии, да контролира събиранията им, а и да насочи борбата им единствено към икономически искания, а не за политически промени. Зубатовките са чудесен отдушник за руските работници. Г. Гапон е замесен и в опитите да се вдигне въоръжено въстание против самодържавието (Женевската междупартийна конференция от 1905 г.), както и в закупуването на оръжие за същата цел (аферата с кораба „Джон Графтън“), като и двете начинания са спонсорирани от Япония. Свещеникът е убит през 1906 г. от есерите, които го обвиняват в сътрудничество с царското правителство.

Въпреки мирния характер на шествието е дадена заповед за стрелба, убити са стотици. 9 януари остава в историята като Кървавата неделя и първи ден от революцията. Събитията в Санкт Петербург имат огромен отзвук не само в империята, но и по целия свят. Те предизвикват поредица от стачки в подкрепа на руските работници, смята се, че най-масовите са във Франция. „Кървавата неделя“ се коментира дори и в Латинска Америка.

Този ден сякаш пречупва нещо в руснаците; след него те не са вече тази аморфна маса, която се бои от своя цар и му се подчинява безропотно. От застинала, Русия става революционна. В революцията се включват всички слоеве на обществото, като всеки преследва своите цели, били те политически, икономически, национални. Най-консолидирано и организирано действат работниците, започва действителното образуване на работническата класа. Техните искания са както политически, така и икономически. За по-бързото задвижване на тези процеси несъмнено изиграва роля създаването на Съветите. Това са изборни демократични работнически организации, които се заемат с внасянето на ред в стачните действия и политическото възпитание на работниците.

Първите Съвети възникват в Урал, но те наподобяват повече на профсъюзи, докато този в Иваново-Вознесенск е нова форма на местната власт. В неговия състав преобладават текстилните работници, а водачи са представители на меншевиките, които виждат в Съветите реализиране на идеята им за работническо самоуправление. Чрез Съветите меншевиките искат да се доближат до още една тяхна мечта – да трансформират партията в легална организация. Нещо, което не се харесва на болшевиките, затова и Ленин първоначално отхвърля Съветите, виждайки в тях алтернатива на партийната организация. През 1917 г. позициите се сменят.

След масовите стачки и неспиращото недоволство сред народа, Николай II е принуден да направи първата отстъпка. Вътрешният министър Александър Булигин подготвя заповед за свикване на консултативно събрание, което да изготви законодателен проект. Тя е подписана на 18 февруари, а указът за учредяване на Държавна дума е с дата 6 август. Според него Думата няма да може да променя основните закони, тя ще има съвещателни, а не законодателни функции. Изработена е сложна избирателна система, според която без право на глас остават работниците, войниците, студентите, тоест най-радикалните слоеве от населението. Предвиден е и висок имуществен ценз, право на глас получават селяните, разбира се, не всички (правителството още вярва в тяхната безусловна подкрепа за царя). Така от 140 млн. население само 4 млн. имат право на глас, някъде около 3%. Всички тези ограничения ясно показват нежеланието на Николай II да въведе радикални реформи в страната.



Булигинската Дума не изиграва очакваната роля, каквато ú е дадена от правителството. Тя не само че не успокоява обстановката, но дори още повече я наелектризира. Подобна Дума би била на мястото си по времето на Александър II, но Русия вече не иска козметични, а реални реформи. Нещо, което Николай II не успява или не иска да разбере.

Единственият резултат от работата на Булигинската Дума е, че успява да разцепи опозиционните партии, и най-вече либералите. По-консервативните от тях са съгласни да участват в изборите, въпреки очевидните капани в тях, по-радикалните – не. За бойкот се обявяват и есерите, и болшевиките. Меншевиките, верни на разбирането си да се участва във всяка една легална инициатива, са готови за избори.




  • Подем на революцията. Манифестът от 17 октомври

Зенитът на революцията е през месец октомври, когато в стачките се включват близо 2 млн. души. Това са хора от всички съсловия, търсещи някаква промяна. Активизират се и селяните. На 24 май е формиран Общоруският селски съюз, а на 31 юли – 1 август тайно се провежда Първи общоруски селски конгрес. Селяните искат премахване на откупните плащания, повече земя, свикване на Учредително събрание. Към сътрудничество със селяните се стремят всички опозиционни партии, защото те са най-многобройното съсловие в империята. Програмата на есерите и народническата основа, върху която е изградена партията, привличат част от селското население; селяни има в редиците на болшевиките, докато меншевиките залагат много повече на работниците, те не вярват в политическия потенциал на селяните.

Още през месец септември започва голяма стачка на печатарските и на железничарските работници, политическите искания стават все повече. Месец октомври дава най-голямата победа на революцията. По предложение на Сергей Вите Николай II подписва манифеста от 17 октомври „За усъвършенстване на държавния ред“. Този документ действително променя империята; залегналите в него свободи ни дават основание да говорим за революция през 1905 г. От абсолютна монархия Русия се превръща в парламентарна. Това е кратък документ; личи си, че е писан с досада и нежелание. С идеята не да даде промени, а да спре разбунтувалия се народ.

Манифестът от 17 октомври съдържа три основни обещания:




  • Да даде на народа основните граждански свободи: неприкосновеност на личността, свобода на съвестта, на словото, на събранията и съюзите.

  • Да се проведат избори за Държавна дума, като в тях се включат и лишените до този момент от избирателни права класи; новият законодателен орган да постави началото и да изработи правила за общо избирателно право.

  • Да се установи като неизменно право, че нито един закон не може да влезе в сила без одобрението на Държавната дума, като народните избраници ще участват в контрола за законността на действията на властта.

Въпреки че дава много повече права от указите от 18 февруари и от 6 август, Манифестът от 17 октомври оставя и много нерешени въпроси. И това си проличава веднага. Всичко, което е недоизказано в него от царя, се използва, за да ограничи дадените свободи.




  • Революцията след 17 октомври

Манифестът от 17 октомври е повратна точка в Първата руска революция. След него ситуацията се променя, както в управляващото самодържавие, така и в опозиционните сили. Либералите се възползват от дадените свободи и създават свои партии. Първа се изгражда Конституционно-демократическата партия (кадети) с лидер Павел Милюков. Тя защитава интересите на градската буржоазия, на либерално настроената интелигенция. Кадетите са по-радикални, по-леви в своите виждания и по-големи критици на самодържавието, отколкото другата либерална партия – тази на октябристите.



Съюз 17 октомври (октябристи) се създава през месец ноември; в нея влиза едрата буржоазия, тя е по-умерена в своите възгледи и е склонна към съвместни действия със самодържавието за реализацията на дадените с манифеста от 17 октомври свободи. Общото за всички либерали е, че те не желаят продължаването на революцията. Положението им е доста деликатно и те се оказват между царя и народа, който не желае спиране на революцията. Социалдемократите и есерите застават начело на това недоволство.

С отдръпването на либералите революцията навлиза в нова фаза от своето развитие. Немалко изследователи виждат в последващите събития компонентите на гражданска война. Обществото в Русия се разделя на такива, които защитават стария режим, и други, които са против него. С. Вите, след като не получава подкрепа от либералите, които отказват участие в правителството, залага на репресиите. В тези му действия той е подкрепян и насърчаван от новия вътрешен министър Пьотр Дурново, както и от шефа на полицията Дмитрий Трепов.

След издаването на манифеста се създават и консервативните партии, които подкрепят режима. Най-известни сред тях са Съюз на руския народ (1905) и Съюз на Архангел Михаил (1908).

Първата от тях е покровителствана лично от императора. Привържениците на тези организации, а и всички консервативни кръгове в страната носят събирателното име черносотци (в миналото така се нарича населението, което носи тягло, плаща данъци и зъдължения; през XX в. терминът се използва за обозначаване на консервативните сили, които не искат промяна, а запазване на самодържавието). Дадените свободи, парадоксално, отключват вълна от безсмислени убийства. Хора са убивани по улиците; грабежите и страшните еврейски погроми са резултат от социалните противоречия в страната, които правителството не само че не се опитва да спре, а дори покровителства.

В селата именията на помешчиците са разграбвани и опожарявани. Селските бунтове са спрени с изпращането на редовна армия. Продължение на всички тези събития са въстанията в армията и флота. С най-голям резонанс са бунтовете в Кронщад и Севастопол. Въстанието в Севастопол се води от лейтенант Шмид, социалист, оглавил създадения Съвет на работническите депутати, към който се присъединяват много матроси и военни. Въпреки големия брой на участниците в тези бунтове и подкрепата на народа за матросите, са жестоко потушени, а Шмид е разстрелян.

Постепенно действията се изместват в Москва, където на 21 ноември започва работа Съвет на работническите депутати. Това, че Съветът се създава в условията на нов подем на стачното движение, му предава доста радикален характер. В неговото управление, за разлика от Петербург например, има повече болшевики. Расте и броят на профсъюзите, както и на създаваните бойни дружини. Болшевиките все повече насърчават работниците за въоръжена борба, идея, която Ленин развива в „Двете тактики на социалдемокрацията в социалистическата революция“ (1905).

В този етап от революцията меншевиките залитат в ляво, повлияни от работническото въодушевление, а и от страх да не загубят позициите си сред тях. Царското правителство бърза да наложи нови ограничения в дадените от него свободи, коронен номер, който е използван многократно. На 29 ноември е предоставено правото на местните власти да се борят активно със стачките в железниците и пощите. Следва царски указ от 2 декември, който налага временни правила за наказанията за участие в стачки.



  • Въстанието в Москва

Най-големият удар за левите партии е арестът на 267 депутати от Петербургския Съвет. Съдебният процес срещу тях продължава повече от месец, те са защитавани от едни от най-добрите адвокати в столицата. Повечето са осъдени на отнемане на гражданските права и безсрочно заточение в Сибир. Между тях е и Троцки, който през 1907 г. бяга извън Русия. Арестът е извършен на 3 декември, а отговорът идва от Москва. Там няма силна армия и полиция, както в столицата; левите организации са силни и решават да действат. Започва издигането на барикади по улиците, най-силната крепост на работниците е квартал „Пресня“, който е център на текстилната индустрия.

Болшевиките водят бойните организации в града, като снабдяват населението с оръжие. Меншевиките ги следват, но те са и първите, които се отказват от въоръженото въстание, виждайки, че то върви към провал. Умерените социалдемократи разбират, че московчани са изолирани, нямат подкрепа. Това не е масовата стачка от октомври месец, обхванала цялата страна. Армията запазва своята преданост към режима, което и накланя везните в негова полза. След разгрома на въстаниците царското правителство започва това, което най-много му приляга – масови репресии. Избити са повече от 15 хил. души. Самодържавието ясно показва, че дадените свободи няма да се спазват.

Въпреки неуспеха си, въстанието в Москва оставя дълбока следа в революционния път на Русия. И най-вече е добър урок. Важен резултат от въстанието в Москва е, че всяка една партия прави решителна крачка в своята идентификация, определя политическото си поведение, по-добре разграничава своите съюзници и врагове. Пропусната е изключителната възможност за съюз между самодържавието и либералите, за което изцяло е виновна монархията. Влизането на либералите в правителството в момент на пик на революцията и неясни обещания от страна на самодържавието ще е пагубно за тях. Отворена е и още една пропаст между либералите и революционните сили, едните искат реформи, другите – революция. П. Милюков констатира, че московското въстание прокарва „непроходима граница“ между двете групи.

Краят на московското въстание е край на подема на революцията; тя навлиза в нов етап от своето развитие, напълно дирижиран от монархията.



  • Националните революции

За Руската империя националният въпрос е от огромно значение. Подемът на революцията през есента на 1905 г., както и Манифестът от 17 октомври поставят началото на т. нар. национална революция. В покрайнините на Русия се раждат национално-демократични и либерални организации. Интелигенцията на Литва, Латвия, Естония, Украйна и другите национални райони издига искания за културно-национална автономия.

Още на 22 октомври в Литва буржоазията иска автономия със собствен сейм, а Николай II да бъде признат за Велик княз на Литва. Този призив не е приет от голяма част от обществото. Създават се няколко партии: Литовска демократическа партия, Литовска народно-демократическа партия и др.

Латвия също не изостава от този процес. Либералите са доволни от Манифеста от 17 октомври и се обявяват против продължаване на революцията. На другия полюс са латвийските социалдемократи, които призовават за продължаване на стачките и да не се вярва на обещанията на царя.

Представителите на Бунда и на Полската социалистическа партия също подкрепят руските революционни партии в опитите им за сваляне на самодържавието. Повечето поляци искат пълно отделяне от Русия. Белоруската социалистическа партия е за установяване на федеративна демократическа република с общ сейм.

Политическите процеси са по-сложни в Украйна. Украинската народна партия гледа на работническото движение като нещо чуждо за украинците, тя смята, че това е чисто руски процес. Национално-либералните организации издигат искания за културно-национална автономия и преподаване в училищата на украински език. Зад въвеждането на конституционно управление застава Украинската радикална партия.

В Закавказието също се провеждат масови митинги и стачки, които искат премахването на всички национални ограничения. Създават се национални културно-просветни общества като „Защитник“ в Азербайджан. Партията „Съюз“ е близка до програмата на есерите, а „Мюсюлманската конституционна партия“ – до тази на кадетите.

Скорост набират панислямистките кръгове около вестник „Живот“ и списание „Благоденствие“, които призовават за обединение на всички мюсюлмани под егидата на Турция. Всички те смятат, че за мюсюлманите е по-добър самодържавният строй в Русия, а не конституционният. Не липсва и работническа партия – „Енергия“, тя е и най-популярна.

Грузинските меншевики поддържат връзки с Азербайджан и Иран за пренасянето на революционна литература и оръжие. В Армения „Дашнакцутюн“ работи за създаването на Закавказка демократическа република в състава на Руската федерация. РСДРП е против сепаратизма, който е присъщ на арменските леви партии. Грузинското духовенство и дворяни са против тези действия, те дори създават „християнски отряди“ в помощ на полицията.

Активно в революцията се включват финландските работници, които с помощта на левите части от РСДРП организират масови протести. Финската национална партия е за компромис с царското правителство и автономия, която им е дадена на 22 октомври.





  • Първата Държавна Дума (април – юни 1906 г.)

Царският режим успява да се измъкне от трудната за него 1905 г. и въпреки че е дал парламент и граждански свободи, той не смята да отстъпва. За Николай II това е повече морално поражение, а не реално, политическо. Ако трябва да се гледа в перспектива, губещи от 1905 г. са либералите, които остават чужди на народа, както и на царския режим. Есерите, макар че са най-масовата партия, не успяват да се утвърдят като важен играч в политиката. Това важи и за следващите революции. РСДРП също е губеща от 1905 г.; след провала на московското въстание ентусиазмът на работниците значително спада. Партията все повече се разцепва и никога вече няма да е единна. Ако някой извлича поуки от бурната 1905 г., това са болшевиките. За тях действително това е генерална репетиция за 1917 г. Ленин е много по-гъвкав от меншевиките, той скъсва с някои марксистки догми, които няма да работят в Русия.

Царският режим си гарантира водещата роля в политиката с няколко закона, които са приети преди да заработи Думата. Първият от тях е Избирателната реформа от 11 декември 1905 г. Тя е толкова сложна, че дори опитни юристи се заплитат в нейното тълкуване. Изборите стават многостепенни (не са преки), избирателите са разделени по съсловия: работници, селяни, помешчици, собственици. В изборите нямат право да участват жени, военнослужещи, студенти, ратаи. За гражданите има висок имуществен ценз, а за всички – и възрастов: 25 години. Всяко едно съсловие избира представители в избирателния окръг. Всичко това цели да се осигурят гласове за партиите, поддържащи режима. Като се има предвид, че това са първите избори в империята и никой няма политически опит в предизборните борби, самодържавието вероятно е било сигурно в победата си. То е разчитало и на сляпата вяра на селяните, за които се е смятало, че ще гласуват за своя бащица. Но точно тази обърканост прави изборите непредсказуеми. Резултатите потвърждават това.

На 20 февруари 1906 г. е преобразуван Държавният съвет. Той получава равни права с Думата (като горна камара), в това число и законодателна инициатива. Разбира се, с тази уговорка, че Държавният съвет е верен на императора, а Думата – не. Най-консервативните и спъващи работата на Думата са Основните закони, приети на 24 април. Те са съставени от пет глави: за върховенството на самодържавната власт; за правата и задълженията на руските граждани; за Държавния съвет и Държавната дума; за Съвета на министрите и управляващите отделните части. Още в глава първа е казано, че върховната власт принадлежи на императора… както повелява Бог.

Законите са ограничават правата на Думата както в законодателните, така и във финансовите функции. Министрите са отговорни само пред царя, Думата няма право да се трансформира в Учредително събрание и др. Новият режим по интересен начин съчетава абсолютната с парламентарната монархия, с превес на първата – парламентарен абсолютизъм.

Има автори, които виждат в Основните закони конституция, много консервативна, но все пак конституция. По-точно е да се каже, че това са закони, които ограничават работата на парламента, и то в полза на императора. Никъде в издадените закони думата конституция не е спомената. Царят запазва за себе си не само изпълнителната, но и голяма част от законодателната власт, като обезсмисля работата на Думата още преди нейното свикване.



Отношението на политическите партии към изборите


  • Съюз на руския народ – крайно дясна партия, поддържаща монархията. Води своето начало от културно-просветителското общество Руско събрание. В хода на революцията се превръща в елитарна политическа партия. Въпреки че са против Манифеста от 17 октомври, като партия, която поддържа всичко, което идва от самодържавието, те не могат открито да се борят срещу него. В началото на 1906 г. основният въпрос, който се обсъжда, е за изборите в Думата. От 8 до 11 февруари се провежда I общоруски конгрес на руските хора, който събира в себе си представители на 30 промонархически организации. Стига се до извода, че в условията на радикализация, която се наблюдава сред населението, едва ли ще се спечелят изборите. Обсъжда се дали да се даде поддръжка за кадетите или за октябристите.

  • Съюз 17 октомври (октябристи) – умереното крило на либералите, представени от едрия капитал. Те са доволни от Манифеста и не желаят продължаване на революцията. Октябристите са за конституционна монархия. Провеждат активна кампания, но е ясно, че с приетата програма за запазване на помешчическата земя няма да спечелят гласовете на масите.

  • Конституционно-демократическа партия (кадети) – либерална партия, нейните последователи са по-радикални от октябристите. Това е партията, която провежда най-умелата и мащабна предизборна кампания и това си личи от резултатите ú. С пропагандна цел по време на изборите кадетите се наричат Партия на народните свободи. Те се представят като партия, която може да изпълни всички желания на народа относно политиката и това да стане по мирен път. В партията на кадетите влизат едни от най-интелигентните хора, което е от огромен плюс в агитационната им работа. Като се има предвид, че левите партии приемат тактиката на бойкот, кадетите се оказват организацията, за която могат да гласуват несъгласните с бойкота.

  • Руска социалдемократическа работническа партия




  • меншевики – голяма част от меншевиките са за участие в изборите. Те се придържат към разбира­нето, че всяка възможност, дадена от правителството за легална дейност, трябва да се използва. Участието на работниците в изборите и Думата ще вдигне тяхната политическа култура и активност. Изборите съвпадат с провеждането на IV (Обединителен) конгрес на партията, на който превес имат меншевиките. Поради това и конгресът приема резолюция за участие в изборите.

  • болшевики – Ленин и болшевиките следват т.нар. активен бойкот – да се използва предизборната борба за агитационните нужди на болшевиките. След време Ленин ще признае тази тактика за погрешна.




  • Социалисти революционери (есери) – тази неонародническа партия, която защитава интересите на селяните, е още по-радикална от болшевиките относно желанието си да бойкотира Думата. На своя конгрес от 1906 г. те активно обсъждат вдигането на селско въстание, но надделява мнението на водача им В. Чернов да се подготвя въстание, но да не се прибързва с него. За бойкот са всички представители на есерите. Те дори отказват да агитират против Думата, така както правят болшевиките.

  • Трудова група (трудовики) – те са близки до есерите, защото изразяват интересите на селяните. В техните редици влизат не само хора, които се занимават със селско стопанство, но и народнически настроената интелигенция. Сред трудовиките има и есери, и социалдемократи, които са сред депутатите в качеството си на безпартийни. Характерно за трудовиките е, че те се формират като политическа сила по време на Думата, нямат ясно очертана програма, не са сплотени. Самите те се наричат група, не партия. В центъра на тяхното внимание е аграрният въпрос, политическите им разбирания се отличават с простотата си и радикализма. За тях Думата е инструмент, чрез който помешчическата земя може да премине в ръцете на народа. Групата е изразител на народната стихия. Трудовиките стават втората по численост партия в Първата дума и за техните гласове се разиграва истинска борба. Тя се води основно между кадетите и социалдемократите, виждайки, че трудовиките лесно могат да се контролират от по-опитните им опоненти. В тази битка надделяват социалдемократите. Като партия трудовиките се оформят след разпускането на Думата и съществуват като такава до 1917 г.

Царското правителство постига целта си: след като Думата започва да работи, революцията отслабва и вече не достига нивата на острота от декември 1905 г.

Най-многочислената партия в парламента е тази на кадетите, те решават да играят твърдо срещу правителството, но и да спазват парламентарните правила. Кадетите се изживяват като партията на народа, получила най-много гласове, но това е заради неучастието на есерите и голяма част от социалдемократите. Либералите също не искат да дават поводи за бързото разпускате на Думата; те се страхуват от ново надигане на народа (нищо, че се възприемат като негови защитници). Втората по численост е трудовата група, след нея се нареждат октябристите, след тях меншевиките. Меншевиките са представени най-вече от депутати, избрани от Грузия, водач на думската фракция на социалдемократите става Ной Жордания. Консервативните партии не влизат в Думата.

Депутатите искат да превърнат Думата в пълноправен законодателен орган и бързат да представят исканията си пред правителството: отмяна на законите, които ограничават работата на Думата; отговорност на министрите пред Думата; гарантиране на всички граждански свободи; политическа амнистия; всеобщо избирателно право; отмяна на смъртното наказание; данъчна реформа; реформа в местното управление и самоуправление; принудително отчуждаване на частните земи; преразглеждане на националния и работническия въпрос.

Когато правителството отхвърля всичко това, на депутатите става ясно, че разпускането на Думата от страна на царя е въпрос на време. За 72 дни работа в Думата са внесени 16 правителствени и 16 депутатски законопроекта. От комисиите излизат само 3 проекта, два са одобрени и само един става закон.

В центъра на обсъжданията застава аграрният въпрос. Предложени са два проекта – на кадетите и на трудовиките. „Проект 42“ е на кадетите. Те не са съгласни с пълното унищожаване на помешчическата земя и безвъзмездното ú преминаване в ръцете на селяните. Предлагат създаването на „държавен поземлен фонд“, от който да се даде на всички нуждаещи се, иззетата помешчическа земя да се изкупува за сметка на държавата. Безспорно, този проект е популистки, доста объркан и не предоставя някакъв компромисен вариант, който да се обсъди от властта. С което става и неработещ.

Като либерална партия, която се бори за интересите на частната собственост, не става ясно как точно ще стане това с подобна програма – с одържавяване и раздробяване на земята. Кадетите нямат това отношение към частната собственост, което имат класическите либерални партии, тоест те изповядват руски либерализъм. В Русия хората нямат частнособственическа нагласа, те са свикнали да живеят в общината, колективно. Това е проблем за една либерална партия. Кадетите, както и октябристите, се нагаждат към колективното мислене на селяните, за да не останат неразбрани. Така те са нещо средно между либерална и лява партия, което не им помага особено, те пак остават неразбрани.

Трудовата партия внася „Проект 104“. Той е доста по-радикален, предвижда премахването на частната собственост и предаването ú в „общонароден поземлен фонд“, който ще се управлява от местно самоуправление, избрано с всеобщо гласуване. От този фонд ще се раздава на всички според „трудова норма“. Иззетите земи няма да се заплащат.

Нормално е аграрният въпрос да е в центъра на вниманието както на депутатите, така и на царското правителство. От него се вълнува цяла Русия. Той става и повод за разпускането на първата в историята на страната Дума. Самодържавието реагира отново по присъщия за него начин: щом Думата не работи в негова полза, тя просто се разпуска. Притесненията, че този ход може да изкара отново хората на улицата в защита на парламента, се оказват безпочвени. Няма стачки, няма надигания, няма спречквания с полицията.

Всичко това показва и колко непопулярна е Думата, както и че със започването на работата ú нещата сякаш тръгват постарому. А и няма защо да бъде защитавана; тя не успява да прокара нито един закон в полза на народа. Думата е разпусната в неделя, още един напълно умишлен ход на правителството, който не допуска бърза и адекватна реакция от страна на депутатите. От понеделник техните действия стават нелегални, влизат в противоречие със закона – обстоятелство, което поставя кадетите в доста деликатна ситуация. Те не могат да се обявят за Учредително събрание или Временно правителство, както левите, или да апелират за въстание, не могат и да си отидат мирно по домовете, както умерените.

Кадетите взимат решение да се съберат във Виборг (Финландия) и да изготвят манифест. Към тях се присъединяват трудовиките; те също не са единни, но повечето не подкрепят идеята на есерите за вдигане на незабавно въстание. Разединени са и социалдемократите – меншевиките този път са за въстание, влизат в ролята на болшевики, но това се дължи на огромното им желание да защитят Думата. Това според тях ще е въстание в името на парламентаризма. Болшевиките, не придавайки подобно значение на Думата, застават на изчакваща позиция. Тяхната логика е, че въстание, поддържано само от работниците, няма да успее, необходимо е и участието на селяните, които преди септември няма да се включат.

Под Манифеста от 9 юли стоят подписите на кадетите, меншевиките и трудовиките; той призовава към гражданско неподчинение. Левите партии пишат апел и към армията и флота, а по-късно и към селяните с призив към въстание. Но всички документи, написани във Финландия, остават без особен резонанс сред народа, което показва безизходицата на политическите сили, а и тяхната слабост. Самодържавието за пореден път печели битката с опозицията.

Още един удар върху кадетите е обвинението, отправено към тях за действия, призоваващи населението към неспазване на закона. 155 депутати, участвали в подписването на Виборгския апел, са арестувани. Участниците в това деяние, подведени под отговорност, не могат да участват в изборите за Втора дума (нещо, с което кадетите са много добре запознати, повечето от тях са адвокати, оттук и въпросът – защо въобще отиват във Виборг), което предначертава и ролята на кадетите в следващото народно събрание. Виборгският манифест е грешка на кадетите; с него те късат връзките си както със самодържа­вието, така и с народа.

Въпреки многобройните стачки и надигания срещу самодържавието, революцията постепенно върви към своя край. През юли 1906 г. има поредица от въстания сред армията, матросите, работниците, селяните. Народното движение не стихва и по време на Втората дума, но то вече няма този заряд, както през декември 1905 г.

След края на Първата дума изгрява звездата на Пьотр Столипин, който става министър-председател на Русия до убийството му през 1911 г. Като всяка една силна личност, Столипин едновременно е и критикуван, и възхваляван. Но неговата грешка идва от твърдото му решение по едно и също време да проведе реформи, да потуши всякакви надигания на народа (политиката му е в основата на кървавото потушаване на селските бунтове, започнали по време на Първата дума, с отварянето на съдилища, с ограничаване на работата на опозиционните партии) и да запази самодържавието, неща, които, ако преди са спасявали империята многократно, то след 1905 г. вече са несъвместими, тоест – неработещи.

Столипин наследява послушния Иван Горемикин, който от своя страна е заменил С. Вите. Въпреки че е привърженик на монархията, Столипин иска да я реформира. Провежда аграрна реформа, която води до даване на повече права на селяните и премахване на селската община (1906 г.). С премахването на селската община се слага край на тази вековна институция, която държи селяните в пълно подчинение на държавата и не им позволява да притежават частна собственост. Въпреки че е символ на самодържавието, по време на революцията общината работи срещу него, като се превръща в център на селската революция. Тоест за нейното премахване министърът е воден не само от икономически съображения. С репресиите си Столипин отблъсква от себе си либералите, докато с реформите си печели славата на „консервативен либерал“.

И все пак разпускането на Думата не минава без отговора на народните маси. Левите партии още във Виборг (те се събират в гостилница „Бельведер“) пускат обръщение за започване на масови протести срещу този акт на правителството. През юли 1906 г. има близо 40 въстания в армията, най-големи в Кронщад и Свеаборг. С голям заряд е и въстанието на учебния крайцер „Память Азова“. Работнически и войнишки стачки се вдигат в Петербург, Одеса, Москва, Баку, Харков, Киев и др.

Активизират се и националните движения, като към старите се прибавят и нови политически движения – на башкири, на казаци. Отново има стълкновения между арменци и азери. Столипин се опитва да ограничи забраните, наложени на евреите; през 1906 г. е внесен законопроект по този болезнен за империята въпрос.


  • Втора Държавна Дума (февруари – юни 1907 г.)

Въпреки че не прибягва до промяна на изборния закон, П. Столипин използва целия „административен ресурс“ на държавата за противодействие на опозиционните партии. Така кадетите са лишени от легализация на своята дейност и не успяват да разгърнат агитационната си кампания. Удар върху тях е и решението на левите организации (есери и болшевики), този път да участват в изборите за Дума. Болшевиките остават на позицията си да не влизат в никакви контакти с кадетите, за тях те са враг, равен на самодържавието. Меншевиките са на другия полюс, те смятат, че сътрудничество с кадетите дори е желателно.

Есерите също се включват в предизборната борба. След неуспеха и затихването на селските въстания през лятото те не са в много изгодна позиция. През 1906 г. разколът в неонародническите движения е факт. Създава се Партията на народните социалисти (энесы). В нея влизат повече представители на градската интелигенция (за които есерите са твърде радикални), докато селяните са малцинство. Това е единствената неонародническа партия, която се противопоставя на терора, като средство за постигане на политически цели. През 1917 г. се обединяват с трудовиките, а на следващата година партията се разпада. Есерите също се разделят на умерени и радикални. Първите са за участие в Думата, вторите – за продължаване на терористичните действия и незачитане на Думата – надделяват първите.

Въпреки положените усилия от Столипин, Втората дума се оказва още по-радикална. Левите партии имат огромен превес: 104 трудовики, 37 есери (те са повече, близо 62, но някои от тях влизат като безпартийни, или от групата на трудовиките), социалдемократи – 65, от които 36 са меншевики, народни социалисти – 16.

Сред меншевиките отново преобладават грузинци, Ираклий Церетели става признат лидер на социалдемократите в Думата.

Кадетите са 98, националните депутати са близо 80, октябристите са 19, а монархистите са 33. Ако за либералите изборите са провал, то за Столипин те са катастрофа. Ясно е, че с подобен състав конфронтацията между правителство и парламент е въпрос на време. И все пак депутатите решават да действат в рамките на парламентаризма, да избягват обтягането на обстановката, така както при Първата дума, за да не последват нейната съдба. За своите 103 дни работа Думата е доста по-ползотворна от първата, що се касае до внасянето на законопроекти. Внесени са 287 правителствени законопроекта, от тях са одобрени 20. Депутатите внасят 44 „законодателни заявления“, 27 от които се разглеждат от комисии, до Общото събрание достигат 2. Думата внася само 36 въпроса към правителството, докато Първата е с около 370.

Един от централните въпроси е за военно-полевите съдилища, които са въведени от Столипин и за няколко месеца произнасят хиляди смъртни присъди. Правителството е склонно да ограничи тяхната работа, но също повдига въпроса за терора и политическите убийства, които предприемат революционните партии.

Аграрният въпрос също не е забравен. Трудовиките внасят отново проект за реформа, която повтаря предходния. Кадетите също внасят проект, който има леки изменения от този от Първата дума – запазва се принудителното отчуждение на някои помешчически земи, но вече не се споменава за „държавен поземлен запас“. Проектът е още по-объркващ и неработещ. Меншевиките не се отказват от идеята си за муниципализация на земята – със земята да се разпореждат органи на местното самоуправление, които да се заемат с разпределянето ú между селяните. Есерите също излизат с доста радикална програма. Всичко това плаши самодържавието. Едни от най-острите критики към правителството идват от социалдемократите, които обвиняват руската армия, че има повече успехи в боевете срещу народа, отколкото на Изток.

На 1 юни 1907 г. Столипин иска изгонването на 55 депутати от социалдемократическата фракция, които са обвинени в подготвянето на държавен преврат, като 16 от тях да бъдат съдени за заговор. Николай II не дочаква отговора на Думата и на 3 юни 1907 г. подписва манифест за нейното разпускане. Тази дата фиксира няколко събития в руската история. Първо слага край на Първата руска революция. Този път реакция от страна на всички партии липсва – нито есерите, нито РСДРП предприемат действия за защита на Думата, за призив към въстание. Дори нещо повече – министърът на финансите Владимир Коковцев вижда едно облекчение сред всички слоеве на обществото; според него се слага край на нервното напрежение, в което живее страната от февруари предходната година, и сега всеки може спокойно да продължи с делата си. Второ – поставя се началото на така наречената Третоюнска политическа система, характеризираща се със съюз между империята и едрата буржоазия, която е представена в Третата дума, наречена Дума на помешчиците. Трети юни е и поредната революция отгоре. Въпреки че Николай II обвинява Думата в държавен преврат, то такъв извършва самият той, потъпквайки всички закони. Ако на 17 октомври 1905 г. той променя Русия от абсолютна монархия на парламентарна, на 3 юни 1907 г. последният Романов отново връща държавата към абсолютен монархически режим със съществуването на Дума, нямаща нищо общо с идеята за парламент и парламентаризъм.


Каталог: tadmin -> upload -> storage
storage -> Литература на факта. Аналитизъм. Интерпретативни стратегии. Въпроси и задачи
storage -> Лекция №2 Същност на цифровите изображения Въпрос. Основни положения от теория на сигналите
storage -> Лекция 5 система за вторична радиолокация
storage -> Толерантност и етничност в медийния дискурс
storage -> Ethnicity and tolerance in media discourse revisited Desislava St. Cheshmedzhieva-Stoycheva abstract
storage -> Тест №1 Отбележете невярното твърдение за подчертаните думи
storage -> Лекции по Въведение в статистиката
storage -> Търсене на живот във вселената увод
storage -> Еп. Константинови четения – 2010 г някои аспекти на концептуализация на богатството в руски и турски език


Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2022
отнасят до администрацията

    Начална страница