University of architecture, civil engineering and geodesy



Дата13.03.2017
Размер155.48 Kb.
#16669

УНИВЕРСИТЕТ ПО АРХИТЕКТУРА, СТРОИТЕЛСТВО И ГЕОДЕЗИЯ

Международна научно-приложна конференция УАСГ2009
29-31 ОКТОМВРИ 2009

29-31 OCTOBER 2009
International Conference UACEG2009: Science & Practice

UNIVERSITY OF ARCHITECTURE, CIVIL ENGINEERING AND GEODESY

Тодоров, Т.

Ключови думи: Култура, дефиниции, плурализъм, познание, преобразуване на природата, същностно единство

Научна област: Философия на културата

резюме
Актуалността на темата произтича от наличието на стотици различни изказвания за същността на културата, факт, поставящ под съмнение идентификацията на културата и нейното осмисляне. В изследването се обосновава и прилага подход, за еднозначно извеждане на същностно съдържание, преодоляващо привидния плурализъм в дефинитивното характеризиране на явлението култура. На основата на теоретичната тъждественост на съдържанието, се изявява пределната обхватност на феномена култура, което очертава неизмеримо богатите аспекти на културна реализация. Това позволява логичното преодоляване на конфузно стеснените рамки в практическото третиране на “сферата на културата” и избягването на бутафорните дистинкции в палитрата от социални дейности.
Относно плурализма в разбирането за култура



  1. конфузният парадокс

За внимателния теоретичен поглед малко парадоксална изглежда ситуацията с практическото функциониране и аналитичното осмисляне на толкова човешкото явление култура. От една страна, в българската и в чуждестранната литература битува необуздан плурализъм от схващания, разбирания или дефиниции с различна степен на претенции за истина от последна инстанция. Констатацията не е моя. Още преди десетилетия немски изследователи оповестяват, че специално изследвайки многообразието на схващанията, те са маркирали 175 различни разбирания за култура. Днес вероятно са много повече.

От друга страна, всяко обосноваване и отстояване на някаква теоретична теза има за свое единствено предназначение осветляване на същността, формите, проявите, функционирането и разнообразните взаимодействия на някакво определено явление от действителността. Доколкото всяко знание, и най-паче теоретичното, е предизвикано и „о-потребностено” от нуждите на човека да обяснява реалния живот, и служейки си с това знание, той има за цел да действа практически за изменение и подобрение на условията си за съществуване, ясно е, че всяко теоретично схващане или теза в крайна сметка трябва да изяснява практиката, да продуцира разбираемост за нещата в нея. Разбирането за култура също е приоритет на теоретичното обяснение, водещо се от критериите за истинност и вярност. То също има за задача да осветлява същността, проявите и практическото функциониране на конкретно явление от живота – онова, без което, както всички твърдят, е немислим социалният живот и човешката дейност. Но ако за едно явление съществуват стотици различни и противоречащи си „истинни” обяснения, то каква истинност на практика би била споделяна? В научната сфера често битува не само една обяснителна концепция, има различие във възгледите, които са плод на акцентиране на различни страни и признаци на изследваното явление. Но когато различието във възгледите демонстрира плурализъм, граничещ с неизброимост, в такъв случай не може да не се схваща конфузността на ситуацията, изразяваща се чрез принципа за истинност в науката, че „когато има много – няма нищо”1, или както Хегел казва, „недостиг от изобилие”...

С други думи, получава се така, че за обяснения на културата се представят толкова много и толкова различни схващания, че става невъзможно да се установи какво точно е тя. Как тогава, при такава неяснота, може да се реализира, гради и направлява реалният културен процес? Излиза, че никой не разбира и не знае какво е култура и въпреки това културното развитие си протича обективно. Като се припомни и факта, че си имаме редици от културни сфери и институции, Министерство на културата с щатове и заплати, със солиден бюджет, а никой не разбира какво е култура..., ситуацията наистина е конфузна. Дали данъкоплатецът би понесъл подобна ситуация за естествена, ако беше наясно с нея?

Какви са възможните подходи за изход от ситуацията?

Очевидно, най-масово използваният от изследователите е този, да се впрегнат усилията и да се сътвори следващото разбиране с амбицията да се обоснове неговата оригиналност. За това говорят стотиците схващания за култура. Което с нищо не би променило ситуацията.

Другата възможност би била да се присъединим към едно от вече развитите схващания и да се опитаме да изтъкнем неговата валидност. Кое от тях? Отговорът вероятно би бил – въпрос на предпочитание. Но това не е научен подход.

Има и трета възможност – да се анализират вече съществуващите разбирания и да се потърсят корените на основанията за развиване на аргументи, отнасящи се все пак до природата на културата. Защото, стара истина е, че дори и в погрешните знания се съдържат ориентирите и съображенията за защитата на определени възгледи.


2. Eзикът на дефинитивното разноречие
Нека се обърнем към историческата фактология на развитието на разбиранията за култура и от стотиците различни изказвания да анализираме по-внимателно дузина от тях, избрани по съвсем случаен принцип. Това са възгледи, развивани както в различни исторически времена и епохи, така и от по-съвременни представители на различни щколи и направления.

Счита се, че пръв въвежда в теоретична употреба разбирането за култура древноримският оратор и философ Марк Тулий Цицерон. Четири десетилетия преди новата ера той развива тезата, че „философията е култура на ума”. Имайки предвид, че философията в онова време се схваща като наука за живота, Цицерон внушава идеята как с философска обработка на ума може да се постигне допълнително облагородяване на човешкото знание и възможности, така че човек да постига по-добри резултати и в крайна сметка да живее по-добре.

Като се вземе под внимание, че умът на всеки човек поотделно със своя познавателен потенциал е даденост, Цицерон отбелязва възможността за допълнително въздействие върху него, така че в резултат той да повиши този свой потенциал в посока към умения за по-добър живот. Необработеният с философски знания ум има едни способности, същият този ум, обработен с философски знания, става значително по-плодотворен. Знаейки, че философското знание като средство за обработка на ума не е нищо друго, освен акумулирано знание, плод на абстрактно-логическата, на мисловната дейност на човека, очевидно се има предвид, че културата представлява именно резултат от въздействие с мисловен продукт върху нещо дадено – в случая наличните знания в главите на хората.

През ХVII в. немският просветител, философ и юрист С. Пуфендорф изказва по един ясен и пределно лаконичен начин разбирането си за култура, според което културата е онова, което е сътворено от човека, като се изключи природното.

На пръв поглед такова разбиране е съвсем далеч от това на Цицерон. Но достатъчно е да проблематизираме „сътвореното от човека”, за да се разкрият други смислови пластове, които говорят нещо по-различно. Тривиално ясен е обсегът от неща, сътворени от човека. Въпросът е в това, какви са основанията, какви са аргументите да се посочи точно този кръг от неща – сътворените от човека? Сътворените от животните неща, особено сътворените от някои висши гръбначни животни неща не са ли също култура? Ако не – защо?

Самият Пуфендорф не мотивира обстоятелствено и ясно позицията си. Но онова, което е в основата на такова решение е безспорно „човешкото” – аз бих казал – най-човешкото. Безспорно, говорейки за всеобщ атрибут на човека, придаващ единен родов характер на всички човешки същества, това може да бъде само наличието на функциониращо съзнание, на абстрактно логическо мислене, осъществяващо се чрез формите на понятия, съждения и умозаключения. Логическото мислене е онова качество, обединяващо в родова общност рода homo sapience и същевременно разграничаващо го от всички останали живи същества.

По времето на Пуфендорф едва ли е имало познавателен теоретичен потенциал да се изявят ясно и категорично подобни критерии, но без съмнение, позицията съдържа вярната констативна ориентация.

Век по-късно друг немски просветител – Аделунг - определя културата като „преход от животинското състояние в тясно преплетените връзки на обществения живот”. Според него „изцяло сетивното, т.е. абсолютно животинското състояние, истинското природно състояние означава липсата на култура”.

Терминологичното звучене на горното схващане определено е по-различно от първите две. Всъщност привидно насоченото внимание към „преход” не е най-съдържателната страна на разбирането. Дълбоко заложеният смисъл тук е, че в еволюционното развитие на човека се осъществява преход от животното към човека. Доколкото човек се изявява в родовата си същност неминуемо като социално същество, Аделунг фиксира точно този признак като индикация за наличието на култура. Но за да е социално същество, човек непременно се изявява като разумно, мислещо (с понятия, съждения и умозаключения) същество, те са неразделно свързани в човешката природа.

Следователно, обяснимо е, че наличието на признака „социален живот” е точен показател за мислене, а това е верен знак за наличие на култура. Обяснимо е, че чисто животинският начин на съществуване по време на еволюцията, т.е. съществуване без абстрактно логическо мислене означава липсата на култура.

В същата епоха друг немски просветител и философ – Йохан Готлиб Хердер - в усилието си да характеризира пътя, изминат от човечеството и да обоснове идеята за прогреса, отстоява тезата за закономерния характер на нарастването на културата в историята. Посочвайки наличието на единна връзка между елементите на културата, той фиксира и самите елементи. Такива са езикът, семейните отношения, изкуството, науката, занаятите, държавното управление, религията.

Тук се натъкваме на друг подход – културата не е отбелязана дефинитивно, а са посочени конкретни, най-характерни културни форми. Ако, обаче, се попитаме какви са идентичните белези и характеристики, които тези разнообразни форми съдържат, които представляват тяхно своеобразно „най-малко общо кратно”, а най-точно – тяхна най-дълбока същност - бихме могли да достигнем също до тяхното дефинитивно идентифициране.

Всичките посочени явления са обединени от това, че са плод на човешка активност, на човешки целенасочени усилия, изискващи задължително ум, знания и воля, с помощта на които, изменяйки околната среда, човек получава неща, които не се появяват на бял свят по чисто природен начин. Метафорично казано, тези явления не се раждат по дърветата, или пък не падат от въздуха, а винаги са продукт на човешкия интелект и дейност. Те възникват след появата на човека и обществото (някои от тях възникват много късно в развитието на цивилизацията, защото са сложни по характер и са изисквали високо развитие на знанието). Затова е очевидно ясно смисловото покритие на тази същност с казаното от Пуфендорф, че чисто природното състояние означава липса на култура.

Американският изследовател от полски произход Бронислав Малиновски посочва, аналогично, че културата е тази „тоталност, която включва средствата и благата за консумиране, организираните харти, чрез които се регулират различните социални групировки, а също така и идеите и изкуствата, вярванията и обичаите”.

Видимо, освен повтарянето на изкуствата, посочени от Хердер, той визира и други социални явления. Но и без особено прозрение може да се установи, че и те притежават същата по-дълбока, обединяваща ги същност – че са продукт на абстрактното и логическо човешко мислене, осигуряващо познанието за нещата и въвеждането на това познание в процеса на практическата дейност по преобразуването на действителността.

По подобен начин пристъпва към характеризирането на културата и английският етнограф и изследовател на първобитната култура Едуард Тайлър. Той посочва, че „културата или цивилизацията, взета в нейния широк етнографски смисъл представлява едно сложно цяло, което включва знания, вярвания, изкуството, морала, законите, обичаите и всички други способности и навици, които човекът е придобил като член на обществото...”

Лесно е да се установи, че освен повтаряне и потвърждаване на явления, посочени от предишните автори, Тайлър прибавя още морала и законите. Но по-важното е, че той завършва поредицата от културни явления с отворения ред – „и всички други способности и навици, които човекът е придобил като член на обществото”... Тук посочването на културни явления преминава в характеризиране чрез дефинитивен признак. Човешките способности и навици, придобити от човека като член на обществото вече недвусмислено подчертават социалния атрибут като обща, определяща черта на всяко културно явление. А че зад човешкия и социален характер на културата прозира задължително човешко знание, поведение и дейност, едва ли е нужно да се преповтаря.

Нещо, звучащо съвършено различно като определение на културата, срещаме у френския философ Е. Левинас. Свръхпестеливо той твърди, че „Културата – това е смисълът, въведен в битие”.

Смисълът - това не е нещо, витаещо във въздуха, то не е духа на природното. Смисълът се създава от човека като мислещо същество (с – мисъл). Само човек с разумната си – абстрактно-логическа дейност - проецира върху предметния свят духовно съдържание, отнасящо се до характеристиките на този свят. Когато това познавателно съдържание се превръща в мотив на действие и поведение на човека, подтиква го към практическо осъществяване на мислимото съдържание относно предметите, тогава мислите биват опредметявани, обективирани, те придобиват образ на реално осъществено битие. Когато, например, архитектът осмисля характеристиките на дадена природна среда, той преценява потребността от подходящото й обогатяване и естетизиране, осмисля и съответните характеристики на необходимите за тази цел материали и средства и изгражда цялостен план, даващ смисъл на преобразуването на средата. Реализираният след това такъв план, на практика представлява опредметена негова идея, концепция, смисъл, превърнат в реално битие – ландшафт, сграда или друг вид материализиран обект. В такъв план архитектът по принцип създава смисъл, който след това се превръща в битие. Затова и произведенията на архитектурата са безспорни елементи на културата.

Американският социолог Д`Амико счита, че културата става възможна благодарение на опредметяването на човека и представлява света от обекти, създаден от човечеството като собствен свят. Той разглежда трудовия процес като реализация на мисловното съдържание на човека, споделяйки Марксовата концепция за труда като процес на „самоопредметяване на човека”. Фиксирайки двата основни фактора на дейността: мисловната целенасочена дейност и практическата трудова дейност по реализация на мисловните намерения, Д`Амико се доближава до едно дефинитивно ясно характеризиране на културата. Недвусмислена е неговата забележка, че „културата е неотделима както от целенасочената дейност, така и от символното опосредстване”.

Опредметяването на човека визира процеса и най-вече резултатите от използването на познавателния мисловен арсенал в практически осъществяваната трудова дейност, при която идеите и знанията се въплъщават в продукти на труда, в предмети и вещи за задоволяване на човешките потребности. В този смисъл мислите, духовното съдържание на човека биват опредметявани, обективирани, абстрактно-логическото съдържание бива приведено до предметен резултат. Затова напълно адекватно и разбираемо е изричното уточнение на автора, че културата е неотделима както от целенасочената практическа дейност, така и от символното опосредстване, сиреч, както от духовното, мисловното, така и от предметното, вещественото. Дефинитивната неотделимост трябва да се разбира като синтез между двете страни – и едното, и другото.

За френския социолог А. Мол „въпросът за културата е въпрос за човешкото пребиваване в света”. Такова, изглеждащо метафорично, изказване привидно като че ли не изразява някакво същностно съдържание на явлението култура. Ако в аналитичен аспект обаче, пребиваването в света се схване като пребиваване на най-дълбоките същностни човешки характеристики – мисленето, знанието, духовното, с които човек преобразува природата, придавайки й желани от него свойства, които в естествено състояние там ги няма, звученето на разбирането придобива достатъчна яснота. Когато с познанията си човек видоизменя природата, той всъщност въвежда тези свои идейни проекти в реализация, след осъществяването им те вече присъстват като човешки характеристики в природните продукти – присъстват в света.



Лесли Уайт развива възгледа, че човешкият ум, упражнявайки символната си способност е породил нов клас явления, които са надбиологични, защото се предават посредством механизмите на социалната наследственост. Авторът посочва някои най-характерни явления, отбелязвайки, че „това са езиците, вярванията, обичаите, оръдията, жилищата, произведенията на изкуството и т.н., които ние обобщено наричаме к у л т у р а”.

Символната способност, която човешкият ум упражнява не е нищо друго, освен абстрактно-логическата дейност, осъществявана във формата на понятия, съждения и умозаключения. Обобщено, това са човешките познания. Разбираемо, явленията, породени от използването на познание са надбиологични, защото абстрактно-логическата дейност чрез понятия, съждения и умозаключения е форма на мисленето единствено при човека и не е присъща на живите същества с биологичен тип мотивация. Че тя се предава посредством механизмите на социалната наследственост е естествено, като се има предвид, че човек е социално същество и всяка негова дейност се реализира в условията на социалната среда.

От друга страна, посочените от Лесли Уайт конкретни явления като елементи на културата, очевидно имат единни, общи същностни характеристики, които (както вече бе разгледано в анализа) ги обединяват като явления, като продукт само на човешкия свят. „На човешкия свят” означава свят от явления, реализирани чрез прилагането на човешки знания, с човешко мислене и целенасочена абстрактно-логическа дейност, в съчетание с целенасочено направлявана дейност за преобразуване на околния свят.

Лесли Уайт изразява тезата си и по един друг начин: „Културата е просто средство за продължаване на жизнения процес на един конкретен вид – хомо сапиенс. Тя е механизъм за осигуряване на прехрана, защита, отбрана и нападение, социална регулация, приспособяване към космоса и възстановяване”.

Но и в този случай, зад изброяването на целите на поведението ясно могат да се откроят двете главни характеристики на културата. На първо място се акцентира върху спецификата на рода хомо сапиенс, която се определя посредством разума, мисленето, познанието, а след това се фиксира практическата дейност, изискваща неотменно боравене с природните дадености и тяхното целево преобразуване с цел гарантиране на условията за човешкото оцеляване и развитие.

Руският изследовател Арнолдов, очевидно представител на по-различна философска школа и научни традиции, представя едно по-разточително и описателно разбиране за културата. Според него „културата е специфична характеристика на обществото и изразява достигнатото от човечеството равнище на историческо развитие, определяно от отношението на човека към природата и към обществото... Културата включва в себе си не само предметните резултати на дейността на хората (машини, технически съоръжения, резултати на познанието, произведения на изкуството, нормите на правото и морала и т.н.), но и субективните човешки сили и способности, реализирани в дейността (знания, умения, производствени и професионални навици, ниво на интелектуалното и нравствено развитие, светоглед)”.

Но и тук, в многословното описание могат да се открият същите същностни признаци на разбирането за култура. Въпреки че авторът разменя логичния порядък на поведенческото им проявяване, той ясно ги посочва - „предметните резултати на дейността и субективните човешки сили и способности..., знанията и уменията”.
3. Същностна обединеност на различията и привидният плурализъм
Поредицата от „различни” авторови виждания за културата могат да бъдат обширно продължени. Както вече беше отбелязано, могат да се изброят стотици такива. Във външния си езиков израз, разбира се, те казват много още различни неща и това е повече от очевидно. Но без да подценявам значимостта им на обогатяващи съдържанието характеристики, трябва да подчертая, че тези словесни или понятийни заместители се отнасят повече или по-малко до частни, а не до основни, същностни и всеобщи белези на културата. Не че не са истински, но са частни и частични. Поради което те обикновено нагледно и разбираемо представят палитровото многообразие на някои признаци на човешкия свят, но не са същностни, всеобщи и общозадължителни за дефинирането на културата белези. Те не са годни за дефиниране и затова, когато биват използвани неправомерно за такава цел, създават усещането за разносмислие и объркване.

Надявам се, вече да е станало очевидно ясно, че във всички анализирани по-горе, а и във всички други налични изказвания за културата може да се открие един общ момент, имащ идентичен смисъл във всички разностилови начини на изразяване относно културата. Това е момент, обхващащ две съществени страни:

а) когато се говори за култура, винаги се има пред вид човешки артефакт. А всеобщият признак на човешката същност е човешката духовност, човешкото познание, разум, мисловност, която е водещ мотив на човешкото действие.

б) когато се говори за култура, винаги се има предвид също така някаква обективна природна даденост, върху която човек е въздействал, която е изменял и преобразувал, воден от своята духовност, познание, мисловност.

Поради това, разбирането за култура неотменно включва тези два дефинитивни компоненти – човешката духовност, променяща природна даденост.

Затова е възможно да се изговарят най-различни описания на културата, стига обаче в тях ясно да се открояват и подчертават неотменността на тези два същностни моменти. В порядъка на подобно словесно обогатяване за по-обстоятелствено разбиране аз бих могъл да добавя и друго характеризиране за природата на културата. Културата, от една страна, е отразяване, опознаване и мисловно обхващане на света в съзнанието на човека в различна степен и пълнота, а от друга - обективиране, овеществяване и опредметяване на тези знания в практическото общуване с природата.

Може и още по-кратко да се каже, че културата е степен на човечност в природата.

Необходимо е да се акцентира и върху един друг специфичен момент при характеризирането на културата – неотделимостта между човешкото познание, мислене, духовност и изменяната природа, като същностни определители.

Става дума за това, че както, надявам се е станало ясно, само природата, взета като компонент, не може да е култура. По-малко ясното е обаче, че и само познанието, мисленето, разумът, не са сами по себе си култура. Познание, в своя самостоятелен вид, нереализирано, неопредметено, необективирано в природата, в обекта, познание, което не е придобило външна изразност, никой не го брои за култура. Ненарисуваната идея за картина все още не е култура, ненаписаният роман не е култура, неизразената в проект идея за архитектура не е култура. Иначе светът би бил пълен с милиарди хора–гении с непредставени проекти на своите претенции за гениални идеи.

Впрочем, винаги има и отделни такива хора, претендиращи за „непризнати гении”, но техните амбиции не са елемент от човешката култура. Ако, обаче, някои от тях, или някои от техните идеи в някакъв етап се обективират, реализират, опредметят в човешкия практически опит, те биват (едва тогава) признати за част от човешката култура.

Затова само единството от познание и променяна от това познание природа дава същностната пълнота на разбирането за култура.

Следователно, няма основание да се говори за много и различни схващания за културата. Сведени до основната си същност, всички разбирания изразяват една и съща природа на културата. Поради това хората знаят що е култура, а още по-добре – учените.


Бележки:
1. В такива случаи математиците забавно се шегуват, че е в сила парадоксът, че „едно” е повече от „много”..., защото едното определение върши работа за разлика от многото различни.

Литература
1. Давидович В. Е., Ю. А. Жданов, Същност на културата, С.1982

2. Идеи в културологията, Т.1, С 1990,

3. Списание "Социологически проблеми", кн.5/1988

4. Философия и культура, М.1988

5. Уайт, Лесли, Науката за културата/1949/,/ превод на български-1988/.

6. Човекът в европейската философия, С.2004



manuscript preparation instructions for publishibng in UAceg2009

A. Author1, B. Author2

Keywords: manuscript, preparation, typeset, format, UACEG2009

Research area: paper writing

ABSTRACT

This document summarizes the instructions to authors for typesetting their papers for publishing into the UACEG2009 Proceedings CD and into the Special edition of the University Annual. All authors are requested to adhere to these instructions, in order to avoid delays in the typesetting phase, once the paper is accepted for publication. This short document can be viewed as a sample paper; and will assist the authors in manuscript-preparation.



1 A. Author, Dr., address, e-mail

2 B. Author, Prof., address, e-mail

Каталог: UACEG site -> acadstaff -> userfiles
userfiles -> Curriculumvita e трифон Славчов Германов Професор, д-р-инженер
userfiles -> Определението за карта1 Станислав Василев
userfiles -> Determination of ecological flow after the intake for the small-scale hydropower plant "manastirska"
userfiles -> Годишник на университета по архитектура, строителство и геодезия – софия 2002-2004 annuaire de l’universite d’architecture, de genie civil et de geodesie – sofia
userfiles -> Задача по пиис на Иван Петров Иванов студент от специалност ссс, I курс, 10 група, ф. №11222
userfiles -> Рубрика Повишаване на изискванията за безопасност на водните системи и екипировка


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница