Урок №1 Извори за историята на средновековната българска държава и право



страница1/3
Дата04.07.2017
Размер0.56 Mb.
#24978
ТипУрок
  1   2   3
Снежана Цекова
Записки

По история на българската държава и право

София, 2011 година

Урок № 1
Извори за историята на средновековната българска държава и право


Проучването на средновековната българска история, на фактите, свързани със създаването на българската държава и политическото й развитие, проследяване възникването и развитието на държавните институции и институти и техните функции, както и изследването на създадените и прилагани в българските земи през Средновековието правни норми и нормативни актове е възможно единствено чрез използването на различни по своя вид, произход и характер извори.
І. Понятие.

Извори за историята на българската държава и право са всички паметници от миналото, достигнали до наши дни, които съдържат информация за историческото развитие на българската държава и на съществувалия в българските земи правен ред.


ІІ. Видове. Според различни критерии изворите за историята на българската държава и право през Средновековието могат да бъдат класифицирани в няколко групи:


  1. Според естеството си изворите могат да бъдат разделени на две големи групи – веществени паметници и писмени източници.

Към първата група спадат откритите средновековни предмети – оръжия, занаятчийски произведения, оръдия на труда, монети, печати и др. Изучаването на тези археологически находки допринася за изясняване на важни въпроси, свързани с бита, стопанската и културна история, както и за развитието на държавните и църковни институции в нашите земи през Средновековието.

Писмените извори са тези, които носят информация чрез отбелязани върху различен материал писмени знаци. Те от своя страна могат да се разделят на различни видове в зависимост от произхода, езика, формата и съдържанието си.




  1. Според произхода си изворите биват домашни и чужди.

Домашни са тези, които са създадени в българските земи или от български

автори. Те са много по-малобройни от чуждите, затова изучаването на държавното развитие и на правния ред в Средновековна България е невъзможно само въз основа на тях, въпреки че вероятно те достоверно отразяват фактите и процесите в българската държава.

Чуждите извори са изключително важни за изучаване историята на българската държава и право, не само защото осветляват по-голяма част от българската политическа история, но и като ориентир за достоверността или за изучаване точното съдържание на отделни домашни извори.



  1. В зависимост от съдържанието си изворите се делят на юридически и неюридически.

Юридически извори са тези, които носят непосредствена информация, отнасят се пряко до характера, устройството и историята на българската държава и правната система в българските земи. Те разкриват произхода и същността на българската държава и право, сочат измененията в държавното устройство и в правния ред във вековното развитие на България от 681 до 1396 година. Юридически извори за историята на Първата и Втората българска държава са законодателните сборници, грамотите на българските царе, международните договори, документи от частно-правен характер (договори за продажба, завещания и др.).

Неюридически са всички останали извори, изследването на които може да даде сведения за държавните институции и правния ред в България. Такива са каменните надписи от времето на Първата българска държава, Именникът на българските ханове, отговорите на папа Николай І на запитванията на българите и редица други извори – летописи, хроники, исторически съчинения, апокрифна литература и др. Домашни и чужди, те дават ценни сведения за българската държава и нейното право, а понякога са единственият източник на описваните от тях събития.


Въпроси:

  1. Какво изучава историята на българската държава и право и каква е ролята на изворите за нейните изследвания?

  2. Какво представляват изворите? Какви видове биват те?

  3. Кои са по-многобройни – домашните или чуждите, юридическите или неюридическите извори?

Допълнителни въпроси и задачи:



  1. Прочетете откъса от „Хронография” на Теофан Изповедник за установяване на прабългарите на юг от Дунав и създаване на българската държава.

  2. Какъв по вид извор е „Хронография” на Теофан Изповедник, в зависимост от трите посочени в урока критерии?

  3. Какви проблеми, според Вас, са поставени пред изследователя при работа с различните видове извори?

Урок № 2
Законодателството на хан Крум


Първото достигнало до наши дни официално законодателство, създадено в българската държава, е това на хан Крум, управлявал страната от 803 до 814 година.
І. Извор. Сведения за Крумовото законодателство са достигнали до наши дни чрез известието на византийския автор Свида в неговото съчинение „Лексикон”, създадено през втората половина на Х век. Известието на Свида се състои от две части. Първата има легендарен характер и в нея се твърди, че разказите на аварските пленници за престъпността, довела до гибел тяхната държава, са мотивирали хан Крум да създаде своите закони. Във втората част е посочен начинът, по който са оповестени новите разпоредби – „Той (Крум) свика всички българи и заповяда като издаде (следните) закони” и е възпроизведено съдържанието на пет от създадените от хан Крум правни норми.
ІІ. Достоверно ли е сведението? Много български и чужди изследователи се съмняват в достоверността на целия текст за Крумовото законодателство в „Лексикон” на Свида или в съответствието с историческата действителност на отделни негови части. Аргумент на тези автори е отдалечеността с век и половина на Крумовото управление от съставянето на „Лексикон”-а във Византия и необичайността на разпоредбите за изкореняване на лозите и подпомагане на просяците.

По време на управлението на хан Крум, България достига изключително териториално разширение. В обширните новоприсъединени територии българският владетел е трябвало да наложи със сила своята власт. В тези райони не са били известни и прилагани обичайните норми, установили властта на българския хан и правомощията му. Само създадените по законодателен път и наложени с принудителните механизми на държавата норми могат да послужат за тази цел, тъй като създаване на правила по обичайноправен ред изисква твърде продължително време. Този, както и редица други аргументи, свързващи нормите на Крумовото законодателство с конкретни факти от историята на България в края на VІІІ и началото на ІХ век, позволяват да се доверим на сведението на Свида и, въпреки че не се потвърждава от други извори, да го приемем за достоверно, с уточнението, че то най-вероятно отразява само част от законодателната дейност на хан Крум.


ІІІ. Разпоредбите на хан Крум


  1. За клеветниците и техния разпит. Първата разпоредба предвижда най-тежкото наказание – смърт - за този, който извърши лъжлив клеветнически донос. Правило в средновековното право е наказването на клеветниците със същото наказание, което е предвидено за престъплението, в което са набедили другиго. Това е основание за предположение, че в първата разпоредба на Крумовото законодателство е определена санкцията само за набедяване в тежки престъпления против държавата и владетеля – измяна, предателство, опит за убийство и други, наказуеми със смърт. В същата разпоредба има и указание към правораздавателния орган да проверява верността на доноса чрез разпит на доносителя. Основно средство на доказване в средновековния наказателен процес е самопризнанието, при това обичайно е било изтръгването му чрез мъчения.




  1. За кражбата и за личното укривателство на крадеца. Втората разпоредба на Крумовото законодателство включва два наказателни състава. Според първия от тях, всяка кражба се наказва с характерното за Средновековието членовредително наказание – „На крадеца пък да се пречупят свирките (пищялите)”. Чрез членовредителните наказания обикновено е бил засяган този орган на човешкото тяло, без който би било невъзможно или поне затруднено повторното извършване на същото престъпление. Втория наказателен състав гласи: „Не се позволява никому да набавя храна на крадеца и на оногова, който се осмели това да прави, веднага да се конфискува имотът”. Тази разпоредба не трябва да се тълкува буквално, а да се взема предвид житейската връзка между даването на храна и на подслон. Тежката имуществена санкция, която е предвидена, може да бъде обяснена със стремежа на законодателя всеки случай на кражба да бъде разкрит и наказан и затова е предвидано наказание за укриването и недонесителите.




  1. За изкореняването на лозите. От всички достигнали до нас разпоредби на Крумовото законодателство, тази, с която се постановява изкореняването на всички лози в България буди най-много съмнения относно достоверността й и най-трудно може да бъде обяснена. Възможно е този текст да е бил добавен от византийския лексикограф, но също така е възможно подобна разпоредба, макар и временна, да е била създадена от хан Крум. В текста не е посочена санкция за нарушителите, което определя нормата като административна разпоредба, а не като наказателен състав, каквито са предходните.




  1. За подпомагане на просяците. Последният наказателен състав гласи: „На всеки просяк да не се дава просто (оскъдно), а в достатъчно количество, та да не се нуждае втори път...”. Съществуването на подобна разпоредба може да бъде обяснено със стрмежа на българския хан да подпомогне своите войници, разорени и осакатени в дългогодишните му бойни походи, а така също и с негативното отношение на славянското обичайно право към просията. Начинът, по който са били подпомагани просяците най-вероятно е бил предоставяне на земя и по този начин даване възможност за прехрана. Най-тежката имуществена санкция – конфискация на цялото имущество – е предвидена за този, който не изпълни последната разпоредба.

Урок № 3
Закон за съдене на людете


Законът за съдене на людете (ЗСЛ) е най-старият не само български, но и славянски правен паметник от периода на християнското средновековие. Той е единственият оригинален домашен законодателен акт от времето на Първата българска държава, оказал влияние върху законодателствата на съседните славянски страни. Неговото съдържание разкрива процеса на формиране на писаното българско право под влияние на християнската религия.


  1. Редакции на ЗСЛ

Законът за съдене на людете е известен в две редакции – кратка, състояща се от 32 статии, и обширна – от 77 статии. Те са запазени до наши дни в руски преписи от 13. и 14. век. Кратката редакция е създадена в България през втората половина на 9. век, а обширната е създадена най-вероятно в Русия чрез добавяне на нови текстове към кратката редакция.


  1. Теории за произхода и авторството на ЗСЛ

В текста на ЗСЛ никъде не се сочи държавата, в която е създаден Законът и в която трябва да бъдат прилагани нормите му. Няма достоверно указание и за авторството на Закона. Тези обстоятелства налагат определяне на мястото и времето на създаване на ЗСЛ да бъде извършено чрез методите на научното изследване. Най-ранната и най-широко разпространена теория за произхода на ЗСЛ е тази, според която Законът е създаден в България непросредствено след Покръстването. Старобългарският произход на Закона обаче се оспорва от някои учени, които създават собствени теории за произхода и авторството на ЗСЛ.
А/ ЗСЛ е създаден в Панония и негов автор е Методий. Това е тезата на австрийския професор Шмид, който се аргументира с предвиждането на епитимийни наказания (пост и покаяние) наред със светските наказания (смърт, глоба и др.) в ЗСЛ. Този факт проф. Шмид свързва със съществувалите в Панония смесени съдилища от съдии-миряни и съдии-духовници, които биха могли да наложат и двата вида наказание. Предвидените в ЗСЛ епитимийни наказания обаче са точно определени от законодателя и не представлява трудност налагането им от светския съд, още повече, че в ЗСЛ като съдебни органи са посочени само князът и съдията. Неправилно съществуването на епитимийни наказания в ЗСЛ се свързва с необходимостта от смесени съдилища и поради обстоятелството, че в ЗСЛ тези наказания са предвидени като алтернативни на светските, а целта на смесените съдилища е била кумулативното (едновременно) приложение на епитимийно и светско наказание.
Б/ ЗСЛ е създаден във Великоморавия то Константин-Кирил Философ. Тази теория е създадена от чешкия професор Вашица и тя се основава почти изключително на езикови аргументи – съществуването на много моравизми в текста на ЗСЛ. Този факт обаче би могъл да бъде обяснен с използването на моравизми от учениците на Методий и техните възпитаници в България, за обозначаването на понятия от новата християнска религия и на новия съдебен процес, които не са съществували в българския език преди Покръстването.
В/ ЗСЛ е създаден от Методий в македонската област Стримон, където е бил областен управител и Закона е бил предназначен за славянската войска в тази област, е тезата на руския професор Троицкий. Само 4 от 32-та текста обаче касаят военните и което е по-важно – според византийското право само императорът, чиято власт е божествена, има право да създава закони.
Г/ ЗСЛ е създаден в България непосредствено след Покръстването. Тази теория е подкрепяна от почти всички изследователи на закона. Доказателство за старобългарския произход на ЗСЛ е самото му съдържание. Голяма част от текстовете на ЗСЛ предвиждат наказания за нарушаване на християнската етика и морал, без в Закона да са предвидени наказания за престъпления като измяна, предателство, убийство и кражба в основните им състави. Този факт е показателен за намерението на законодателя да регламентира не всички, а само неуредените от обичайното право въпроси и да квалифицира като престъпления деяния, които до този момент не са били схващани като такива до възприемането на християнската религия. Тежката санкция, която предвижда Законът за господарите на селото, в което се извършват езически обради и заклинания, е показателна за произхода на Закона от държава, в която е оказвана съпротива срещу налагането на християнството. Такава държава е била България – в Панония, Великоморавия и Византия християнството отдавна е било наложено като официална религия към момента на създаването на славянската азбука, чрез която е написан ЗСЛ. Очевидна връзка съществува и между някои от текстовете на ЗСЛ и Отговорите на папа Николай І.


  1. Съдържание на ЗСЛ

По-голямата част от текстовете на ЗСЛ са заимствани от глава 17 на Византийската Еклога „За престъпленията и техните наказания”. Редица от нормите на тази глава обаче са пропуснати, добавяни са нови текстове и са направени съществени промени в заимстваните от Еклогата разпоредби. В ЗСЛ се съдържат наказателно-правни, процесуално-правни и дори гражданско-правни норми. Тези норми са обединени в един закон, не защото, а поради общата цел на законодателя – чрез тях да регламентира отношенията в българското общество по един нов, повлиян от християнската религия и правосъзнание, начин.
І. Санкции за езичниците.

Още първият текст на ЗСЛ доказва, че законът не е неточен превод на част от Еклогата, а оригинален нормативен акт, създаден да регламентира отношенията в България след Покръстването. В чл. 1 на ЗСЛ е предвидена санкция за селото, в което се извършват езически обреди и заклинания и за неговите господари. Подобен текст не съществува в Еклогата, тъй като тя е нормативен акт, създаден по време, когето във Византия християнството отдавна е било възприето като официална религия. Авторът на ЗСЛ е използвал като образец за чл. 1 от Закона текст от друг, по-ранен византийски акт – Кодексът на Теодосий. Твърде самобитна е предвидената в чл.1 на ЗСЛ санкция. Значително по-тежко наказание е определено за господарите (да се продадат заедно с всичките си имоти) в сравнение с това за селяните (селото да се отдаде на Божия храм). Този факт е в разрез с обичайното за Средновековието правило по-тежки санкции да се предвиждат за бедните и безимотни хора. Суровата санкция за господарите по чл. 1 на ЗСЛ – продаване в робство (с която се засяга имуществото и социалния статус на провонолия са и на неговите наследноцо) може да бъде сравнена само с жестоката разправа на българския княз Борис І с разбунтувалите се срещу налагането на християнството боляри – смърт за тях и всички членове на семействата им.


ІІ. Престъпления срещу половия морал.

Най-много текстове на ЗСЛ са посветени на деяния, които не са представлявали престъпления според езическото обичайно право на славяни и прабългари, но са в разрез с християнската етика. Такива са блудствата с робиня, блудство на калугер, прелъстяване и изнасилване на девица, отнемане на девствеността на непълнолетна, съвкупление със сгодена девица, женитба на кумец и кума, брак при кръвосмешение и двуженство. Тежките наказания за тези деяния по Еклогата (смърт, членовредителни наказания) са заменени в ЗСЛ с по-леки (бой, глоба) или с епитимийни. Това показва, че авторът на Закона от една страна е отчитал непознаването на християнските норми в България след Покръстването и от друга се е стремил да приобщи адресатите на Закона към християнството, противопоставяйки леките епитимийни на строгите светски наказания.


ІІІ. Регламентиране на свидетелските показания.

Разпоредбите на чл. 2 и 7а на ЗСЛ разкриват един нов съдебен процес, коренно различен от съществувалият в езическа България, но доближаващ се до указанията на папа Николай І: „По всички разпри, обвинения и донесения подобава на княза и съдиите да не съдят без много свидетели. Но да казват на спорещите и на обвинителите и доносителите, ако не представят свидетели, както повелява божият закон, очаквайте да получите същото наказание, което сте гласели за другиго”. Проблемът за допустимостта на свидетелите е разрешен в ЗСЛ като е установена забрана да свидетелстват родители срещу деца един против друг и не се допускат свидетели по слух.


ІV. Нарушение на азилното право и самоуправство са квалифицирани като престъпления от ЗСЛ.

Тези норми способстват за ограничаване на кръвната мъст, талиона, откупа и саморазправата като обичайноправни способи, неприемливи за новата релития. Чрез засилената санкция (20 удара според Еклогата – 140 според ЗСЛ) за нарушителя на азилното право (право да получи закрила от Църквата лице, което е извършило престъпление), се цели утвърждаване на държавната юрисдикция при разследване, разглеждане и решаване на наказатално-правни конфликти, а с установяване на наказание за самоуправство се утвърждава държавното правораздаване при решаване и на гражданско-правни спорове.


Останалите текстове на ЗСЛ, които няма да бъдат разглеждани подробно, уреждат освобождаването на робите, безвиновното погиване на чужда вещ, дадена за послужване, бракоразводните основания, предвидените санкции за палеж и за различни квалифицирани кражби.

Създаден на основата на византийското право, но съобразен с конкретните особености, при които се извършва Покръстването в България, ЗСЛ е правен паметник, свидетелствуващ за оригиналността на старобългарската правна мисъл през 9 век.


Въпроси:

  1. В какви редакции и къде е запазен ЗСЛ?

  2. Какви теории за произхода и авторството на ЗСЛ са създадени и кои са основните им аргументи?

  3. Защо твърдим, че ЗСЛ е създаден в България непосредствено след Покръстването?

  4. Откъде са заимствани образци за ЗСЛ? Каква е разликата между Глава 17 на Еклогата и ЗСЛ?

  5. В какво се състои самобитността на ЗСЛ?

  6. По какво се различават санкциите според Еклогата и според ЗСЛ за нарушаване на половия морал? Защо?

  7. Как са регламентирани свидетелските показания в ЗСЛ? В какво се състои разликата в процесуалните разпоредби на Крумовото законодателство и на ЗСЛ?

  8. Защо е предвидена санкция за нарушителя на азилното право и за самоуправство?

Урок № 4
Държавни учреждения и институции, административно деление, финансова и военна уредба на Първата Българска Държава


През 681 година между хан Аспарух и византийския император Константин ІV Погонат бил сключен мирен договор, с който получило признание създаденото вече държавно обединение на славяни и прабългари в земите между Черно море, Хемус, река Тимок, а на север – достигащи далеч отвъд Дунав до Южна Бесарабия. В новосъздадената държава българите имали ръководна роля, въпреки че били по-малобройни.
І. Българската държава до покръстването


  1. Държавно устройство

    1. Хан

Начело на създадената чрез съюзяване на славяни и прабългари държава стоял хан (кан), означаван като ювиги хан (велик кан). Ханът е бил върховен военачалник и много често е предвождал българската войска в битките срещу неприятеля. В ръцете на хана е била законодателната власт на българската държава, той е бил и върховен съдия. Неговата власт била неограничена, поради което е можел да налага дори и най-тежките наказания без редовен съдебен процес. Ханът е представлявал българската държава в международните й отношения, той е сключвал международните договори – лично или чрез упълномощено от него лице.

Според прабългарските разбирания властта на хана има божествен произход и тя е наследствена. Първородният син на хана се е наричал канартикин и обикновено той е бил престолонаследник.



    1. Кавхан

Пръв помощник на хана е бил кавханът. Той е могъл да замества хана в бойните походи или да участва заедно с него в тях. Когато ханът е бил малолетен, кавханът е бил негов съуправител. Той е ръководел вътрешните работи в държавата в всички държавни служители са били подчинени на кавхана. Участвал е в дипломатическите преговори.

    1. Ичиргубоил

Ичиргубоилът (означаван в славянската транскрипция като „чъргобиля”) е бил управител на вътрешните крепости в Първата българска държава и в това си качество е комендир на въоръжен отряд.

    1. Други военни длъжности в Първата българска държава са били: кана боил коловър, зера таркан, жупан таркан, бори таркан, оглу таркан, копан.

    2. Болярски съвет

Съветът на болярите (изтъкнати представители на прабългарските родове) е бил съвещателен орган, до който ханът е трябвало да се допитва по всички най-важни въпроси.

    1. Народно събрание

Има данни за свикване на народно събрание в Първата българска държава, но не за да бъдат взети от представителите на славяни и прабългари важни решения, а по-скоро за да бъдат огласени взетите от хана или от болярския съвет решения.


  1. Финансово устройство

Няма достоверни исторически сведения за събиране на данъци в Първата българска държава до Покръствнето. Приходите на държавата са били осигурявани главно чрез военна плячка и трибути, които били уговаряни в международните договори, най-вече с Византия.


  1. Военно устройство

Българската войска се е състояла от народно опълчение и лична дружина на владетеля. В опълчението са участвали всички, годни да носят оръжие мъже – славяни и прабългари. Войската на прабългарите е била конница, а на славяните – пехота. Военната дисциплина е била изключително строга.
ІІ. Промени в Българската държава след Покръстването

Възприемането на християнството като официална религия в българската държава е спомогнало за преодоляване на етническия дуализъм вътре в държавата и за приемането на България като равноправна на останалите християнски държави в международните отношения.




  1. Държавно устройство

След Покръстването българският владетел е носил титлата княз, а Симеон си е присвоил титлата цар и самодържец, която била призната от Византия при приемникът му Петър. Не се променили правомощията на владетеля, Неговата власт била юридически неограничена. Чрез християнската религия концепцията за божествения произход на царската власт била окончателно утвърдена. Новост била идеята, че държавата е имущество (патримониум) на владетеля.


  1. Административно-териториално деление

Първата българска държава се е разделяла на големи области – комитати, които са били подразделяни на жупи. Начело на комитатите стоели комити и таркани. Те били пряко подчинени на владетеля и той е могъл да ги смени винаги по своя преценка. Начело на жупите били управителите им – жупани.


  1. Финансова уредба

Външните приходи – военна плячка и трибути, запазили своето значение. Наред с тях обаче като приходоизточник се утвърждавали външната търговия, данъците и ангариите. Данъците в Първата българска държава се плащали в натура и не били големи по размер.


  1. Военна уредба

Военната уредба на Първата българска държава не била основно променена след Покръстването. Войската се състояла от дружината на хана и от военното опълчение.
Въпроси:

  1. Какви административни и военни длъжности съществуват в Първата българска държава?

  2. Какви правомощия е имал българският владетел?

  3. По какво се отличава финансовото устройство на българската държава до и след Покръстването?

Урок № 5
Органи на централно и провинциално управление, административно финансово и военно устройство на Втората българска държава


В резултат на народното въстание под предводителството на братята Асен и Петър българската държава била възстановена през 1185 г. Не били възстановени обаче органите на държавно управление на Първата българска държава. Създадената система на държавни органи, административна, финансова и военна система на Втората българска държава били изградени по византийски образец с известна специфика и без да се стига до абсолютно подражание на първообраза.
І. Органи на централно управление


  1. Владетелят на Втората българска държава се титулувал цар (цар и самодържец). Неговата власт е юридически неограничена. Общоприет е божественият й произход. Българският монарх е имал огромна фактическа власт по отношение на църквата, а територията на държавата се считала за негова собственост. Царят е бил върховен военачалник в мирно и военно време. Той е бил върховен законодател и върховен съдия, а неограничената му власт е позволявала налагането на наказания без провеждане на съдебен процес. Той лично е бил страна по международните договори, а като пълноправен собственик на държавната територия е можел да се разпорежда с последната както в отношенията с други държави, така и чрез дарствени актове, обикновено на църкви и манастири в страната.

Царската власт във Втората българска държава е била наследствена, но не само от първородния син. Всички синове на владетеля, неговите братя и дори сродници са имали права върху престола.


  1. Болярският съвет във Втората българска държава е изпълнявал функциите на съвещателен орган за решаване на най-важните въпроси във вътрешната и външна политика на държавата. В него са участвали вътрешните (живеещи в столицата) и външни (на служба в провинцията) боляри, титулувани „велики”. Невключените в болярския съвет са били наричани „мали боляри”. Освен великите боляри в Съвета е участвал и българският патриарх.




  1. Държавни служители в столицата. Българският владетел се е обграждал с многобройни служители, някои от които са изпълнявали функции, свързани с управлението на държавата, а други само са обслужвали монарха.

    1. Великият логотет е бил пръв помощник на българският владетел. Неговите правомощия са сравними с тези на кавхана в Първата българска държава.

    2. Протовестиарият е управлявал държавното съкровище, което в България, за разлика от Византия, не е било отделено от съкровището на владетеля.

    3. Военни длъжности са били тези на великия войвода и протостратора.

    4. Пряко свързани с личността на владетеля били функциите на:

  • протокелиот – царски адютант, грижещ се за покоите на владетеля;

  • епикерний (чашник) – царският виночерпец и др.

ІІ. Органи на провинциално управление




  1. Севаст. Най-високопоставените служители в провинциалната администрация на Втората българска държава били севастите. Те били управители на области (хори) – най-големите административно-териториални единици.




  1. Катепаните били управители на по-малките административни райони – катепаникионите. Те могат да бъдат сравнени с жупите в Първата българска държава.




  1. Кефалия. Така били наричани градските управители.

ІІІ. Финансово устройство




  1. Данъчни задължения

За разлика от Първата българска държава, чийто приходи били осигурявани предимно от военна плячка и трибути, финансовото устройство на Втората българска държава е система от задължения на населението за данъци, такси, налози, ангарии и др.

Данъците във Втората българска държава са били натурални, а не парични. Основен сред тях е бил десятъкът – населението е дължало на държавата една десета от произведената селскостопанска продукция. С този основен данък са свързани допълнителните плащания на комод и аподохия – за събиране и за съхраняване на данъка в натура.




  1. Ангарии

Освен задължението да заплаща данъци на държавата, селското население е било обременено и с редица ангарии – задължения да се работи безплатно на господаря. Освен извършването на селскостопанска работа (оран, жътва и т.н.) като ангарии са били възлагани специфични дейности като зидане на крепости, пазене на тъмници и др.


  1. Глоби

Когато във Втората българска държава оставал неразкрит извършителят на някакво престъпление, цялото село, по правилата на утвърдената от славянското право колективна отговорност, заплащало глоба. Такива глоби са били: фун за убийство, конски тат за кражба на кон, девичи разбой за кражба на девойка и др.
ІV. Военно устройство
За разлика от войската на Първата българска държава, в която участвали всички мъже, годни да носят оръжие, и така се изграждало народното опълчение, във Втората българска държава селяните са били пряко лично подчинени на своя господар, който пък е бил задължен с определен брой войници да се яви пред владетеля, когато бъде призован. Честа практика е било търсенето на помощ от наемни войници – кумани, татари и др.
Въпроси:

    1. Кое е общото и кое различното в положението на владетеля в Първата и Втората българска държава?

    2. Кои са и какви функции имат органите на централно и провинциално управление във Втората българска държава?

    3. Какви данъци, ангарии и глоби са познати във Втората българска държава?

    4. Как е организирана войската на Втората българска държава?

Урок № 6
Правото в средновековна България


В периода от създаването на българската държава до покръстването обичайното право е било единствената правна система в българските земи. След Покръстването са били преведени и възприети в България редица византийски нормативни актове, но обичайното право съвсем не е загубило своята роля. Правната система на Втората българска държава се изгражда в процеса на взаимодействие и развитие както на нормите на обичайното, така и на писаното право, създадено в България или реципирано от Византия.
І. Обичайното право на славяни и прабългари
Непосредствено след възникването на българската държава единствената правна система – обичайноправната – не е единна, така както не е било единно населението в новосъздадената държава. Обичайноправните норми на славяни и прабългари са били различни в съответствие на спецификата в техния бит, култура, религия, традиции. Славянобългарската държава санкционира както прабългарски, така и славянски обичаи, като определящ критерии за юридическото санкциониране на определен обичай е интереса на държавата и владетеля от постигане на определен ефект в регламентиране на обществените отношения.

Прабългарски по своя произход са например нормите, по силата на които са изградени органите на централно управление на съюзната държава (хан, кавхан, ичиргубоил и т.н.) и техните правомощия, а така също и тези норми, с които се установява строга военна дисципилина (със смърт са наказвани отказът да се влезе в сражение, бягството от бойното поле, лошото пазене на границите, и дори небрежността при подготовката на оръжието за влизане в сражение). Тези норми, създадени като обичайни от прабългарския етнос, са били наложени със силата на държавната принуда и на славянското население в България.

Новият за прабългарите уседнал начин на живот е наложил необходимостта от санкциониране на някои славянски обичайноправни норми от новосъздадената държава. Такива са например нормите, с които се регламентират отношенията по повод собствеността върху недвижими имоти.

Постепенното претопяване на прабългарския в славянския етнос е било свързано с постепенно сближаване и взаимно проникване на славянските и прабългарските обичаи.


ІІ. Писаното право в средновековна България


  1. Възприемане (реципиране) на византийското писано право

След Покръстването в България са били преведени редица действащи в съседна Византия нормативни актове – Еклога, Земеделски закон, Номоканон и др. Чуждо на българския народ и почти непознато (поради ограничения брой преписи и най-вече поради неграмотността) на населението, а в много случаи и на правораздаващите органи, византийското писано право едва ли е намерило широко приложение в Първата българска държава.

Във Втората българска държава са съществували по-благоприятни условия за развитие на книжовността, а византийското право вероятно е било повече или по-малко познато, тъй като в продължение на столетие се е прилагало в българските земи, докато те са се намирали в рамките на Византийската империя. Допустимо е нормите на византийското писано право (саздадени чрез възприемане на основните разрешения на класическото римско право) да са били прилагани във Втората българска държава поне в съществувалите тогава църковни и манастирски съдилища.




  1. Създаване на български нормативни актове

Множество преписи на византийски нормативни актове са показателни за стремежа на младата българска държава към приобщаване до постиженията на византийската цивилизация и в частност до развитата й правна система. Преведените норми обаче едва ли са отговаряли точно на потребностите от регламентация на специфичните отношения в българското общество след Покръстването. Още в Първата българска държава са направени опити чрез използване на византийски образци да бъде създадено автентично законодателство. Примери за нормотворческа дейност в България са Крумовото законодателство и Законът за съдене на людете.
ІІІ. Взаимодействие между обичайно и писано право
Нормите на обичайното и писаното право са се прилагали паралелно в България в продължение на столетия, като писаното право не може да се сравнява по значение, а още по-малко по приложно поле, с обичайноправните норми. Тези две твърде различни правни системи взаимно си влияели и нормите, формирани в резултат на този двустранен процес, са допринасяли за спецификата на правния ред в средновековна България.


  1. Въздействие на обичайното върху писаното право.

Обичайното право в Средновековна България е било по-неустановено, по-разнообразно (доколкото в различни райони на страната са прилагани различни норми), изградено от по-елементарни разрешения в сравнение с писаното право. Обичайните норми обаче са били добре познати, широко прилагани и толкова трайно залегнали в правосъзнанието на българите, че законодателят е бил принуден да се съобразява с тях. Пример за влияние на обичайното право върху писаното е предвидената колективна отговорност на селото според чл. 1 от ЗСЛ, наследственото право на бедните според Славянската Еклога, регламентирането на свидетелските показания в ЗСЛ и Славянската Еклога и др.


  1. Влияние на писаното право върху обичайното

Писаното право в Средновековна България в много по-голяма степен отговаря на потребностите от нормативна регламентация на обществени отношения в икономически условия, твърде различни от тези, при които са били формирани обичайноправните норми на славяни и прабългари. Чрез търговските контакти във Византия, Дубровник, Венеция и Генуа в България са станали известни и прилагани нормите за регламентиране на договори отношения, създадени още в Древния Рим и заимствани от правните системи на Византия и градовете-републики. Така не само по пътя на рецепцията на нормативни актове, но и чрез формирането на нови обичайно-правни норми, в България са били възприети част от съвършените в правно-техническо отношение норми на класическото римско право, факт, който има своето безспорно значение за развитието на правната система в българските земи.
Въпроси:

  1. Какви прабългарски и какви славянски по произхода си правни норми са санкционирани от българската държава?

  2. Какви нормативни актове са заимствани от Византия и какви са създадени в България след Покръстването?

  3. Доколко писаното право намира приложение в Първата и Втората българска държава?

  4. Кои норми на писаното право са повлияни от обичайното и кои норми на обичайното право са формирани под въздействието на писано-правни разрешения?

Допълнителни въпроси и задачи:



  1. Как се формират нормите на обичайното и как на писаното право?

  2. Къде намира приложение писаното право в Средновековна България и защо? Какви са предимствата на писаното право?

  3. Прочетете регламентацията на залога според писаното право (Византийска Еклога) и според обичайноправните норми (Законът на Константин-Юстиниан) – стр. 40 от „История на държавата и правото (извори и лекции)”. Защо според Вас се стига до различни разрешения? Коя от двете норми по-вероятно се е прилагала?

Урок № 7
Правото на собственост в Средновековна България


Регламентацията на правото на собственост върху недвижими имоти в Средновековна България е твърде специфична. Обусловена от икономическите отношения в държавата, тази специфика до голяма степен определя характера на правната система в Средновековна България. В Първата българска държава основно значение имат колективните форми на собственост, но те са в процес на разлагане. Във Втората българска държава напълно е изградена сложната система от права и взаимоотношения по повод недвижимите имоти и основно земята.
І. Колективната собственост

При създаването на българската държава са съществували паралелно три вида собственост – общинска, задругарска и лична. Първите две форми са разновидност на колективната собственост върху земята и други вещи, те са исторически по-рано възникналите. Титуляр на правото на общинска собственост са всички хора, които населяват определено място и ползват общо гори, пасбища и др. Значението на този вид собственост е намаляло с оформяне института на задругарската собственост, титуляр на която са били специфичните за средновековието родови формации – задругите. Наред с тези две форми на колективна собственост своето все по-значимо място е имала и индивидуалната (лична) собственост, формирана най-често чрез заграбване от отделни лица на по-голяма част от военната плячка.


ІІ. Правото на собственост в Първата българска държава

Съществувалите при създаването на българската държава три форми на собственост са били в процес на разлагане. В продължение на няколко столетия те се преобразуват в специфична форма на поземлена собственост. Вероятните начини, чрез които в Средновековието са се установили твърде специфични отношения във връзка с недвижимите имоти, са няколко:




  1. Наемните отношения вероятно са стояли в основата на причините за попадане на един човек в лична зависимост от друг. Типични наемни отношения са изполичарството и мортитството, при които се дължи част от произведената реколта. Затрудненията за заплащане наема при войни и природни бедствия, а също и нуждата от икономическа помощ вероятно са водели до установяване на патронатни отношения, при които селянинът е икономически и лично зависим от собственика на земята.




  1. Заграбването на земи от племенните князе или държавни служители е вероятният способ за оформяне на големи поземлени имения.




  1. Юридическо санкциониране

Постепенно фактическата власт на едрите земевладелци върху селяните е добивала и юридическа санкция, в каквато насока има данни в Крумовото законодателство, ЗСЛ и други извори.
ІІІ. Правото на собственост във Втората българска държава


  1. Специфика

Основна характерна особеност на правото на поземлена собственост в Средновековна България е паралелното и едновременно съществуване на различни по съдържанието си правомощия на различни лица (субекти на право) по отношение на една и съща вещ (обект на право). Другият специфичен белег на правото на собственост през Средновековието е възможността едно лица (зависимият селянин) да бъде както субект, така и обект на правото на собственост, без при това да е напълно безправен, какъвто е бил например робът в Древния Рим.


  1. Видове право на собственост на владетеля

а/ Суверенна собственост на българския владетел е била цялата територия на българската държава и населението в нея. От волята на владетеля е зависело дали той ще подели правомощията си на собственик върху определена територия с друго лице или ще подари тази земя на църква, манастир или на някой светски феодал.

б/ Разделена собственост е тази форма на собственост върху земята, при която и владетелят, и друг феодал имат право да събират данъци, да налагат ангарии и др., т.е. поделени са правомощията на владетеля.

в/ Прония. Българският владетел е можел да запази изцяло правомощията си на собственик и да отстъпи само временното ползване на определени имоти срещу задължението на лицето, на което те са предоставени, да се явява във войската с въоръжен отряд. Това е съдържанието на възприетата от Византия система на прония.


  1. Съдържание на правото на собственост на отделните феодали (светски и църковни). Специфична особеност на това право е изграждането му от правомощия както върху личната (господарска) земя, така и върху селската земя – тази, върху която права са имали и отделни зависими селяни.

а/ върху господарската земя феодалът е имал неограничени правомощия на ползване, ако земята му е била подарена от владетеля или е имал финансов имунитет.

б/ върху селската земя правомощията на феодала са се изграждали чрез ограничаване правомощията на селяните върху същата земя. Правомощията на феодала са били и по отношение личността на селянина – последният например е бил длъжен да плаща данъци, да работи ангарии, да се разпорежда с имота си само в границите на същото феодално имение. Въпреки че формално той е бил собственик на земята си, селянинът е имал по-ограничени правомощия върху нея, отколкото феодалът.


Въпроси:

  1. Какви форми на собственост са съществували при създаването на българската държава?

  2. Как се оформят отношенията на лична и имуществена зависимост на едно лице спрямо друго в Първата българска държава?

  3. Какви правомощия са имали българският владетел, светските и църковни феодали и селяните върху земята във Втората българска държава?

  4. По какво правото на собственост в Средновековна България се отличава от правото на собственост в Древния Рим и в съвременността?

Урок № 8
Договорно право в Средновековна България


Договорните взаимоотношения в Средновековна България са били регламентирани предимно чрез обичайноправни норми. Писаното право вероятно е намирало приложно поле в търговските взаимоотношения с Византия, Венеция и Генуа, чиито правни системи безспорно са оказвали влияние върху обичайното право в България. Най-вероятно нормите на писаното право (които са достигнали до наши дни и от които черпим сведения за регламентацията на договорните отношения) са послужили като образец за обичайното договорно право.
І. Покупко-продажба
1. Същност и форма

Продажбата е договор, при който собствеността върху определена вещ се разменя срещу определена цена. За валидността на договора за покупко-продажба не е била изисквана спациална форма според средновековното право, дори ако има за предмет недвижим имот. Договорът се е считал за сключен с постигане на простото съгласие между страните (консенсус), без да е необходимо предаването на вещта.


2. Задатък

За обезпечаване на страните по договор за покупко-продажба на вещ, която трябва да бъде предадена в по-късен момент, се е прилагал задатъкът. Той представлява част от цената, която се дава при сключването на договора. Ако договорът не бъде изпълнен по вина на този, който е дал задатъка, той го губи. Ако е виновна другата страна по договора, задатъкът трябва да бъде върнат в двоен размер.



ІІ. Замяна
Много по-често срещан е бил договорът за замяна собствеността на една вещ срещу собствеността на друга вещ поради предимно натуралния характер на стопанството в Средновековна България. Специфични правила при замяна на поземлени участъци са установени в Земеделския закон – за валидността на договора се изисква присъствието на 2 или 3 свидетели на сключването му, недопустимо е развалянето на договор за замяна на два поземлени участъка, ако единият от тях е бил вече засят, ощетеният при замяна на неравностойни участъци има право на обезщетение и др.
ІІІ. Наем


  1. Същност и видове

Наемът на вещи е договор, при който едната страна отстъпва временното ползване на определена вещ срещу определено възнаграждение. Най-често срещаните през Средновековието договори за наем на поземлени участъци са били изполичарството и мортитството. И в двата случая възнаграждението за използването на парцел земя се определя като част от получената реколта, като при изполичарството тази част е ½, а мортитът е дължал 1/10 от реколтата.


  1. Особени правила

За сключването на договор за наем е било достатъчно постигането на съгласие между страните. Не се е изисквала специална форма за сключване или за доказване на договора. Максималната продължителност на наемният договор според Еклогата е 29 години. Изключително строга санкция за наемателя – лишаване от цялата реколта – е предвидена в Еклогата в случаите, когато наемателят не полага достатъчно грижи за осигуряване на богата реколта (напр. засее земя без да я изоре или не окопае лозе) или пък отмери дължащата се на наемодателя част от реколтата в негово отсъствие.
ІV. Заем и залог


  1. Регламентация според писаното право

Заемът е договор, по силата на който едната страна предоставя за известен срок определено количество вещи (пари, храни, семена и др.) срещу задължението на другата страна да ги върне след изтичане на уговорения срок по правило в увеличен размер (с лихва). Заемополучателят е гарантирал на заемодателя, че ще изпълни задължението си по договора, като е предоставял друга вещ, различна от дължимите, в залог. Тази вещ по правило е била по-ценна от полученото в заем. Еклогата не предвижда случаи на освобождаване на заемополучателя от задължението му да върне в срок заема. Дори в случаи на природни бедствия или войни забавата на заемополучателя е била основание заемодателя да продаде заложената вещ и да задържи тази част от цената й, която е равна на дължимото от заемателя.


  1. Обичайноправна регламентация

За разлика от писаното право, следващо в по-опростени конструкции римското частно право, обичайните норми в съответствие с натуралния характер на стопанството и отчитайки възможните затруднения при изпълнението на договора за заем, предвиждат по-различна регламентация. Заемодателят се задължава да даде на длъжника поне още един срок, равен на договорения, но след изтичането на последния той е можел да присвои дадената в залог вещ, без да дължи каквото и да е било на заемателя.
V. Дарение
Дарението е договор, с който едно лице отстъпва на друго собствеността на вещ или пари с намерение да прояви щедрост (с дарствено намерение). Според Еклогата дарението трябва да бъде извършено поне пред 5 свидетели в населено място или пред 3 такива в ненаселено място. Освен че по този начин се оповестяват промените в собствеността на една вещ, присъствието на свидетели гарантира дарителя срещу измами, грешки, заплашвания. При определени случаи – обиди, побой, опит за убийство на дарителя от страна на надареното лице, дарението може да бъде развалено.
Въпроси:

  1. Какво представляват договорите за покупко-продажба, замяна, наем, заем, залог, дарение?

  2. Какви специфични правила за регламентацията на тези договори предвижда писаното право в Средновековна България?

  3. По какво си приличат и по какво се отличават задатъкът от залога?

Урок № 9
Семейното право в Средновековна България


Обичайноправните норми за регламентиране на брака и семейните отношения в Средновековието са намирали приложение в българските земи до края на ХІХ век, като част от обичаите на славяни и прабългари са били заменяни от наложените чрез писаното право норми на християнския морал.
І. Бракът по обичайното право


  1. Сключване

Един от най-старите обичаи за сключване на брак е била кражбата на девойка. Този способ е бил познат на всички славяни през Средновековието. Друг начин за сключване на брак е било заплащането на откуп от мъжа на семейството на бъдещата му съпруга. Когато мъжът не е можел да заплати откуп или не можело да бъде постигнато съгласие на родителите, девойката сама е отивала при бъдещия си съпруг – приставала е. И трите способа за сключване на брак са се прилагали в българските земи почти до наши дни.


  1. Особени правила

Няма точни сведения за нормите, регламентирали семейните отношения според средновековното ни обичайно право, но най-вероятно кръвното родство не е било пречка за сключване на брак, има данни за двубрачие (многоженство).
ІІ. Бракът според нормите на Еклогата


  1. Годеж

Според нормите на екложното право, възприети в България след Покръстването, бракът се е предхождал от годеж. Той представлява взаимно обещание на мъж и жена да встъпят в брак. Годеж са можели да сключват православни християни, навършили 7 години. За годежа е необходимо съгласието както на годениците, така и на техните родители.


  1. Условия за встъпване в брак

Това са отново принадлежността към православното вероизповедание, съгласието на родителите и на встъпващите в брак. Според различни източници на писаното право през Средновековието се е изисквало навършването на различна възраст от сключващите брак – според Еклогата това са били 15 години за мъжа и 13 години за жената, според Номоканона съответно 18 и 16 г., а според друг източник – Синтагмата на Матей Властар дори 20 г. и 18 г.

Пречки за сключването на брак са били кръвното родство по права линия и по съребрена линия до ІV степен, сватовството до ІІ степен и духовното родство (между кръстник и кръщелница напр.).




  1. Форма

Предписваната от Еклогата единствена форма за сключване на брак – извършването на църковен обред на венчаване – рядко е била спазвана в българските земи през Средновековието.


  1. Положение на жената в семейството

За разлика от напълно безправното положение на жената според езическите обичаи (изцяло подчинена на мъжа, който дори е имал право да я убие, ако я залови в прелюбодеяние), според Еклогата жената е можела да има свое имущество, различно от това на мъжа. Той е бил длъжен да пази зестрата на жена си и не е можел да я отчуждава. Кредиторите на мъжа не са можели да посягат на зестрата на жената. Независимо от предоставянето на тези права, е било запазено подчиненото положение на жената по отношение на мъжа в семейството.



  1. Каталог: wp-content -> uploads -> 2012
    2012 -> За приемане чрез централизирано класиране на децата в общинскиte детски ясли, целодневни детски градини и обединени детски заведения на територията на община пловдив раздел І – Основни положения
    2012 -> Критерии за отпускане на еднократна финансова помощ и награждаване на жители на община елхово I общи положения
    2012 -> Програма за развитие на туризма в община елхово за 2014 г
    2012 -> Област враца походът се провежда под патронажа на
    2012 -> София-град Актуализиран на Педагогически съвет №8/04. 09. 2012 г
    2012 -> Програма за развитие на селските райони европейски земеделски фонд за развитие на селските райони европа инвестира в селските райони
    2012 -> Книгата е създадена по действителен случай. Имената на описаните места и действащите лица са променени
    2012 -> Относно Обособена позиция №1


    Сподели с приятели:
  1   2   3




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница