Усещане за вечност

Днес избирам дългия път към дома.Пресичам централния градски площад и улавям с периферното си зрение пенливите подскоци на водата от бъбривия фонтан.Погледът ми спира на познатия паметник,който ,интересно защо,е обграден от строително скеле.Вниманието ми вече е привлечено и аз се вглеждам в каменната фигура на Вапцаров,който държи книга и гледа сякаш в бъдещето.Сещам се,че предстои честване.Цяло Банско като че ли се готви за стогодишния юбилей на своя бележит син.

Спирам,а мислите ми се втурват на различни посоки и вече не мога да ги спра.

Времето около мен също спира.Отваря се тежка кована порта и аз влизам…

Съзнанието ми рисува странни картини,които много приличат на черно-белите снимки по стените на къщата музей.Оказва се,че там съм влязла неусетно,търсейки времето на Вапцаров,търсейки него самия,подмамена от усещането за вечност.

Явно този обикновен на пръв поглед ден обещава да се превърне в чудновато пътуване.

Навеждам глава,за да вляза в ниската стая на старата къща с малки зарешетени прозорчета.Вълнените постели излъчват странна миризма,преплитаща се с уханието на дърво и с усещането на топлина.В здрача на къщата чувам бързи стъпки,тупуркане на боси крачета.Може би малкия Кольо търси майка си,за да чуе поредната легенда или песен.Може би точно тук комитата Яворов е държал на скута си невръстния син на Йонката.Вероятно в тази стая е звучала бунтовническата реч на баба Мария или тук Вапцаров е разбрал за трагичната смърт на дядо си Никола…

Излизам от музея -все така унесена в особеното изживяване на нещо средно между спомен и фантазия.Вървя по улицата и си мисля как преди много години на тези улици малкия Никола е играел с топка ,как е износвал окъселите си панталонки и е бил щастлив.Вървейки,срещам възрастни жени да се припичат на есенното слънце,а ръцете им да майсторят нещо.Знам,че ако ги попитам за Никола Вапцаров,ще заразправят…за Проданичиния и за Везювия род,за детството на поета, за живота му…Ще се заредят случки,спомени…

Над главата ми валят оронени листата на оголващ се орех,чувам шуртящата вода от скоро иззиданата чешма(в моя град все още зидат чешми) и усещам,че времето също тече и много съм закъсняла,но удължавам пътя си .Минавам през двора на старото училище.Спирам и любопитно поглеждам през прозореца.Но не виждам празната класна стая с нова дограма ,а малкия Никола,седнал на пода да пише букви в пълно с пясък сандъче.И така,унесена в своите видения,се прибирам.Хапвам набързо и сядам да уча.Отварям тетрадката си и виждам заглавието,,Вапцаров живее сред нас``.Спомням си отминалия час по литература.Мисля си ,че са изминали сто години откакто се е родил поетът,а аз все още се вълнувам от неговия живот,поезия и гибел.

Въпреки изминалия век-Банско е съхранило спомените за Вапцаров.Той живее в духа на будните банскалии.Вълнува моите мисли днес,одухотворява словото на учителката ми по български език,буди спомените на родителите ми и представите на съучениците ми.И все е различен- дете,гимназист в Разлог,курсант във военноморското училище,работник,борец,поет…