Успение богородично

За произхода на името на манастира има различни версии. Едната е че манастирът е построен на харамийското сборище Сокола, където някога тук се сбирали свободни момци, чувствали се като соколи. Идвали тук с пищови и шишанета да се обучават в стрелба. Местоположението дава името, както на манастира, така и на неговия създател архимандрит Йосиф, известен по-късно в борбата за църковна автономия като униатски архиепископ Йосиф Соколски. Друга версия пък гласи, че двамата монаси Йосиф и Агапий споделяли усамотенето си заедно с множеството соколи, които обитавали скалните процепи, откъдето и манастира получава името си. Още в началото, когато през есента на 1832 г. архимандрит Йосиф пристига в родния си край, придружен от йеромонах Агапий, е намерено място за новия манастир - каменната тераса пред пещерата на местността Сокола. Първата църква е малка и дървена, като до нея е построена дървена къща за живеене. На следващата година съборили дървената църквица и на същото място, със средства и помощ на селяните от близките села Етъра и Нова махала, изградили днешният голям храм. През януари 1833 година манастирчето е готово.

Като умело използва теренните дадености, строителят на манастира разполага манастирската църква на по-ниска площадка, оградена от изток, юг и запад с отвесни скали. В източната скална стена на около 5 метра от сегашната църква е издълбана доста широка апсида, от двете страни на която са изсечени две полукръгли ниши, служещи за диаконикон и протезис. Една естествена, с неправилни очертания кухина, отваряща се в западния край на южната скална стена, както и няколкото по-малки, но вече обезличени кухини в околните скали подсказват, че на това място по време на Второто българско царство е имало скален манастир.

През 1833 г. бъдещият униатски епископ Йосиф Соколски, деен участник в националните борби за българска църква, заедно с йеромонах Агапий от Троянския манастир възобновяват тази старинна света обител. По всяка вероятност към оцелялата скална апсида те пристрояват малко еднопространствено помещение, а монашеските килии изнасят на горната равна и просторна тераса. Само една година по-късно, през 1834 г., манастирът се разраства. Малката църквица отстъпва място на стройна монументална сграда, която обаче остава скрита всред заобикалящите я скали. Единствената причина, наложила разполагането на тази изявена църковна сграда в едно съвсем неподходящо за нея място при наличие в съседство на просторна равна площ, е навярно желанието да се поддържа жива традицията на стария манастир.

В планово и обемно-пространствено отношение новата църква принадлежи на съкратената разновидност атонски тип кръстокуполни църкви с плътни междурамия и странични певници. На изток тя завършва с една многостенна апсида, а на запад, вместо притвор, подчинен на главния обем на наоса, се издава открит аркаден портик. Над освободеното от колони подкуполно пространство на наоса се издига просторен дванайсетостенен барабан, прорязан от дванайсет тройни прозореца. Полусферичният купол, който го покрива, е увенчан с коничен завършек, а основата му е вълнообразно нагъната според ритъма на прозоречните арки. Отвън стените на наоса са облицовани със сравнително малки бигорни блокчета и са разчленени от стройни едностъпални слепи ниши, чиито арки достигат почти до покрива. Един добре пропорциониран, също така бигорен подпокривен корниз опасва наоса, като включва на едно равнище двата певника и апсидата. За разлика от наоса стените на подкуполния барабан и на портика са измазани с хоросан и са стенописвани. Заоблените покривни площи на купола и на портика са обшити с ламарина, а наосът е покрит с каменни плочи.

Над входа на западната стена се намира възпоменателен надпис, който съобщава, че храмът е украсен през октомври 1862 г. от живописците поп Павел Зограф и неговия син Никола от село Шипка. Евангелските сюжети, покривали стените на интериора, са силно повредени. По-запазени са стенописите в нартиката. Над централния вход е поместено изображение на Дейсис (Моление), в калотата на ляво от центъра - Бог Саваот, обкръжен от сюжетите на "Шестоднева", а вдясно - "Всяко дихание хвали Господа" (илюстрации към псалмите на цар Давид). Надолу по западната стена е разположен "Страшният съд", голяма част от който е замазана. В центъра на челната стена на аркадата е поместена сцената "Успение Богородично" - нещо твърде необичайно за схемата на украсата на църквите.

Живописта на поп Павел и сина му Никола е твърде примитивна, изпълнена с ярки чисти цветове, с отклонения от сюжетните и композиционните правила. На иконостаса и свободно от него се намират интересни икони. Върху "Христос Вседържител" има надпис "Рука Симиона от Трявна", "Св. Никола" е надписана от Йоаникий папа Витанов от Трявна през 1833 година. На един резбован проскинарий се намира още една икона с образа на "Св.Богородица с двадесет миниатюрни житийни сцени", подписана също от Йоаникий папа Витанов. На другия резбен проскинарий е "Св. Екатерина и св. Меркурий", живописвана в маниера на Захарий Зограф. Иконата "Св. Георги" е подписана от авторите на стенописите поп Павел и сина му Николай Попович - 1863 година. Тези творби говорят, че през XIX в. в манастира са идвали да работят известни възрожденски художници.

Жилищните и стопанските сгради на горната площадка, построени във възрожденски стил с еркери, много дървени чардаци и стълбища, затварят големия двор, в центъра на който се намира красива чешма. През Възраждането в Соколския манастир се разгръща голяма просветна дейност. С грижите на игумена на манастира Йосиф Соколски през 1836 г. се основава килийно училище, където учат деца от околните села. Тук учителствува и големият народен будител и просветител Неофит Бозвели.

Това е единственият манастир, където вместо църква срещу входа му е построена осемструйна белокаменна чешма със склуптирани глави на соколи, строена заедно с оградата от прочутия дряновски майстор-строител Кольо Фичето през 1868 година.

В северната част на манастира през 1968 г. монахините, преместени тук от взривения през 1959 девическия манастир "Свето Благовещение", уреждат параклис и в него експонират запазения иконостас и забележителните икони "Исус Христос" и "Света Бородица с младенеца, рисувани от Захарий Зограф (1810-1853).

Соколовският манастир взема активно участие и в националноосвободителните борби. На 31 юли 1856 г. в него се установява четата на Капитан дядо Никола, с намерение да го превърне в център на въстанието, а по време на Априлското въстание, на 1 май 1876 г., тук е сформирана четата на воеводата Цанко Дюстабанов. По време на Руско-турската война манастирът е бил превърнат във военна болница.

Споменът за националните герои свято се тачи в манастира. Музейната сбирка показва материали, свързани с културната история и с епичните национално-освободителни борби в този край. Тук се съхраняват и предмети, принадлежащи на Апостола на българската свобода Васил Левски, който често е намирал убежище в манастира. За увековечаване на спомена за борците за свобода в североизточния ъгъл на скалната площадка е изградена малка куполна сграда, свързана сполучливо с аркираната оградна стена, която затваря църковния двор пред отварящата се тук пропаст.

Понастоящем манастирът е постоянно действащ и представлява комплекс от черква, жилищни и стопански сгради. Унищожените при пожари през 1918 г., 1924 г. и 1938 г. части на манастира са възстановени през периода 1980-1982 година. Манастирът е обявен за паметник на културата.

Днес почти всички жилищни сгради на Соколския манастир са реставрирани, като възстановяват неговия вид такъв, какъвто е бил през Възраждането.

“Успение Богородично” –

храмов празник “Света Богородица” –

един от дванадесетте велики празници.

След смъртта на Иисус Христос Божията майка живяла дълго време в дома на Св. Йоан Богослов най-напред в Йерусалим, а след това по местата, където той проповядвал по време на гоненията на християните – Ефес, св. Гора Атонска и остров Кипър. Когато гоненията поутихнали, пресвета Богородица се върнала Йерусалим и живяла там, обкръжна о благоговейна любов. Мнозина идвали от далечни страни да я видят.

Вече на преклонни години (64) й се явил Архангел Гавриил с палмово клонче в ръка. Той й възвестил, че след три дни тя ще се представи отвъд. Сияние озарило лицето й. Започнала да се подготвя като за радостно тържество. Раздала дрехите си на бедните жени. Помолила Йоан да погребе тялото й в с. Гетсимания при родителите на съпруга си. Имала още едно желание – да види още веднъж Светите апостоли, пръснати по цял свят да проповядват Евангелието. По чуден начин всички се намерили изведнъж пред вратите на нейния дом. Св. Богородица ги известила за близката си смърт и всички много се натъжили.

На другия ден Божията майка легнала на украсен одър, радостно очаквайки смъртта. Внезапно чудна небесна светлина озарила стаята. Сам Иисус Христос в небесна слава, обкръжен от ангели и светци, слязъл от небесата за душата на Света Богородица.

Три дни след успението (заспиването) на Света Богородица, апостолите завели апостол Тома на гроба, тъй като той не присъствал на погребението. В пещерата намерили само плащеницата, с която я били покрили. Чули гласа й сред ангелско пеене:

“-Радвайте се, защото с вас съм през всички дни!”

С радост повярвали, че Божията майка е възкръснала.

Униатското ръкополагане на митр. Йосиф Соколски
По време на Възраждането, когато униатската партия (това е точната дума, защото става дума за политика, а не за църковно строителство) на Драган Цанков успява да увлече група български първенци и няколко йезуитски мисионери в една авантюра, която кулминира в т.нар. униатско представление: дядо Йосиф Соколски, някогашен габровски войвода и по-късно създател и игумен на Соколския манастир, е ръкоположен за български католически архиепископ. Това станало през април 1861 г. в Рим. По време на официалния обяд с папа Пий IX дядо Йосиф направил няколко "дивашки джумбуши", пише в мемоарите си Тодор Икономов. Първо като поднесли яденето се развикал: "Аз да не съм католик, че да блажа в петък." Донесли му постно и докато се хранел, непринудено и с жестове се възхищавал от тънката талия на неаполитанската кралица, а после разказал как на младини ходил по Балкана с пушка и ножове и как убил един много страшен арапин. По някое време, явно доволен от сития обяд, той погалил папата по корема и казал (слава богу на български) "Угоен е като коледен шопар." На следващия ден бил ръкоположен.

След като се прибрал в Цариград с титлата "Архиепископ и наместник на съединените българи", дядо Йосиф разбрал, че унията не е шега. Йезуитите го карали да изповядва католическия символ на вярата, да служи в техните храмове и те да служат в българската униатска черква. "Морно замишление" натиснало стария войвода, пише по този повод Раковски. Два месеца по-късно, подпомогнат от руската легация в Цариград, той изоставил високото си служение и с параход се озовал в Одеса. До смъртта си (1880 г.) бил въдворен в Киевско-Печорската Лавра, където постоянно пишел молби до Руския синод да бъде приет отново в лоното на православието и горчиво страдал за България, Балкана и Соколския манастир. Така българският католически архиепископ Йосиф се оказал мъченик на православието и още повече на своята гореща и готова на всякакви неразумни постъпки любов към отечеството. А краткото му, но бурно приключение е било повод за множество иронични забележки около догмата за непогрешимостта на папата.

1. 
   "Манастирите в България" - Любен Прашков, Елка Бакалова, Стефан Бояджиев, 1992 г.
   
2. 
   “Соколският манастир “Св. Успение Богородично” край Габрово” – Христо Темелски, 2004 г.
   
3. 
   “Манастирите в България” – Атанас Сивков, 2001 г.
   
4. 
   “Български манастири: история, култура” – Георги Чавръков, 2000 г.