Уважаеми съграждани

2013 година ще остане в новата история на България, като годината в която българските граждани въстанаха срещу захвата на държавата си от олигархията и отрекоха правото на досегашните партии да осъществяват посредническата си политическа функция, като годината, в която гражданите поставиха извънредно остро и категорично проблема за своето много по-пряко представителство, за своето непосредствено политическо участие в общите ни дела.

Общата политическа криза е най-вече криза на мафиотизирането на досегашната партийна система. И това трябва да бъде осъзнато с цялата му дълбочина и значимост. Това се отнася, както за представените в 42-то Народно събрание политически партии, така и за неуспелите да преминат 4% изборна бариера. Всички политически структури, които биха желали да продължат своето бъдещо участие в политическия живот на България, следва да преразгледат досегашната си дейност именно с оглед на този радикален разрив в историческото битие на нацията.

Необходимо е сега да се мисли, да се чертаят стратегии не как една или друга партия ще бъде представена в следващото Народно събрание след неизбежните и скорошни избори, колкото, как гражданите да се чувстват истински представени, как да бъде насърчено желанието им да участват масово и с готовност в предстоящата борба за връщане на държавата, започваща с един скорошен вот.

И тук не става въпрос само за необходимите промени в Изборния кодекс (напр. въвеждане на преференциално гласуване или мажоритарен елемент в изборите, машинно гласуване, повече възможности за незвисими кандидати, намаляване на изборната бариера и др).

Същинският проблем е наистина пределно гражданско активните сега, заливащите цяла България и площадите и булевардите на София, протести, да родят увереността на всеки гражданин, че точно той лично може да избира, да определя бъдещето си, да осигури за себе си контрола над депутатите и представителите на другите власти, които ще определим с гласа си през следващия парламентарен цикъл.

Как може да се осигури стабилността на това усещане, на тази съпричастност към политиката?

В големите кризисни ситуации на много европейски държави решението на тази дилема е било почти винаги еднотипно: създаване на масови политически движения - не така строго йерархически построени, каквито са нормалните политически партии, включване на дотогавашните опозиционни партии в това движение, без това непременно да означава разпускане на структурите им.

Тоест, изходът се търси чрез създаването на хетерогенно мега образувание - движение, където взаимодействат строго политически организираните граждани (партийците) със силно политизираните, поради екстремността на историческия момент, участниците в движението. Всъщност всичко това днес се случва съвсем естествено на Площада - тук редом са членове на непредставените в 42-то Народно събрание партии, но и грамадно множество от загубили доверието си в партиите по-възрастни хора и най-вече младежи от новите поколения, така и не припознали политическа формация, най-често дори негласували.

Трябва да се намерят наистина нестандартни форми на политическа работа и участие, за да се осигури и занапред тази заедност, това единство, тази съвместност - до истинското преодоляване на кризата. Решението е наистина в единодействието на опозиционни партии, на нови партии и на могъщо гражданско движение.

Европейските примери за преодоляване на подобни кризи не са малко - от неколкократно пресъздаваните голистки мега образувания (т. нар. Сбор за републиката) до различните ипостаси на полската „Солидарност".

Примери имаме и от най-новата история на Чехия, Литва, Латвия, Естония, Украйна. Но ние имаме и своя голям пример от зората на новата ни демокрация, от великия син Орлов мост на 1990. Първият Съюз на демократичните сили наистина бе съюз на възстановени и новосъздадени политически партии и друг тип клубни формации, но и могъщо движение на симпатизиращи и участващи граждани, които не желаеха да получат някаква по-определена политическа идентичност чрез членуване в някоя от 15-те организации.

Какво трябва да се направи сега?

Софийският едномесечен протест, събиращите се на площада и правещите своите прекрасни шествия из столицата ни, трябва да се определят като движение и то може да се нарече например „Независимост" (или „Площада").

Към него естествено трябва да бъдат привлечени и общностите на протестиращите от всички градове на България.

Това не трябва да остане само красиво софийско явление, а трябва да се превърне наистина в мощно и единно национално движение.

От друга страна, политическите формации, търсещи своето бъдещо единодействие, чрез наричаният досега Реформаторски блок, трябва да намерят сили да преодолеят естествения си партиен егоизъм и партийна надменност, да тушират досегашното си самочувствие на доказани лидери на демократичната общност и да влязат в равноправни взаимоотношения с нововъзникналото голямо движение.

Добре знаем, че това ще бъде един труден и преизпълнен с конфликти процес. Но само така демократичната общност на България ще постигне основната си цел: да изтласка в периферията, доказалите своята олигархическа зависимост и корумпираност партии, да получи мнозинствено представителство в парламента и в централната и местната изпълнителна власт.

Обръщаме се и към новоизбраните ръководители на партиите от Реформаторския блок: Уважаеми господа, осъществете скоро бъдещото си единодействие с движението на гражданите от Площада, в дух на равноправие и диалогичност!

Нека всички заедно осигурим за новите поколения на България достойно гражданско и политическо участие в общите ни дела!