Увод. Психологията като наука предмет на психологията и природа на психичното психика

Предмет на науката психология е психиката, душевността. Думата произхожда от старогръцката , психе — душа.

Психиката е оседлаване¹, модулиране² на висшата нервна дейност на индивидите от биологичния вид човек от страна на об­ществените (социалните) структури. Основа на психиката е висша­та нервна дейност на индивида, неин модулатор е общественият живот, в който се е вплело животното човек³.

Всяка структура в нашия свят може да се разглежда в два ас­пекта — като процес на създаване или като резултат, нещо създадено. Като процес психиката е модулиране на висшата нервна дейност от социалното. Този процес в исторически (филогенети-чески) план съвпада с появата и развитието на човечеството — социогенезата, а в индивидуален (онтогенетичен) план — с развити­ето на всеки човешки индивид.

Тъй като висшата нервна дейност у млекопитаещите, включително и у човека, управлява до известна степен цялата нервна дейност, ендокринната дейност, двигателната дейност и пр., психиката фактически е частично модулиране и на тия дейности съобраз­но с условията на обществения живот.

------------------------------------------------------------------------------------------------------------

' Изразите "оседлаване", "обяздване" се употребяват фигуративно. Тъй както дивият жребец или мустанг, без да се изменя биологическата му същност, бива приучен да търпи седло и юзда, да носи ездача си и да му се подчинява... така и висшата нервна дейност на човешкия индивид, без някакво особено структурно преустройство, бива "обяздена", "оседлана" — подчинена на социалните изисквания.

По-приемливо, но твърде общо, звучи "адаптация на висшата нервна дейност към социалните изисквания".

===========================================================================================

На тези три основни форми на движение съответстват три ос­новни форми на структуриране: литосфера, биосфера и човешка култура (ноосфера).Те са се появили в определен ред и в опреде­лена зависимост една от друга.

Неорганичната форма на движение е базисна, най-нисша фор­ма на движение. Тя се е появила заедно с появата на нашия свят из неорганизираната материя. На различни места в света тя е стигнала до различна степен на развитие и сложност (концентрация на маси и гравитация, синтезиране на атомни ядра, температурни и електро­магнитни явления, промени в ядрените обвивки на атомите (неорга­нични химични процеси).

Биологичната форма на движение е започнала да се развива вър­ху Земята в сравнително обозримо за нас време — преди милиард години. Тя е използвала като своя база неорганичната форма на дви­жение и по-специално висшите процеси на химическия синтез при случилото се благоприятно съчетание от наличие на защищаваща атмосфера, влага, топлина, светлина и ред други условия. Има вероятност, макар и малка, органически синтез или друг подобен синтез да се е осъществил и на още няколко планети от нашата галактика.

Социалната форма на движение се е явила единствено на Земята и много по-късно (преди милион години) върху базата на съществу­ващите вече биологична и неорганична структура. Вероятността та­кава форма на движение да съществува и някъде другаде в космоса е приблизително равна на нула.

Всяка по-висша и по-нова форма на движение отчасти разруша­ва своите базисни структури. Редица получени елементи от разру­шаването на базисните структури биват използвани и вградени в новата, по-висша структура. Също така по-висшата форма на дви­жение ползва освободените енергии от разрушените по-низши структури, за да синтезира своите собствени структури. В тия процеси се изгражда нова, по-висша структурност (информация), за сметка на многократно повече разрушената информация в базата. Но такава е всякога цената на прогреса.

Биологичната форма на движение върху Земята съществува в най-различни форми и степени на развитие — от безклетъчни виру­си и планктон до 40-метрови борове и гърмящи змии. Биологичната форма на движение в някои свои частни форми (гръбначните животни) стига до високоорганизирани и самостоятелни индивиди с централ­на нервна система и мозък, достигнали голяма сложност на взаимо­действието си с външния свят.

Един от тия високо развити животински видове — маймуночове-кът, впоследствие — човекът, организира индивидите в групи, започва да използва елементите от околната среда (биосферата и литосфе-рата), откъсва тези елементи от естествената им среда и ги проти­вопоставя един на друг. Така разрушава околната среда, част от нейните елементи използва като блага за удовлетворяване на сво­ите потребности (което не е ново), а друга част — за създаване на оръдия за производство (нещо ново, изменящо по специфичен на­чин околната среда).

Средствата за производство и приучващите се да произвеждат групи от хора образуват икономическата база на социалната структура.

Производството, трудът, изменената околна среда, организира­ната за производство човешка група от своя страна въздействат об­ратно на биологическия индивид човек, на неговата морфология, ана­томия и главното, което ни интересува в случая, върху неговата вис­ша нервна дейност. При новите условия естественият подбор оста­вя да оцелеят тия индивиди, които по-ефективно са се изменили, т. е. нагодили към трудова дейност. За улесняването на това въздействие, по естествен еволюционен път върху икономическата база се създават обществените надстройка (идеи. морал, изкуства, управленски механизми и т. н.). Всички тия структури действат вър­ху висшата нервна дейност и я модулират, „оседлават" и преуст­ройват така, че тя да се пригоди към общественото производство и към оформилите се във връзка с него производствени отношения между хората. Именно това звено от Кръговрата на обществе­ната форма на движение представлява психиката.

Получавайки определени насочени въздействия от социалните структури, човек продължава по-ефективно и по-спонтанно да се включва в човешката група (общност), по-ефективно да противопос­тавя едни елементи от околната среда срещу други, по-ефективно Да се труди и да преобразува околната среда. Производствената ма-

териална база на обществото се увеличава, организацията на чо­вешката група укрепва. Разрастват се и надстройките на общество­то и все по-адекватно се нагаждат към възможностите да въздейст­ват на човека и главно върху неговата висша нервна дейност. „Обяздването" на висшата нервна дейност на човека от обществе­ните структури, модулирането й в синхрон с обществените изиск­вания продължава на все по-висока степен. Човек се превръща във все по-ефикасно действаща производителна сила, труди се все по-редовно.

Този повтарящ се кръгов процес (по-точно, развиващ се по спирала), съпътстван неизбежно от човешки труд и усилия, има тен­денция да се развива и ускорява безкрайно. Но среща ограничения. Тия ограничения са: а) човешкият мозък и нервна система са изгра­дени в биологичната форма на движение като апарат за биологично уравновесяване с променящата се среда. Тяхната функция — вис­шата нервна дейност, не може да бъде заменена с друга или корен­но преустроена. Тя може само да бъде модулирана до определени граници, б) околната среда (главно биосферата), която бива разру­шавана от човека, се отдалечава все повече от него, затруднява и усложнява неговата преобразувателна дейност. Налага се влагане­то на все повече труд за това.

Тези фактори възпират експоненциалния количествен растеж на социалната форма на движение. Тя е принудена да следва път на постепенно усъвършенстване и адаптиране към заварените струк­тури и форми; да се приспособява към човешката нервна дейност, модулирането на която става все по-фино; да се приспособява и към отдръпващата се природа, експлоатирането на която става все по-комплицирано и опосредствано и изисква все повече и повече труд.

В описания кръг от взаимодействия, представляващ социална­та форма на движение, психиката има свое определено място — „оседлаването", модулирането на висшата нервна дейност на инди­видите от страна на обществените структури и закономерности. Обществената форма на движение, представена преди всичко от надстройките, преустройва конкретни биологически структури — централната нервна система, мозъка на човека, организира по нов начин тяхното функциониране, модулира го. Изграждането на пси­хиката представлява тази модулация на висшата нервна дейност⁴.

Кръговратът, представляващ обществената форма на движение, е нещо повтарящо се, упорито въздействащо върху всеки човек. Но това не е абсолютно кръгово движение. Почти при всеки кръг нас­тъпват изменения. (Човешката висша нервна дейност е все по-сил­но модулирана; техническото оборудване — по-съвършено; външна­та природна среда — все по-изменена.) Така че с антропологическо-то и с историческото развитие се усъвършенства и психиката на хората. Изграждането на психиката съвпада с развитието на соци­алната форма на движение. И това е естествено — психиката е зве­но от нея.

Но независимо от това, че се развива, изменя, обогатява, пси­хиката запазва своя характер и своето определено място в сложно­то социално движение — в контакта, където производното (социалното) оказва обратно въздействие върху своята биологична база, превръщайки биологични елементи — висшата нервна дейност на отделните индивиди — в свои елементи — производителни сили.

В психиката се сплитат две основни форми на движение. Всеки опит да се приложи чисто естественонаучен или чисто социологи­чески подход към психиката води до неизбежността от създаването на две психологии.

Висшата нервна дейност на човека е биологическа даденост. В общата еволюция на живия свят тя се изменя бавно и за сравнител­но краткия период на общественото развитие — незначително. Това време не дава възможност за радикално анатомическо и функци­онално преустройство на централната нервна система и мозъка. Така че единственото възможно — модулирането на вече установената и оформена висша нервна дейност, приспособяването й към въздейс­твията на обществената среда — може да бъде само един устойчив (затихващ) процес на все по-фино и адекватно приспособяване към измененията на въздействащите агенти от страна на социалните структури. Затова пък самите въздействащи социални структури, на първо място, обществените надстройки, имат широки, почти не­ограничени възможности за количествено и качествено развитие,

--------------------------------------

==================================================

10-11

ИСТОРИЧЕСКА ПСИХОЛОГИЯ Увод. Психологията като наука
за приспособяване към бавно изменящите се висша нервна дейност и психика на човека. И това развитие е очевидно, даже поразяващо,

При така определеното място на психичното — между най-висшите биологични структури и социалните структури — става ясно, че преди появяването на човека и човешкото общество психика няма.

Развитието на психиката е необходимо и важно звено в разви­тието на социалната форма на движение. Особено близки и взаимно обвързани са развитието на психиката и развитието на обществени­те надстройки и културата. Между тези процеси съществуват ред връзки и взаимодействия. Те са неразделни.

Да се опише процесът на развитието на психиката отделно от другите процеси в развитието на обществото е много трудно, поне засега. Тук е избрано решението: по-добре е при проследяване раз­витието на психиката да прескачаме в съседни области, да правим чести социологически отклонения, отколкото да представяме пси-хическото развитие отделно, орязано от своите връзки, несвърза­но с общия поток на социалното развитие и фактически неразби­раемо.

При това психиката не е даже самостоятелна структура. Тя е модулация на нещо друго (висшата нервна дейност) от нещо трето (социалната форма на движение).

Социалната форма на движение, от своя страна, се изгражда върху своята база — биологичната форма на движение. Заедно с това се изгражда и психиката. Социалната форма на движение се приспособява към своята база и към видоизмененията и модулаци­ите на базата си, т. е. приспособява се и към наличната психика на хората. Както навсякъде при сложни взаимодействия, и тук има права връзка и обратна връзка. Определяща е правата връзка: социално­то определя психичното, а не обратно. Но тя не изчерпва отноше­нията. И психичното влияе на социалното.

Несамостоятелността на психиката, тясната обвързаност и за­висимост на психичното от социалното, разглеждането на психич­ното като чисто човешко явление — функция на обществения живот, всичко това не е нова, нито оригинална концепция. Но следва също така да се спомене, че подобни концепции не са били възприемани охотно. От почти всеобщо признание са се ползвали, а и досега се ползват, други концепции за същността на психиката и респективно за предмета на психологията.

На психиката се гледа като на самостоятелна, основна, немате­риална субстанция — обект на особена наука. Обикновено се смята, че тази духовна субстанция — психиката (душата) — е нещо незави­симо от социалното, че именно тя самостоятелно определя социал­ното поведение на човека.

Според някои тази субстанция съществува във времето, но не и в пространството. А за връзката между висшата нервна дейност и психиката са били предлагани различни схеми и хипотези.

1.3. Психика и душа

Психика значи душевност, а психе — душа. В миналото предмет на психологията се е смятала душата. Според религиозните схва­щания душата е безсмъртна и деятелна нематериална субстанция, която е способна да живее отделно от своето бренно тяло, в което временно е окована⁵.

Душата е поетичен продукт на фантазията, в която може да се вярва. И тази вяра утешава, прогонва безпокойството и поради това трайно се е застояла в общественото съзнание. Все още редица философи и някои психолози смятат, че душата съществува, има свои структури и функции и може да се изучава като самостоятелен обект.

1.4. Психика и съзнание. Съзнателно и подсъзнателно

Предмет на психологията не може да бъде съзнанието, или по­точно, само съзнанието. То е една обща идея за Аз-субекта в проти­воположност на света като цяло — обекта. Тази идея се е появила в сравнително късен етап от развитието на психиката и обществото и контролира само една част от психиката — съзнателното, съзнатото. А към психиката принадлежи, освен съзнатото, и подсъзнателното. Това са два пласта (модулации) в психиката, нанесени последова­телно.

Следва да се прокарва разлика между несъзнателно и подсъзнателно. Понятието несъзнателно обхваща няколко фор­ми на поведение: 1) низша, безусловно рефлекторна нервна дейност; 2) висша нервна дейност, т. е. условнорефлекторното поведение. Тия две форми са все още биологическо поведение.

3) подсъзнателното — неконтролираната от съзнанието психика;

4) автоматизирано поведение, навици — поведение, което по начало е било съзнателно, но постепенно се е вкоренило в реф-лективната нервна дейност и съзнанието се е отдръпнало от него.

1.5. Психика и субективното

Предмет на психологията не може да бъде субективното въобще. Субективното е абстракция — извлечен един полюс от редица юридически, гносеологически и други отношения.

В по-друг смисъл субективното се разбира като едностран­чивост, необективност — определено, недобре оценявано свойство на човешките съждения и действия, което също не може да бъде обект на наука.

---------------------------------------------

5- Старите народи са гледали по-материалистически на душата: "Душата на тялото е в кръвта" (Левит 17:11); "Само гледай строго, да се не яде кръв, защото кръвта е душа: не яж душата заедно с месото" (Второзаконие 12:23).

=====================================================================

Психичното не може да се отъждестви с идеалното. Що е идеално? Идеалното е нещо, свързано с идеи, произхождащо от идеите. Това е основният смисъл на думата идеално. Идеите и иде­алното имат отношение към развитието на психиката, но идеи може да има и вън от психиката, например във външната памет, в книгите, произведенията на изкуството и пр.

Идеално в по-тесния смисъл на всекидневната употреба се нарича, също така, свързаното с идеалите, произтичащото от иде­алите или отговарящото на идеалите. Идеалите са особен вид об­ществени идеи, така че и в тоя смисъл идеално и психично (психика) не съвпадат.

Под идеалното в някои философски системи се разбира вътреш­ният свят на човека — информацията, състояща се от установки, програми и др., циркулиращи в оперативната памет на човека, но задържаща се там, ненамерила още ефекторен завършък, непревърнала се в действие. Идеалното, разбирано в тоя смисъл, е струк­тура в психиката, но психиката не се свежда до идеалното. Идеалното може да се дефинира като материално, което се пренася в главата на човека и там битува и се преработва. Не всяко материално може да прави това, а само информацията, структурността от окръжава­щата човека действителност, която се е освободила от първоначал­ната си обвързаност с веществото и е достигнала до възможността да сменя неколкократно веществения (или енергийния) си носител, да се кодира и прекодира. Такава „свободна" информация е идеалното, но не само идеалното. Например сигналите при условни­те рефлекси или гещалтът са също такива порции информация, ко­ято може да се пренася, без да бъде свързана с идеи, т. е. без да бъде идеално.

Някои смятат, че идеално значи нематериално. Също така и пси­хичното възприемат за нематериално и в това откриват тяхната идентичност. Такова приравняване е нонсенс, безсмислица, понеже самото понятие „нематериално" е нонсенс. Нематериални неща няма, тъй като всичко е материално.

1.7. Психика и отражение

Терминът „отражение" има няколко значения и се употребява в различен смисъл:

— Отбиване, връщане в старата среда на колебанията или кор-пускулите при срещата им с непроницаема среда.

— Недействително изображение, зрителна или слухова измама при физическото отражение — виждане или чуване предмета на място, където той не е (огледален образ, ехо, мираж). В тия два слу­чая очевидно става дума за елементарно физическо явление, което само фигуративно може да се оприличи с някои психични прояви.

- Рефлекс, реакция — изменение в поведението на една систе­ма при въздействието на външен агент. Психиката действително има база човешкия организъм и неговите рефлекси. Тя представлява модулилиране на условнорефлекторната висша нервна дейност, но не е рефлекс.

- Рефлексия — форма на мислене, връщане обратно към об­мисляне на нещо вече мислено. Рефлексията, както и мисленето въобще, може да се разглежда като явление в психиката, но психи­ката не може да се сведе до рефлексия.

Думата „отражение" се употребява и в смисъл на въздействие на една система върху друга с последствия. В този смисъл същест­вуват още две значения на отражение:

— Във философията, по-точно в територията на познанието (гносеологията), научното материалистическо гледище е, че възприятията, представите, усещанията, логическото мислене и дру­ги продукти на психиката са отражение, последствие от предметите, физическите процеси, истинските отношения между множествата, а не обратното — предметите и явленията от действителността не са отражения, следствия от мислите, чувствата, усещанията, нито са нещо тъждествено с тях. Тази мирогледна позиция е подразби­ращата се основа на всички науки, включително и на науката психология. Но тя не решава даже приблизително въпроса, каква материална структура е психиката. Съществува и друго, идеалисти-ческо гледище, според което предметите са отражение на идеите (Платон и др.) Но то също не дава отговор, даже и приблизителен, на въпроса, какво е психиката.

— Съществува натурфилософска хипотеза „Теория на отраже­нието" . Според нея отражението е свойство на всяка среда или пред­мет да приема и задържа следи-отпечатъци от въздействащите външ­ни предмети. Това свойство, притежавано от цялата материя, се усъ­вършенства със създаването на все по-сложни структури и форми на движението. Психиката се приема за най-висша форма на свойс­твото отражение. Ще рече: психиката е задържане на следи-изоб-ражения в главата на човека от действащия върху него външен свят.