В глутницата никой не храни умиращите

В глутницата никой не храни умиращите

По повод решението на Върховния административен съд за отмяна на лимитите на болниците за 2015 г., спуснати от здравната каса в нескопосан, но сравнително ефективен начин да спазва що-годе бюджета си, бившият здравен министър Петър Москов коментира: "Болниците в България се управляват по търговския закон. Тоест един съдия има всичкото основание на света да гледа на една болница както на един магазин за гащи. И доколкото ние сме съгласни, че в този магазин държавни регулации и лимитации не може да има, то и съдилищата превеждат този текст от търговския закон и върху болниците".

И още: когато наскоро начело на голяма държавна онкологична болница дошъл нов директор, той събрал работещите и освен останалите си идеи им поръчал да се държат любезно с пациентите и да им се усмихват. При рак пласебото не работи, но при рак психологическата подкрепа е от особено голямо значение. "За 800 лв. заплата няма как да стане", му отвърнали от залата.

В частните болници обаче се усмихват,

затова и имат все повече пациенти, объркани, уплашени и незнаещи какво се случва след няколко курса химиотерапия в държавните. Да, държавните болници са мощен източник на пациенти/клиенти на частните болници, защото упорито и може би умишлено държат пациентите си в пълно неведение какво се случва с тях и болестта им. Провеждат строго клиничната част от лечението по правилата, но пациентът няма как да го знае, защото няма кой да му го обясни. И естествено след няколко месеца започва да търси алтернатива, защото не вярва, че го лекуват правилно. Отива в частната болница, където правят същото, но му говорят и му се усмихват, а към здравната каса отчитат значително по-скъпи лекарства.

Адът съвсем не започва в края, когато около 18 000 души годишно в България стигнат до терминално състояние.

Започва още с поставянето на диагнозата

и държането на болния в тотална несигурност, без обяснения какво му се влива, защо, какъв вид е ракът му, какви са прогнозите, с липсата на възможност да попиташ когото и да било. Отношението дори не е грубо, то е никакво - като към бъдещ труп. При хората с по-лош късмет и по-лоша прогноза постепенно става по-зле - размотаване за кръвопреливане, търсене на дарители, понякога дори отказ да се изпишат безплатни болкоуспокояващи. На гърба им се вършат всякакви цигании - болният се води в болницата за вливания, но всъщност си е вкъщи, когато не му се обадят на пожар да се върне в болничното си легло, защото се очаква проверка на здравната каса; трябва да му се направи скенер, за което лежи цели 4 дни, или пък обратното - не му го правят в болницата и го оставят да обикаля по поликлиники и лаборатории и да се моли да го снимат. Малко преди края, когато болният е с изядени от метастазите органи и кости, може да му предложат и възстановителна операция - например на гръбначния стълб, за която се плащат хиляди левове за консумативи. Хора, които едва ходят, със силни болки, обикалят по цял ден в опит да получат нещо, което по всяка хуманна логика би трябвало да им се предоставя там, където се лекуват, и с нула усилия.

Но най-бруталното е оставено за последните дни. Умират вкъщи, в адска болка, докато дни наред едва си поемат дъх, отвъд достойнството, скотски, а справянето с цялата агония е оставено на близките им. Когато роднините в паниката си започнат да звънят на спешна помощ и болниците, им се отговаря:

"Не сме длъжни да го приемем"

И това е така е от години.

40 болници и диспансери са приели и правили химиотерапия на близо 32 000 души у нас през 2017 г., за което са получили 327 милиона лева. Годишно смъртността от ракови заболявания в България е около 18 000 души. Едва 2000 от тях лежат в болница или хоспис по пътеката за палиативни грижи, т.е. получават специализирани грижи за хора в терминално състояние. За останалите 16 000 никой не се е почувствал длъжен. Потресаваща е и разликата - в провинцията, в диспансерите във Враца, Варна, Русе, Бургас, Благоевград и Шумен, приемат терминални пациенти. В София и Пловдив, където са най-големите клиники, откъдето минават най-много пациенти и се изписват най-скъпите лекарства - не.

Не че е толкова съществено, но доводът, че здравната каса плаща малко - само 51 лв. за ден и парите не стигат дори да се покрият разходите за пациента, явно не важи във Враца, където 404 души са получили човешко отношение и достоен край. Но е водещ за София, където

от над 10-те хиляди, приети за химиотерапия. Болници, които получават по 15 000 лв. за пациент за лекарства, дори нямат хоспис или отделение, където да приемат същия пациент, когато е в терминално състояние.

Въпросът не е само в пари, липсата им, правила, институции и вършат ли си или не работата. Всичко това съставлява само част от факторите, довели ни до завършената дехуманизация, до пълното оскотяване. Проблемът е във всички нас, които - очевидно, събрани по неволя накуп на една територия, не умеем и не желаем да се държим като общество. Не просто всеки един гражданин на България позволява това да се случва и безучастно живее в глутницата, където слабите и умиращите са нежелани. Почти няма човек в България, който да не е минал през този ад, да не е наблюдавал агонията на терминално болни близки. И да го е приел до някаква степен за нормално, а след погребението да е забравил и продължил напред.