В какво се изразява процесът на християнизация на българската държава през втората половина на IX век ?

Процесът на християнизация на българската държава е бил с цел да сплоти българи и славяни в единен народ. Протичането му се оказало доста трудно и продължително.

В средата на IX век християнството било господстваща религия в Европа. Българската държава не можела да намери полагащото и се място в международните отношения, защото християните гледали с подозрение и неприязън на езичниците. Неспазването на договор, склю-чен с владетел езичник, не се смятало за нарушение на правните, моралните и религиозните норми на християнството. А външнополитическото развитие на България през последните 5-6 десетилетия на века показало, че без надеждни съюзници страната не може да осъществи це-лите, които си поставяли нейните владетели. Ключът за решаването на тези проблеми се оказа-ло новата универсална религия. Не били малко и вътрешнополитическите причини, които нака-рали хан Борис да въведе християнството като официална религия. На първо място трябва да се посочи необходимостта от сближаване на българи и славяни. Християнството трябвало да пре-махне културните, битовите и религиозните различия между двата етноса. Общата религия трябвало да улесни сключването на смесени бракове, което постепенно щяло да подпомогне за формирането на единна българска държава.

Предвиждайки, че ще възникнат проблеми, Борис и неговите близки се покръстили тай-но и владетеля получил титлата княз. Веднага след това народа проявил своето недоволство и се дигнал на бунт, начело с боилите. Те обградили Плиска и заплашвали Борис с отстраняване от власт, но бунтът бил потушен. Целта на боилите била насочена срещу изоставянето на бащи-ната религия и въвеждането на новата християнска вяра. Тя се възприемала като система от норми и закони, които Византия налагала на България. По същото време се появили и пропо-ведници на други религии, които допълнително усложните ситуацията в страната.

Покръстването на всички българи не било достатъчно за превръщането на християн-ството в официална религия на българската държава. За тази цел било необходимо в страната да се изгради гъста мрежа от енории и епархии, начело със свещеници и епископи. Борис се стремял да създаде независима Българска църква под ръководството на архиепископ, който да му помага за вътрешно и външнополитическите цели на страната. Но от Константинопол само отлагали решаването на този въпрос. Тогава князът се обърнал със същите въпроси към Рим-ската цъква. Българска делегация била изпратена при папа Николай I на 29 август 866 год. Тя му връчила списък с над 100 въпроса, засягащи новопокръстените езичници. Докато папските съ-ветници отговаряли на въпросите, друго пратеничество посетило двора на Лудвиг Немски и по-искало помощ за организиране на църковния живот в Бълагария. В края на 866 год. се завърна-ли българските

пратеници от Рим, придружавани от римски духовници, начело с епископите Формоза Портуенски и Павел Популонски. Те връчили отговорите на папата, според които само Римската църква може да предаде неподправеното Христово учение. Започнало ново покръст-ване на българския народ, а византийското духовенство било помолено да напусне страната. Мисията на Римската църква в България не протекла много гладко. На няколко пъти между Плиска и Латеранския дворец бил поставян въпроса за създаването на независима Българска църква, начело с римски архиерей. Папата усетил, че Формоза е склонен да подкрепи Борис и отказал да го ръкоположи. След смъртта на папа Николай I, наследникът му папа Адриан II също бил неотстъпчив. През 868 год. за глава на Българската църква бил поискан дякон Марин, но и това желание на Борис не било одобрено в Рим. Папството се вълнувало вече от подготвя-щия се в Константинопол Вселенски събор на християнските църкви, където да бъде прогласе-но единството между Рим и Византия.

Като направил равносметка по пътя към създаване на самостоятелна Българска църква, Борис стигнал до извода, че на България и приляга повече византийската патриаршия. През февруари 870 година на VIII Вселенски събор било решено Българската църква да премине под опеката на Константинополската патриаршия. Тя се конституирала като полунезависима архие-пископия под ръководството на архиепископ, който трябвало да бъде полаган в Константино-пол. Неговият избор ставал по волята на княза. Това било първата стъпка по пътя към пълната автономия на Българската църква. Решението на събора предизвикало прекъсване на отноше-нията между Римската и Константинополската църква, което продължило цели 10 години.

Първите години след покръстването княз Борис посветил на изграждането на автоном-на Българска църква. Неговите усилия не могли достатъчно бързо да дадат очаквания резултат поради много важна причина. Църквата в България, макар и българска, осъществявала своите функции посредством небългарско духовенство и на неразбираем за огромното мнозинство от народа гръцки език. Затова княз Борис насочил вниманието си към Кирило - Методиевите уче-ници Климент, Наум и Ангеларий. Били създадени две просветно книжовни средища : в Плис-ка и в Девол. Наум останал в Плиска, Климент отишъл в Девол, а Ангеларий не след дълго по-чинал. В двете школи на българската просвета за няколко години били подготвени хиляди уче-ници. Те владеели славянската писменост, познавали славянските богослужебни книги и били подготвени да обучават други хора.