В сп. „Население”, 2012, кн. 1-2, стр. 163. Помаците според българската етнодемографска статистика. Pomaks according to the Bulgarian ethno-demographic statistics

This study presents how Bulgarian ethno-demographic statistics has represented the identities of Bulgarian speaking Muslims (including Pomak identity) throughout its existence. A comparative analysis of the available data for this specific group is provided.

It is note that official information about the Pomaks exists only in the publications of the censuses of 1900, 1905, 1910 and 1920 and partly in the 1926 census, although this population is observed (under the name of Bulgarian-Mahometans) also in the censuses of 1956, 1992, 2001 and possibly 1934. Thus, it becomes evident that Bulgarian official statistics ignores the existence of the Pomaks for a very long period – from the 1926 census until now.

The comparison of the data shows that, at the beginning of the 20^th century (until 1920), the group of the Bulgarian-speaking Muslims largely coincided with that of the Pomaks, especially in the districts and counties of Southern Bulgaria, where more than 90 % of both groups lived. However, at present, the group of the Bulgarian-speaking Muslims is split into several subgroups according to ethnic self-identification, the main of which are Pomaks, Bulgarians and Turks.

The article ends with a recommendation to consider the Pomaks separately and in an adequate manner at future censuses and to publicize officially the relevant data concerning them.
Резюме

Целта на настоящото изследване е да се очертае как българската етнодемографска статистика е разглеждала идентичностите на българоезичните мюсюлмани (включително идентичността на помаците) през времето на своето съществуване. Представен е сравнителен анализ на наличните данни за тази специфична група.

Констатирано е, че официална информация за помаците е налице само в публикациите за преброяванията през 1900, 1905, 1910, 1920 и частично през 1926 г., макар че те са наблюдавани (под названието българомохамедани) също така през 1956, 1992, 2001 и вероятно през 1934 г. Така става очевидно, че българската официална статистика игнорира съществуването на помаците за твърде дълъг период – от 1926 г. до сега.

Сравнението на данните показва, ча в началото на 20 век (до 1920 г.) групата на говорещите български език мюсюлмани приблизително съвпада с групата на помаците, особено в окръзите и околиите на Южна България, където тогава живеят повече от 90 % и от двете групи. Понастоящем обаче групата на българоезичните мюсюлмани се е разцепила според тяхното етническо самоопределение в няколко подгрупи, главно помаци, българи и турци.

Накрая е направена препоръката помаците да бъдат разглеждани отделно и по адекватен начин при бъдещите преброявания, като съответните данни, отнасящи се до тях, бъдат публикувани официално.

Целта на настоящото изследване е да се очертае как българската етнодемографска статистика е отразявала във времето идентичностите сред българоезичните мюсюлмани (включително идентичността на помаците). Във връзка с това ще бъде направен сравнителен анализ на наличните данни за тази специфична група, получени по време на преброяванията в България, като наред с другото се обърне специално внимание на използваната терминология и прилаганите методики.¹

През ХVІІІ и ХІХ някои изследователи установяват, че в Османската империя съществува специфично население, изповядващо исляма и говорещо български, за което е широко разпространено названието (и самоназванието) „помаци”². Едно от първите сведения е на преминалия през 1706 г. Средните Родопи французин Пол Люка, който пише, че селото Пашмакли (днешен Смолян) е обитавано само от „турци”, които „не знаят своя език”, а говорят „изопачен славянски, смесен с гръцки и български”. (Цветкова, 1975: 272 )

Според Стоян Райчевски за първи път в литературата споменава названието „помаци” през 1841 г. Васил Априлов: „Във Филипополската епархия, Румелия и част от Македония в селищата живеят българи, които изповядват мохамеданска вяра…Всички тези потурчени свои братя българите наричат помаци…” (Априлов 1841: 87). За помаци говори и Раковски: „В България живее народ, под имянем помаци, кои говорят българский язык, а исповедат мохамедовая вяра.” (Раковски, 1857: 252-257) Друго сведение от това време е на Еужен Пужад, който, описвайки населението на България, споменава за около 50 хиляди души, „познати под името помаци”, които са се отказали от вярата си и са приели исляма, но които говорят български и изпълняват тайно „християнски церемонии”. (Poujade, 1856: 716)

Помаците са трудна тема за българската етнодемографска статистика. По време на преброяванията и в статистическите публикации в продължение на нейната повече от 130-годишна история сме свидетели на три взаимно изключващи се подхода:

• 
  помаците, макар и мюсюлмани, са етнически българи и, следователно, те не трябва да бъдат наблюдавани самостоятелно;
  
• 
  помаците са етнически българи, но представляват специфична група и затова трябва да бъдат наблюдавани самостоятелно;
  
• 
  помаците образуват етнически обособена група, която трябва да бъде наблюдавана като такава.
  

Не на последно място е и въпросът как да бъдат наричани – помаци, българомохамедани, българи мюсюлмани или по друг начин. ³

Друга илюстрация на този подход е организираното през 1865 г. от Ахмед Мидхат паша в качеството му на валия преброяване на населението в Дунавския вилает (Тафрова, 2010). Резултатите са публикувани в обобщен вид в русенския вестник Дунав (Дунав 1874). Общият брой на населението във вилаета се оказва 1 141 051 души.⁵ Групата на мюсюлманите е разбита на три: стари жители - 392 369, преселници – 64 398 и мюсюлмански цигани - 25 031 или общо – 481 791. От текста на публикацията става ясно, че в така наречените „преселници” са включени татари, ногайци, черкези, хаджеми, арнаути, бошняци и кюрди, за които не се привеждат количествени данни. Вероятно в по-голямата си част това са преселници от Русия в резултат на войните между двете империи. Следователно може да се направи заключението, че помаците са включени в групата на старите мюсюлмани. Три години по-късно А. Мошин, използвайки резултатите от преброяването, публикува свои оценки за населението в Дунавския вилает. Според него във вилаета има около 10 000 помаци, като останалите мюсюлмани са около 140 000 (става дума само за мъжко население). (Мошин, 1877)

През 1874-75 г. се провежда поредното всеобщо преброяване. Резултатите са публикувани в османския официален годишник по вилаети (области), санджаци (окръзи) и каази (околии). Цялото мъжко население над 16-годишна възраст е на брой 13 679 648 души. (Тодоров и Косев, 1987) След преброяването руският вицеконсул в Пловдив Найден Геров съобщава в дипломатическо писмо от 4.12.1876 г. следните данни за състава на населението в Пловдивския санджак (мъже над 16 години):

• 
  мюсюлмани – 139 731, от които 127 260 турци и 12 471 цигани;
  
• 
  немюсюлмани – 208 292, от които българи православни – 196 393, българи католици – 3 642, гърци – 4 300, цигани православни – 1 421, арменци – 477, евреи – 2 059.
  

„Мюсюлманското население на Филипополския санджак се състои от собствено турци и така наречените помаци, т. е. българи мохамедани, говорещи български. Смята се, че помаците са до 20 000 души⁶, което представлява една седма част от цялото мюсюлманско население на санджака.” (Геров, 1932: док. № 273)

През 19 век в Османската империя се провеждат етнодемографски изследвания и от редица независими автори,. В преобладаващата си част те разглеждат помашкото население като принадлежащо към българската народност, но което има своя специфика и затова изисква специално изучаване.

През 1842 година чешкият славист Павел Йозеф Шафарик публикува изследване на славянските езици, в което прилага таблични разпределения на народите, които говорят славянски език. В една от таблиците - според наречието и по държави (podlé nářeči a státúw) - са и българите (bulharowe) - общо 3 587 000 души, живеещи в Турция (3 500 000), Русия (80 000) и Австрия (7 000). Друга таблица представя разпределението на народите според наречието и вероизповеданието (podlé nářeči a nábozenstwi). В нея за българите е дадено: гръко-православни 3 287 000, католици 50 000 и мохамедани 250 000). Това е и първата оценка за броя на говорещите български език мюсюлмани в Османската империя. Трябва да се подчертае, че Шафарик припокрива езиковата и народностната идентичност – българите са народът, който говори български език. (Šafarik, 1842: 106-108)

В навечерието на руско-турската война от 1877-78 г. руският дипломат Владимир Теплов анализира резултатите от преброяването през 1874 -75 г. След като ги сравнява и с други източници (сведенията на руските консули, Българската екзархия, Феликс Каниц, ген. Николай Обручев, Стефан Веркович и др.), той публикува през 1877 г. свои оценки за етнодемографската картина на османските територии, населявани от българско население - вилаетите Дунав, Одрин, Солун и Монастир (България, Тракия и Македония, както той още нарича тези територии). Теплов разглежда помаците, които изповядват исляма, като част от българския народ, както и павликяните (13 160), които са католици. Дадени са отделно две разпределения по народности – на мюсюлманското и на немюсюлманското население. Помаците на брой 300 000 души (4.6 %) са включени в групата на мюсюлманите като отделна народност.⁷ (Теплов, 1877: ХХІV - ХХVІ)

През 80-те години на 19 век Стефан Веркович провежда топографско и етнодемографско изследване на Македония. Неговите резултати, публикувани през 1889 г., се основават както на собствените му наблюдения, така и на сведения, които получава от местни жители. Понякога получената от него информация от различни източници взаимно си противоречи. Такъв е случаят с Неврокопската кааза, за която, Веркович разполага с две описания, които, както той се изразява, „релефно се отличават в редакцията” и той решава да ги остави без каквито и да било изменения. В едното от тях (на „тракиец помак от село Скребатно”) помаците, за които се казва, че са мохамедани с български произход, са описани като отделна група. Дадени са чисто помашките и чисто християнските села, както и смесените, като например Сатофче, което се състои от „45 християнски къщи” и „80 помашки къщи”. В другото описание (на „македонец марвак от село Либяхово”) помаците, без да са споменати въобще, са включени в групата на българите. Според самия Веркович помаците са родствени на българите („их рóдичи мусульманы-помаки”), както пише в уводния си текст. Той обобщава своите изследвания в таблици по каази и населени места, където наред с графите „българи”, „турци” (или в някои таблици - „мохамедани-турци”), „гърци”, „мохамедани-гърци”, „евреи”, „албанци”, „куцовласи”, „цигани” е дадена и отделна графа – „мюсюлмани-помаци” (или в някои таблици – „мохамедани-помаци”). Сумарно според данните на Веркович в Македония по това време има 39 535 помашки къщи, като броят на мъжете помаци е 144 051. По-специално в Неврокопската кааза има 3 434 помашки къщи и 11 655 мъже, а в Разложката кааза – 1601 помашки къщи и 5 770 мъже. (Веркович, 1889)

Десетина години по-късно публикува етнодемографски данни за Македония Васил Кънчов (Кънчов, 1900). Своите оценки за разпределението на населението по народности той основава на броя на къщите. Този брой би могъл да се установи с относително по-голяма точност по данни на общините, а също така и по сведения на търговци, свещеници, учители, както и на частни лица. Кънчов предполага, че при турците на една къща съответстват 5 души жители, при помаците и „арнаутите мухамедани” – между 5 ½ и 6 души (според населеното място), при циганите и евреите – между 6 и 6 ½, при българите – в градовете от 5 до 6 души и в селата – от 6 до 7 души на къща. Правейки сравнителен анализ с предишни публикации, включително с официалните османски годишници и календари, както и със сведенията на „добри познавачи на всяка местност” и на публични служители, той внася съответни доуточнения. Накрая съпоставя данните в своите окончателни таблици с оценките на други автори, включително с данните на Веркович, които смята за относително остарели и завишени.

Кънчов отделя специално внимание в своето изследване на така наречените от него „българи мухамедани”, определяйки ги като потурчени българи („потурняци”). Отбелязва, че тяхното преобладаващо название е помаци - в Родопите (където е тяхната най-многочислена група), в Княжество България и на други места, но се срещат и други по-малко разпространени названия, като например торбеши (в Шар планина), аповци (в Кичево) и други. В таблиците, които прилага, населението е разпределено в следните графи: българи (с две подграфи – християни и мухамедани), турци, черкези, гърци (християни и мухамедани), арнаути (християни и мухамедани), власи, евреи, цигани и разни.

Според пресмятанията на Кънчов българите мухамедани в Македония са 146 803, а ако се добавят и помашките села Доспат и Барутин (с общо около 2 000 жители), броят им става 148 803. По-специално в каазата Неврокоп помаците са 26 972 души, в Разлог – 8 870, в Петрич – 865, в Мелник – 700 и в Горна Джумая – 3 900. Оценките му наистина значително се различават от тези на Веркович, който, както видяхме по-горе, дава за броя само на мъжете помаци в Македония общо 144 051 души.

В навечерието на Балканските войни Любомир Милетич изучава обстойно населението в Одринския вилает на Османската империя, който по това време включва: почти цялата европейска територия на днешна Турция (без малка част от тогавашния Истанбулски вилает), южните склонове на Родопите и Западна Тракия в днешна Гърция, част от Централните Родопи, Източните Родопи, малка част от Тракийската низина и Северна Странджа в днешна България.⁸ Оценките му се основават на сравнителен анализ на авторови изследвания (Т. Карайовев, Стою Н. Шишков), екзархийски и общински източници, както и на сведения от самото население. Милетич събира числени данни както за броя на жителите, така и за броя на къщите (на семействата). При сравняването на числата той предполага, че на едно семейство (на една къща) съответстват 5 души (подход, подобен на този, който, както видяхме по-горе, е използван от Васил Кънчов). И Милетич отделя специално внимание на „помаците”, както той ги нарича, които разглежда като „български елемент”, причислявайки ги към българите.

• 
  Ахър челеби (Смолянско) – 26 485 помаци (64.2 % от посочения от Милетич общ брой на българите – 41 260 души), Даръдере (Златоград) – 16 990 (96.6 % от 17 590), Дьовлен (Девин) – 26 810 (100 %), Кърджали – 3 755 (96.5 % от 3 890), Егридере (Ардино) – 20 000 (95 % от 21 050) или общо 94 400; в тези данни турците и циганите (последните са много малко на брой) не са взети предвид.
  

• 
  в околията Рупчос, разположена в северните склонове на Родопите – между Ахър-Челеби (днешно Смолянско) и Станимака (Асеновград), с административно средище Чепеларе и най-голямо селище по това време Широка лъка - там те са на брой 9 753, като е отбелязано в забележка към таблицата за околията: „Всички жители, забележени в стълпът ”Турци” са българо-мюсюлмани.”;
  
• 
  в околията Пещера – там те са на брой 5 462, населяващи изцяло селата Форцово, Дорково, Баня, Костандово, Ракитово, Осеново, Лъджене и Корово.
  

Събиране на сведения за броя на населението в Княжество България се провежда по административен път от руската администрация през 1879 г. Това става с много недостатъци. Подробностите остават необнародвани, но са запазени в руските архиви. Общият резултат за населението в Княжеството е 1 714 000 души. (Чолаков, 1935 и Аркадиев, 1992б).¹⁰

По време на преброяването в Източна Румелия през 1885 г. и първите три преброявания в Княжество България – през 1881, 1888 и 1893 г. (както и при преброяването през 1885 г. в Източна Румелия) не е наблюдаван показателя „народност”, а показателите „вяра” и „матерен език” са наблюдавани поотделно без да бъдат комбинирани. Това прави невъзможно да се дадат данни за помашкото население и неговото географско разпределение. Някои автори, стремейки се да запълнят породената от преброяванията празнина, провеждат проучвания, като предлагат свои оценки за броя на помаците.

Помаците в Княжество България (от 1908 г. – Царство България). Кирил Попов, анализирайки резултатите от преброяването към 1 януари 1881 г., прави опит да оцени приблизително населението по народности общо за Княжеството и Източна Румелия. Приемайки, че помаците са част от българите, той смята, че техният брой по това време е около 20 000 души (Попов, 1916: 20).¹¹

През 1899 г. Любомир Милетич публикува изследване на помаците в Северозападна България, за които привежда аргументи, че са потурчени в миналото българи. Той ги нарича „ловчански помаци”, не заради географското им местоположение (повечето от тях не живеят в непосредствена близост до Ловеч), а защото говорът им принадлежи към източното българско наречие „и то от типа на Ловчанското”, дори и когато живеят на запад от я-товата граница. Сравнявайки, както това прави преди него Михаил Сарафов, броя на мюсюлманите, броя на християните и броя на тези, които казват, че говорят българския език „като матерен” в Ловчански, Плевенски и Врачански окръг, Милетич се опитва да извлече от преброяванията през 1881, 1888 и 1893 г., макар и косвено, броят на „нехристияните”, които говорят български език, предполагайки, че помаците са по-голямата част от тях. В същото време той си дава сметка, че групата на говорещите български език мюсюлмани не съвпада напълно с групата на помаците и следователно получените по този начин числа не могат да бъдат съвсем точни, „защото, както пише той, мнозина помаци ще да са вписали турският език като матерен, а при туй не малко от българските сир. християнските цигани ще да са минали за помаци”. В последна сметка той съпоставя своите изчисления с познанията си за помашките села в региона и в резултат получава окончателните си оценки. Според изготвената от Милетич таблица към 1893 г. в Тетевенска околия има 2 155 помаци, в Луковитска – 1040, в Плевенска – 39, в Белослатинска - 3012 или общо за четирите околии – 6 246. Констатирайки, че след 1893 г. сред помаците от региона протичат интензивни миграционни процеси, той изразява недоволството си, че във всички дотогавашни преброявания нито веднъж те не са преброени „под специална рубрика като помаци”, и препоръчва:

„Не мога да не изкажа желание, щото при идещото преброяване да би се обърнало по-специално внимание върху помаците както от северна тъй и от южна България, та дано да се запишат по-точно напр. под особна рубрика „помаци”.” (Милетич, 1899)

Тази препоръка е възприета при следващите четири преброявания – през 1900, 1905, 1910 и 1920 година, които се провеждат при сходна методика, осигуряваща сравнимост на резултатите.

В навечерието на 20 век българската статистика преживява подем. Върху нейното развитие оказват силно влияние препоръките на Осмия международен статистически конгрес, проведен през 1872 г. в Петербург. Така например, възприема се идеята да се наблюдава народността, като се отчита личното мнение на анкетирания по време на преброяването. Включването на показателя „народност” става още при преброяването през 1900 г., като България е една от първите държави, които правят това. (Аркадиев, 1992а)

През 1897 г. Народното събрание приема Закон за Дирекцията на статистиката на Българското Княжество и Закон за общото преброяване на населението, сградите и домашния добитък (Утвърден с Указ № 134 от 15 декемврий 1897 г. Виж Общи резултати, 1910.)

Според Член 12 от Закона за преброяването всеки е длъжен да каже истината за всичко, което бъде попитан по преброяването, като или сам вписва или дава на преброителя точни и верни отговори на всички въпроси, които се задават в преброителните карти. Член 13 предвижда за всеки, които би се опитал да избегне от преброяването, или би дал неверни сведения или би попречил на преброяването, да бъде наказан с глоба до 100 лева или със затвор до 15 дни, като освен това бъде осъден да заплати разноските на повторното преброяване.

С преброяването през 1900 г. се въвежда практиката получената информация да се съобщава в две публикации: Едната съдържа общите резултати от преброяването – за цялата държава, по окръзи и околии. Другата запознава читателя с детайлизирана информация по окръзи, околии и населени места, като е разпределена в книги за всеки окръг по отделно.¹²

Във втората публикация (Резултати, 1900) е включена, в духа на препоръката на Милетич, отделна рубрика за помаците. В краткия уводен текст се пояснява, че е въведена таблица, в която се комбинират разпределенията по матерен език и народност¹³, за да се „схване присъствието на разните етнографически елементи в българското население”. Добавя се, че „помаците, които, ако и да спадат по матерен език и народност към българите, показани са отделно, за да може да се знае по-точно техният брой и местожителство”.

Оформянето на графата „български език” е показано на Фиг. 1.

|___________Български език__________|