Вчера, 26 септември 2018 г, беше рожден ден на моята учителка-възпитателка в Земеделската гимназия в Кюстендил, госпожа Вера Германова. Навърши 101 години

Днес, 27 септември, е моят рожден ден. Аз ставам на 86 години. Не мечтая да живея до годините на госпожата ми, но съм доволна, че малко приличам на нея. Скоро започна нова учебна година. А пък аз съм запомнила, че това е време, което събужда у мен, бившата учителка по математика, много спомени. Този път не бяха спомени за селските ми шест години в селата Бистрица и Градево, а за градските такива.

В лятото на 1978 година трябваше да замина на бригада с ученици от седми клас в консервна фабрика в град Петрич. Страхувах се дали ще тръгнат всички. Обещах, че там, на бригадата, ще решаваме всеки ден след обяд по три часа задачи по математика, за да се подготвят за приемни изпити в езикова и математическа гимназии.

Ден преди тръгването се случи нещо, което ме смути, но не ми попречи да отида с децата. Анонимен женски глас по телефона ми каза, че ще ме убие, защото пиша много двойки. „Ще прекършим тънката ти талия“ – ми каза заплашително тя. „Ако е рекъл Господ, убийте ме“ – отговорих и тръгнах на другия ден. Зарадва ме родител, който ме видя сутринта с групата и каза: „Войнова, отивам да събудя моя син, щом ти тръгваш с тях и той ще дойде на бригада.“ Е, това вече ми даде още по-голям кураж, преди убийството ми.

На бригадата всичко вървеше по план. Сутрин работехме, след обяд решавахме задачи от списание „Математика“, които бях донесла в багажа си.

Но един ден, малко преди свършване на бригадата, командирът беше подразнил децата с някаква необмислена заповед. Обидени до крайност, взели твърдо решение да си тръгнат. Заварих ги в спалното помещение, че стягат багажа си. Разбрах какво са решили и казах, аз ви обичам, ако вие ме уважавате, стройте се на двора при мен. Отидох на двора и почаках само няколко минути. Не знаех какво ще решат. Всички до един, без багаж, дойдоха и аз ги поведох към обекта. Бях най-щастливият човек в този момент. Чух някой да мърмори: „Едно решаваме, друго вършим!“ Но веднага друг каза“ „За нея го правим! Нали виждате, че тя страда от това наше решение.“

„Благодаря ви“ им казах аз и нищо повече не проговорих.

Спомних си още за тази бригада, че по пътя от обекта до близкото село, където нощувахме, имаше плодови дървета пълни със смокини. Аз споменах веднъж, че обичам сладко от смокини. Момчетата веднага казаха „Другарко, преди да си тръгнем, ще Ви наберем!“ Тук беше момента за възпитателна дейност, та нали ние учителите сме и възпитатели! Казах, ще ми наберете, след като сме взели разрешение от общинската управа в града, защото тези дървета са тяхна собственост, а ние не сме крадци. Така стана накрая. Общинарите бяха доволни от нашата работа, а учителката си направи сладко от смокини.

Ех, деца, деца. Колко много ви обичах, но вие чак сега, когато сте с побелели глави, имате смелостта да ми кажете, че и вие сте ме обичали.

Питам се, успяхте ли вие да възпитате своите деца така, днес да обичат своите учители, или не успяхте?