Вечната” елисавета багряна

Идеята за безкрайността, за вечния живот е в основата и на стихотворението „Вечната”. Тук животът триумфира над смъртта. Образът на жената майка е увековечен чрез сътворяването, чрез прераждането. Първата част на творбата представя лицето на смъртта. Подходът при описанието на това лице напомня едно друго описание на лицето на жената - това на любимата в стихотворението „Аз искам да те помня все така” на Димчо Дебеля нов. И двата портрета естетизират трагичното. В стихотворение то на Багряна настойчиво се въвеждат прилагателни с представка „без-” и „не-” . Мъртвата жена е „безкръвна”, „безплътна”, „безгласна”, „неподвижна”, „бездиханна”. Анафорите „и все едно” и „не ще” подсказват силата на онова, другото измерение, което обезсмисля и осмисля земното. Смъртта е неумолима, тя зачерква символите от земния живот - името („и все едно - дали Мария, или Анна е”) и сватбения пръстен, който вече е „широк и чужд”.

Втората строфа противопоставя на безжизнената жена писъка на нейната рожба, който е символ на новия живот. И отново тук се явява, както и в стихотворението „Потомка”, образът на родовата кръв, която е силна със своето безсмъртие. Тя е тази, в която прелива новият живот. Идеята за вечност се носи и от образа на безсмъртната душа пътник, която отново е „на тоя свят отседнала”. Многоточието в края на този стих подчертава може би безкрайността на този процес на прераждане. След тази отвореност на стиха идва и обобщението:

Ще минат дни, години и столетия и

устните на двама млади, слети

ще шепнат пак „Мария” или „Анна” в нощта

сред пролетни благоухания. А внучката

ще носи всичко: името, очите, устните,

косите - на незримата.

Човекът умира, но духът, носен от наследниците, триумфира над тленното и преходното. Внучката ще носи пак извечния копнеж за обич и романтика. Имената Мария и Анна не само обобщават, окрупняват образа на жената и го извеждат от частния случай, но със своята поетичност внушават вечната женственост, тази, която изкушава света.