Великите Народни събрания 1879 – 1911 г и измененията на Търновската конституция
Изтегляне 29.36 Kb.
|
|
Великите Народни събрания 1879 – 1911 г. и измененията на Търновската конституция Създаването на Великото народно събрание (ВНС ) като държавна институция заляга в Търновската конституция ( ТК ). За времето на действие на тази конституция ( април 1879 – декември 1948 г. ) ВНС са образувани 6 пъти, като последното ( ноември 1946 – декември 1949 г. ) има по – различни цели и задачи. Шестото ВНС освен учредителни ( създаване на нова конституция ) има и законодателни функции, т.е. приема основни права на държавна институция Обикновено народно събрание ( ОНС ). Последното ВНС излъчва правителства, утвърждава тяхната програма, упражнява контрол върху дейността им, чертае основните насоки както на вътрешната, така и на външната политика на страната – вече Народна република България. Освен всичко друго то действа в коренно различна обществено – политическа обстановка, при друга форма на държавно устройство и управление. Първите пет Велики народни събрания ( 1879 – 1911 г. ) в общи линии се побират в изискванията на търновския основен закон. По него ВНС се свиква от царя, от Министерския съвет, от Регентството ( чл. 140 от ТК ). Държавният глава има право да призове ВНС, за да обсъжда въпроси за отстъпване или размяна на територии ( чл. 141, ал. 1 от ТК ), за да направи промени, поправки или добавки в основния закон, а също и да се произнесе по чл. 7 от ТК ( „Без съгласието на ВНС български цар не може да бъде същевременно управител на друга някоя държава” ). Регентството може да свиква ВНС само в случай, когато трябва да се дискутира отстъпване или размяна на част от държавната територия ( чл. 142 от ТК ). Министерският съвет е задължен в едномесечен срок да призове ВНС за избиране на нов княз или на регенти, ако наследникът на престола е непълнолетен ( чл. 143 от ТК ). Великите народни събрания са свиквани за промени в основния закон ( IV и V ) и за избор на държавен глава ( I и III ). Не са използвани правата по чл. 141, ал. 1, и по чл. 142. Интересен е въпросът с чл. 7 от ТК. Според Топханенския акт ( подписан на 5 април 1886 г. в Цариград от Германия, Австро – Унгария, Франция, Великобритания, Италия, Русия и Турция ) за съединението на Княжество България и Източна Румелия общото управление на областта се поверява на българския княз. Никой в областта и в княжеството не смята, че това е чужда държава, за да иска свикване на ВНС за приложение чл. 7 от ТК. По конституция на ВНС се избират по двама народни представители на всеки 10 000 души жители на княжеството. Изборите стават по действащия до момента избирателен закон за ОНС. Първото ВНС продължава само няколко часа. То заседава в Търново на 17 април 1879 г., един ден след приемането на Търновската конституция. Правомощията по избора на държавен глава са определени още от Берлинския договор, подписан от Великите сили и Турция на 1 юли 1878 г. Според чл. 3 на този договор българският княз трябва да бъде „ свободно избран от народа” и да се утвърди от Високата порта със съгласието на Великите сили. По това време никой не разбира израза „свободно избран от народа” като преки избори. За всички това означава в свободни избори народът да си излъчи представители, които да кажат своето „да” или „не” за бъдещия държавен глава. Именно поради изискванията на чл. 3 заседаващото в Търново Учредително събрание става некомпетентно да избере княз, тъй като само 88 от депутатите са излъчени пряко от населението: останалите са влезли според заеманата от тях длъжност ( по звание ) или са определени от руския император. Изборите за Първото ВНС се провежда по Временните правила от 24 август 1878 г. за членовете на окръжните съдилища. Системата е двустепенна: от всеки 50 домакинства се излъчва по един гласоподавател, който се явява в общинския център, където става вторият тур. Първоначални избиратели могат да бъдат всички жители на държавата от мъжки пол, навършили 20 години; неосъждани; грамотни; притежаващи ( те или техните родители ) някакъв недвижим имот; непритежаващи имоти, но завършили средно или по – високо образование; както и самостоятелно занимаващите се с търговия, промишленост или някакъв занаят. Тези, които имат право да участват във втория кръг на изборите, трябва да са навършили 30 години, и разбира се, да отговарят на всички останали изисквания за образование и имотно състояние. Бюлетините трябва да бъдат бели листове, върху които всеки гласоподавател пише името на предпочетения кандидат. Няма запазени сведения нито кога са проведени изборите ( най – вероятно да е била на 1 и 8 април ), нито как и от кого са правени предложенията, нито по колко кандидати за едно място е имало във всеки окръг и имало ли е въобще повече от един кандидат за място. Не се знае и точният брой и имената на депутатите в събранието – по всяка вероятност са между 237 и 250 души. Преобладава мнението, че са преизбрани голяма част от делегатите на Учредителното събрание и че новите са малко – по някои сведения 66 души. По Берлинския договор български княз не може да стане „ никой член от царстващите домове на Великите европейски сили”. Други ограничения няма Първата неофициално сбирка на депутатите става на 15 април. Обсъждат се различни кандидатури, но мнозинството държи за български княз да бъде предложен руски поданик. Най – много симпатии събира граф Н. П. Игнатиев. Второто събиране е на другия ден – 16 април. Прочетена е телеграма от руския министър на външните работи Ал. М. Горчаков, в която изрично се подчертава волята на Цар освободител никой от неговите поданици да не бъде избиран на българския престол. Тази телеграма разочарова депутатите, но за тях думата на Александър II е свещена и те преминават към разглеждане на други кандидатури. Най – щедри са изказванията за младия Александър Батенберг. Надделява това, че е племенник на руската императрица, че е участвал във войната, че не женен. Предложението за Батенберг идва от Петербург. Широко разпространена по това време е легендата, че още при обявяването на Руско – турската освободителна война императорът се е спрял на Ал. Батенберг и го определил за бъдещ княз на България. Затова го повикал да вземе участие във военните действия, за да се свърже името му с освободителната епопея. Датата на избора не е случайна. Седемнадесети април и рожденият ден на Цар освободител и за българите това има символично значение. След тържествен молебен за здравето на императора, отслужен от видинския митрополит Антим I, народните избраници влизат в залата за заседания. Заедно с тях нахлуват журналисти, любопитни търновци, гости от страната. Присъстват и специално поканените за целта официални лица – представители на Великите сили, на граждански и военни власти. Там е и княгиня Дондукова – Корсакова. Заседанието е открито от княз Александър Дондуков – Корсаков, който развълнувано приветства народните представители, гостите, журналистите. За председател на събранието е предложен видинският митрополит Антим I. Избор не е провеждан, други кандидатури не са поставяни. Без гласуване се определя и бюрото. Не се прави и проверка на избора. В словото си княз Дондуков казва, че всички депутати са редовно избрани. Съответните власти са направили необходимата проверка, издали са делегатски уверения, а лично князът е прегледал документацията по избора, както е по изискванията на Временните правила. За български княз е избран Александър Батенберг. Решено е князът да се именува Александър I. След подписване на акта за избора на депутатите избират комисия от народни представители, която да замине за Дармщад, за да поднесе на княза акта и приветствения адрес на събранието. Цялата церемония по избора, по подписването и определянето на комисия продължава малко повече от два часа. На другия ден, 18 април, княз Дондуков закрива заседанието с тържествена реч в присъствието на европейските комисари, други официални лица, многобройна публика. На 24 юни 1879 г. Александър Батенберг стъпва на българска земя като княз. След тържествено посрещане във Варна князът отпътува за Русе, а от там за Търново. На 27 юни в старопрестолния град в присъствието на великите представители Александър I полага клетва. Събранието избира шестчленна делегация, която да замине за Петербург, за да изрази още веднъж благодарността на българите към Царя освободител и към неговия народ. Второто ВНС е свикано на 1 юли 1881 г. Държавният глава иска събранието да се произнесе по въпроса за отмяна, за временно спиране на действието на конституцията. Такова положение не е залегнало в основния ни закон – там съществува възможност само за промяна, и то при условия и ред, твърде различни от начина на действие на княза. Всички мероприятия, които държавният глава предприема от 27 април до 1 юли 1881 г., са само опит за спазване на конституцията и законите. На 14 и 21 юни са проведени избори за ВНС. В резултат от наложения контрол, при усложнения избирателен закон от 1880 г., пред урните се явяват много по – малко от половината от записаните в избирателните списъци. Избрани са 328 души. Без да може да се твърди съвсем категорично, народните избраници са или членове на Консервативната партия, или хора, готови да жертват конституцията за ради оставането на княза на престола. Само в Търново народно доверие получават четирима видни либерални водачи – Драган Цанков, Петко Каравелов, П.Р.Славейков и Михаил Сарафов. След като всичко е подготвено, работата на събранието протича протоколно, без всякакви изненади. По някои сведения деловата работа се ръководи от министър – председателя ген. Ернрот – нещо абсолютно недопустимо. Не се избират бюро и председател на събранието, не се прави проверка на редовността на избора, не се отбелязва кой присъства и кой не, няма дневен ред, не се полага клетва. Словото към народните представители е кратко, церемонията трае не повече от половин час. Само минута трае речта, в която Александър I благодари за оказаното доверие и обявява събранието за закрито. По това време депутатите влизат отново в заседателната зала, за да подпишат благодарствен адрес към този, който има най – голяма заслуга за всички събития в княжеството от 27 април до 1 юли – ген. Ернрот. Подписано е и прошение до княза, в което народните представители го молят да употреби всичките си сили, за да остане генералът в България. Неговото заминаване обаче е окончателно, и то преди 1 юли. Още една молба отправят народните представители до държавния глава: да бъдат дадени под съд Др. Цанков, П. Каравелов, П.Р.Славейков и Н. Сукнаров за предателството, което те сториха към отечеството. Четиримата либерали са обвинени че са си позволили да говорят пред чужди държавници от името на българския народ, без да са упълномощени за това, с което уронили авторитета на княза и неговото правителство. Макар че събранието е официално закрито, на 2 юли депутатите отново се събират, за да се занимаят частно с въпроса за ошура. Народните избраници изразяват недоволството си от този „турски данък”, въведен отново от правителството на Петко Каравелов. От името на княза присъстващите в залата комисари обявяват, че новият кабинет ще направи промени в данъчната система, но това ще стане от следващата година, а за настоящата министерският съвет ще се постарае да прокара някои улеснения при събирането на данъка. И за да станат изпълними тези обещания, князът разпоредил „ комисарите да останат още един месец, за да наглеждат чиновниците и техните дела докрай”. Връзката между събирането на данъците и удължаването на мандата на комисарите е твърде неочаквана. Всичко това, без да се гласува, се приема с одобрение, без замисляне. В действителност никой не е искал народните представители да гласуват. Княжеското разпореждане излиза като указ, а в него нещата стоят по различен начин. След приключване на неофициалната част от работата на Второто ВНС депутатите, князът и гостите излизат извън града, където в началото на Освободителната война става десантът на руската армия. От ВНС не се иска нищо повече освен единодушно одобрение, изразено чрез ръкопляскане и ура. Затова не се дискутират нито суспендирането на конституцията, нито повдигнатите на второто неофициално заседание въпроси. Основателен е въпросът защо все пак князът държи да запознае депутатите с предприетите мерки. Едната причина е, че той търси подкрепа за действията си, а другата – че му е необходима институция, която да поеме отговорността. И по – добре това да не е правителството, защото новият министър – председател е самият Александър Батенберг. Именно такава задача се възлага на ВНС. По конституция великият народен събор няма право да се занимава нито с данъци, нито с одобряване решенията на друга държавна институция – княжеската. И Третото Велико народно събрание, като и първото, има за задача да избере държавен глава. Освен с конституцията то трябва да се съобразява и с Берлинския договор, където изрично е посочено, че ако някога престолът се опразни, изборът на нов княз става при същите условия и в същата форма, както при първия. Минават обаче повече от два месеца ( от 9 август до октомври 1886 г. ), докато българският политически елит стигне до това становище. След бързата смяна на 5 правителства, на 2 - 3 варианта за регентство и наместничество, на 28 септември 1886 г. са проведени избори на ВНС. Къде с безредици, къде с протести на опозицията, с разтурени комисии,изпокъсани бюлетини изборите са признати за редовни и 516 народни представители са излъчени – главно привърженици на правителствената партия ( министър - председател е д – Васил Радославов). Тъй като някой от тях са избрани по на 3 – 4 места, при откриване на събранието редовно са регистрирани 493 души. При откриване на Третото ВНС са спазени всички процедурни изисквания: полага се клетва, избират се бюро и председател, прави се проверка на редовността на избора. На 29 октомври 1886 г. ( осмо заседание ) събранието се заема с въпроса, за който фактически е свикано – да избере княз. На депутатите е предложена една единствена кандидатура – на принц Валдемар Датски. Изборът е направен не с гласуване, а със ставане на крака и с ръкопляскане. Председателят на Третото ВНС Георги Живков въобще не пита дали има някой против. На 1 ноември 1886 г. пред депутатите е прочетена телеграма за отказа на Валдемар Датски да заеме престола. Събранието е изправено пред необходимостта да излъчи делегация, която да обиколи европейските дворове, да сондира мнение и да намери нов, удобен за всички кандидат. След дълга ваканция, на 20 юни 1887 г., Третото ВНС отново е призовано. Комисията предлага доклада си по пребиваването е Европа и обявява името на претендента: Фердинанд Кобурготски. На 25 юни кандидатурата е приета. Гласуване отново не се провежда. Против е само Димитър Ризов, но в общата еуфория почти не успява да изкаже съображенията си. И Първото, и Третото ВНС избират княз. И двете се придържат към изискванията на конституцията и към поставените от Берлинския договор условия. Близки са задачите, които стоят за разрешаване пред Четвъртото ( 1893 г. ) и Петото ( 1911 г.) ВНС – изменение на някои членове на конституцията. От процедурна гледна точка тук всичко е според законите. Предложенията за промяна най – напред преминават за обсъждане е Обикновеното народно събрание. Оттам след три четения и гласувания се изпращат за разглеждане във ВНС, за свикването на което се насрочват специални избори. През 1893 г. е прието правителството на Стефан Стамболов. То трябва са се справи с важна и отговорна задача – промяна на чл. 38 ( за вероизповеданието на държавния глава ) и на още няколко члена в конституцията. Значителна част от работата е свършена още в края на 1892 г., когато заседава Шестото ОНС. От ВНС се иска да огледа свършеното още веднъж и да узакони поправките. Разглеждани по характер и предназначение, исканията за промяна условно могат да се разделят на две групи. Чл. 6, 38, 58, 59 се отнасят до правата на монарха. Останалите – чл. 86, 114, 115, 125, 126, 139, 141, 144, 161 – засягат състава, правата и задълженията на народното представителство. Акцентът и в Обикновеното, и във Великото народно събрание пада върху чл. 38 ( „Българският княз и неговото потомство не могат да изповядват никоя друга вяра освен православната. Само първия избран български княз, ако принадлежи към друга вяра, може да си остане с нея.” ) . Промяна на този член идва на дневен ред поради предстоящата женитба на княз Фердинанд. Той е католик, неговата бъдеща съпруга – също. Чл. 38 е променен според изискванията на правителството – първият престолонаследник получава правото да приеме вероизповеданието на родителите си. Сред сериозните промени е поправката в чл. 86: по Търновска конституция от 1879 г. народните представители се избират за три години. Иска се увеличаване на мандата с още три години. И друго – съставът на събранието се намалява наполовина, защото вече един депутат представлява 20 000, а не 10 000 души от населението. Най – сериозна е промяната на чл. 114, която допуска законите да бъдат обсъждани и гласувани дори ако в залата са само 1/3 от депутатите. Пред Петото ВНС стоят две задачи: да оформи конституционно обявената на 22 септември 1908 г. независимост на България., т.е. да се направи цялостно преглеждане на основния закон и навсякъде да се замени титулът на държавата и на нейния основен представител; да се извърши промяна в още 14 члена от конституцията. Четиринадесетото ОНС взема решение навсякъде в конституцията думите княз, княжество, княгиня, княжески да се заменят с цар, царство, царица, царски. Сменя се титулът на държавата и на държавния глава, след като за три години той се е утвърдил и е добил гражданство. Като се има предвид, че това ласкае и националното самочувствие на българите, естествено е силното желание и почти безпроблемното приемане на промяната. Против се обявява левицата – общо 63 – представители в Петото ВНС. Те обаче не могат да намерят най – подходящите аргументи, за да изразят своето несъгласие. В прочетената от радикала Найчо Цанов декларация се казва: „…понеже не се иска да се установи ново наименование на българската държава и нова титла за монарха, а само да се оформи онова фактическо положение, което е установено на 22 септември 1908 г., понеже това е престъпно нарушение на Търновската конституция; понеже това нарушение е извършено от бившото правителство на Демократическата партия, от коалиционния кабинет на Ив. Ев. Гешов и от самия държавен глава ( положил клетва, че ще пази конституцията и нарушил я, като прие предварително царската титла), то радикали, земеделци и социалисти отказват да гласуват това изменение. След гласуването ( 321 души са „за” и 62 – ма „против” ) проф. Йосиф Фаденхехт дава обяснение за своя и на левицата отрицателен вот: негласуването на титлата на държавния глава и новото наименование на страната не означава, че левите са против независимостта. Ако са се обявили против, това е протест срещу посегателството над правото на народа сам да реши каква титла да носи неговият върховен господар и дали държавата да бъде царство, княжество или нещо друго ( например република ). Те се обявяват против факта, че първо се налага титлата, а едва след три години това се гласува от парламента. Най – разгорещени дебати стават по чл. 17. По неговата първоначална редакция от 1879 г. представител на княжеството във връзки с чужди държави е князът. От негово име и с пълномощие на Народното събрание правителството сключва всички външни договори. Споровете се разгръщат около ролята на народното събрание – кога да бъде уведомено то и каква да бъде намесата му. Един от членовете на комисията по подготовката на промените, юристът Атанас Буров, е категоричен: в европейската практика и в комисията няма спор – води преговорите и сключва договорите винаги изпълнителната власт, т.е. царят и Министерският съвет. Законодателната власт, т.е. Народното събрание, тук няма и не мога да има намеса. В Петото ВНС се правят поправки в три члена, обсъждани и в Четвъртото . По чл. 86 се определя продължителността на мандата на Народното събрание – 4 години ( 3 в конституцията от 1879 г. и 5 в изменението от 1893 г. ). Промени стават и в чл. 161 – министерствата се увеличават с още две, с които стават десет. Земеделието се отделя от търговията и става Министерство на земеделието и държавните имоти. Здравеопазването приема статут на дирекция към Министерството на вътрешните работи. Предизвикалият много дебати в Четвъртото ВНС чл. 38 през 1911 г. само санкционира вече извършени промени и не поражда особени вълнения. Престолонаследникът е приел източноправославното вероизповедания, така че чл. 38 можа да заключи: „Българският цар не може да изповядва никаква друга вяра освен Източно – Православната. Петото Велико народно събрание приема исканите изменения. Узаконено е новото международно положение на страната. България и по конституция става независима държава. Повечето от измененията разширяват правата на монарха и стесняват ролята на народното представителство. Що се отнася до широко дискутирания въпрос за правата народа – те също са засегнати – конкретно от добавката на чл. 73, ал. 2 ( „Във военно време или когато при належаща опасност, произхождаща от външно нахлуване или въоръжено въстание, старната или част от нея се обяви военно положение, действат предвидените в закона военни – полеви съдилища” ). Чл. 17 не се отнася пряко до народните маси. Той урежда отношенията държавен глава – Министерски съвет – Обикновено народно събрание. От проекта на правителството на Ал. Малинов до решенията на ВНС предложенията за промяната изминават дълъг път. Понякога надделява разумът, много често – емоциите. В крайна сметка България получава едно конституция, в която основната, водещата линия в политиката принадлежи на монарха и според която ОНС трябва да се задоволи със скромната роля да узаконява претенциите на Фердинанд и на неговия двор. Промените от 1911 г. са последните, направени в Търновската конституция до нейното отменяне през 1947 г. Фактически с тези поправки конституцията остава основен закон за един период от 36 години. През това време, след преврата от 19 май 1934 г., Търновската конституция е отменена, парламентът е разпуснат, а политическите партии и организации са забранени. За спиране на действието на основния закон ВНС не е свикано. Официално въпросът не е поставян, но де факто в продължение на 9 години Търновската конституция не е в сила. През 1935 г., по време на управлението на Андрей Тошев, се изготвят два варианта за нова конституция. През следващата, 1936 г., свой проект за основен закон предлага и големият български юрист проф. Ст. Баламезов. И неговият вариант обаче остава само за историята. Търновската конституция е възстановена от правителството на Константин Муравиев ( 2 – 9 септември 1944 г. ) и във вида от 1911 г. съществува до създаването на нова конституция през 1947 г. И още веднъж е пропусната възможността за свикване на ВНС. Това е през 1943 г., след смъртта на цар Борис III. Тогава изборът на регенти става не според изискванията на Търновската конституция, а от действащото до момента Двадесет и пето ОНС. Изготвил: Стела Соколова Величкова фак. № 1908012908, специалност Право, 1курс задочно Изтегляне 29.36 Kb. Сподели с приятели:
|