Велико Търново) политическият контекст на южнославянските кодификации



Дата27.08.2016
Размер227.73 Kb.
#7472
Ценка Иванова (Велико Търново)
ПОЛИТИЧЕСКИЯТ КОНТЕКСТ НА ЮЖНОСЛАВЯНСКИТЕ КОДИФИКАЦИИ (ИСТОРИЧЕСКИ И СЪВРЕМЕНЕН АСПЕКТ)

В изложението се застъпва тезата, че както в исторически план, така и в съвременния модерен свят съществува конкретна, многопластова и динамична връзка между книжовен език и политика, която се осъществява чрез определени властови механизми. Съвременният облик на южнославянските книжовни езици представлява отзвук от политиката на християнските църковни институции и на средновековните държави в миналото. От епохата на славянските национални възраждания свой отпечатък оставят многонационалните империи и междусъседските отношения, обвързани с борби за надмощие на Балканите. Политиките, които променят статуса и броя на южнославянските книжовни езици през втората половина на 20. и в началото на 21. век предизвикват разнопосочни научни и обществени реакции.

Ключови думи: политика, власт, език, южнославянски езици, политика и лингвистика.
POLITICAL CONTEXT OF SOUTH SLAVIC CODIFICATIONS

(HISTORICAL AND CONTEMPORARY ASPECTS)


Tsenka Ivanova (Veliko Turnovo)
In the exposition a thesis represents that both in the past and in the modern world there is a specific, multi-layered and dynamic relationship between literary language and policy that is created through a set of power mechanisms. The modern image of the South Slavic literary language is an echo of the policy of the Christian Church institutions and medieval states in the past. From the age of Slav national revival multinational empires and neighborly relations leave their imprint linked to struggles for supremacy in the Balkans. The policies that changed the status and the number of South Slavic literary language in the second half of 20th and early 21st Century caused diverging scientific and public reactions.

Keywords: politics, government, language, South Slavic languages, politics and linguistics.


Въз­ник­ва­не­то, континуитетът между форма и съдържание, функциите на кни­жов­ните езици имат едновременно лингвистичен, ис­то­ри­ко-културен и политически характер. В различните епохи налагането на определен тип писмена езикова практика неминуемо се обвързва с определена политика чрез властови механизми за въздействие или чрез влияние – на религиозни институции, на икономически и политически по-силната държава, на носителя на дълга писмена култура и на традиции в образованието. Властта по дефиниция е влияние, чрез което се разпореждат, контролират и подчиняват воля и действия в обществения живот. Всички видове власт (законодателна, представителна, изпълнителна, съдебна, икономическа и др.) са свързани по специфичен и органичен начин с езика като комуникативно средство на обществото. Отговорът на въпроса в какво се състои взаимното проникване между езика и политиката включва и конкретната тема за обвързаността на книжовноезиковите процеси с властта. Както обаче за мястото на политиката, така и за присъствието на властта са нужни класифициращи рамки според обвързаността им директно или индиректно с езиковите въпроси. Проблематиката има две страни: ракурс на обекта на властови прийоми и ракурс на субекта, който ги осъществява. Тази двуаспектност фактически поражда и определен кръг дискусионни въпроси, атакуващи директно „легитимността” на заниманията на политически субекти с езикова проблематика и обратното – поставянето на въпроса нужно ли е лингвистите, проучвайки определени страни на езика, да имат добра диахронна и синхронна ориентация в политическите процеси. Привърженици имат и едната, и другата линия, въпреки че за определени клонове на езикознанието трудно би могло да се открие директна връзка между предмета на изследвания и политиката като форма на обществен живот. Факт е обаче, че книжовноезиковата проблематика постига същинската си многопластовост в изследвания с по-широка езикова, т.е. интердисциплинарна и основно социолингвистична проекция. Редица езикови или съпътстващи езика проявления не могат да се интерпретират извън политическия и широкия обществен контекст1. Някои оценки за взаимодействието език-политика и особено за определени етапи в историята на книжовните езици могат да се променят или коригират с увеличаването на времевата дистанция и да приемат обратен знак в опозициите прогресивно – регресивно, демократично – недемократично (репресивно), успешно – неуспешно и др. (Шипка 2006: 17-18).

Политиката спрямо езика става по-осезаема посредством властта и нейния конкретен обсег на териториално, етническо и конфесионално действие както в синхронен, така и в диахронен план, който би могъл да се представи като поредица от синхронно обособени етапи. В подкрепа идва и констатацията, че конфигурациите на четирите социални карти на света – езиковата, етническата, политическата и конфесионалната – са взаимозависими и съотносими и че на световната карта географските граници на езиците, етносите, държавите и религиите не си съвпадат. В типологически план този факт е функция на: а) политики, които са насочени към езика и въздействат върху функционирането и облика му (езици с различно по обхват широко покритие по признака „комуникативен ранг” – световни, международни, държавни/национални); б) политики, които включват език/езици, които обаче са функционално подредни на книжовен език с по-висок ранг (напр. регионални или микроезици).



Целта на това изложение е да постави акцент върху проблема за политическото // властовото проникване в книжовноезиковите процеси сред южнославянските народи, за някои променливи в тяхната теоретична интерпретация.

Динамиката на комуникациите, които се разширяват и глобализират по възходяща хронологична ос, както и деленето на езиците на „малки” и „големи” не само според броя на носителите им, но и според критерия колко носители на други езици ги ползват, поставят на преден план т.нар. функционално сравнение в неговите разнообразни аспекти и прояви2. Широкият контекст на из­с­лед­ва­ни­ята за кни­жов­ните езици предполага по­зо­ва­ва­не на оне­зи исторически, об­щес­т­ве­но-политически, стопански, ре­ли­ги­оз­ни и кул­тур­ни обстоятелства, ко­ито пре­доп­ре­де­лят ори­ен­та­ци­ята на все­ки един от юж­нос­ла­вян­с­ки­те на­ро­ди към оп­ре­де­лен со­ци­окул­ту­рен модел, чи­ято фун­к­ция ста­ва съ­от­вет­ни­ят кни­жо­вен език. В публикации, посветени на предходни книжовноезикови процеси често се пренебрегва важен принцип, свързан с оценъчния елемент. Чисто методологически из­с­лед­ва­чът рис­ку­ва да ста­не за­ви­сим от по-къс­но на­ло­же­ни оцен­ки ка­то след­с­т­вие на събития, ко­ито все още не са се със­то­яли в предходния период. Проблемът е в това, че подобна непоследователна методология моделира/манипулира представи и съзнания у твърде широка аудитория.

Според разпространено в науката схващане южнославянската езикова карта принадлежи към най-сложните и най-интересните в Европа. Това е територия, по която, при абстрахиране от политическите граници, които се отличават с многократни прекроявания, трудно могат да се поставят навсякъде точни етнически, етнографски и езикови граници. В края на ХІХ век са се разграничавали три ''млади'' книжовни езика – български, сърбохърватски/ хърватскосръбски (в своите варианти) и словенски. През втората половина на XX и на границата с XXI век броят на езиковите стандарти следва политиката и процесите на разпад на югославската федеративна държава. Книжовноезиковото пространство ''се преразпределя'' в разклонена редица: български – македонски // [стандартизирана щокавска основа с няколко вида индивидуализация] – сръбски – черногорски – бошнячки/босненски – хърватски // – словенски.

Политическият контекст на съвременните южнославянски кодификации има твърде обширна предистория, която е вкоренена дълбоко в миналото.

Основата поставят писмената практика, културните и политическите влияния през ранното средновековие. Християнската религия, гръко-римското противоборство и домогванията за политическо влияние водят до появата на славянската писменост, която в идейния си замисъл е продукт на политически планирани действия3. Славянската писменост е фактор за продължаването на християнската славянска традиция, при което е несъмнена решаващата роля на средновековната българска държава през IX-X век за нейното запазване и устойчиво развитие. Гръцкото и латинското езиково влияние континуира индиректно в по-късно формиралите се книжовни езици чрез езикови контакти и мобилност на интернационализирана лексика.

Статусът на държавния (османотурския) език и езиковата политика в Османската империя след завладяването на голяма част от земите на балканските/южните славяни през XIV и XV век имат свои специфични страни, които са слабо изследвани. Например политиката спрямо ислямизираните (нетурски) народности в определени региони допуска употреба на своя език, а в други налага комплексна асимилационна политика. Последиците от тази езикова ситуация се проявяват отчетливо в последвалото формиране на националните книжовни езици на придобилите самостоятелна държавност балкански народи – както върху скоростта и механизмите на езикова стандартизация, така и върху присъствието на остатъци от вековния билингвизъм в самата езикова система.

Подобно на турския, в проучванията рядко се взема предвид и гръцкият език като езикът на образованието през възражданията на балканските народи. За началния етап от формирането на интелигенцията език на битовото общуване е родният език, а гръцкият е езикът на грамотността, знанието и интелектуалните занимания. Целенасочената политика на гръцката църква (на фанариотите), която се провежда със съгласието на османската държава, намира израз в две институции: училището и църквата. Гръцкият език се оказва в ролята на посредник в културната адаптация на българското общество към съвременната буржоазна цивилизация през първата половина на ХІХ век. До 30-те години на ХІХ век гръцката словесност и гръцките книжовноезикови образци са водещи за българските грамотни слоеве, а за територията на днешна Македония – още няколко десетилетия. Немалък дял от издаваните на български език книги, особено от западноевропейски автори, са превеждани или компилирани от гръцки източници. Освен културните влияния и формирането на интелигенцията чрез системата на образование, преводите играят важна роля за стилистичното развитие на книжовния език.

Пуризмът съпътства възрожденските актове на езикова еманципация чрез съзнателен отпор срещу чуждите езикови влияния (нови идеи и влияния срещу стари). Значителна част от гърцизмите остават в културния лексикален слой, докато турцизмите се задържат с различна устойчивост в битовия лексикален слой. В българския език се провежда едно съзнателно очистване от тях в рамките на възможното за конкретния период, а в сръбския, поради устойчивото им присъствие в народните говори и приетия принцип езиковата стандартизация да не се отклонява от езика на народа, турцизмите биват задържани в доста по-значителна степен.

Славяно-славянските взаимоотношения регистрират както конфесионални, така и светски проявления. Разглеждан в политическа светлина, цър­ков­нос­ла­вян­с­кият език заема мястото на кла­си­чес­ки език (па­ра­лелно с гръц­кия и латинския), на език-майка на славянските езици, който се поддържа от институция със собствена политика: руската църква. На границата с новото време църковнославянският се възприема като ''общ'' кни­жо­вен език сред пра­вос­лав­ни­те сла­вя­ни и се включва в определени идейни платформи. Като функция на комплексни лингвистични и екстралингвистични фактори неговата роля е твърде значима за установяването на определени модели книжовноезикова практика.

От средата на ХІХ век на гръцката експанзия се противопоставя руското културно-езиково влияние, което получава благоприятен тласък и от разгърналите се политически събития на Балканите в полза на Русия. След 1838 г. Русия играе основна роля в подготовката на българската възрожденска интелигенция, а между 1856 и 1878 г. над две трети от образованите българи, както и немалко сърби, получават образованието си в Русия. Впрочем, чрез езика руското духовно, а и политическо влияние доминира сред сърбите във Войводина още от края на XVIII век. Просветното движение и „изучаването” на славянобългарското минало са доминирани от руски възпитаници. Освен разпространението на руска култура и влияние, чрез посредничеството на преводи руският език става посредник за активното запознаване с други европейски културни постижения. Неговата роля за конкретното изграждане на книжовните езици е твърде значима – въпреки разликите в степента на присъствие в окончателния им структурен и лексикален облик (напр. при българския по-изразена, при сръбския – значително ограничена). Разглеждан в контекста на противоборствата между Руската и Хабсбургската империя, ''проектът'' сръбскохърватски книжовен език от XIX век според известни тълкувания е целял да отклони сърбите от руското влияние.

Сред южните славяни, които приемат върховенството на римокатолическата църква, се развива рано книжнина, близка до местните говори поради голямата разлика с езиците, налагани от църковната или от политическата власт (латински, немски, унгарски). До ХVІІІ в. локални форми на организация на обществения живот стават предпоставка за развитие на дубровнишката литературна традиция, както и на традиции на чакавска и кайкавска основа по днешните хърватски земи. От края на ХV в., след падането под турска власт на босненските територии, славянската книжовна традиция бива заместена от литература на босненските мюсюлмани на турски, арабски или персийски език, както и на местни (славянски) наречия, но писана с арабски букви – до промяната на политическия статус.

„Или­рийс­кото” дви­же­ние от ХVІІ в. залага на идеята за обе­ди­не­ние на южните славяни, което предполага заличаване на противоречията между източната и западната християнска църква. Политическата платформа включва и книжовноезиково единство, чието начало поставя богослужебната книжнина на ''илирийски'' език, който по същество е вид хибриден книжовен език без стабилна диалектна база, с неустойчиво присъствие във времето.

Разглеждан в сравнително-типологичен план, книжовният договор, подписан във Виена през 1850 година, който поставя началото на сърбохърватския/ хърватскосръбския книжовен език на щокавска диалектна база с развита двувариантна (и двуазбучна) норма, може да се представи като отзвук от предходната илирийска езикова тенденция за езиково обединение, но в друга, по-нова проекция. Илиризмът през XIX век сред хърватите изиграва национална консолидираща роля и макар че не се осъществява идеята за единна илирийска книжнина на общ за всички южни славяни език, се постига единството на хърватската литература (Винце 2002: 287). Начинът, по който се налага моделът за книжовен език на Вук Караджич е доказателство, че намесата на държавната власт вследствие на политическа платформа за държавност (в случая – княз Милош Обренович) изиграва ролята на катализатор за по-нататъшното утвърждаване на определен книжовен език.

Идеята за общ славянски книжовен език (въз основа на идеята на Ян Колар за славянската взаимност) продължава да придобива различни модификации на южнославянска почва: от предложения за унифицирана азбука, базираща се на кирилицата, през приемането на един (напр. сръбския) език за общ, до проект поне за южнославянски терминологичен речник. При прехода от традиционен тип книжовен език към нов тип езиков стандарт се появяват т.нар. хиб­рид­ни­ кни­жов­но­ези­ко­ви практики, обособени като сла­вя­нос­ръб­с­ки или славянобългарски период. В ис­то­ри­ята на сръб­с­кия кни­жо­вен език този период по­каз­ва оп­ре­де­ле­ни нор­ма­тив­ни про­яви, тъй като просъществува няколко десетилетия и за раз­ли­ка от бъл­гар­с­ка­та ези­ко­ва ситуация про­ти­ча дос­та по-бурно. Нетрайният характер на горепосочените опити доказва, че фактор за устойчивостта и собствената еволюция на книжовния език е определена власт. Те също могат да се разглеждат като регистратори на политически преориентации.

Западноевропейското културно влияние играе в определени моменти ролята на посредник в езиковата политика. В земите западно от Сърбия влиянието на Австрийската империя и на италианските градове се проявява в т.нар. демократични тенденции в книжовноезиковата политика (пример са посоченият „народен” езиков характер на дубровнишко-далматинската литература, както и книжнината, създавана на кайкавски и чакавски диалект и др.). Почти до Първата световна война както мнозинството от хърватските, така и немалка част от сръбските интелектуалци продължават да се образоват в Австро-Унгарската империя. Културно-езиковото влияние е поделено между Русия и Европа.

Темата за езиците на Балканите през ХХ век е истинско предизвикателство както за езиковеди, така и за политици – особено когато подчинени на политическо статукво формулировки и зададени модели започнат да се подлагат на изпитанията на практиката, т.е. на функционирането в реално време и в реална комуникативна среда.

За определени територии в т.нар. балкански славянски ареал както преди столетия, така и през двадесети век се извършва ''преместване'' на езици. В резултат на силни политически сътресения (военни конфликти, религиозни и етнически вражди, психологически натиск и под.) се осъществяват преселвания/изселвания, чрез които се извършва промяна в диалектната карта, следователно и в оценката между възможното и реалното в статуса и функционирането на книжовните езици. Балканските войни от началото на XX век ''стесняват'' диалектните карти и от тях ''отпадат'' територии в западна Турция и северна Гърция. След Първата, а и след Втората световна война остава открит въпросът за диалектните континууми и политическите граници между България и югославските републики Сърбия и Македония. Разпадането на югославската федерация променя съществено диалектната карта както в Босна и Херцеговина, така и в източна Хърватия. Десетилетия преди Косовския конфликт и след това този процес ''преобръща'' теренната диалектология до ситуация, в която славянските диалекти се оказват анклави сред населената с носители на албанския език територия. Стига се до определени ''парадокси'', които тепърва предстои да се осмислят в контекста на политическата предопределеност на възникнали и възникващи езикови ситуации. Към новия облик на диалектологията, която вследствие на все по-засиленото глобализиране на комуникациите в наше време се приближава до социолингвистиката, се добавя предизвикателството как ще бъде продължена концепцията на дългосрочни проекти като напр. Общославянския диалектен атлас, който се оказва в позиция между обективно регистрирани териториални диалекти и съвременни противоположни констатации за техния териториален континуитет.

Политическо-властовият контекст е неотменен компонент в друга актуална тема – за разграниченията между южнославянските езици и южнославянската книжовноезикова дивергенция през ХХ век. Като цяло южнославянската езикова територия трудно може да се подведе под общи класификационни критерии и тази проблематика е чест предмет на анализи в различни публикации4. С придобилата вече известност дихотомия генетични и социолингвистични езици се осветляват отношенията между чисто лингвистичните фактори и факторите, които се отнасят до обществено-политическата и културната основа на съвременните стандартни (официални, държавни) езици. Дихотомията е позната и във варианта език в лингвистичния смисълезик в политическия смисъл, съответно language in the linguistic senselanguage in the political sense5.

Социолингвистичните ракурси на южнославянските езикови разграничения през ХХ век са многопластови по характер. Поредица външни фактори като разделителни линии след войни, политически конфликти или блокови противопоставяния включват езика и като средство на (само)идентифицирането, и като средство за постигане на разделение. Всъщност, както бе посочено вече, езиковият въпрос е отражение на сложната конфигурация на създаване на южнославянските държави, отделили се от Османската империя и от Австро-Унгария. Поради факта, че процесът на обособяване един от друг е прекъснат тогава, когато все още не е завършен и се създава общата югославянска държава, се залагат дългосрочни противоречия в книжовноезиковата политика, които водят до уникални, в смисъл непознати за лингвистиката езикови формации, чиято легитимност става повод и за дебати, и за междусъседско напрежение.

Двадесети век бележи две вълни на книжовноезикова дивергенция и серия съпътстващи дилеми.

1. Първата проява на книжовноезикова дивергенция през ХХ век е кодификацията на македонския езиков стандарт, която се осъществява от специална комисия в периода 1944-1945 год. и е установена с правителствен декрет [подробен историат и фактология на процеса дава Ристевски 1988]. Общата диасистема с българския езиков ареал от една страна, а от друга – търсенето на езикови черти, доказващи отделното и различното, мотивират избора на западномакедонските говори за диалектна база. Повече от половинвековното съществуване и постъпателно изграждане, както и въздействието на образователната система придават собствен облик на македонския като езиков стандарт и този социолингвистичен факт днес не се оспорва. Дискусията обаче стои открита по въпросите за собствените му исторически корени. От друга страна бившата югославска република Македония е изправена пред сериозни политически предизвикателства, в които е отново замесен езикът. С аргументи за пълна равноправност на езиците на двата най-многобройни етноса (славянския/македонския и албанския) на практика се води борба за политическо и държавно/конституционно редефиниране на държавата Македония: тя трябва да изгуби статуса си на „държава на македонския народ”, в която единственият служебен/официален език е македонският езиков стандарт.

2. Сложните взаимоотношения между кайкавската диалектна база и словенския език все още нямат окончателно становище в науката. Въпросът е доколко силни са връзките на кайкавските хърватски диалекти със словенската диасистема и дали хърватското кайкавско наречие се характеризира като преходен или смесен словенско-хърватски идиом. Между словенския книжовен език и многобройните му диалекти съществуват различни амплитуди на дистанцията както в държавните граници, така и извън тях. В своята писмена и устна реализация при всяко следващо поколение той укрепва и разширява позициите си за сметка на останалите субстандартни форми на езика.

3. Най-дискутиран и болезнено чувствителен е сърбохърватският / хърватскосръбският проблем. Специалистите често напомнят, че от гледна точка на генетическия континуитет това е стандартизирана новощокавщина, която се реализира чрез своите варианти6. „Стандартната новощокавщина” всъщност е нормиран щокавски говор, който, вследствие на дезинтеграционните процеси, става посредник между една основна фонетика, една основна граматика и един основен речников фонд. От другата страна са чертите, които дават индивидуалния облик на съответния обособил се на нейна база езиков стандарт. Така се получава феноменът стандартизация над стандартизацията. Формално началото на този специфичен книжовен език е поставено с подписването на известния Виенски договор през 1850 година от видни дейци на езиковата политика по региони. Специфичният културно-исторически фон, на първо място различията във вероизповеданието на народите, предопределят двуазбучната система – кирилица и латиница. Столетие и половина от това начало търпимостта спрямо компромисите е изчерпана. Налагат се нови по тип, съдържание и отношение към общата езикова практика конфигурации на политическата, обществената и националната сцена. От шейсетте години на XX век все по-често започва да се говори и пише за хърватския език и да се публикува неговата самостоятелна история7. Хърватските процеси на рестандартизация от последното десетилетие на ХХ век целят връщане към някои ''свои'' корени и оттласкване от сръбския езиков стандарт.

През последните десетилетия на XX век езиковата проблематика в някогашна Югославия бе така силно политизирана, че дискусиите по темата се налагаха сами като научна и обществена потребност8. Процесът на разпадане на югославската държава бе съпроводен от ожесточени езикови спорове, което показа, че езикът е „територия”, чрез която се изразяват политически претенции (Шипка 2006:11).

4. Освен най-дългото по стаж хърватско-сръбско разграничение, в босненския/ мюсюлманския ареал протекоха процеси, подкрепени с административни актове (анексът към Дейтънското мирно споразумение за решаването на босненския военен конфликт от 1995 г. легитимира босненски език). Книжовноезиковата еманципация бе включена към политическите мотиви за природното право на самоопределение9.

5. В резултат на обособяването на Черна гора като самостоятелна държава, претендираща за независимост на първо място от Сърбия, появяващата се първо в публицистичните жанрове идея за черногорски език като самостоятелна формация е вече реалност – с приемането на конституцията на Черна гора през октомври 2007 г. черногорският стана официален/държавен език. Освен ''защитата'' на правото на всеки народ да има свой език10, силно се акцентира върху ''свои'' характеристики, базирани на диалектите като основа за рекодификация; мотивира се и въвеждане на две нови графеми в азбуката.

6. В определени сръбски обществени среди също се поставя въпросът за обнова на сърбистиката. В сръбското езиково общество се очертават противоречия, произтичащи от политическата конюнктура в бивша Югославия и от обстоятелството, че носителите на сръбския език са формирали полицентрично говорните си навици в зависимост от това в коя бивша република живеят.

Опитите за радикални действия на полето на езика имат съмнителни изгледи за успех. Така например в Сърбия стихна прогонването на латиницата: тя продължава да се ползва, макар и по-ограничено, поради обществени инициативи за защита и налагане на кирилицата като ''српско писмо''. В мюсюлманската част на Босна се укротява въвеждането на турцизми, а в сръбската част на Босна през 1998 г. е премахнат законът, приет през 1993 г. за забрана на иекавицата. Дори и най-ревностните привърженици на хърватската езикова рестандартизация признават прекаленото задръстване с неологизми и липсата на повече воля сред населението за промяна в езиковите навици, особено спрямо необикновените думи и изрази. Остава обаче чувствителната реакция спрямо езика на ''другия''. Факт е обаче един парадокс – отричащите хърватския, босненския и черногорския или един от тях, признават македонския, както и обратното. Темата език и политика продължава да се разисква, като всяка страна се придържа към собствената интерпретация.

В южнославянския ареал е налице и още един специфичен аспект на междуезикови и свързаните с тях отношения: исторически и конфесионални фактори водят до обособена книжовноезикова практика в славяноезични “острови” сред другите близки езици. Въпросът както за южнославянските микроезици и социолингвистичните параметри на техните кодификации, както и за книжовноезиковата практика на общности със статут на малцинства с основание поражда или възражда наново интерес. В отделни случаи се достига до съществени различия с книжовния език на “метрополията”, както се случва с русините или с банатските българи.

Ако толкова сложната и противоречива езикова картина в южнославянския ареал може да се резюмира, тя би изглеждала по следния начин: в последните десетилетия на ХІХ век почти всички езикови процеси са под знака на конвергенцията, докато в последното десетилетие на ХХ век всичко се съсредоточава върху дивергенцията... И в двата случая политиката и властта са играли решаващи роли. Именно поради динамичните промени на дивергенцията мнозина специалисти продължават да сочат комплексното сравнително изучаване на славянските книжовни езици като задача с продължение.



БИБЛИОГРАФИЯ

Alilović 1994: Senahid Alilović. Bosanski jezik postoji sve dok budu postojala dvojica Bošnjaka koji njime komuniciraju. - Bosna, 18.02.1994.

Babić 1985: Stjepan Babić, Štokavština i današnji književni idiomi na njoj utemeljeni. – Hrvatski dijalektološki zbornik, N 7, Zagreb, 1985, str. 13-27.

Baotić 1996: J. Baotić. Književnojezička standardizacija u BiH. - LICA, Časopis za kulturu, Sarajevo, juli 1996, br. 3-4.

Бошкович 1978: О лексичкоj и стилскоj диференциjациjи српскога и хрватскога књижевног jезика. – В: Р. Бошковић. Одабрани чланци и расправе. Титоград, с. 45-48.

Брозович 1970: D. Brozović. Standardni jezik. Zagreb.

Брозович 1998: D. Brozović. Povijesna podloga i jezičnopolitičke i sociolingvističke okolnosti. - Hrvatski jezik, Opole.

Брозович – Ивич 1988: D. Brozović, P. Ivić. Jezik, srpskohrvatski/ hrvatskosrpski, hrvatski ili srpski. Zagreb, 120 str.

Bugarski 1995: R. Bugarski. Jezik od mira do rata. Beograd.

Бугарски 2002: R. Bugarski. Nova lica jezika. Beograd.

Българските острови 2007: Българските острови на Балканите. Съст. П. Асенова, И. Ликоманова, Й. Тишева, М. Джонова. София.

Вачкова К. 2008: К. Вачкова. Типологична характеристика на българския книжовен език (възрожденски период). Унив. изд-во, Шумен.

Величкова 1991: Сл. Величкова. Тенденции в езиковата политика на Република Македония. София.

Винце 2002: Zl. Vince. Putovima hrvatskoga književnog jezika. 3. izd., Zagreb, 781 str.

Запольская, Н. Н. Модели „общеславянского” литературного языка ХVII-ХIХ вв. - В: Славянское языкознание. ХII Международный съезд славистов: Доклады российской делегации. Москва, 1998, стр. 267-295.

Иванова Н. 1988: Н. Иванова. Социолингвистична характеристика на южнославянските езикови контакти през ХVII-ХVIII век. - Славянска филология, т. 19, София, 1988, с. 244-249.

Иванова Н. 1997: Н. Иванова. Смесените книжовноезикови типове и барокът. Българските разновидности на южнославянския “илирийски” език през ХVII-ХVIII в. (I част). – Съпоставително езикознание, кн. 3, с. 100-129.

Иванова Н. 2000: Найда Иванова. История на сръбския и хърватския книжовен език. София, Университетско издателство.

Иванова Ц. 2003: Щрихи към балканския Вавилон. Българско-сръбски книжовноезикови връзки ХVІІІ-ХІХ век. Велико Търново.

Иванова Ц. 2004: Близки и различни. Южнославянски езикови проекции. Велико Търново.

Иванова, Бечева 2003: Ц. Иванова, Н. Бечева. Говорът и книжовноезиковата практика на българите католици от сръбски Банат. – Славистика VІІ, Славистичко друштво Србиjе, Београд, с. 353-359.

Ивич 1990: П. Ивић. О jезику некадашњем и садашњем. Београд.

Isaković 1995: Alija Isaković. Slovo o bosanskome jeziku. - Rječnik Bosanskoga jezika. Sarajevo.

История на новобългарския книжовен език. София, БАН, 1989.

Каленич 2001: Izbrane študije Vatroslava Kalenića. Oddelek za slovanske jezike in književnosti Filozofske fakultete Univerze v Ljubljani.

Катичич 1992: Radoslav Katičić. Novi jezikoslovni ogledi. Zagreb.

Конески 1968: Bl. Koneski. Makedonski jezik u razvoju slavenskih književnih jezika. Zagreb.

Кордич 2001: Kordić, Snježana. Naziv jezika iz znanosti gledan. – ''Republika'', Zagreb, N1-2.

Корубин 1994: Бл. Корубин. Македонски историосоциолингвистички теми, Скопjе.

Мароевич 1996: Р. Мароjевић. Српски jезик у породици словенских jезика. – Српски језик, 1-2, с. 334-342.

Мечковская 1996: Н. Б. Мечковская. Социальная лингвистика. Москва.

Николова 2004: Николова Н. Българо-гръцкият билингвизъм като резултат на гръцката образователна политика през Възраждането. – Електронно списание LiterNet, 02.04.2004, № 4 (53).

Николова 2004: Българският език в езиковата практика на османците (ХV-ХІХ век). – В: Любословие или Периодическо списание, изд. на Шуменския университет, том 5, Шумен, 2004, 70-77.

Никчевич 1993: V. Nikčević. Glavna pravila crnogorskoga standardnoga (književnoga) jezika. - Piši kao što zboriš. CDNK, Podgorica.

Радованович 1994: M. Radovanović. Inventar tema važnih za prikazivanje sociolingvističkih prilika u slovenskim zemljama. - В: Зборник Матице Српске за филологиjу и лингвистику, ХХХVII, Нови Сад.

Радованович 1997: M. Radovanović. Između “balkanizacije” i “evropeizacije”. - In: Spisi iz kontekstualne lingvistike. Novi Sad, s. 57-61.

Ристевски 1988: Ст. Ристевски. Создавањето на современиот македонски литературен јазик. Скопје, 500 стр.

Самарджия 2004: Marko Samardžija. Iz triju stoljeća hrvatskoga standardnog jezika. Zagreb, 250 str.

Чорич 2009: Божо Ћорић. Лингвомаргиналије. Београд, Чигоја, 206 стр.

Шипка 2006: Милан Шипка. Језик и политика. Београд, 2006, 240 стр.

1 Вж по тази проблематика М. Шипка 2006: 14-18. Тази обективно съществуваща директна връзка мотивира по-съсредоточеното внимание към някои аспекти на стандартизацията на славянските езици както в работата на международните славистични конгреси (провеждани на 5-годишен цикъл), така и чрез тематични конференции, инициирани от Комисията за славянски книжовни езици към Международния славистичен комитет или от няколко международни проекта от най-ново време.

2 Под функционално сравнение би трябвало да се схваща поместеното в контекста на историческия отрязък функциониране на езикови системи, като основен критерий е ефективността от тази функция, независимо дали системите като такива са структурно или генеалогично съпоставими.

3 В Европа, в Средиземноморието, в Близкия Изток първият световен език е бил гръцкият. Латинският език първоначално се е разпространявал като език на завоеванията и колониите, на римското право и администрация. По-късно латинският става вторият (след гръцкия) език на християнската църква, на училището и науката. Двата езика продължават да бъдат „световни” културни езици до епохата на Великите географски открития.


4 Изключително динамичната политическа ситуация на територията на бивша Югославия, която доведе и до силно изразена дивергенция на езикови стандарти, оправдано предизвиква засилен интерес. Посочените публикации, като списъкът далеч не претендира за пълнота, показват как «се движи» във времето и пространството интересът към проблематиката: Бл. Корубин. Македонски историосоциолингвистички теми. Скопjе, 1994; K. Nejlor. Sociolingvistički problemi među južnim Slovenima. Beograd, 1996; A. Spagińska-Pruszak. Sytuacja językowa w byłej Jugosławii. Wydawnictwo Uniwersytetu Gdańskiego, 1997; Bosanski – hrvatski – srpski / Bosnisch – kroatisch – serbisch. Aktuelna pitanja jezika Bošnjaka, Hrvata, Srba i Crnogoraca. Wiener slawistischer almanach, Wien, 2003 (ред. Gerhard Neweklowsky); проектът Współczesne przemiany języków słowiańskich [1945-1995] на Полската академия на на­уки­те и на Международния ко­ми­тет на сла­вис­ти­те; проектът на Института за славистика в Грац “Razlike između bosanskog/bošnjačkog, hrvatskog i srpskog jezika” и др.).

5 Изразът political language покрива социолингвистичното тълкувание 'езици, които почти не се различават по своята структура и техните носители взаимно се разбират', докато изразът linguistic language кореспондира с 'езици, които са различни един от друг и техните носители не могат взаимно да се разбират' [Кордич 2001: 237-239].

6 Според някои съвременни мнения трайно и погрешно още от времето на реформатора на сръбския книжовен език Вук Караджич и сподвижниците му е установена погрешна идентификация на щокавския, чакавския, кайкавския и торлашкия диалектен тип като съставни на един генетичен език.

7 Lj. Jonke.Hrvatski književni jezik 19. i 20. stoljeća, Zagreb, 1971; D. Brozović. Hrvatski jezik, njegovo mjesto unutar južnoslovenskih i drugih slavenskih jezika, njegove povijesne mijene kao jezika hrvatske književnosti. – Hrvatska književnost u Evropskom kontekstu, Zagreb, 1978; “Leksička norma i hrvatska narječja.” - Hrvatsko slovo, 19. X. 1997.

8 “Раздялата” през 1991–1992 извън езика и в езика се проточва до 2000–2002 год. Тя пощадява само Словения от сериозни сблъсъци, докато Сърбия с Черна гора през 1998-1999 и Македония през 2000-2001 стигат до военни сблъсъци с албанците или арбанасите извън Албания – тогава, когато всички са повярвали, че войната на Балканите е завършена с Дейтънското споразумение в края на 1995 год.

9 Мюсюлманите (в голямата степен славяни и в малка степен неславяни по произход) са признати като самостоятелна нация с конфесионалното си название в края на 60-те години, а едва от края на 1992 год. се самоназовават с етнонима бошняци. Дейтънското споразумение озаконява международноправно установяването на трета нация в Босна и Херцеговина, чиито корени са в османското завладяване на славянския юг. Мюсюлманите търсят опора и в отделна езикова идентичност, но според хърватите и сърбите названието босненски език (“босански jезик”) е неубедително.

10 Според Милан Шипка „право на народа” не е лингвистичен термин, а преди всичко политически и конституционноправен (Шипка 2006: 12).



Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница