Вещицата от портобело



страница1/12
Дата11.02.2018
Размер2.47 Mb.
#57881
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12
ПАУЛУ КОЕЛЮ

ВЕЩИЦАТА ОТ ПОРТОБЕЛО

На С.Ф.Кс. - слънце, разпръснало светлина

и топлина по пътя си,

и пример за онези, чието мислене надхвърля собствените им хоризонти.


Никой, кога запали светило, не го туря на скрито място, нито под крина, а на светилник, за да виждат светлината ония, които влизат.


Преди тези изявления да напуснат бюрото ми и да поемат по пътя, който в крайна сметка съм им отредил, мислех да ги превърна в традиционна био­графия, където реалната история е описана след задълбочено проучване.

Заех се да прочета някои биографии, които може­ха да ми бъдат от полза при писането, и разбрах ед­но - авторовото мнение за главния герой неминуемо оказва влияние върху резултата от проучването. Тъй като намерението ми не беше да споделям какво мисля аз, а да покажа как историята на „вещицата от Портобело" е видяна от основните действащи лица, изоставих идеята за биография. Реших, че ще е по-добре просто да пресъздам разказаното от тях.



Херън Райън, 44 г., журналист

Кой не пали лампа, за да я скрие зад вратата. Целта на светлината е да разпръсква повече светли­на, да отвори очите на хората и да им разкрие чудеса­та, които ги заобикалят.

Никой не принася в жертва най-важното, което притежава — любовта си.

Никой не поставя мечтите си в ръцете на онези, които могат да ги унищожат.

Никой освен Атина.

Дълго след смъртта й нейната бивша учителка ме помоли да я придружа до град Престопанс в Шотлан­дия. Там, позовавайки се на някакъв феодален закон, който още през следващия месец беше премахнат, градът публично оневини и реабилитира 81 човека (и техните котки), екзекутирани по обвинение в магьос­ничество през XVI и XVII век.

Според официалния говорител на лордовете на Престънгрейндж и Долфинстоун „мнозинството би­ли осъдени без никакво конкретно доказателство, са­мо въз основа на показанията, дадени от свидетелите на обвинението, които твърдели, че усещат присъст­вието на зли духове".

Няма смисъл отново да припомням всичките екс­цесии на Инквизицията, с килиите за изтезания и кла­дите, пламтящи от омраза и желание за мъст. Но по пътя Еда неведнъж каза, че в този жест има нещо, ко­ето на нея й е трудно да приеме - градът и четиринайсетият лорд на Престънгрейндж и Долфинстоун „прощават" на брутално екзекутираните.

- Вече сме в XXI век, а потомците на истинските престъпници, на онези, които са погубили невинни хора, все още смятат, че е тяхно право да „проща­ват". Разбирате ли какво имам предвид, Херън?

Разбирах. Нов лов на вещици започва да набира скорост. Този път оръжието не е вече нажеженото же­лязо, а иронията и репресията. Всеки, който случай­но открие у себе си някаква дарба и се осмели да говори за своите възможности, ще бъде приеман с не­доверие. И обикновено съпругът, съпругата, бащата, синът, който и да било, вместо да се гордее с тази дар­ба, накрая забранява тя да се споменава - да не би се­мейството да стане за присмех.

Преди да познавам Атина, смятах, че подобни дарби са просто проява на непочтено експлоатиране на човешкото отчаяние. Пътуването ми до Трансил­вания във връзка с документалния материал за вам­пирите също имаше за цел да покаже колко лесни за манипулиране са хората. Някои суеверия, колкото и да са абсурдни, остават да битуват във въображение­то и накрая от тях се възползват хора без скрупули. Когато посетих замъка на Дракула, реконструиран само за да внушава на туристите, че се намират на изключително място, бях потърсен от представител на правителството. Той намекна, че ще получа „вну­шителна" (тази дума използва) премия, когато фил­мът бъде излъчен по Би Би Си. Според този човек аз съдействах за поддържането на важен мит и заслужа­вах щедро възнаграждение. Един от екскурзоводите каза, че от година на година броят на посетителите расте. Всяко споменаване на мястото щяло да има положителен ефект, независимо дали се твърди, че замъкът не е автентичен и че Влад Дракула е истори­ческа личност, която няма нищо общо с мита, или че всичко е плод на делириума на някакъв ирландец (Б. р.: Брам Стоукър), който никога не е посещавал тези места.

Точно тогава осъзнах, че колкото и строго да се придържам към фактите, неволно помагам на лъжа­та. И макар че идеята на моя филм беше да развенчая мястото, хората пак ще си вярват в каквото пожелаят. Екскурзоводът имаше право - в действителност аз съдействах на пропагандата. Веднага се отказах от проекта, въпреки че вече бях инвестирал значителна сума в пътуването и проучванията си.

Но отиването до Трансилвания в крайна сметка оказа огромно влияние върху живота ми - запознах се с Атина, която търсеше майка си. Съдбата, забуле­ната в мистерии неумолима съдба, ни изправи един срещу друг в невзрачното фоайе на един още по-не­взрачен хотел. Присъствах на първия й разговор с Диъдри, или Еда, както обича да я наричат. Присъст­вах така, сякаш наблюдавах самия себе си в безсмис­лената борба на сърцето ми срещу това да бъда при­влечен от жена, която не е от моя свят. И ликувах, ко­гато разумът изгуби битката и единствената алтерна­тива беше да се предам и да приема, че съм влюбен.

А тази любов ми даде възможност да присъствам на ритуали, за които изобщо не подозирах, че същест­вуват. Видях две материализации, няколко транса. Смятайки, че съм заслепен от любовта, се усъмних във всичко, но вместо да ме парализира, съмнението ме тласна в океан от неща, чието съществуване не допусках. Тъкмо тази сила ми даде възможност в най-трудните моменти да се изправя срещу цинизма на приятели журналисти и да пиша за Атина и нейна­та работа. И тъй като любовта ми още е жива, макар че самата Атина е мъртва, аз съм все така силен. Ала най-голямото ми желание е да забравя всичко, което съм видял и научил. В този свят аз можех да плувам единствено хванат за ръка с Атина.

Това бяха нейните градини, нейните реки, нейните планини. Сега, след като тя си отиде, на мен ми е нужно час по-скоро всичко да се върне постарому.

Ще се концентрирам върху проблемите на движени­ето по пътищата, върху външната политика на Вели­кобритания, върху данъчното облагане. Искам отно­во да мисля, че магията е просто добре отработен трик. Че хората са суеверни. Че нещата, за които на­уката няма обяснение, не бива да съществуват.

Когато сбирките в Портобело започнаха да стават неконтролируеми, зачестиха разговорите за нейното поведение, макар днес да съм щастлив, че тя никога не ме послуша. Защото, ако има някаква утеха в тра­гедията да изгубиш любим човек, тя е в необходима­та вяра, че може би така е по-добре.

Аз лягам и ставам с тази увереност - по-добре, че Атина си отиде, преди да слезе в ада на този свят. Ни­кога нямаше отново да постигне вътрешен мир след събитията, определили я като „вещицата от Портобе­ло". Остатъкът от дните й щеше да представлява гор­чив сблъсък между нейните най-съкровени мечти и колективната реалност. Доколкото я познавам, тя щеше да се бори докрай, да вложи цялата си енергия и да пожертва радостта си, опитвайки се да докаже нещо, в което никой не е готов да вярва.

Кой знае. Тя търсеше смъртта както корабокру­шенецът търси остров. Сигурно е стояла на много спирки на метрото късно вечер, очаквайки похитите­лите, които все не идваха. Ходеше в най-опасните квартали на Лондон в издирване на нападателя, кой­то така и не се появи. Предизвика гнева на силните, които не успяха да дадат глас на яростта си.

Докато най-сетне намери смъртта си - беше бру­тално убита. Но в края на краищата колко от нас не са видели как само за миг изчезват важните неща в живота? И не става дума единствено за хора, а също и за идеали, за мечти. В състояние сме да устоим ден, седмица, няколко години, но накрая винаги гу­бим. Тялото ни продължава да е живо, но на душата рано или късно бива нанесен смъртоносен удар. Съ­вършеното престъпление. Така и не узнаваме кой е погубил радостта ни, какви мотиви е имал, не науча­ваме къде са виновниците.

А виновниците, които не назовават имената си, дали съзнават докъде водят техните действия? Мис­ля, че не, защото и те самите са жертви на създадена­та от тях реалност - колкото и да са тиранични, аро­гантни, безсилни и властни.

Те не разбират, а и никога не биха разбрали света на Атина. Чудесно е, че го казвам тъкмо така - света на Атина. Най-накрая приемам, че съм бил там само пътьом, оказано ми е било благоволение като на чо­век, който е допуснат във великолепен дворец, яде най-отбраните ястия, но знае, че това е само едно празненство - дворецът не му принадлежи, храната не е приготвена с неговите пари, в даден момент светлините ще угаснат, стопаните ще си легнат, прислугата ще се разотиде по стаите, вратата ще бъ­де затворена и той отново ще се окаже на улицата, очаквайки таксито или автобуса, които ще го върнат в посредственото му ежедневие.

И аз се завръщам. По-точно част от мен се завръ­ща в света, където има смисъл само онова, което мо­же да бъде видяно, докоснато и обяснено. Отново ис­кам да ме глобяват за превишена скорост, искам хората да се карат пред касите в банката, да се оплакват от времето, искам филми на ужасите и Формула 1. В този свят ще трябва да живея през остатъка от дните си. Ще се оженя, ще имам деца, а миналото ще е далечен спомен, за който денем ще се питам: как съм могъл да бъда толкова сляп, как съм могъл да бъда толкова наивен?

Ала зная също, че нощем друга част от мен ще блуждае из пространството и ще контактува с неща, които са точно толкова реални, колкото е и този па­кет цигари и чашата с джин. Душата ми ще танцува с душата на Атина, аз ще съм с нея, докато спя, ще се събуждам плувнал в пот, ще пия вода в кухнята и ще разбера, че за да се преборя с призраците си, трябва да използвам някои неща, които не принадлежат на действителността. Тогава, по съвет на баба ми, ще поставя една отворена ножица на нощното шкафче и така ще отрежа продължението на съня.

На другата сутрин ще гледам ножицата и ще се упреквам. Но аз трябва отново да се нагодя към този свят, иначе ще полудея.

Лндреа Маккейн, 32 г., актриса

"Никой никого не може да манипулира. В една връзка и двамата знаят какво правят, дори после ня­кой от тях да се оплаква, че е бил използван.”

Така казваше Атина, но правеше тъкмо обратното. Аз бях използвана и манипулирана, а чувствата ми въобще не бяха зачетени. Нещата са още по-сериоз­ни, когато става дума за магия. В крайна сметка тя беше моя учителка. Трябваше да ми обясни свещени­те мистерии, да събуди у мен незнайната сила, която всеки притежава. Когато се впускаме в приключение из такова непознато море, сляпо се доверяваме на на­шите водачи и вярваме, че те знаят повече от нас.

Е, аз мога да ви уверя, че не е така. Не знаят пове­че. Нито Атина, нито Еда, нито хората, с които се за­познах покрай тях. Тя твърдеше, че се учи, докато преподава, и въпреки че в началото отказвах да по­вярвам, накрая се убедих, че може би е истина. Уста­нових, че това е още един от многото й начини да ни накара да свалим гарда и да се предадем на нейното очарование.

Хората, които са отдадени на духовно търсене, не мислят, те искат резултати. Искат да се почувстват силни и да са далеч от безличната тълпа. Искат да бъ­дат специални. Атина си играеше с чувствата на дру­гите по доста плашещ начин.

Струва ми се, че в миналото си Атина се е прекла­няла пред света Тереза от Лизийо. Католицизмът не представлява интерес за мен, но доколкото знам, Те­реза е имала нещо като мистично и физическо едине­ние с Бог. Атина веднъж спомена, че би желала съд­бата й да е като нейната. В такъв случай трябваше да влезе в манастир и да посвети живота си на съзерца­ние или помощ за бедните. Би било далеч по-полез­но за света и далеч по-малко опасно от това чрез му­зика и разни ритуали да води хората към отровно пристрастяване, чрез което можем да влезем в кон­такт с най-доброто, но също така и с най-лошото от нас.

Аз я потърсих, за да намеря отговор на въпрос, свързан със смисъла на моя живот - въпреки че не се издадох при първата ни среща. Още в началото тряб­ва да съм разбрала, че Атина не се интересува от то­ва. Тя искаше да живее, да танцува, да прави любов, да пътува, да се обгражда с хора, за да им покаже колко е мъдра, да демонстрира дарбите си, да прово­кира съседите и да се възползва от нашето невежест­во, макар и придавайки духовно лустро на търсения­та си.

Винаги когато се срещахме - за магически ритуа­ли или за да отидем на бар, - аз усещах силата й. Почти бях в състояние да я докосна - толкова мощ­но проявление имаше. Отначало бях очарована, ис­ках да стана като нея. Но веднъж в един бар тя започ­на да коментира „Третия ритуал", който е свързан със сексуалността. Направи това пред моя приятел под претекст, че ме обучава. По мое мнение целта й бе да съблазни мъжа, когото обичах.

И, разбира се, накрая успя.

Не бива да се говори лошо за хора, които са пре­минали от този живот в астралния свят. Но на Атина няма да й се наложи да отговаря пред мен, а пред всички онези сили, които, вместо да впрегне в услу­га на човечеството и за своето собствено духовно из­висяване, тя използва единствено за лични облаги.

А ето и най-лошото. Започнатото от нас можеше и да доведе до нещо добро, ако не беше стремежът й към показност. Трябваше просто да действа по-дис­кретно и днес щяхме заедно да изпълняваме отреде­ната ни мисия. Но тя не успяваше да се контролира, смяташе се за господарка на истината, мислеше, че е в състояние да преодолее всички прегради, използ­вайки чара си.

И какъв беше резултатът? Аз останах сама. А ве­че не мога да захвърля работата по средата. Трябва да стигна до края, въпреки че понякога се чувствам слаба и почти винаги съм обезсърчена.

Не се изненадвам, че животът й свърши така - тя вечно флиртуваше с опасностите. Казват, че екстровертите са по-нещастни от интровертите. Тъкмо за да компенсират това, имат нужда да доказват на себе си, че са доволни, щастливи, че харесват живота си. В нейния случай това е съвършено вярно.

Атина осъзнаваше харизмата си и направи нещаст­ни всички, които я обичаха.

Включително и мен.

Диъдри О'Нийл, 37 г., лекарка, позната като Еда

Ако един непознат мъж се обади днес по теле­фона, поговорим си малко, не настоява за нищо, не казва нищо особено, но все пак ни е оказал внимание, каквото рядко получаваме, сме готови да легнем с него още същата нощ, при това донякъде влюбени. Такива сме ние, жените, и в това няма нищо лошо - в природата ни е да се влюбваме лесно.

Тъкмо тази любов ме отведе при Майката, когато бях на деветнайсет години. Атина също беше на де­ветнайсет, когато за първи път изпадна в транс по време на танц. Но това беше единственото общо по­между ни - нашата възраст при посвещаването.

Във всичко останало бяхме напълно различни, особено в начина, по който се борехме с останалите. Като нейна учителка аз винаги давах най-доброто от себе си, за да мога да направлявам вътрешните й тър­сения. Като нейна приятелка - макар да не съм си­гурна, че тя ме смяташе за такава - се опитвах да я предупредя, че светът все още не е готов за промени­те, които тя се стараеше да провокира. Спомням си как прекарах няколко безсънни нощи, докато взема решението да я оставя да действа на воля, водена единствено от доводите на сърцето си.

Най-големият й проблем беше, че е жена на двай­сет и втори век, която живее през двайсет и първи. И че позволява на хората да видят това. Дали си плати? Без съмнение. Но щеше да плати много по-висока цена, ако беше потиснала своята мощ. Щеше да е огорчена, разочарована, вечно загрижена „какво ще си помислят хората", вечно повтаряща „нека първо свърша тази и онази работа, пък после ще се посветя на мечтите си", вечно оплакваща се, че „подходящи­ят момент така и не идва".

Всеки търси съвършения учител. Ала учителите също са хора, макар ученията им понякога да са све­щени. Но хората трудно възприемат това, че не бива да бъркат учителя с урока, ритуала с екстаза, човека, който им обяснява символа, със самия символ и не­говата същност. Традицията е свързана със силите на живота, а не с хората, които я предават. Но ние сме слаби и молим Майката да ни прати водачи, когато тя ни праща само знаците на пътя, който трябва да извървим.

Горко на онези, които си търсят пастири, вместо да жадуват свободата! Срещата с висшата енергия е постижима за всекиго, освен за хората, които пре­хвърлят отговорностите си на другите. Времето ни на тази земя е свещено и трябва да използваме всеки миг.

Значението на това послание бе напълно забраве­но - дори религиозните празници се използват, за да се отиде на плажа, в парка или на ски. Вече няма ри­туали. Обикновените дейности вече не се превръщат в свещенодействия. Когато готвим, се оплакваме, че си губим времето, а бихме могли да превръщаме храната в любов. Работим и смятаме, че това е Бо­жие наказание, когато би трябвало да използваме уменията си, за да си доставяме удоволствие и да разпръскваме енергията на Майката.

Атина изкара на повърхността богатия душевен свят, който се намира във всеки един от нас, без да си дава сметка, че хората още не са готови да приемат заложбите си.

Когато търсим смисъла на живота си или пътя на познанието, ние, жените, винаги се отъждествяваме с някой от четирите класически архетипа.

Девата (и тук не става дума за сексуалността) е онази, чието търсене се осъществява посредством пълната независимост. Всичко, което тя научава, е плод на способността й сама да посреща предизвика­телствата.

Мъченицата открива в болката, в себеотдаването и страданието начин да опознае себе си.

Светицата намира истинския смисъл на живота си в безграничната любов и в способността да се разда­ва, без да иска нищо в замяна.

И най-накрая Вещицата, която търси пълната на­слада без ограничения и така оправдава съществува­нето си.

Атина представляваше и четирите едновременно. При положение че обикновено се избира само един от тези женски модели.

Естествено, можем да оправдаем поведението й, като се позовем на факта, че всички, които изпадат в транс или екстаз, губят връзка с реалността. Но не е така - физическият и духовният свят са едно. Можем да съзрем Божественото във всяка прашинка, но това няма да ни попречи да я отстраним с мокра гъба. Божественото не изчезва, а се преобразява в чиста повърхност.

Атина трябваше да внимава повече. Когато раз­съждавам за живота и смъртта на моята ученичка, съзнавам, че е по-добре да променя малко поведени­ето си.

Лела Зейнеб, 64 г., нумеролог

Атина ли? Какво необикновено име! Да видим... нейното максимално число е девет. Оптимистка, об­щителна, не остава незабелязана в тълпата. Хората отиват при нея в търсене на разбиране, съчувствие, щедрост и тъкмо затова тя трябва да е много пред­пазлива, защото популярността може да й завърти главата и накрая да изгуби, вместо да спечели. Също така трябва да си мери приказките, тъй като има склонност да говори повече, отколкото повелява здравият разум.

Що се отнася до минималното й число - то е еди­найсет. Смятам, че се стреми към някакво лидерство. Проявява интерес към мистичното, чрез него се опитва да създаде хармония за околните.

Но това веднага влиза в несъответствие с числото девет, което представлява сбор от рождените й дата, месец и година, сведени до една цифра. Тя винаги ще бъде преследвана от завист. Ще е обзета от тъга, ще бъде затворена и характерът й ще й създава пробле­ми. Да внимава със следните отрицателни вибрации: прекомерни амбиции, нетърпимост, злоупотреби с властта, екстравагантност.

Заради това несъответствие предлагам да се по­свети на нещо, което изключва емоционалния кон­такт с хората, например да работи в областта на ин­форматиката или инженерните науки.

Починала ли е? Съжалявам. С какво се занимава­ше все пак?



С какво все пак се занимаваше Атина? Атина правеше от всичко по малко, но ако трябва да обоб­щя живота й, бих казал, че тя бе жрица, която раз­бираше силите на природата. По-точно тя бе човек, който поради простата причина, че няма какво да губи или да очаква от живота, рискува повече от останалите и накрая се превърна в силата, която смяташе, че владее.

Работи като помощник в супермаркет, в банка, продаваше терени. И никога не престана да бъде проявление на жрицата, която носеше в себе си. Съжителствахме в продължение на осем години. Дължах й това - да отдам почит на паметта й и да възстановя нейната идентичност.

Докато събирах тези материали, най-трудно ми беше да убедя хората да ми позволят да цитирам истинските им имена. Някои казваха, че не желаят да бъдат въвлечени в такава история, други искаха да запазят в тайна мнението и чувствата си. Обясних, че всъщност целта ми е всички замесени да я разберат по-добре, ала никой не би повярвал на ано­нимни разкази.

И тъй като всеки, с когото говорих, смяташе, че неговата версия за събитията е единствена и категорична, накрая приеха. По време на записите раз­брах, че нищо не е абсолютно еднозначно. Нещата съществуват в зависимост от индивидуалните възприятия. А често се оказва, че най-добрият начин да разберем кои сме е, като узнаем как ни възприе­мат околните.

Това не означава, че ще постъпим както очакват от нас, но поне ще се опознаем по-добре. Аз чувствах дълг към Атина да възстановя нейната история и да напиша нейната легенда.



Самира Р. Халил, 57 г., домакиня, майка на Атина

Моля ви, не я наричайте Атина. Истинското й име е Шерин. Шерин Халил, нашата тъй обичана, тъй желана дъщеря. Аз и съпругът ми много искахме да е създадена от самите нас!

Но съдбата си имаше други планове - когато е прекалено щедра, винаги се явява някоя огромна пропаст, където всички мечти се сриват.

Живеехме в Бейрут във време, в което той бе смя­тан от всички за един от най-красивите градове на Близкия изток. Съпругът ми беше преуспял индуст­риалец, оженихме се по любов, пътувахме до Европа всяка година, имахме приятели, канеха ни на всички важни светски събития, дори веднъж приех в дома си американския президент, представете си само! Бяха три незабравими дни. През два от тях американските тайни служби претърсваха всяко кътче в дома ни (те вече от месец и нещо се бяха настанили в квартала ни, наемаха апартаменти, заставаха на възлови мес­та, преструваха се на просяци или влюбени двойки). И един ден, по-точно два часа, празнувахме. Никога няма да забравя завистта в очите на нашите прияте­ли и радостта, която изпитах от това, че мога да се снимам с най-влиятелния човек на планетата.

Имахме всичко, освен онова, което желаехме най-силно - дете. Следователно нямахме нищо.

Опитахме по всички начини, давахме обети, хо­дихме на места, където ни уверяваха, че е възможно чудо, консултирахме се с лекари, знахари, вземахме лекарства и пиехме всякакви вълшебни церове и еликсири. Два пъти пробвахме с изкуствено опложда­не, но и двата пъти изгубих бебето. Втория път и дес­ния си яйчник. Повече никой лекар не се нае да рис­кува с подобни опити.

Тогава един от многобройните ни приятели, за­познат със случая, предложи единственото възможно решение - да си осиновим дете. Каза, че има връзки в Румъния и че няма да отнеме много време.

Месец по-късно отлетяхме за Румъния. Нашият приятел имаше важни дела с управляващия тогава диктатор, чието име не помня (Б. р.: Николае Чаушеску), та успяхме да избегнем цялата бюрокрация и стигнахме до центъра по осиновявания в Сибиу, Трансилвания. Там ни очакваха с кафе, цигари, мине­рална вода и готови документи. Оставаше само да изберем детето.

Заведоха ни при пеленачетата, където беше много студено, и аз недоумявах как са могли да оставят те­зи бедни създания в такива условия. Първата ми ре­акция беше да ги осиновя всичките, да ги отведа в на­шата страна, където имаше слънце и свобода, но, разбира се, идеята ми беше налудничава. Минавахме между креватчетата, слушахме как бебетата плачат и бяхме ужасени от решението, което трябва да вземем.

Повече от час двамата с мъжа ми не продумахме. Излязохме, пихме кафе, пушихме цигари, върнахме се. Това се повтори неколкократно. Забелязах, че жената, която отговаря за осиновяването, взе да става неспокойна. Трябваше незабавно да взема решение­то. Точно тогава, водена от инстинкт, който не бих се осмелила да нарека майчински, сякаш бях открила детето, което при това прераждане трябваше да е мо­ето, но което се бе появило на тоя свят от друга утро­ба, посочих момичето.

Служителката предложи да обмислим по-добре. Точно пък тя, която изглеждаше така притеснена от нашето забавяне! Но аз вече бях решила.

Съвсем внимателно, за да не нарани моите чувст­ва (смяташе, че имаме връзки с високопоставени хо­ра от румънското правителство), тя ми прошепна та­ка, че съпругът ми да не чуе:

- Знам, не е добър избор. Тя е дъщеря на циганка.

Отвърнах, че културата не се предава по генети­чен път. Детето беше едва на три месеца, щеше да бъде моя и на съпруга ми дъщеря, възпитавана спо­ред нашата традиция. Щеше да посещава нашата църква, плажовете, по които щяхме да се разхожда­ме, щеше да чете френски книги и да учи в Американ­ското училище в Бейрут. Освен това не знаех нищо - и продължавам да не знам - за циганската култура. Циганите пътуват, невинаги се къпят, лъжат хората и носят големи обици. Носят се слухове, че крадат де­ца, които отвеждат в катуните си, но тук се случваше тъкмо обратното - бяха изоставили едно дете, за да поема аз грижите по него.

Жената още веднъж се опита да ме разубеди, но аз вече се бях заела да подписвам документите и помо­лих съпруга ми да стори същото. Докато се връщах­ме към Бейрут, светът изглеждаше различен - Господ ми беше дал основание за моето съществуване, работа и борба в тая долина на сълзите. Сега имахме де­те, което да оправдае всичките ни усилия.

Шерин израсна умна и красива - смятам, че всич­ки родители говорят така, но мисля, че наистина бе­ше необикновено дете. Веднъж, когато тя беше на пет години, един от братята ми каза, че ако пожела­ела да работи в чужбина, името й щяло да издаде нейния произход. Предложи да го сменим с нещо не­утрално - Атина например. Естествено, аз вече зная, че Атина не е само столица на държава, но и богиня­та на мъдростта, разума и войната.

Вероятно брат ми отдавна го е знаел, а също така е бил наясно, че арабското име може да й създава проблеми в бъдеще. Занимаваше се с политика - ка­то всички членове на семейството ни - и е искал да предпази племенницата си от задаващите се на хори­зонта черни облаци, които само и единствено той бе­ше успял да съзре. Най-изненадващо на Шерин й ха­реса звученето на името. За един следобед започна да нарича себе си Атина и повече никой не можа да й го избие от главата. За да й доставим радост, ние също приехме името, смятайки, че скоро ще го забрави.

Възможно ли е едно име да е в състояние да по­влияе на живота на човек? Защото времето си минава­ше, но името остана и накрая ние свикнахме с него.

Още докато беше малка, установихме, че има ре­лигиозно призвание - беше много набожна и знаеше наизуст евангелията. Но това беше едновременно благословия и проклятие. В свят, все по-разединен от религиозните схващания, аз се тревожех за безопас­ността на дъщеря си. По онова време Шерин вече за­почваше да повтаря, сякаш е най-нормалното нещо на света, че има редица невидими приятели – ангели и светци, чиито образи тя виждаше в посещаваната от нас църква. Естествено, че всички деца по света имат видения, въпреки че рядко ги помнят след опре­делена възраст. Също така имат навика да съживяват неодушевени предмети - кукли и плюшени тигърчета. Но ми се стори прекалено, когато веднъж отидох да я взема от училище и тя ми каза: „Видях жена, облечена в бяло, която приличаше на Дева Мария.”

Разбира се, че вярвам в ангели. Вярвам дори, че ангелите разговарят с малките деца, но когато едно дете започне да има видения с възрастни хора, неща­та се променят. Зная редица истории за пастирчета, които твърдят, че са видели жена в бяло и това е съ­сипало живота им - започват да ги търсят, очаквайки да правят чудеса, свещениците се тревожат, селата се превръщат в места за поклонение, а бедните дечица завършват живота си в някой манастир. Ето защо се притесних от думите й. На тази възраст Шерин тряб­ваше да се вълнува от гримове, да лакира ноктите си, да гледа романтични сериали или детски програми по телевизията. Нещо не беше наред с дъщеря ми и аз потърсих специалист.

- Успокойте се - каза той.

За педиатъра специалист по детска психология, както и за повечето лекари, които се занимават с тия проблеми, невидимите приятели са проекция на съ­нищата и помагат на детето да открие какви са жела­нията му. Помагат му да изразява чувствата си по безобиден начин.

- Но жена в бяло?

Той отвърна, че Шерин навярно не разбира начи­на, по който ние виждаме и обясняваме света. Пред­ложи постепенно да започнем да я подготвяме за новината, че е била осиновена. Според него най-лошо­то, което можеше да се случи, бе тя да разбере сама. Тогава щяла да изгуби доверието си в света и поведе­нието й можело да стане непредсказуемо.

От този момент нататък ние започнахме да разго­варяме с нея по друг начин. Не зная дали човек е в съ­стояние да си спомни неща, които са се случили с не­го, докато е бил още бебе, но се опитахме да й пока­жем колко много я обичаме и че не е необходимо да търси бягство в някакъв измислен свят. Трябваше да разбере, че видимият свят е така прекрасен, че родите­лите й я предпазват от всяка заплаха, че Бейрут е кра­сив, плажовете винаги са огрени от слънце и са пълни с хора. Без да изпадам в открит сблъсък с въпросната „жена", аз започнах да прекарвам повече време с дъ­щеря си, канех приятелите й от училище в дома ни, не пропусках възможност да проявя цялата си нежност.

Стратегията даде резултат. Съпругът ми пътува­ше често, Шерин усещаше липсата му и в името на любовта той реши да промени малко начина си на живот. Самотните ни разговори бяха заменени от ведро общуване и игри между майка, баща и дъщеря.

Всичко вървеше добре, докато една нощ тя не дойде в стаята ми, обляна в сълзи. Повтаряше, че се страхува, че адът е близо.

Бяхме сами вкъщи - на съпруга ми отново се беше наложило да отсъства и реших, че затова е така отча­яна. Но адът? На какво ги учеха в училище и в църква­та? Реших на другия ден да говоря с учителката.

Ала Шерин не преставаше да плаче. Отведох я до прозореца, показах й Средиземно море, огряно от пълната луна. Казах й, че демоните не съществуват, че има само звезди по небето и хора, които минават по булеварда пред дома ни. Обясних й, че не бива да се плаши, успокоявах я, но тя продължаваше да пла­че и трепери. След като в продължение на половин час се опитвах да я утеша, накрая започнах да се из­нервям. Помолих я да престане, защото вече не е де­те. Помислих си, че е дошла първата й менструация, и дискретно я попитах дали е имало кръв.

- Да, много.

Взех малко памук и я помолих да легне, за да се погрижа за „раната" й. Казах й, че на другия ден ще й обясня и че няма страшно. Ала менструацията й не беше дошла. Тя поплака още малко, но вероятно бе много уморена, та бързо заспа.

А на другата сутрин се проля кръв.

Бяха убити четирима души. За мен това беше един от безкрайните междуплеменни сблъсъци. Народът ми беше свикнал с тях. И за Шерин едва ли бе нещо необичайно, тъй като дори не спомена кошмара си от предишната нощ.

Но от тази дата нататък адът започна да настъпва и до днес не се е отдръпнал. Същия ден 26 палестин­ци бяха убити в един автобус - като отмъщение за предишното убийство. Двайсет и четири часа по-къс­но вече не можеше да се върви по улиците заради престрелките, които бяха повсеместни. Затвориха училищата. Една от учителките на Шерин я доведе у дома. После ситуацията излезе от контрол. Съпругът ми прекъсна пътуването си и се прибра. По цял ден звънеше на приятелите си в правителството, но ни­кой не можа да му обясни нещо смислено. Шерин чу­ваше изстрелите навън и виковете на съпруга ми вът­ре, но за моя изненада не казваше нищо. Аз все се опитвах да я успокоя, че това е временно и че скоро отново ще можем да ходим на плаж, но тя извръщаше очи и искаше някоя книга за четене или грамо­фонна плоча. Докато адът малко по малко ни превзе­маше, Шерин четеше книги и слушаше музика.

Не ми се мисли за онова време. Не искам да си спомням заплахите, които ни бяха отправени, кой бе­ше прав и кой крив, кои бяха невинните. Факт е, че няколко месеца по-късно който искаше да прекоси дадена улица, трябваше да вземе кораб, да отиде до Кипър, оттам да вземе друг кораб и да слезе от дру­гата страна на платното.

Бяхме като затворници в дома си. Все очаквахме нещата да се оправят, все си мислехме, че всичко ще отмине, че правителството ще овладее положението. Една сутрин, докато слушаше някаква плоча на мал­кия си грамофон и упражняваше някакви танцови стъпки, Шерин започна да повтаря нещо като „ще продължи дълго, много дълго".

Исках да я прекъсна, но съпругът ми ме хвана за ръ­ката - видях, че взема на сериозно думите на едно мо­миченце. Така и не разбрах защо. И до ден-днешен не сме коментирали този въпрос, който е табу между нас.

На другия ден той започна внезапни приготовле­ния и след две седмици вече плавахме за Лондон. По-късно щяхме да узнаем, че макар да няма конкретни данни, за двете години гражданска война (Б. р.: 1974 и 1975 г.) са загинали близо 44 хиляди души, 180 хи­ляди са били ранени и още много са останали без дом. Сраженията продължиха по други причини, страната бе окупирана от чуждестранни сили и адът продължава и до днес.

„Ще продължи много дълго", казваше Шерин. Господи, за беда беше права.


Каталог: books
books -> Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето
books -> В обятията на шамбала
books -> Книга се посвещава с благодарност на децата ми. Майка ми и жена ми ме научиха да бъда мъж
books -> Николай Слатински “Надеждата като лабиринт” София, Издателство “виденов & син”, 1993 год
books -> София, Издателство “Българска книжница”, 2004 год. Рецензенти доц д. ик н. Димитър Йончев, проф д-р Нина Дюлгерова Научен редактор проф д-р Петър Иванов
books -> Николай Слатински “Измерения на сигурността” София, Издателство “Парадигма”, 2000 год
books -> Книга 2 щастие и успех предисловие
books -> Превръщане на числа от една бройна система в друга
books -> Тантриското преобразяване


Сподели с приятели:
  1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница