Вестник „пари плюс”



Дата12.09.2017
Размер138.81 Kb.
#30017
Вестник „ПАРИ ПЛЮС”


БРОЙ 29 - СЪБОТА, 4 АВГУСТ 2001 г.






СТЕФАН АНЧЕВ, Д-Р ПО ИСТОРИЯ




Епитетите в морален и политически аспект по отношение на Балканите нямат граници. Като цяло те изразяват отношението на западния политически свят към живеещите там народи, към тяхната история, култура, съвременна комуникативност, икономическо развитие и преди всичко сравнение с неговите политически и морални ценности.
Изборът на балканците за черната страна на Европа или, ако предпочитате, за нейния "заден (мръсен) двор" не е случаен. От една страна, това е възможност те да докажат собственото си величие пред самите себе си, т. е. необходимостта от "модел", който те превъзхождат в резултат от редица исторически обстоятелства. Същевременно с това Балканите са и тяхната гузна съвест, която трябва да оправдаят, пишейки и дописвайки сами историята на живеещите там народи, без това задължително да отговаря на историческата истина, на човешките закони или на създаденото от самите тях международно законодателство.
Събитията от последните 10 години са най-добро доказателство за това твърдение. В една от своите книги известният президентски съветник и съвременен идеолог на новия световен ред Збигнев Бжежински пояснява, че "в Европа думата "Балкани" извиква представата за етнически конфликти и за регионални съперничества между великите сили". Ерик Костел пък обръща внимание за "пробуждането на балканските национализми", водещи до "завръщането на балканските войни". Хенри Кисинджър, държавен секретар на САЩ и съветник на американския президент по въпросите на националната сигурност, налага мнението за виновността на балканците при избухването на Първата световна война. За него другата страна - европейските народи, са виновни само в това, че "са позволили да се превърнат в пленници на безразсъдните си балкански протежета". В едно от своите обобщения за обстановката на Балканите Медлин Олбрайт с охота говори, че Югославия (това, което остана от нея след 1999 г.) трябва да бъде "присъединена към балканската устойчивост". Използвайки по-свободен превод на думата (stable) като "конюшня, обор", се получава изразът "присъединена към балканската конюшня", което не е в голям разрез с миналата и сегашната политика на Запада в тази част на Европа.
В увода към "Карнегиевата анкета", последвала балканските войни, барон Д'Естурнел дьо Констан обвинява великите сили в двуличност, "проявили се на Балканите като защитници на мира, които самите те заплашиха тридесет и пет години преди това по време на Берлинския конгрес". Подобно е и мнението на двамата френски историци Е. Лавис и Ал. Рамбо от началото на миналия век. Въпреки че от думите им струи трудно сдържан гняв, те са най-точното определение за творението на великия оркестър в Берлин. За тях подписаният там договор е "паметник на егоизма, дело на завистта и на личните отношения, акт неморален и долен, който, без да осигурява мир, създава много поводи за конфликти и войни в бъдеще". Правдивостта на това заключение се потвърждава от последвалите наскоро след това събития. Големите сътресения на Балканите са свързани с политиката на великите сили, обединили се в двата военнополитически блока. Последвалата по-късно Голяма война също е тяхно дело. Нейното начало обаче е предшествано от редица вътрешно- и външнополитически кризи на полуострова. Намесата на великите сили в тях е не само осезателна, но и решаваща при определяне на крайния им изход.
На 28-ия ден от юли стават две знаменателни събития, свързани със съдбата на балканските народи през първата половина на миналия век, които не са просто военен и политически завършек или начало - подписването на Букурещкия договор (28 юли 1913 г.), очертаващ нови балкански граници, и избухването на Първата световна война (28 юли 1914 г.). Резултатите от тях са толкова значителни и така свързани помежду си, че оказват влияние и на събития, продължаващи почти до средата на столетието. Според западната предишна и днешна историография виновниците и за двете кървави събития са на Балканите. Точно тези твърдения, както вече имах възможност да пиша, раждат заклеймяващите за балканците определения "барутен погреб" и "балканизация". По такъв начин се изключва всякаква възможност друг да носи по-голяма отговорност, което е и удобно за последните умиротворителни акции и внос на демокрация на Балканите. Разбира се, че вината не е едностранна. Младите балкански държави, току-що възстановили държавността си, набиращи скорост в капиталистическото си развитие, се стремят и да реализират завещания им национален идеал, изразен при някои от тях в национална доктрина. Но нали в крайна сметка границите на държавите, победителки и победени, в тази част на Европа се определят (или потвърждават, санкционират) от великите сили, а не от техните балкански протежета. Вярно е, че реализирайки своите планове, държавите и от двата европейски блока подкрепят тези от тях, чиято политика или територия най-добре отговаря на конкретните им цели във времето.
След младотурския преврат от лятото на 1908 г. събитията на Балканите следват във верижна последователност. Тяхната насоченост до голяма степен е определена от плановете и волята на заинтересуваните велики държави. На срещата в замъка Бухлау през септември 1908 г. Ерентал и Изволски правят опит да се разберат (или спазарят) за нова промяна на балканските граници. От различната интерпретация на водените разговори (няма подписан документ от срещата) става ясна неприязънта на двойната монархия към Сърбия и Черна гора, подсилена от намерението им да присъединят и поделят Босна и Херцеговина. Единственото, за което Виена е съгласна, е връщането на "Стара Сърбия" (това са Косово и Метохия) под властта на Карагеоргиевичите. Руската защита в полза на двете славянски балкански държави за получаване на части от Босна и Херцеговина е безуспешна. Извършената няколко дни по-късно анексия от страна на Австро-Унгария и обявяването на българската независимост дори вещаят нов балкански и едва ли не европейски конфликт. Западната ни съседка сериозно е обезпокоена от подялбата на балкански територии между Виена и София със следваща стъпка - унищожение и на самата Сърбия. От Белград започва трескаво търсене на съюзници, като формирането на отделните блокове задължително става със съгласието и дори настояването на все по-активизиращия се западен оркестър и Русия. Така Балканите се превръщат в своеобразен дипломатически полигон, който много скоро ще стане и бойно поле.
Още в началото на кризата Русия е за българо-турско споразумение, което да гарантира Сърбия от югоизток и да изолира Хабсбургската империя от сериозна намеса на Балканите. Според сръбския вариант се предвижда съюз между Сърбия, Турция и Черна гора, към който впоследствие да влязат и други балкански държави. По предложение на Истанбул той трябва да бъде насочен срещу България, чиято територия (при военна победа над нея) да се подели между Сърбия и Турция. Този вариант обаче не е възприет от Белград, където се страхуват от създаването на противодействащ австро-български съюз.
Всъщност на този етап великите сили все още не са подготвени за сериозни военни действия. Проваля се и определената за 15 октомври 1908 г. Лондонска конференция, която трябва да обсъди новите териториални промени на Балканите. Вероятна причина за това е, че на нея трябва да бъде осъдена една велика сила (Австро-Унгария) като нарушителка на Берлинския договор. Накрая всичко се превръща в търговия. На Турция е заплатено за загубените територии, а под натиска на Великобритания и Франция Сърбия се отказва от териториални компенсации. Призната е и българската независимост.
През следващите години до началото на балканските войни държавите от региона влизат в още няколко комбинации, създадени от Виена и Берлин. Австро-Унгария съвсем не се отказва от унищожаването на Сърбия, което налага по-активни действия от страна на Белград за сближение с България. В тези комбинации Берлин е готов да помогне на Австро-Унгария само ако в случай на война между нея и Сърбия Русия се намеси в полза на славянската държава. За да разедини балканските славяни, Ерентал предлага австро-българо-румънски съюз, който предвижда при унищожение на сръбската държава територията й да се подели между участниците в алианса. През ноември 1909 г. пак той вече разглежда възможността за турско-австрийско-румънски съюз, насочен срещу балканското славянство - България, Сърбия и Черна гора. В началото на 1910 г. пък се активизират сръбско-българските и черногорско-българските преговори. От Атина също търсят сближение с България поради обтягане на гръцко-турските отношения. Няколко месеца по-късно - през август 1910 г., след известни колебания от страна на Виена поради нестабилното вътрешно положение в Турция се задълбочават австро-турските отношения. Хвърлям бегъл поглед на тези събития, защото те са прелюдия към политиката на великите сили през време на балканските войни. Отношението на Запада към балканските държави е като към необходими за момента марионетки, които след употреба може да бъдат забравени и дори изоставени. Това ми твърдение също не е голословно, защото се съдържа в думите на френския министър на външните работи Пишон. По време на босненската криза от 1908-1909 г. той пояснява: "Ако са заплашени интересите на Русия, то Франция ще бъде единна в помощта си, но ако става въпрос за част от сръбската територия, в очите на французите всяка помощ ще бъде пълна глупост." Подобна европейска позиция не е новост за Балканите. Тя е естествен резултат от култивираното с години отношение на Запада към тази част на Европа.
Създаването на втория балкански съюз (първият е от 1866-1868 г.) изненадва западния велик оркестър. Франция дори обвинява Русия, че е знаела за балканския алианс и дори е съдействала за неговото образуване, без да уведоми за това своите съюзници. Тъй като двата военнополитически блока са вече създадени, проблемът пред силите е включването и на Турция във втория балкански съюз, което на практика означава неговото разрушаване. Инициатор на този единствен действен балкански блок е Сърбия. Страхът й от Австро-Унгария я принуждава да търси общи интереси с останалите балкански държави, което да й позволи формирането на балкански блок срещу общ враг. Този момент е залегнал единствено в българо-сръбския договор, където се предвижда българска военна помощ при австрийско нападение срещу Сърбия, срещу съответната помощ от Белград при аналогична ситуация между Румъния и България.



БРОЙ 29 - СЪБОТА, 4 АВГУСТ 2001 г.









рез време на Първата балканска война един от основните обекти на европейската дипломация са българо-румънските отношения. Както е известно, Румъния не влиза в балканския съюз, но и не подписва договор за спазването на неутралитет. Скоро след началото на военните действия - при първите български победи, от Букурещ започват да повтарят заявените много преди това претенции за компенсации в Южна Добруджа. Още в началото на войната от Белплац (обозначаване на австрийското министерство на външните работи) съветват София "да направи някои малки териториални отстъпки, за да компенсира запазилата мирно държание Румъния". Тази позиция е предизвикана от личните планове на Виена. Конфронтирана с Италия заради стремежа й за излаз на Адриатика и все още запазващата се стабилност на балканския съюз, определя Румъния като единствения проводник за нейните цели. Другата най-заинтересувана държава на полуострова е Русия, която е изправена пред труден избор между съхраняване на балканското единство и предотвратяване преминаването на проливите под властта на някоя (най-вероятно България) от съюзните сили. Въпреки военните си победи балканските държави едва ли може да се надяват на разпореждане в собствения си дом. Месец преди началото на войната М. Маджаров е предупреден от Сазонов, че "дори и да победи, България едва ли ще може да се наслади на победата си, защото накрая великите сили ще решават всичко". От своя страна Румъния, съзнавайки ролята си по отношение на воюващите Балкани, се стреми да извлече пълна изгода за себе си. Невъзможността да търси "своите" територии от Русия (Южна Бесарабия) и от Австро-Унгария (Трансилвания) я насочва към териториална компенсация от България. Благовиден за пред общественото мнение и удобен за европейската политика повод винаги може да се намери.
От Петербург все пак заявяват застъпничеството си за България, но "само ако тя бъде нападната от Румъния". В Петербург явно си дават ясна сметка, че единствената държава, от която Букурещ може да търси компенсация, това е България. За българското правителство остава тъжната констатация, че Хабсбургската империя и Русия всъщност насочват Румъния към Южна Добруджа. Безрезултатни се оказват и визитите, и направените сондажи на председателя на Народното събрание Ст. Данев в Будапеща, Букурещ, Виена и Берлин. Навсякъде България е съветвана да направи исканите от Румъния малки отстъпки в Добруджа. В крайна сметка румънският натиск и интересът на великите съдници на Балканите довеждат до откъсването на град Силистра и околностите му в полза на северната ни съседка.
Краят на Първата балканска война е увенчан с почти пълното изтласкване на Османската империя от Балканите (нейната източна граница е линията Мидия-Енос), а с това и от Европа. Много скоро обаче конфликтът между съюзниците и последвалата Втора балканска война създават ново статукво на полуострова. След сръбско-гръцкия договор от 19 май 1913 г. и последвалите военни действия българската армия е изправена срещу пет балкански държави, водещи активни действия срещу нея. По този повод някой беше изчислил, че срещу един български войник се падат 60 войници от съюзения противник.
Краят на Втората балканска (Междусъюзническата) война завършва с мирните преговори в Букурещ. Въпреки че те се водят между държавите от региона (така е и в Лондон преди това), решенията се вземат под строгия надзор на великите сили. Това не е нещо ново за полуострова, като се има предвид, че дори и на Русия не е позволено сама да санкционира каквато и да е териториална промяна там. В Букурещ надеждите на българската делегация отново са отправени към руската и австрийската дипломация. Влиянието на Виена в Букурещ обаче е твърде слабо, а и Германия не подкрепя балканската й политика в конкретния момент. От друга страна, въпреки подкрепата на руската преса противоборството между Сазонов и Изволски не води до желания от българската страна резултат. Вторият от тях обяснява позицията си със заключението, че "не вижда защо Русия трябва да съжалява за Букурещкия договор (за резултатите от него - бел. моя), когато недоволна трябва да бъде Австрия, чиито планове са провалени със създаването на силна Сърбия". Продължението на тази мисъл е, че силна Сърбия на Балканите е удобна и за Русия, на която Хабсбургската империя също е противник.
Букурещкият договор от 28 юли 1913 г. фактически слага край на балканските войни. Създаденият година преди това балкански съюз изпълнява само част от своя замисъл. Турция е победена, но не и изтласкана от полуострова. Сърбия - поне за момента, заздравява позицията си срещу Австро-Унгария. Държавата с най-голяма армия, непознаваща дотогава военно поражение - България, е победена и осакатена териториално. От нея е отнета и Южна Добруджа. Териториални придобивки получават и останалите победителки. Създадена е и албанската държава. Въпреки всичко това става ясно, че Балканите не са на балканските народи. В своя стремеж за политическо и териториално пространство те попадат в сметките на великите сили, които съвсем нямат сантиментално отношение към националните им идеали. Нещо повече, страданията и жертвите в тези две войни дълго време след това, а сега отново и в наши дни, са представяни като образец на варварщина. Така се ражда и понятието "балканизация". Всъщност единствено барон Д'Естурнел дьо Констан прави опит за реално представяне на нещата. Според него "истинските виновници за тази дълга поредица от екзекуции, убийства, удавяния и опожарявания, кланета и зверства... не са балканските народи. Нека не обвиняваме жертвите - пише той и продължава - ...истинските виновници са онези, които мамят общественото мнение и използват неговото незнание, за да бият при всеки повод тревога, да всяват смут, да пръскат в своята страна омраза против другите страни, да насъскват всички страни една срещу друга; истинските виновници са онези, които поради душевна нагласа или от корист ежедневно тръбят, че войната е неизбежна и в края на краищата я предизвикват, като заявяват, че отчаяно са се опитвали да я избегнат; истинските виновници са онези, които жертват заради своя криворазбран личен интерес общите интереси..." Заключение, валидно не само за началото на миналия век, но и за неговия край, както и за началото на ХХI век. То е и обвинение към истинските виновници (при същите мотиви) и за сегашната трагедия на Балканите.
• • •
Причините за Първата световна война се свързват с убийството на Франц Фердинанд, престолонаследник на дуалистичната монархия. Името, националната и дори балканската принадлежност на извършителя на това деяние хвърлят вината за Голямата война на Сърбия, а по-свободно погледнато - и върху целите Балкани. Пречупено през егоизма и лицемерието на западните велики сили, това събитие достига до САЩ в още по-изкривен вид на истината. Зародилите се в резултат на това чувства отвъд океана към неизвестните за много от американците Балкани са обобщени в книгата на Джон Гънтър Inside Europe. За автора и неговите сънародници балканските държави са "окаяни и нещастни малки страни, които влизат в спорове помежду си и така причиняват световни войни". Тук наистина заслужава да се замислим да се гордеем ли, или да се обидим. Щом бедните балкански държави, които никога в новата си история не са воювали извън рамките на полуострова, могат да причинят световен катаклизъм, като тласнат силните и богатите страни в братоубийствени (европейски) разпри, то в какво се състои величието на последните? Продължавайки да разсъждава по тази тема, Дж. Гънтър заклеймява в книгата си горепосочените виновници, наричайки ги "нетърпимо оскърбление към човешката и политическата природа". Според него не някой друг, а балканците са виновни за смъртта на 150 000 млади американци, тръгнали да воюват "заради едно събитие в калното и първобитно село Сараево през 1914 г." Ще оставя без коментар аналогията със събитията в същото това Сараево 80 години по-късно, както и посоката в търсенето на виновниците...
Всъщност убийството на австрийския престолонаследник едва ли може да се разглежда като прецедент за обявяването на война. През 1898 г. в Швейцария от италианец е убита императрица Елизабета, но Австрия не започва война нито с Италия, нито с Швейцария - вижте по този въпрос разсъжденията на Steven W. Sowards в: http://www.lib.msu.edu/sowards/balkan/lect15.htm. Двадесет години по-късно в Марсилия е убит югославският крал Александър Карагеоргиевич, като съмненията за покушението са насочени към Германия и Италия, но дори и не се стига до официален протест от страна на Белград, какво остава за обявяването на война.
Ултиматумът, който Виена връчва на сръбското правителство, всъщност предполага или груба намеса във вътрешните работи на страната, или започването на война. По такъв начин решението за нея се базира на целесъобразността, а не на законността и доказателството на фактите. Обстоятелството, че месец по-късно (няколко дни след 28 юли) във военни действия влизат всички държави от двата военнополитически блока, е доказателство за предварителната им готовност.
Освен върху балканските държави Западът прави опит да хвърли вината за войната и върху Русия. В излязлата през 1931 г. книга на Алфред фон Вегерер "Решителната стъпка в Световната война" на базата на изчезнали мистериозно документи, но фиксирани през време на войната в пресата на държавите от Централните сили, "се доказва", че Петербург тласка Пашич към неподчинение на Виена, гарантирайки военна защита за Сърбия. Подобна, макар и твърде завоалирана, тенденция се забелязва и в "Дипломацията" на Х. Кисинджър. Всъщност подобни становища са обясними, след като европейските, а в това число и балканските граници след войната се очертават в Париж от западните сили победителки. Същите тези държави санкционират и създаването на многонационалното кралство на сърби, хървати и словенци (по-късно Югославия), така жестоко разпокъсано от техните наследници във властта. Внуците поправят грешките на дедите си, но виновниците и страдащите са едни и същи.
И днес на Балканите, както в началото на века, са провокирани конфликти. И днес хиляди бежанци търсят спасение за живота си в близки и по-далечни земи. И днес за виновници са обявени самите страдащи. Това вероятно е измислено от хора с изкривено чувство за мазохизъм или от политически пиромани, приемащи ролята на пожарникари, но само за да заличат собственото си деяние. Преди две години тогавашният премиер Иван Костов патетично възкликна по повод протестите срещу бомбардировките на Югославия: Мислете за Македония! Днес ситуацията в тази малка съседна на България държава е аналогична с тази отпреди две години в СРЮ. Сега обаче същите тези управляващи, дори и когато напускат властта, патетично завещават: Мислете за приобщаването ни към НАТО! Сражаващите се с албанските сепаратисти македонци твърдят, че вината е в Атлантическия пакт, който подкрепя албанците. Излиза, че приобщавайки се към НАТО и следвайки неговата политика, "мисленето ни за Македония" трябва да бъде като на... Каква ли е истината?
Един голям български държавник (Стефан Стамболов), за когото със сигурност е доказано, че не е политическа едномандатка, споделя няколко дни преди смъртта си с Никола Генадиев: "Да знаеш туй: с помощта на Австрия браних независимостта на България, но националния въпрос ще можем да го решим един ден само с помощта на Русия. В Македония Австрия е наш съперник и наш враг." Дали съперниците и приятелите се променят с времето?!
.





Каталог: 176 -> pub
pub -> Книгата "Балканите начин на употреба 1918 1938 г." част първа. 180 с. Университетско издателство "
pub -> Вестник „пари плюс”
pub -> Зависимата независимост на балканите
pub -> Стефан анчев, доктор по история
pub -> Турската пропаганда и нейните организации в българия не са от вчера
pub -> Вестник „пари плюс”
pub -> Стефан анчев, доктор по история
pub -> Възстановената българска държава и нейните орисници
pub -> Вестник „пари плюс”
pub -> Стефан анчев, доктор по история


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница