К РАЯТ на конфронтационния период не донесе така желаното и широко прокламирано разбирателство между народите и техните правителства. Оказа се, че не комунизмът е причина за разделението. Разпадането на Източния блок не премахна надпреварата за военно и икономическо превъзходство. Организирането в "гражданско общество", създаването на организацията "Партньорство за мир", различните отворени инициативи от общество до прозорец се оказаха красива опаковка на ерзацстока. Както много пъти вече това е ставало в историята, победените се разделиха на малко или повече ощетени. Постави се началото на безкомпромисен в агресивността си процес, сравним с колонизацията отпреди два века, носещ името на своя извършител НАТО. Този военен съюз, обединяващ преди всичко западноевропейските държави, се превърна във военна организация на САЩ. Постоянно пренебрегван, но твърде очевиден е и друг факт. Разпадането на СССР и на Варшавския договор не промениха с нищо отношението на споменатата военна организация към Русия. Антисъветизмът като че ли съвсем естествено премина в противопоставяне срещу всичко руско, славянско и православно. Нещо повече, подобно отношение се превърна едва ли не в задължителна позиция за харесване пред Запада. Учудващо от морална гледна точка, но разбираемо от инстинктивна човешка позиция е как много хора у нас, които "лягаха и ставаха" с името на СССР на уста, сега не смеят да напишат, както и да кажат нещо добро за Русия. Що се отнася до управляващите, за тях влизането в ЕС и НАТО е едва ли не политически лакмус разграничителен белег между нашите и чуждите. Нещо повече, стремежът да станем полигон на НАТО се превърна в основа на националната ни доктрина - нещо, което България никога не е правила в новата си история като необвързана държава. Този процес обаче не е спонтанен и вътрешен, а е резултат от настъпващата натовизация по света, ярко изразена през последните години и на Балканите.
 Разпадането на Варшавския договор бе последвано от изтеглянето на руските войски от Централна Европа. Така създаденият вакуум на освободено пространство бе веднага запълнен от пълзящата на Изток натовизация. Докато Русия и нейните бивши съюзници се разоръжават, съкращавайки повече от половината от човешкия потенциал и въоръжението си, държавите от пакта фактически се превъоръжават, а приемането на нови членове (с усвояването и на тяхната територия) доведе в края на май 1999 г. до 3-4 пъти по-голямо преимущество по всички параметри на военната мощ в полза на алианса. Това позволи да се наруши
Хелзинкският акт от 1975 г. за ненарушимост на европейските граници както и отказа от всички страни "да се опитват да ги изменят с помощта на силата". За да се заобиколи този документ, бе потърсен прецедент, който да го обезсили в някаква степен. Такъв се оказа появата на нови държави - процес, предшестван или следван от междуетнически конфликти, налагащи незабавна намеса за предотвратяването на "хуманитарна катастрофа". Всъщност ако нямаше повод - той бе създаден, ако нямаше искра - тя бе предизвикана.
За да бъдат по-лесно натовизирани държавите от бившия Източен блок (за да имат техните правителства по-добро оправдание за своята политика пред избирателите си), бе създадена през октомври 1993 г. на заседание на министрите на отбраната на страните членки на НАТО в Травемюнде инициативата "Партньорство за мир" по предложение на САЩ. Тя се оказа едно от разклоненията, преддверие преди приемането в алианса. Създаде се и Съвет за евроатлантическо сътрудничество.
Още тогава генералният секретар на пакта Манфред Вьорнер прокламира американската инициатива за разширяването му. По същото време или малко преди това тази идея е идеологически обоснована от Збигнев Бжежински. Фактически (това се доказва и от редица други анализатори) идеята за разширяването на НАТО не възниква по време на "студената война" като вид самозащитна реакция, а в резултат на нейното завършване, като нова колонизация през ХХ век. Тук заслужава да си припомним как в началото на 1990 г. Дж. Бейкър уверява Михаил Горбачов, че единственият механизъм за присъствието на САЩ в Европа е НАТО и че тази организация "няма да разшири военното си присъствие с нито един дюйм в източна посока". Ето какво казват и останалите тогавашни видни западни политици - Хелмут Кол: "Ние смятаме, че НАТО не трябва да разширява сферата на своето действие - 10.02.1990 г."; Джон Мейджър: "Не се предвиждат условия, при които сега и в бъдеще източноевропейските страни биха могли да бъдат в НАТО - март 1991 г."; Дейвид Хърд: "В НАТО не се правят планове за присъединяване на страните от Източна и Централна Европа към Северноатлантическия договор в една или друга форма - март 1991 г."; Франсоа Митеран: "Убеден съм, че приемането на държави в НАТО, членуващи по-рано във Варшавския договор, не е правилен за Европа път - май 1991 г."
Какво означава всичко това на фона на сегашната ни действителност - политическа мъдрост на държавни мъже или опит (с очаквани да бъдат чути фрази) да се заблуди доскорошният противник? Най-вероятно са верни и двете съждения, водени от правилната преценка на тогавашната политическа обстановка при разпадащ се, но все още съществуващ Варшавски договор.
Аргументацията за разширяването на НАТО сред американските политически кръгове се свързва с необходимостта от "нова стратегическа ситуация в Европа", при която трябва да се надделее над европейския фактор вътре в алианса в полза на САЩ. Официалната за пред общественото мнение теза е руската, терористичната и всякаква друга опасност, изфабрикувана от ЦРУ и анализаторските институти отвъд океана. Оказа се, че натовизацията не е само мирен процес, тя не е само икономическа принуда чрез МВФ и Световната банка, но тя включва и нов елемент - горещата война. По-късното, но съвсем навременно включване на НАТО в босненската криза бе последвано от реални военни действия срещу суверенната европейска държава Югославия. За първи път след края на Втората световна война се пристъпи към такъв откровен акт на държавно насилие. Ракетно-бомбените удари срещу нея фактически денонсираха договора между Русия и САЩ. Нарушен бе обявеният в него "отказ от прилагането на сила или заплаха със сила срещу всяка друга държава, срещу нейния суверенитет и териториалната й цялост", както и "предотвратяването на конфликти и разрешаването на спорове само с мирни средства, в съответствие с принципите на ООН и Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ). За първи път със своите действия алиансът излезе извън зоната на своята отговорност, преминавайки на север от 44-ия паралел, прилагайки сила не за отбрана и не против агресор, а против суверенна европейска държава.
За съжаление Балканите и сега се превърнаха в полигон за поредния западен експеримент редуването на политически натиск с военни действия. Казано по-кратко, те попаднаха на пътя на натовизацията. Ако погледнем картата, отразяваща натовските предишни и новоприети страни, ще видим, че нито една от балканските държави не попада в този ред. Във всички тях обаче, с малки изключения, има или ще има настанени натовски войски. Защо тогава е необходимо те да стават членки на алианса, като и така тяхната територия, въздух и вода ще бъдат използвани по предназначение.
Все по-бедстващият българин продължава да бъде залъгван, че влизането в пакта ще му донесе едва ли не светло бъдеще. В последно време все по-упорито се заговори, "че за България ще има политическо решение за покана в НАТО". Това несъмнено означава, че САЩ не искат да изпуснат усвоените вече територии, още повече като се има предвид новото развитие на отношенията им с Русия. Заплахата от връщането на традиционната руска политика на Балканите (в последно време се засилиха двустранните връзки между Русия и Гърция, Югославия, Турция и дори Македония), изглежда, плаши определен кръг от управляващите. Най-точно реалната обстановка в страната сега е описана някога от поета Никола Вапцаров с думите:
Държава има,
има власт, която
неспирно бди за наште интереси.
Хвърлете лозунга!
Плаката на земята!
Народът е доволен,
сит
и весел.
Съвпадението на тогавашната и сегашната обстановка в Европа и външнополитическата ориентация на България е напълно случайно. А спомняте ли си как завършва това стихотворение?
.
|
