На 27 ноември 1919 г. е подписан Ньойският договор, който официално се определя като мирен, а по отношение съдбата на България е диктат. За него историците знаят всичко, а сегашното българско общество почти нищо. Колко млади хора между 18 и 30 години биха отговорили правилно на въпроса "Знаете ли кога е подписан Ньойският договор и какво е неговото значение за България?" Повече от 20 години след подписването на Ньойския договор българската общественост е отбелязвала този ден с траурни шествия и черни знамена. Ньойският договор не само осакатява териториално страната ни, той не само насочва към нейните предели колони от хиляди бежанци, но нанася политически, икономически и морален удар на българската народност. За мнозина вероятно тези събития са отминала история, за която не е необходимо толкова често да си спомняме. Още повече сега, когато сме се запътили към влизане в обединена Европа и когато за нашата сигурност ще се грижи такъв мощен съюз (след като ни приемат в него) като НАТО. Имайки предвид точно тези настроения, както и високомерното пренебрежително отношение на незнаещите, искам да направя някои паралелни сравнения със сегашната ни, не по-малко нерадостна оттогава, действителност.
На първо място трябва да отчетем, че според обективната действителност и след Първата световна война, и след края на конфронтационния период България е победената страна. Тогава след "горещата", а сега, или по-точно преди 12 години след "студената" война. В такива случаи на победените държави винаги се налагат санкции, адекватни с тяхната вина или съобразно бъдещите планове на победителите. За разлика от сега обаче, тогава се чуват трезви, неопиянени от отмъстителност и стратегически амбиции гласове. Според един от тях, изтъкнатия френски общественик, юрист, председател на Международната организация за социален напредък Жюстен Годар, "България е жестоко ампутирана от Ньойския договор, а откъсването на живи части от нейната плът е грубо нарушаване на свещения принцип за самоопределението на народите. Не се държи сметка за най-елементарните основи, върху които може да се изгради мир на Балканите". Тази негова позиция е подкрепена от Леон Ламуш, автор на редица книги за българската история, като: "Петдесет години балканска история", "Българското опълчение в руско-турската война", "Българите в Македония, Западните покрайнини и Тракия", "Българите в Добруджа". Зад идеята за защита на българските национални интереси застава и председателят на Балканския комитет в Лондон Едуард Бойл. И според него "незадоволителното разрешаване на народностните въпроси на Балканите създава неспокойно и несигурно политическо положение, което застрашава мира". Въпреки защитата на българската кауза от известни интелектуалци на страната ни е наложен такъв диктат, който устройва Великите сили победители и донякъде задоволява интересите на нашите съседи - малките сили победители.
РАЗОРИТЕЛНИТЕ ИКОНОМИЧЕСКИ И ВОЕННИ УСЛОВИЯ
предизвикват възмущение сред българския интелектуален елит. Отбелязвайки 10-ата годишнина от неговото подписване, Г. П. Генов възкликва: "Вместо гарантирането на свободен политически и икономически живот за страната България се вижда осъдена на политическо и стопанско поробване. Още когато духът на Клемансо господстваше в Париж, българското Народно събрание не се поколеба да каже истината пред очите на целия свят, че българският народ се поробва вътре в държавата си, че българският народ се поробва и вън от държавата си. В България той се поробва стопански, като му се налагат невъзможни задължения" (сп. "Отец Паисий", 21-22 бр., от 27.10.1929 г.). Не е подминат и другият важен въпрос, свързан със сигурността на страната и армията. Наистина тогава е нямало НАТО и европейски въоръжени сили, но е имало Малка Антанта, в която от три държави двете са балкански. По-късно (през 1934 г.) е създаден и Балканският пакт, в който България не влиза, защото отказва да признае трайността (т. е. да се откаже и от мирна ревизия) на следвоенните граници. Разоръжени, разбира се, са само победените държави. Във връзка с това на страниците на същото списание Г. П. Генов отбелязва: "Мирните договори заповядаха разоръжаване на победените. Те ще се разоръжат, за да се подготви - казват договорите - общото разоръжаване. От десет години победените са разоръжени и чакат да се изпълни втората точка от договорите - да последва и общо разоръжаване. Французите обаче казват: Да, като поддържаме нашето въоръжение, ние поддържаме мира в Европа, защото заставяме размирниците да стоят мирно."
Не се ли повтарят цинизмът и мотивите от страна на тогавашните и сегашните победители? Има ли обаче реакция сред българската общественост на повторното осакатяване и унижаване на държавата ни? Застанаха ли политиците ни с демократично мислене в защита на своя народ? Не се ли превръща в мираж влизането ни в ЕС, след като стана ясно, че вероятно няма да сме между 10-те (или колкото и да са държавите), които ще бъдат приети през 2004 г.? Толкова ли е трудно да се разбере, че това е съюз между силните икономически европейски държави, към който са присъединени и някои по-слаби, но задължително изповядващи католицизма или протестантството. За тях
БАЛКАНИТЕ СА КОЛОНИЯ ЗА НОВИ РЕСУРСИ, ЕВТИНА РАБОТНА РЪКА
и полигон за мръсно промишлено производство. Не стана ли прекалено голяма подигравката с българския народ, който все трябва да преглъща нравоученията на чужденци, току-що получили магистърска степен (така се наричат завършилите висше образование), как трябва да управляваме страната си, как да се отнасяме със съседа си от друга религия. И всичко това на фона на експлозиите в Белфаст, Лондон и Мадрид, на фона на безредиците на цветнокожите в САЩ, предизвикани от нетърпимостта към нарушаването на човешките им права. Защо присъствието на съветски войски в страните от Източния блок преди 1989 г. да е съветска окупация, а преминаването и пребиваването на американски войски в България да не е американска окупация? Всъщност за втори път през мирновременен период след времето от края на Първата световна война в България присъстват чужди военни части. Не се ли превърна в удобен параван за национално предателство призивът за влизане в ЕС и НАТО, срещу което трябва да се откажем от националната си идентичност. По този повод Р. Емерсон е казал някога, че "истински показател за цивилизацията не са размерът на богатството, степента на образованието, големината на градовете или обилието на реколтата, а обликът на човека, който се възпитава в тази страна". Тук ще си спестя коментара, защото мисля, че все още не сме толкова закърнели умствено, за да не можем сами да си отговорим на предизвиканите от тази мисъл въпроси.
Краят на Първата световна война и на разпадането на Източния блок си приличат и по друг показател - създадоха се редица нови държави. След Първата световна война се появиха Кралството на сърби, хървати и словенци (от 1929 г. Югославия), Полша, Чехословакия, Австрия, Унгария като самостоятелни държави. Сега многообразието на нови държави е характерно за Балканите - Словения, Хърватия, Босна и Херцеговина, Македония, СР Югославия, както и една Германия, Чехия и Словакия. Както тогава, така и сега потоци от бежанци тръгнаха да се спасяват в новите граници на своите държави. Не трябва да се забравя, че този човешки ужас бе забравен в продължение на повече от 50 години. Във връзка с приемането на нови членове в НАТО прави впечатление
ИЗБИРАТЕЛНИЯТ ПОДХОД КЪМ СТРАНИТЕ ОТ БИВШИЯ ВАРШАВСКИ ДОГОВОР
По правило численият състав на техните армии, както и броят при отделните категории въоръжение драстично се намаляват. Според изнесените статистически данни новите членове на алианса са принудени да намалят въоръжените си сили, както следва: Унгария - от 99 хил. армия през 1994 г. на 60 хил. като член на НАТО, Чехия - от 210 хил. през 1994 г. на 65 хил., и Полша от 450 хил. - на 235 хил. като член на НАТО. Положението на Балканите и особено на България, сравнено във военно отношение с нейните южни съседи Гърция и Турция, направо е трагично. Според числения състав на своята армия (данните са от 1994 г.) след нашата страна са само Македония и Албания. При 80 хил. Българска армия, Югославия се защитава със 126 хил., Румъния - със 245 хил., а двете натовски държави Гърция и Турция съответно със 194 хил. и 692 хил. През 1994 г. България съкращава 670 танка, 204 бойни бронирани машини, 366 артилерийски единици и 8 бойни самолета. По същото време натовска Турция съкращава само 28 танка, а увеличава с 1618 бойните бронирани машини, с 81 единици артилерията и с 301 бойните самолети. И това се прави в процес на "преструктуриране на военните части в по-малки, но с по-висока мобилност и въоръжени с модерни оръжия". Гърция съкращава 144 танка и 30 артилерийски единици, а увеличава с 899 бойните бронирани машини и с 181 бойните самолети. При това ново съотношение на силите бъдещите ни съюзници в алианса ще бъдат с 1085 танка, 196 самолета и 400 бойни бронирани машини в повече за Гърция и съответно с 2741 танка, 332 самолета и 1120 бойни бронирани машини в повече за Турция. На фона на българската реформа в армията до 2005 г. Гърция смята да вложи общо 15 млрд. долара за превъоръжаване, а според френския "Монд" за 1999 г.
ТУРЦИЯ Е НА ЧЕТВЪРТО МЯСТО В СВЕТА ПО ВЛОЖЕНИ СРЕДСТВА ЗА ЗАКУПУВАНЕ НА ОРЪЖИЕ
Що се отнася до сравнението на останалите фактори, става ясно, че след 1989 г. направените демократични промени с цел да се харесаме на размахващите брюкселското зеле под носа ни нови приятели е катастрофално за страната ни. Ако през 1985 г. сме изнасяли оръжие за 1.8 млрд. USD, то през 2000 г. този износ е сведен до 150 млн. USD, или 8.33% отпреди това. Ако приемем постъпленията в хазната от износ на сирене и кашкавал в американска валута през 1985 г. за 100%, то през 1999 г. той е 34.99%. Постъпленията от износ на пресни плодове и зеленчуци през 1988 г. - 100%, а през 2000 г. те са само 9.6%; изнесените литри вино през 2000 г. са 36.32% от изнесеното през 1985 г. количество. Ако приемем за базисна основа построените през 1985 г. жилища за 100%, то през 2000 г. те са само 36.32%. Във филмовото производство заснетите пълнометражни и телевизионни филми през 1998 г. са съответно 13.04 и 15.46% от същото през 1989 г., а киносалоните през 2000 г. са 5.18% от техния брой през 1980 г. Брутният ни вътрешен продукт (БВП) през 2000 г. е 42.21% от неговото измерение през 1987 г. При това според Дрезднербанк за 2001 г. се предвижда България да има 12.7 млрд. USD (44.67%) БВП, а за 2005 г. - 17.17 млрд. USD (60.39% от 1987 г.) БВП. Приведените примери показват, че положението в страната сега е много по-тежко в сравнение с това, ако бяха ни наложени следвоенни контрибуции. И въпреки това се говори за постигнати успехи, отчитани на Запад, което трябва да ни дава надежда, че ще бъдем приети в ЕС и НАТО. А къде бяхме тогава според резултатите отпреди демократичните промени? .
|
