ЗАСЕГА 11 септември 2001 г. се превърна в дата на "събитието, разтърсило света, след което той вече не е същият". Казвам засега, защото както се менят и названията на американските военни операции, така може да се промени и значението на тази дата. Събитията след атентатите в Ню Йорк и Вашингтон предизвикаха спонтанна човешка реакция на справедлив гняв и съчувствие към жертвите и техните близки. Нейното бързо "овладяване" и насочване към определена цел, придружено с все по-нарастваща психоза от нови атентати в САЩ, буди оправдана тревога. Изявленията на президента Буш, на сенатори и други високопоставени длъжностни лица в добре познатия езиков стил от американските филми, едва ли има нещо общо със спокойствието и разума на сигурната в себе си силна държава. Повече от ясно е, че те са насочени към все още съмняващата се част от американския народ в правилността на взетите и предстоящи в бъдеще решения. В много отношения този агресивен стил противоречи и на традициите в международната дипломация. Тук, разбира се, изключвам войнствените и истерични речи на Мусолини и Хитлер, преследващи цели, за чийто злополучен край знаем всички. В подкрепа на тези свои съждения искам да припомня някои размисли на видни представители на американската нация. Според Уолтър Липман "Примерът, а не интервенцията и военната сила, е историческият инструмент на американското влияние върху човечеството и никога досега не е било по-необходимо и по-спешно да осъзнаем още веднъж тази истина." Тези думи, които са казани по друг повод и в друго време, днес звучат особено актуално. Те се допълват и от идеята на Уилям Фулбрайт, че "светът в тази епоха на национализъм и ядрени оръжия не се нуждае от нова империалистическа сила, а от моралната, ръководна сила на добрия пример".
ОБРАЗЪТ НА РИМСКАТА ИМПЕРИЯ
е ролята, в която САЩ започват все повече да се изживяват. Новата насока в американската политика много прилича на психологическата обработка от римския сенатор Катон, който завършвал речите си в сената с призива "Ceterum censeo Carthaginem esse delendam" (Впрочем смятам, че Картаген трябва да бъде разрушен). В следконфронтационния период светът живее в еднополюсен модел, където империите или поне имперското мислене съвсем не са изчезнали. За Европа тази роля се играе от ЕС, който е обединение (ядро) на силни в икономическо и военно отношение държави, привлекли и привличащи към себе си по-малки сателити.
ТЯХНАТА РОЛЯ ПО МНОГО ОТ РЕШАВАЩИТЕ ВЪПРОСИ Е СИМВОЛИЧНА
а привличането им се обуславя от стремежа към нови колонии, както и от недопускането малките държави да бъдат "погълнати" от друга велика сила или коалиция от държави. Разбира се, в крайна сметка демократичността за потърпевшите е в избора (ако това не им е наложено) кой да ги управлява. Подобно е и схващането, изразено от Маргарет Тачър, въпреки че мотивите й за него са свързани преди всичко с обединението и засилването на Германия, налагаща отново водещата си роля в Европа. Според Желязната лейди Европейският съюз е една от двете империи, "която с успех орязва парламентарния суверенитет и законността, за които се борихме, в полза на най-голямата, съществувала някога, бюрокрация при доминиране от страна на Германия". Своите размисли Тачър завършва с констатация, която може да бъде полезна и за парламентите на малките държави, защото достойнството не е само приоритет на силния, а именно: "... Не съм гласувала за общ пазар, за да ни се отнеме парламентарният суверенитет, за да ни се налагат закони, които нашият парламент не може да отхвърли. Епохата на империите свърши. Това (ЕС - бел. моя) няма да просъществува." Случаят при САЩ обаче е по-различен. Управляващите от Капитолийския хълм, новите римляни, се смятат за новите владетели на света. Цялата тази нова ситуация в алегоричен аспект много добре е изразена в поемата на Константин Кавафис "Очаквайки варварите". Основната поанта (основният момент) в нея е разочарованието на римляните, очакващи ден и нощ нападението на варварите. Разбрали, че противникът се е изтеглил, те изведнъж изпадат в психическо и политическо недоумение, водещо до безизходица. А сега срещу кого ще се бием? Липсата на противник за една силна военна държава поражда необходимостта от неговото създаване. Така и новите римляни отвъд океана се нуждаят и от нови варвари. Ако ги няма, то те трябва да се измислят и преди всичко да се посочат. При развитите агресивни общества обаче теорията предшества практиката. Тя е необходима, за да се подготви общественото мнение за това, което го очаква, и преди всичко то да се убеди, че всичко става така, както мисли и иска то самото. Риториката и политиката на съответните лидери е необходима само за да се затвърди това неговото мнение. Теориите на Б. Андерсън, че "нацията е въобразена политическа общност", и на С. Хънтингтън за "сблъсъка между цивилизациите, основан на различията в историята, езика, културата, традицията и най-вече религията", се оказват основни при изграждането на новите имперски доктрини.
Победата на Запада в "студената война" (след тържествуващото самодоволство на победителите и даването на "трите дни" за плячкосване и себеизява на "освободените" народите от Изтока) доведе до негови горещи изяви за налагане волята му там, където не са разбрали, че трябва да се подчинят. Опитите на СР Югославия ("трета" Югославия) сама да разреши икономическите и политическите си проблеми предизвикаха агресивната намеса на Запада. Така например МВФ се отнесе отрицателно към искането на Белград за експертна помощ при създаването на собствена програма за възстановяване. Един от основните моменти в югославската програма е необходимостта "държавата да участва при разрешаването на реални икономически и социални въпроси на обществото" - за сравнение с България, държавата абдикира точно по тези проблеми.
Подобно развитие обаче не е в интерес на политиката на Запада
Напълно прав е Благое Бабич, който смята, че "съществуването на западното общество зависи до голяма степен от господството му над чужди суровинни източници. Неговото благополучие не е възможно без прилив на богатства отвън. Това означава, че западното общество може да действа демократично във вътрешен план само при условие, че действа недемократично на международната сцена". Като допълним към всичко това и създадените от векове традиции в Западна Европа за естественото право да се намесва във вътрешните работи на балканските държави, стигаме до реалността на събитията от близките години.
Сценарият, който се реализира на Балканите през 90-те години на отминалия век, е познат на тези, които се занимават с проблема. Поради неговата обширност ще оставя разглеждането му за други материали в бъдеще. Искам само да подчертая, че и в Словения, в Хърватско, в Босна и Херцеговина, в Косово и в Македония потърпевш и подложен на обругаване от страна на Запада е славянският и православният елемент. Срещу него са противопоставени изповядващите католицизма и исляма балканци, които се радват на политическата и военната подкрепа на НАТО при водещата роля на САЩ. От друга страна, коренно се промени и ролята на пакта, съобразно "новите стратегически цели". Според тях НАТО напусна отбранителната си стратегия и декларира правото си за провеждането на военни операции извън традиционните зони на отговорност, като в определени случаи това може да става и без разрешение на Съвета за безопасност към ООН (СБООН). Подкрепата на обявената първоначално за терористична организация АОК, обучението и въоръжаването на нейните бойци е твърде далеч от изтъкнатия мотив за защита правата на малцинствата и спасяването им от "хуманитарна катастрофа". Много странно С. Милошевич се превърна от "приятел на мира и на Запада" при подписването на Дейтънското споразумение във военнопрестъпник след отказа му да изпълни унищожаващи суверенитета на държавата му искания от преговорите в Рамбуйе.
Сценарият, използван от САЩ по отношение
на Ирак и Югославия, е един и същ
Според Ноъм Чомски иракското предложение за пълно изтегляне от Кувейт на 2 януари 1991 г., окачествено от някои експерти на Държавния департамент като "сериозна позиция за преговори", е категорично отхвърлено от американското правителство, а медиите правят необходимото за скриването му от общественото мнение. Според тогавашния американски президент Буш-старши "Не може да има награда за агресията, нито пък да има преговори". Заключението му, че "с принципите не може да има компромис", ясно показва, че САЩ не мислят за дипломатическо решение, а за силово налагане на волята си. Подобни моменти има и по време на поредицата от конфликти в рамките на бивша Югославия. Когато трябва, е използван дори и принципът на "ужилването", което ще рече, че като няма повод за конфликт, то той трябва да бъде създаден. Дано само не се окаже, че голямата човешка трагедия в САЩ е просто поредното "ужилване" в интерес на определени групировки, свързани с военнопромишления комплекс. Все пак за военни цели са гласувани 344 млрд.USD. По отношение на Афганистан също е възприета познатата вече тактика на "твърдата ръка". В информационното пространство дори се появиха твърдения, че той пак ще бъде нападнат, дори и ако предаде основния заподозрян Осама Бин Ладен.
СЛЕД ИЗЧЕРПВАНЕТО НА БАЛКАНСКАТА ТЕМА
сега на дневен ред са терористите талибани. В случая "кръстоносният поход" не е против световния тероризъм. В отправените заплахи не фигурират ИРА, ЕТА, АОК, италианската, колумбийската или американската мафия като най-видни представители на този вид обществено зло, а конкретно посочена цел, часове след атентатите в САЩ. Световното обществено мнение продължава да иска категорични доказателства, за да се определят виновниците за това престъпление. Продължават да се гадаят и мотивите, водещи до насочването на американската (натовската) мощ точно към тази част от света. Дали това е опит да се контролират азиатските наркопътища (след установен вече контрол в Колумбия и в Косово), дали не е опит да се изпита лоялността на арабския свят пред силата на господарите на новия световен ред, дали не е опит за създаването на бази в близост до Китай и Русия, както и сондаж за адекватна реакция от тяхна страна, или може би е опит да се попречи на Русия точно в тази част на света да създаде балансиращ блок от държави, способен да се противопостави на Северноатлантическия пакт. Известно е, че Москва все още не е преодоляла икономическите затруднения, които й пречат да се изяви като истинска велика сила. Бъдещото развитие на събитията ще покаже и преследваната цел.
|
