VІ. едипов комплекс



Дата11.01.2018
Размер275.76 Kb.
#44739




VІ. ЕДИПОВ КОМПЛЕКС
Урокът на Фройд, който можем да извлечем от лекцията за детската сексуалност: 1) ние не сме бащи, а деца на собствената си сексуалност; 2) основната характеристика на сексуалния нагон е, че ни отказва пълно удовлетворение: всичко, което се отнася до секса в една или друга степен винаги се проваля; 3) това е напълно ново схващане за човешката сексуалност - големият риск на който се излага Фройд - репутация, чест , социален живот, клиентела и т.н. Обвиненията срещу него не спират и до днес, това е фройдовият скандал разтърсващ нашия век и до днес, до самия негов край; 4) същността на подхода на Фройд: отказ от сексологичния подход към сексуалността. Ср. безкрайното описание на аномалии и отклонения у Крафт-Ебинг. За психологически подход към проблемите на сексуалността. Сексуалността е не само и даже не толкова органична, свързана с естественото деление на половете, с вида и своеобразието на половите органи и процеси у мъжа и жената, колкото психически обусловена. Libido sexualis, сексуалният нагон се превръща от биологически инстинкт в основен определящ фактор на психиката на всеки човек, бил той здрав или болен, възрастен или дете. Затова и отказ от псевдо-научната латинска терминология. Фройд се обръща към естествения език на децата, на пациентите - точно както при езика на сънищата.

Каква е учението на Фройд за сексуалността? Той показва най-напред, че естествените детски дейности - хранене, сукане, храносмилане, изпускане, ходене по малка или голяма нужда и пр. са също така източник и на наслада. Детето намира първо своята наслада единствено от собственото си тяло, без да му е необходимо да прибягва към други външни обекти. Детето търси наслада и се отдава на всевъзможни експерименти, от които ще е принудено да се откаже като порасне - но като малко то не познава още нито закона, нито забраната и взима за своя сметка, търси за свое собствено удоволствие всички възможни обекти и цели. Фройд цитира, например, детските теории за раждането. Най-шокиращи за нас са онези, в които се вярва, че децата се раждат от ректума или пък теорията за сексуалния акт като акт на насилие (първичната сцена), или пък идеята, че децата се зачеват чрез урината или целувката, и особено, че мъжете както и жените могат да раждат.



Теория за либидото: либидо от латински желание, с този термин Фройд обозначава изявата на сексуалния нагон в човешката психика, в човешката сексуалност и особено в детската сексуалност. Той разбира либидото като психическа причинност на неврозите, като полиморфно предразположение при перверзиите, като любов към себе си в случая на нарцисизма или като сублимация - насочване на сексуалната енергия към несексуални цели и социално полезни обекти: изкуство, наука, интелектуална дейност, политика. Така или иначе, важното е да се запомни, че желаем единствено това, което не притежаваме. Психоанализата показва, че анатомичната асиметрия между половете е понятийната и въображаема опора на психическата диалектика, която разграничава сексуално желание и органична потребност, инстинкт и нагон.

Либидото е преди всичко динамичната проява в психическия живот на човека на сексуалния нагон, това е сексуалното желание, което търси своето осъществяване - снемането на дразненето, на напрежението, на възбудата, фиксирайки се върху най-различни обекти. Следователно либидото има една единствена същност и при мъжа и при жената, поради активността си, поради всепроникващата си същност, поради динамизма си Фройд го нарича мъжко независимо от това дали как то се среща у двата пола, у мъжа или жената. Но по-съществено от това дали либидото има същност и дали тя е точно мъжка и какво означава точно това щом се среща и при двата пола е фактът, че то се фиксира върху различни обекти, че може да променя своя обект и цел. Тъй като либидото е желание и то е свързано винаги с липсата, то парадоксално можем да изкажем, че желанието е винаги желание на фалоса в другия, че това е винаги достъп до липсата под формата на (): тоест недостатъчността на момчето, на всеки мъж да отговори на своята амбиция, както и липсата у момичето, у жената на реална възможност да задоволи своята фалическа претенция се оказват преведени, подети, видоизменени, предрешени от стратегиите на желанието между мъжа и жената. Да не бъдеш повече фалоса (само и единствено) и да го нямаш отвеждат момчето и момичето към различието на половете: пенис - да или не, има го и го няма. Липсата не е живяна от момчето и момичето по един и същи начин: момчето, тъй като то не е “без да го притежава” ще трябва да прием неговата символична липса: това ще бъде скръбта по бащата в самия него, когато то разбере, че реалният баща, реалният фалос, собственият фалос никога не е толкова силен и могъщ. Тогава в жената, то ще търси   на нейния sex-appeal: черен диамант, тайната на нейната розова и черна плът (Батай), фетиш, мистерия, изпълнен с наслаждение и ужас мрак, зев на реалността, вик и спазъм на оргазма, “малката смърт”. Момичето, както ще видим, всъщност не му липсва нищо. То не губи своя фалос: а този най-напред на майка си, а после и на баща си. Но това достигане до липсата, което се изразява чрез кастрирането на другия я изправя към един още по-радикален проблем: тя притежава в самата себе си нещо, което е съсъд на желанието на другия, където тя ще намери своето щастие да не знае повече, че тя е това, което не притежава. Така на “Нямам го” на мъжа съответства “Не съм” на жената. Изключително трудно е да се стигне обаче до тази диалектика на отрицанието и това поражда всички наши неврози. По един или друг начин любовта винаги е и свръхкомпенсация на не-адекватността към това, което трябва да се живее. Сексуалността, а по-късно и любовта ще ни държат винаги в едно двусмислено, амбивалентно напрежение между Битие и Имане, Да съм и Да имаш, Съществуване и Привидност, Желание в негово име и Желание въпреки него. Сексуалността е на първо място радиография на имането и на липсата по отношение на битието, на това да си, усложнено от изначалната бисексуалност на човешкото същество (“Кой съм аз, мъж или жена? И какво точно означава това, един от съдбовните въпроси, който си задава всеки човек и той отговаря като изгражда особен психичен образ - imago, механизми на въображаема идентификация с които се опитва да реши въпроса за различието на половете)), но това е истина, която рядко е напълно поносима, рядко се прощава на този, който я произнася (скандалът на Фройд).

Тези компенсации не ни ги дава, разбира се само и единствено сексуалността. Да вземем например пристрастения към алкохола, “пиячът” (не алкохоликът), той се разкъсва непрестанно между дисциплиниращия принцип на трезвостта, което е нелицеприятното и унило самосъзнаване в сивите утрини на махмурлука и движението на тайна себеснизходителност, което се явява през деня към чашката, която ще му върне увереността в една роля, която е изгубил, пък макар и за момент.

Ако либидото може да се променя относно обектите и целите, то също така има и различни източници на дразнение, на възбуда в тялото, това са именно ерогенните зони: свързани разбира се с гениталиите и гърдите, също така орална и анална, зрителна и слухова. На всяка зона съответства естествено една или повече специфични еротични дейности: сучене, смукане на пръста и по-нататък на други неща, дефекация, мастурбация и т.н. Благодарение на това разнообразие и разграничаване се обособяват и основните стадии за които вече говорихме: орален, анален, фалически, генитален. Да ги припомни още веднъж съвсем накратко:


  • орален: сексуалната наслада е свързана с възбуждането на устната кухина от храненето;

  • анален: 2/4 годишна възраст: еротизмът се определя от дефекацията, от натрапливата символика на изпражненията, дара и парите;

  • фалически: при момчето и момичето първите години от живота преминават под примата на мъжкия полов орган - фалосът

  • генитален: завършва през пубертета и означава преминаването към зрялата, пълноценната сексуалност, свързана с гениталиите и размножаването.

Едиповият комплекс, това е несъзнавана представа, чрез която се изразява сексуалното или ако искате любовното (струва ми се вече видяхме, че що се отнася до учението на Фройд за либидото това е едно и също) желание на детето към родителя от противоположния пол и неговата враждебност към родителя от същия пол. Комплексът се явява между 3 и 5 годинки. Упадъкът му, разрешаването му е белег за навлизане в латентния период, а пълното му разрешаване след пубертета се конкретизира с новия тип избор на любовен обект. Фройд счита от начало Едиповия комплекс на момчето и момичето за симетрични, всеки имащ нежни чувства към родителя от противоположния пол и враждебни чувства към родителя от същия пол. Но опитът го кара да забележи най-напред, че тези чувства не са никога строго разделени, не са никога сами: нежните чувства са винаги дублирани, удвоени от враждебни чувства и обратно. Тази двойственост, амбивалентност, двусмисленост на нашите чувства е свързана особено с бисексуалността на всеки човек. Така момчето, разбира се, не изпитва само омраза към бащата, което не е без да му поставя много сериозни проблеми, защото това феминизира, прави женствена неговата позиция и го полага като съперник не само на бащата, но и на майката. Не случайно, както ще видим след миг, именно кастрационният комплекс представлява изхода от Едипа за момчето. И за да бъде всичко наред в неговия психически, сексуален, любовен живот - то ще трябва да се е отказало от първичния си избор на обект (майката) под влияние на закона на бащата.

Още по-сложен е въпросът с Едиповия комплекс на момичето. Той е различен, а не просто обратно симетричен на това на момчето. При момичето, както при момчето, първият избор на обект е също така майката. Но отсъствието на пенис у майката кара момичето да се обърне към бащата, който не е без да го притежава и който, тя вярва несъзнателно в това, може да й го даде и така да запълни неговата липса. Бащата е носител на обещанието за дете, равнозначно за момичето на фалоса. Това води до особени трудности за разрешаването на Едипа при момичето и след миг също се върнем към този въпрос с проблема за завистта към пениса.

Едиповият комплекс изкристализира един от основните въпроси за всеки човек: за връзката на всеки с неговата сексуалност, но също и с неговите корени, с тайната на неговото раждане и произход с неговата семейна и историческа генеалогия, но и с неговото специфично индивидуално ставане и любовен живот. В сърцето на едиповия комплекс, негова средищна точка е въпросът за бащата. Този въпрос - какво е баща? е несъмнено един от най-големите и трудни въпроси на цялата психоанализа.

Реалният баща е винаги несигурен. Биологичната връзка на детето с майката е напълно очевидна, докато отношението с бащата е основано единствено от институциите, от културата. Бащинството е преди всичко функция. Най-напред това е функция на разделяне: чрез него детето научава забраната за инцеста, за кръвосмешението с майката. Тази функция позволява на детето да не бъде изцяло погълнато от майката, да се отдели от нея, да започне самостоятелен психически живот.

Фройд открива този образ на бащата в началото на човешката култура, преди историята. Той разказва мита за съществуването на една дива, полу-животинска орда, ръководена от един възрастен мъжкар, самец, който се наслаждава на всички жени сам и лишава от тях своите синове. Те лишени от сексуалното удоволствие, правят заговор за да убият бащата и да си присвоят жените, като благо, което искаме да притежаваме, за да му се наслаждаваме. Но ето, че веднъж убит бащата, неговият закон се налага още по-силно. Всъщност, след като пътят към забраняваните дотогава жени е открит нищо не пречи също клането започнало с бащата да продължи и между братята. Защото тогава се явява братското съперничество, за да се заеме това място и да може да се упражнява властта и пълната сексуална наслада. Затова функцията на бащата се тотемизира след като той е убит, той е мъртъв. Този мъртъв баща ни предава закона по много по радикален начин отколкото го прави когато, жив, властва с грубата си сила. Историята за Фройд започва с убийството на бащата и този мъртъв баща е основател на един договор между хората - ще го открием по-късно и в Бога на монотеизма, с Името-на бащата. Тоест именно името, законът, езикът на бащата пораждат значението, което именно е смисълът на сексуалността за Фройд, значение което е фалическо. Щом започнем да говорим това вече има сексуален смисъл казва Фройд, това е свързано по един или друг начин със загубата, с липсата.

Детето се измъчва от изчезването и появяването на майката, която не е винаги край него. Тогава идва бащата и той е причината за това, което дотогава е изглеждало чист каприз. Той е това, което интересува всъщност майката отвъд него, отвъд детето. Така за детето символичният баща е вече тук. Има от самото начало триъгълник. Още от раждането си детето задава въпроса за бащата, без когото няма култура, и така както този въпрос присъства и в полето на майката, защото детето, с раждането си се вписва в проблематиката и на майката по отношение на въпроса за фалоса, то е свързано и с нейния фантазъм.

Бащата е не само реален и несигурен, символичен и създател на културата. Той също така е въображаем. Това е една идеална фигура, на силния, на господаря, на владетеля, на всемогъщия. Разбира се желателно е реалния баща да не се идентифицира с тази идеална, въображаема, несъществуваща фигура. Защото разочарованието ще бъде много силно и това може да подкопае устоите на психичния живот.

Но защо Едипов комплекс? Едип идва от трагедията на древногръцкия драматург Софокъл Едип цар. Фройд преобразува злощастния живот на царя на Тива в модел на човешката съдба, това което древните са наричали ananke, fatum - съдба, за която Фройд ще покаже, че е психически детерминирана от несъзнаваното.

В митологията Едип е син на Лай и Йокаста. Делфийският оракул казва на Лай, на царя, че не трябва да има потомство, трябва да запази целомъдрие, защото в противен случай ще бъде убит от сина си. Но в момент на силна страст, на любовна лудост Лай се съвукуплява с жена си Йокаста, престъпвайки забраната, въпреки предупреждението и опасността. Ето какво казва за това друг велик старогръцки драматург Есхил в Седемте срещу Тива:

За прежен грях говоря аз, грях наказан от бърза мъст.

Връз три потомства тегне той.

На Лай трикратно възвести Феб от питийский свой олтар

в земния пъп - бездетен да умре, и тъй града ще може да спаси.

Но победен от сладостно безумие, той своята гибел създаде,

Едипа, убиеца бащин, където сам той бе роден,

пося своето кърваво семе.



Заслепените съпрузи бяха в плен на лудостта. (742-757)

След раждането на детето, за да избегне сбъдването на пророчеството на Аполон, изречено от делфийския оракул, който предрекъл, че ще бъде убит от сина си Лай, за да не изцапа ръцете си с невинна кръв, дал новороденото на един слуга, който трябвало да го изостави на върха на пустинната планина Китерион, след като пробие краката му с пирони, за да не му остави никакъв шанс да оцелее. Но вместо да извърши това жестоко, нечовешко престъпление, слугата го дава на един овчар, който го поверява после на царя на Коринт Полибий и на жена му Меропа, които били бездетни и жадували за наследник. Те наричат осиновеното дете Едип (подути крака) и го отглеждат като свой син. Едип расте, но чува слухове и подигравки, които твърдят, че не е законен син. Тогава той също отива, за да разбере истината за своето раждане в Делфи. На въпроса му оракулът отговаря, че ще убие баща си и ще се ожени за майка си. Ужасен, Едип решава никога повече да не се върне в Коринт. Така той си мисли, че ще избегне предсказанието. Той тръгва да пътува. По пътя за Тива той случайно среща Лай, когото не познава и няма представа, че това е истинския му баща. Двамата се скарват кой да мине пръв и Едип при свадата убива баща си. По това време Тива е тероризирана от Сфинкса, женско чудовище, с гърди, с лъвска глава и крила, с остри нокти, което убива всеки, който не може да разреши загадката му: “Кое е това същество което върви на два, на три и на четири крака?” Едип отговаря, че това е човекът. Това е верния отговор, той е разгадал загадката като е разкрил същността на човека - да се променя в различните етапи на своя живот. Сфинксът се хвърля от скалата в пропастта. За награда, благодарните граждани на Тива правят Едип свой цар. Както повелява обичая той взима за жена вдовицата на Лай Йокаста. От Йокаста Едип има четири деца: Етеокъл, Полиник, Антигона и Исмена. Годините минават. Морът, чумата и гладът сполетяват Тива. Едип отново пита оракула как да се избави града от бедствието. Тогава се е вярвало, че подобни бедствия се причиняват от някакво тежко, останало неоткрито и не отмъстено престъпление, което трови живота на общността. Оракулът заявява, че злото ще престане когато бъде открит убиеца на Лай, причина за настоящия мор и той бъде прокуден вън от чертите на града. Изгнанието е било по-тежко наказание от убийството в много случаи, защото човекът се е дефинирал като такъв преди всичко с принадлежността си към своята общност, своя град и семейство. Затова и не е толкова страшно да се умре ако своите те погребат. Оттук и ужасът, който предизвиква у Антигона наказанието на Креон - да остави непогребан трупа на Полиник и решимостта й да отиде докрай, до собствената си смърт, но да погребе брат си, да не допусне трупа му да бъде осквернен, плячка на дивите зверове и хорските погледи. Но да се върнем сега към Едип. Царят търси и разпитва. На това е посветена голямата част от трагедията. Тирезий, слепият, също оракул знае истината, но не му я казва. Накрая, пратеник от Коринт разкрива, че Полибий е умрял от естествена смърт и че Едип е негово доведено, осиновено дете. Отчаяна Йокаста се обесва. Едип си избожда очите и с Антигона отива в изгнание.

Какъв е смисъла на този мит. Победата над Сфинкса прави Едип цар на Тива, издига го над другите хора, той със своята мъдрост и власт става сякаш подобен, равен на боговете. Обаче отцеубийството и кръвосмешението с майката - двете най-страшни престъпления, които един човек може да извърши го изхвърлят от човешката общност, лишават го от зрение, изпращат го на стари години в изгнание, правят го равен на нищо. Двете престъпления, които той извършва, без да знае, без да го иска съзнателно правят него възрастния човек, стъпил на два крака като баща си до майка си Йокаста, сляп старец на бастун, тоест на три крака, безпомощен и подобен на невръстните си деца, пълзящи на четири крака, чийто брат както и баща е той. Ето трагичният отговор, който той дава с несъзнателния си живот на загадката на Сфинкса. И още големият му, неизкупим грях е, че той смесва в едно, обърква трите отделни фази на човешкия живот (по същия начин и несъзнаваното няма възраст, то не познава времето и затова Фройд казва, че е подобно на съдбата и от него никога не можем да избягаме), които трябва да се следват в семейната хроника. Това е и причината за универсалната забрана на кръвосмешението - не можеш да влизаш там откъдето си излязъл - майчината утроба и всичко което й се уподобява, за да не бъде никога прекъснат естествения ход на поколенията.

Трябва да се отбележи, че няма специална книга или статия на Фройд, посветена на Едиповия комплекс. Ала той присъства навсякъде и това е средищната точка около която се изгражда цялата теория на Фройд. Едиповият комплекс представлява трагедията на разкриването на несъзнаваното, предрешено като съдбата. Това е драмата на виновната задръжка на несъзнаваните нагони от всяко човешко същество на изтласканите в несъзнаваното нагони. В изкуството едиповата ситуация е описвана многократно. Голямото класическо описание е Хамлет на Шекспир. През миналия век голямото модерно описание е безспорно “Братя Карамазови на Достоевски”, където всеки от тримата братя Карамазови наистина иска да убие бащата.

Фройд пише на приятеля си Флис: “Открих в себе си както навсякъде другаде, у всички хора, чувства на любов към майка си и на ревност към баща си. Мисля, че тези чувства са присъщи на всички малки деца. Ако това е така, то разбираме защо, въпреки всички рационални възражения, които се противопоставят на хипотезата за непреодолимата фаталност (несъзнаваното предрешено като съдбата) трагедията Едип цар на Софокъл има такъв силен въздействащ ефект върху нас. Гръцката трагедия разкрива порив, който всички хора разпознават, защото вече са го изпитвали. Всеки зрител, един ден, несъзнавано, в зародиш, въображаемо или на сън е бил Едип и се ужасява от възможността за осъществяването на неговия блян пренесен в действителността или на сцената”. В Тълкуване на сънищата Фройд се връща към трагедията на Софокъл, защото намира че тя потвърждава сънищата на нашето детство припомняйки ни едно изтласкано и погребано минало: “Възможно е всички ние да сме изпитали спрямо нашата майка първия сексуален импулс, а спрямо нашия баща нашата първа омраза; сънищата ни свидетелства за това. Едип който убива баща си и се оженва за майка си само изпълнява желанията на нашето детство. Но по-щастливи от него ние сме могли след това да откъснем от майка си сексуалните си желания и да забравим ревността си към баща си. Ние се ужасяваме от гледката на онзи, който осъществява мечтата на нашето детство и нашия ужас има цялата сила на изтласкването, което след това се е упражнявало над тези желания. Трагикът разкривайки ни вината на Едип ни задължава да погледнем в самите себе си и да разпознаем у нас тези потици, които макар и потиснати все така същестуват”.

В това може би най-важно писмо на Фройд, след като е разгадал историята на собственото си желание, той го открива също в трагедията, в мита, които са израз на същото това желание, но безлично, колективно. Това приближаване ще позволи изкристализирането на стройна психоаналитична теория, която дотогава, както вече видяхме, все още мъчително се търси. Митичният модел се явява като гаранция за универсалността на Фройдовата хипотеза.и като гаранция за нейната универсалност. Трагедията впечатлява толкова, защото е точното представяне на една страст (традицията, Аристотел в Поетика говори за имитация, за мимесис). Трагедията е ефикасна със своята способност да събужда симпатия. Да се участва интензивно в една представена страст означава да се изразходят психически енергии, които съответстват на тази страст и следователно те да бъдат ликвидирани - това Аристотел нарича катарзис. В разпознаването на страстта Аристотел вижда съществения момент на трагическата творба: отварянето на едно значение свързано с появата на някаква идентичност. Но разликата е, че при него разпознаването става на сцената, между действащите лица. Оригиналното при Фройд е, че разпознаването става в душата на зрителя. Да се разпознаеш в Едип, означава да разшириш съзнателната си идентичност като станеш също митическия герой и по този начин разгадаеш несъзнавания нагон под съзнателната реч на трагическия герой, в Едип зрителят разпознава своето минало и своето несъзнавано, които дотогава са му били тъмни и неясни.

Несъзнаваното не е само език: то е драматургия, тоест поставена на сцената реч, говорено действие (между крайностите на вика и мълчанието). Едип, митическа драматургия, е показания нагон с минимум разкрасявания. Самият Едип следователно няма несъзнавано, защото той е нашето несъзнавано, тоест една от главните роли, които нашето желание е взело. Той няма нужда от собствена дълбочина, защото представя на сцената собствената ни дълбочина. Трагедията на Едип има пълнотата на символа и ние сме разтърсени от символичната й ефикасност. Едип изпълнява предсказанието на оракула и оракулът е едновременно необходимост и причинност. В модерните термини на психоанализата Едип е нагонът, неговият образ на сцената. Едип няма нужда да бъде интерпретиран, той е ръководещия нашата интерпретация образ.Едип няма психология, той е елемент на нашата психика, един от онези функционални елементи благодарение на които става възможно конституирането на психоанализата. Легендата за Едип фиксира нормата за детското насочване на либидото. Централното разпознаване на трагедията на Софокъл Фройд го отнася към това, което е открил в мрака на собственото си детство, така че изтласканата сцена на това детство се организира светлината и фаталната структура на драмата. Историята на Едип е приложена към архаичната история на индивида и съставлява истината на откритото наново забравено и изтласкано минало на детството. Изтласкването на това детство, разкрито именно от мита, показва, че това не е индивидуална случайност в живота на Фройд, а всеобщ закон, който е императив, норма за всеки човек. Историята на индивида, както тази на човечеството, не е изградена само прогресивно, от придобивки и напредъци, тя е изградена и негативно, от отрицания, отхвърляния, изтласквания.

Театърът е като съня. Той е халюцинация, която позволява идентификацията. Но той и не е като съня, той е удвоен сън, сцената на съня поставена на своята сцена, образното пространство на представения фантазъм. Театърът показва, че фантазмът не може да бъде овладян, че несъзнавания процес е нашия господар, той ни показва беззащитни, показва припознаването на знанието на Едип, неизбежното заблуждение на този, който разследва за да научи истината, Едип. Истината, казва Фройд, се постига единствено чрез деформации, деформации, които не са плод просто на илюзия или на някой измамник, а са необходимост за всички хора, които искат да избягнат неудоволствието свързано с разкритието на непоносимото. Едип не символизира просто недостъпното значение, но това значение (на фалоса) което се дава единствено в своето отсъствие. Фантазмът, сънят, симптомът говорят за това отсъствие, обитавано от несъзнаваната представа (за фалоса). Отсъствие, което в крайна сметка може да се види и като присъствие на смъртта в самия живот, именно на смъртта ще бъде отпечатък тази липса.

Дори и в последното си съчинение Очерк по психоанализа Фройд пише: “Позволявам си да мисля, че дори и в своя актив психоанализата да имаше само откритието на Едиповия комплекс, това пак щеше е напълно достатъчно поради това изключително ценно откритие за цялото човечество”.

Фройд подхожда към проблема на Едиповия комплекс не исторически, а структурално, той казах взема гледната точка на момчето и дева на второ място разсъждава за момичето. Сега той добавя една трета фаза – към оралната, която съответства на загубата на гърдата, аналната – на загубата на изпражненията (живяни като частица от собственото тяло) сега залогът е фалосът, който отвъд гениталния орган, пениса, се превръща в идентификационна ос за изграждането на собственото тяло след загубите (и кастрациите) преживени досега – орална и анална.

Така фалическата фаза се организира около заплахата от кастрация, която детето вече е изживяло – при окончателното отбиване на гърдата и отделянето на изпражненията. Страхът от къстрация също така е негативизиране на плътта като място за възможна идентичност и дава достъп до постигането на една друга психична идентичност. Едиповият комплекс показва местата, които момчетот може да заема или трябва да напуска, така то довършва идентификацията – то му дава две възможности за задоволяване, активна и пасивна. Може да застане на мястото на бащата и като него да има отношение с майката, тогава бащата се чувства като препятствие. Или пък може да се постави на мястото на майката и да поиска любовта на бащата, тогава майката става излишна. И в двата случая става дума разбира се за въображаема, истерична позиция, където се свързват процеса на идентификация с този на пълнежа.

Излизането от Едиповия комплекс е мигът когато подлудяващото равенство идентификация/пълнеж (идентифицирам се с този или тази които запълвам) престава за сметка на идентификационен процес, където детето дезинвестира образите на родителите, за едно голямо Х което ще бъде собственото му бъдеще: “Когато порасна ще бъда, ще направя еди-какво си и т.н.” Накратко Едиповият комплекс е задача за всеки един, която му налага културата, но и източник на всяка невроза: “Инфантилният избор на обект е слаба, но насочваща прелюдия към избора на обект през пубертета. Тук се развиват много интензивни емоции по посока на едиповия комплекс или като реакция на него, които обаче до голяма степен не достигат до съзнанието, защото основанията им са станали недопустими. От този момент нататък човешкият индивид трябва да се заеме с важната задача да се откъсне от родителите и едва след като я разреши, ще престане да бъде дете и ще стане член на обществото. За сина задачата се състои в това да откъсне либидните си желания от майката и да ги използва за избор на друг, реален любовен обект, да се сдобри с бащата, ако е съхранил враждебност към него или пък да се освободи от властта му, ако като реакция на инфантилния бунт е изпаднал в зависимост от него. С тези задачи се сблъсква всеки човек и трябва да се има предвид, че много рядко им се намира идеално, психологическо и социално коректно решение. На невротиците обаче тяхното разрешение изобщо не се удава, синът за цял живот остава подчинен на бащиния авторитет и не е в състояние да пренесе своето либидо върху друг сексуален обект. Същата със съответните изменения може да бъде и съдбата на дъщерята. В този смисъл едиповият комплекс с право се смята за ядрото на неврозите.” (Въведение, 21 лекция, с. 325).

Едиповият комплекс се появява към две-три годинки, когато момченцето започва по-ясно да осъзнава любовта си към майката. От началото, от раждането вече е налице семейния триъгълник - баща, майка, дете. Най-напред между майката и детето има игра на нежност и всеотдайност, която заблуждава детето, то започва да си мисли, че е това, което напълно задоволява майката. Влюбило се в нея, то иска да я притежава, тя да е само за него. Но много бързо, то забелязва, че в тази игра между двамата се намесва някой, който я смущава. Има нещо, което интересува майката, отвъд самото него. Това нещо произтича от сексуалните желания на майката - то е фалосът, и бащата не е без да притежава този обект. Първоначално детето се е идентифицирало с фалоса, който мисли, че майката също притежава. Точно в момента, когато схваща, че майка му е лишена от него ситуацията се променя. Именно тогава в играта влиза бащата, този който не е без да го притежава и към когото се насочва желанието на майката. Това движение е положително, защото то помага на детето да се освободи от цялостното си поглъщане от майчиното пространство. Ако бащата е този, който притежава фалоса, то детето ще трябва да приеме, че майката принадлежи на бащата, а не на него. То се чувства съперник на баща си и желае несъзнавано, разбира се, да го премахне, да го измести край майката. Но същевременно, както всяко чувство, и това е амбивалентно. То изпитва и нежност и привързаност към баща си и иска да му подражава, да стане толкова голям и силен като него. Така то застава в една пасивна позиция спрямо него, която произтича от бисексуалността на човешката психика и която ще бъде източник на бъдещи невротични комплекси. То изпитва не само любов към майка си, но и враждебност към нея, тя го заплашва да го погълне, да не му позволи да се развие напълно - спомнете си какво казахме миналия път за симбиозата с майката.

Едиповият комплекс изчезва с кастрационния комплекс. Момчето среща във фигурата на бащата препятствие за осъществяването на своите несъзнавани желания. То се откъсва от майката и все повече се отъждествява, идентифицира с бащата, което по-късно ще му позволи да избере и други любовни обекти освен майката.

Кастрационният комплекс е несъзнаваното чувство на заплаха, на страх, което изпитва детето при откриването на анатомичната разлика между половете. Момченцето не може да си представи какво точно е жената, как изглежда, как е устроена. То не може да си въобрази съществуването на човек без този съществен орган - пениса. Виждайки анатомията на малките момиченца, която не е обектна такова табу, каквато е анатомията на голямото момиче, на полово съзрялата жена, момчето прави усилие, то насилва собственото си възприятие и предрича растеж на липсващия пенис. Но така или инак след Едипа и заплахата за кастрация въпросът за различието на половете се решава именно поради липсата на психическа представа на женския полов орган чрез “да имаш” и “да нямаш”, чрез притежанието и липсата на фалоса (тук вече не става дума за пениса - реалният мъжки полов орган, а за неговата психическа представа - която се изразява чрез гръцката дума за члена - фалос). Реален или не, фалосът остава в плен на фантазма за притежанието и липсата и след признаването на реалността, след началния шок и последвалото отрицание. Проблемът с фалоса, следователно, е изначално свързан с фрустрацията, със страха от неговото загубване, от неговото лишаване(този страх ще се разкрива после постоянно по отношение на другите обекти, по отношение на парите, службата, социалното реноме и т.н.). Фалосът дава символична представа за изчезването, за лишаването, той е въображаем обект, присъщ изначално на всяка психика, мъжка или женска.

Случаят на малкия Ханс, разказан от Фройд в Анализ на фобията на едно петгодишно момче (Детската душа) дава една напълно достоверна илюстрация за протичането на Едиповия и кастрационния комплекс у момчето. Ханс е син на близък приятел на Фройд. Родителите му са приели идеите на Фройд за психоанализата и детето се възпитава както на тях им се струва правилно в съответствие с психоанализата. Това е най-вече едно “наблюдавано” дете, както самият Фройд е подсказал на своите приятели, за да намери и в неговото развитие евентуални потвърждения за теорията си за детската сексуалност. Лечението на малкия Ханс няма да доведе до нищо ново в теоретичен план. Но така Фройд проверява своите хипотези, които е предложил изхождайки от лечението на възрастните. С този случай започва и лечението на децата, което е един от най-развитите и успешни дялове на психоанализата. Това е обаче особено лечение, защото лечението ще бъде водено от бащата по указанията на Фройд, което после няма да се допуска, защото именно семейството е в основата на тези психични проблеми на детето. Бащата на Ханс скрупульозно разказва на Фройд всичко което казва Ханс. Самият Ханс ще види Фройд само веднъж и това ще бъде най-решителния момент в лечението.

Ханс е момче, което майка му обича страшно много. Тя го води навсякъде със себе си, то спи в нейното легло, тя се облича и съблича пред него, то дори я следва в тоалетната. Майка и син следователно образуват една въображаема двойка. Статията на Фройд започва със следното наблюдение на Ханс (по разказите на неговия баща):

Ханс напрегнато наблюдава майка си при нейното събличане. Тя го пита какво гледа така втренчено. Той отговаря:

Ханс: Гледам само дали имаш това, което прави пи-пи, Wiwimacher, пишле?

Майката: Разбира се. Не знаеш ли това?

Ханс: Не мислех си, че след като си голяма, то и твоето пишле е голямо като на коня”.

Отговорът на майката вече посочва част от трудностите, с които ще трябва да се справя Ханс. Към тях спада и заплахата за кастрация изречена от майката, когато хваща Ханс да си пипа пишлето.

Фройд отбелязва по този повод, че желанието за знание изглежда неотделимо от сексуалното любопитство. В живота на Ханс се случва и друго събитие, когато той е на 31/2 години: раждането на сестричката Анна. Това поражда у него ревност. Той тогава започва да създава усилено теории, които да обяснят нейното раждане а също и разликата между половете, тоест отсъствието на пенис, което наблюдава при нея. На 5 години той заболява от фобия. Тя засяга конете, страха да бъде ухапан от кон на улицата. Фобията, особено след срещата с Фройд, ще стане по-сложна, но постепенно ще се подобрява. Страхът от ухапването ще стане страх от това конят да не падне и то именно, когато е впрегнат и натоварен. Това е фобия, която се разгъва под знака на транспортните средства.

Това, което забележително показва случая на малкия Ханс е начина на изграждане на Едиповия комплекс и централната роля на кастрационния комплекс.

Най-напред Ханс пита майка си, за да разбере дали и тя има фалос. Той превръща фалоса в средоточие на желанието на майка си. Оттук се установява тази игра на заблудата, където той се идентифицира както с фалоса, който липсва на майката и който той притежава, така и с майката която въображаемо продължава да го носи. Той търси по някакъв начин да я задоволи и в някаква степен именно той е този заместител по метонимия на фалоса. Ще видим съвсем скоро, че именно на това равнище се ситуира отношението на фетишиста с неговия обект.

Трябва да се обърне особено внимание на детските мастурбации на Ханс, защото именно чрез тях - чрез отношението към своя пенис и усещанията, които получава като си го пипа, този пенис става реален за него. Но това е причината, това, че пенисът става реален, а той си въобразява, че принадлежи на майката и причина за неговата тревожност, страх фобия. Това е разнобоят между играта, която води с майката и появата на реалния пенис. Това е разнобой между своя собствен образ и реалността на неговия член, който му се струва недостатъчен както да задоволи майката, така и да оправдае нейната любов към него. Той се страхува най-напред да не загуби нейната любов. Рискът е да стане напълно пасивен в играта, където цялата инициатива ще идва от другия, от майката: този изход ще бъде пътя на бъдещия параноик.

Но бащата въвежда един друг момент: кастрационния комплекс. Той го въвежда със забраните, които изрича и които имат за цел да въведат ред в играта, да предадат един Закон и именно това е в центъра на Едиповата криза. Но бащата на Ханс е много мил баща, който като реален баща не е напълно на висотата на функцията, която трябва да изпълни (и за съжаление така се случва все повече в живота, особено днес, когато отговорът на въпроса “какво е баща?” често изглежда направо невъзможен). Но тук реалният баща е подпомогнат от Фройд, който играе ролята на символичния баща, който именно възвестява на детето Едиповата криза, в която е потънало. Именно Фройд ще каже на Ханс: “Много преди да дойде на този свят, вече знаех, че един малък Ханс ще се роди и ще обича толкова майка си, че ще бъде принуден да се страхува от баща си, и казах това на неговия баща”. Излизайки от Фройд Ханс ще попита баща си: “Професорът говори ли с добрия дядо Господ, за да може да знае всичко това предварително?”. Ханс по-нататък ще започне да създава много фантазми и митове, които трябва да му позволят да реорганизира своето въображаемо, за да позволят преминаването към Едипа.

Фобията свидетелства за този преход. Тя всъщност въвежда един прекален ред, тя организира света на индивида между забранени места, възможни места и пр. Тя въвежда този изключителен, прекален ред чрез налагането на един обект, който причинява страх, и даже този обект в известна степен изпълнява всички роли и дори може да замести функцията на бащата, на този който дава реда. Конете представляват както всичко, което може да се свърже с майката - страха да бъде погълнат от нея - те могат да ухапят; така и страха, че бащата няма да изпълни функцията си, че няма да устои на изпитанието - че може да падне. Или ако обобщим, има в случая на Ханс най-напред тази игра на заблуда с майката; после идва реалният пенис и неговото въвеждане е свързано с недостатъчността му, породена и от една подигравателна забележка на майката, засягаща този орган, и накрая идва раждането на малката сестричка. Едва после се развива фобията от коня.

Лечението ще се състои в това да се накара Ханс да мине от страната на майката към тази на бащата. Всъщност, каквото и да казва тя, Ханс не е да не знае, че тя е лишена от пенис. Но тази липса в началото му се струва непоносима и именно откъм страната на бащата той ще търси да намери какво бащата може да даде, какво може да донесе, защото бащата е този, който не е без да го има. Преминаването през едиповата криза е възможно единствено благодарение на идентификацията с бащата. Фройд разказва на детето Едип като мит за началото, за създаването, за произхода, за да може това да се породи. Този мит свидетелства също така за недостатъка на бащата на Ханс, защото това е баща, който не плаши детето.

Завист към пениса. През пубертета различието на половете става напълно ясно и за момчето и за момичето. Тоест, едва тогава съществуването на вагината става ясно и за двата пола, но докато момчето вижда в пениса си цел на сексуалността, то момичето трябва да потисне клиторната си сексуалност. Или казано с най-прости думи желанието си да бъде момче. Нищо което е фалическо в жената не е следователно неестествено и срамно. Фалическата фаза и при двата пола, както се опитах да покажа по-горе е свързана с начина на достигане на регистъра на желанието. Пенис или клитор? Всъщност това е свеждане до въображаемия телесен орган на една съвсем друга проблематика. Активност или пасивност? Но още от самото начало трябва да кажем, че тази двойка не е идентична на мъжко и женско. Завистта към пениса е винаги завист към фалоса. През Едиповия комплекс то трябва да се откъсне първоначално от майката и да осъзнае състоянието си на липса на пенис. Оттук и убеждението, че именно собственото му лишение е това, което доставя наслада на другия. Това ще поражда и ревност, разочарование от себе си, отчаяние, задръжки, страх и депресии. Но това ще поражда и много по-лесно у момичето склонност към фантазиране, към възхищение и идеализация на другия - лесно влюбване, идеализиране на мъжа или пък желание да избяга от реалното си обкръжение към намирането на някакви идоли - поп-звезди, актьори (истериите по концерти на момчешки групи или пък захласването по Леонардо ДиКаприо).

“Ти ще го свършиш, аз съм жена, защо не съм мъж”. Фройд чува, а може би и ние след него, нямам пенис, моята инертност, нерешителност, срамежливост, моето състояние на зависимост, даже моите телесни и душевни проблеми зависят това. Много често Фройд казва, че е намирал границата отвъд която не може да продължи психоаналитичното лечение именно когато е чувал от пациентките си: “Защо да продължавам анализа щом не можете да ми дадете това”. Тук Фройд открива трудността, невъзможността на психоанализата да предписва скърбенето по едно желание, каквото и да е било то (скърби се винаги по някакъв обект, който сме интериоризирали и който после сме загубили), това ще го отведе към много важни размишления за работата на скръбта. Ала е важно да се отбележи, че тук не става дума за желание, а за завист. Желанието може да бъде удовлетворено по някакъв начин, но завистта никога, тя поражда единствено завист и разрушение, търси заместители, които прикриват празнотата, фрустрацията, страха. Целта на психоанализата ще бъде не да продължи тази игра, която в една или друга степен винаги ще се върне до същото и няма да е никакво решение, а да замени тази завист с автентичното желание на себеосъществяването. Да признае самата себе си в своята сексуална съдба за жената означава най-напред тя да приеме, да признае в себе си това (-) не като недостатък, като източник на малоценност, а като отваряне което избягва затварящото последно значение (докато мъжът може в крайна сметка, в най-добрия случай да се сведе единствено до това, което не е без да притежава), отвъд фалическото.

Това ни помага да разберем също така и едно от най-трудните неща, че задоволяването на желанието не е плод единствено на външни сили, не е плод на обективната реалност, а на нашата способност да искаме нещо, да преобразуваме по нов начин вътрешнопсихичните си и телесни взаимоотношения. В случая следва да се подчертае, че не става дума за пениса като биологична, но и като културна, свързана с господството на мъжа в обществото, обективна ситуация. Но също трябва да се осъзнае, че липсата на пенис, и произтичащата от това “завист към пениса” не е нещо срамно, не е причина за малоценност, не е болест, а е просто особено състояние на все още неудовлетвореното желание, свързано винаги със символичен, идеализиран пенис, който психоанализата нарича фалос и тъй като има липса и съответно принизяване на собствения аз. Трябва да се обърне внимание следователно на факта, че срещата с другия пол протича по различен начин при двата пола. При момчето тази среща е преди всичко източник на напрегнатост, на сексуална възбуда и на осъзнаването на всички онези усещания и процеси, свързани с неговия собствен член, с неговия пол. В случая с момичето, тази среща с другия пол поражда по-скоро фрустрация, чувство на липса, на незадоволеност, на завист - защото несъзнавано се мисли, че без фалоса не може да има пълноценен любовен живот, не може да има истинско осъществяване на жената.

Факт е, че “завистта към пениса”, изразявана както казах най-банално с фразата: “Ей, да бях момче” е тъй разпространена сред жените, дори и днес във време на еманципация и феминизъм, във време на изкуственото оплождане и фантазми за клониране, във време когато фигурата на мъжа, меко казано, започва да бледнее. Факт е, че и днес жените са склонни да се откажат от своите дейности, от своите творчески способности, от собствените си средства за себеизразяване. Факт е, че институцията на неравенството на половете все още съществува, поне в България. Но също така е факт, че тя е толкова упорита, защото трябва да разреши някакъв реален проблем между хората. Няма нищо чудно в това, че мъжът и днес охотно става съучастник на жената в нейното проблематично идентифициране със собствения й пол, защото това подхранва неговия нарцисизъм, той е напълно задоволен емоционално и културно да бъде въздиган в сексуален, антропологически, социален и политически принцип на върховенство в човешката култура.



Но осъществяването на нашата човешка същност минава всъщност през откриването на себе си от себе си. Ала това не става направо и непосредствено (видяхме, че в тези случаи просто се лъжем и огледалото ни препраща образи, които мислим за чужди, а се оказват единствено плод на нашето въображение). Откриването на своя собствен аз минава през езика, през възможността да говорим и общуваме с другите и така да усвоим културните постижения на другите хора, виртуално на цялото човечество, но то минава също и през другия пол, през любовта, която е най-върховното изживяване, което може да ни се случи. Психоанализата показва само, че това изживяване ни се изплъзва в повечето случаи или поне винаги е изключително проблематично. Психоанализата ни учи да извършим работата на скръбта, да се отделим не от това което сме имали, а по това което ни е липсвало: една майка като еротически щастлива жена, едни баща свободен да желае по свой собствен начин и т.н. Индивидът ще трябва да направи в крайна сметка своето откъсване от кастрационния мит. Желанието се превръща в закон за човека единствено в мига, когато се откаже да бъде негов господар, той се осмели да бъде негов субект… такъв като всеки друг, без това да го кара нито да се срамува, нито да се величае.


Сподели с приятели:




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница