Видение на максим глас. Погледни надолу!

МАКСИМАЛНО

Пиеса

2014
У Ч А С Т В А Т:

ВИДЕНИЕ НА МАКСИМ

МАКСИМ. Погледнах.

ГЛАС. Какво виждаш?

МАКСИМ. Тъмно.

ГЛАС. Колко тъмно?

МАКСИМ. Черно.

ГЛАС. Никога не е черно докрай.

ГЛАС. Продължавай да гледаш!

МАКСИМ. Просветлява!...

ГЛАС. Не спирай да гледаш!

МАКСИМ. Виждам кръгове!

ГЛАС. Какви кръгове?

МАКСИМ. Малки кръгове.

ГЛАС. Напрегни се!

МАКСИМ. Виждам големи кръгове!

ГЛАС. Браво!

МАКСИМ. Какво ли бих видял, ако е светло?

ГЛАС. Същото.

ГЛАС. Винаги се вижда това.

ГЛАС. Ако можеш да гледаш.

ДОМЪТ НА ЕВА
Ева и Максим са прегърнати, прави.

По радиото тихо звучи музика.

Разделят се.

Eва пъргаво шета около Максим. Често се кръсти, което не й пречи да си върши задълженията.

ЕВА. Страната ни заприлича на чакалня в едната посока – заминават, заминават. А ти се върна.

/кръсти се/

Така се радвам! И дойде първо при мен! Да не са ти казали, че съм болна? Бях повече уплашена, но мина.

/оглежда го/

Колко си пораснал!... За последен път те видях преди две години и половина... Господи, как лети времето! Две години и половина от смъртта на дядо ти.

/кръсти се/

Не очаквах, че ще се справя сама, но ето – живея. Да ти призная, понякога се хващам, че не мисля за него. Представяш ли си? Вече има дни, цели дни, когато не мисля за него. И цели нощи също. Нощите са трудни, не дните... Извинявай, говоря само аз! Защо стоим прави?

/сядат край кръгла старинна маса/

Спрях да мисля за него, когато се разболях. Точно така – разболях се и се излекувах от него. Започнах да мисля за себе си, само за себе си.

/кръсти се/

Разбрах, че ме е мъчила самата мисъл за него. Една мисъл, която се размножава подобно на ракова клетка.

/пъргаво става, поднася купа с череши/

Забравих! Твоите любими череши. Ела утре да си набереш. Както някога, както някога... А сега яж!

/Максим си взема една череша, оглежда я, наслаждава й се, връща я при останалите, взема друга, оглежда я по същия начин/

По същото време ме пенсионираха, малко след погребението. Четирийсет години в училище! Добре, че са бившите ми ученици – идват понякога, говорим си… Нищо не казвам за родителите ти, но те са толкова заети, толкова заети.

/става, носи чинийка и салфетки/

За костилките... Яж, Макс, не ги гледай, яж!

/Максим яде черешите бавно, една по една/

Навсякъде разказвам за теб. Как тръгна преди седем години, на осемнайсет. Как завърши с отличие онзи…онзи престижен университет. И то не какво да е, а икономика на природните ресурси. Как ти предложиха работа в онази…онази важна компания. Няма да станеш, докато не ги изядеш!

/доближава купата с череши до него/

Ама, нали знаеш, у нас завистливите са повече от живите – завиждат и след смъртта си.

/кръсти се/

Не си бил единственият, и други се били справяли, с пари всеки можел. Дрън-дрън! Ти постигна всичко сам, на хиляди километри оттук... Извинявай, бърборя, бърборя! Кажи, защо се върна?

Мълчание.

МАКСИМ. Не зная.

ЕВА. Намесена ли е жена?

МАКСИМ. Не може да се каже.

ЕВА. А онова момиче – Ана?

МАКСИМ. Ще я видиш, ще ти хареса.

ЕВА. Ако не е тя, е баща ти. Иска да поемеш бизнеса и да се перчи с теб.

МАКСИМ. Той няма нищо общо.

ЕВА. Но тогава – да не би и теб да е разочаровал прословутият Запад?

МАКСИМ. Не, не е това.

ЕВА. Някога обичаше да повтаряш: ”максимално”. Помниш ли?

/Максим не отговаря/

Тази дума ни създаваше големи проблеми.

/кръсти се/

Но ти вече порасна… Хайде, кажи – защо се върна?

МАКСИМ. Не зная.

ЕВА. Как така не знаеш? Никога не си лъгал. Моля те, кажи ми истината!

МАКСИМ. Просто не зная, Ева.

ЕВА. Чакай, чакай!

МАКСИМ. Мисля за това.

ЕВА. Как ме нарече?

МАКСИМ. И все още нямам отговор.

ЕВА. Чу ли какво те попитах?

Пауза.

МАКСИМ. Какво ме попита?

МАКСИМ. Нарекох те по име.

ЕВА. Точно така!... Това шега ли беше?

МАКСИМ. Никога не съм си правил шеги с теб. Така сте ме учили, нали?

ЕВА. Точно така, точно така! Ти беше прекрасно дете – умно, вежливо, чувствително. И за мен продължаваш да бъдеш същото това дете. Нищо не се е променило между нас.

/кръсти се/

Ние сме същите, нали, Макс?

МАКСИМ. Хората се променят.

Пауза.

ЕВА. Преди малко ти ме нарече... нарече родната си баба ”Ева”!?

ЕВА. Там?

МАКСИМ. Където живях последните седем години. Там децата се обръщат към родителите на родителите си по имена. Не виждам в това нищо лошо.

ЕВА. Не виждаш в това нищо лошо?

МАКСИМ. Нищо осъдително.

ЕВА. Никого не съдя.

/кръсти се/

Един Господ ни е съдник. Но думите имат сила, променят смисъла, отношенията. Разбираш ли ме, Макс?... Разбираш ли ме?

МАКСИМ. Опитвам се.

ЕВА. Хората там са едни. Ние тук – други... Това искам да кажа.

/пауза/

Знаех си. Знаех си, че ще те променят.

ЕВА. Не съм казала, че ми е неприятно... Просто за пръв път се обръщаш така към мен.

МАКСИМ. Не е за пръв път.

ЕВА. Дори и по скайпа не използваше обръщения. Защото си предполагал каква ще бъде реакцията ми.

МАКСИМ. Но те нарекох по същия начин преди две години и половина.

ЕВА. Сигурен ли си?

МАКСИМ. Ти беше разстроена, не ми обърна внимание.

ЕВА. Вярно, не бях на себе си.

/кръсти се/

Дядо ти си отиде така изведнъж.

МАКСИМ. Но сега изглеждаш невероятно.

ЕВА. Радвам се да го чуя.

МАКСИМ. Дори си се подмладила.

ЕВА. Благодаря ти, Макс, много си мил!... Тогава често ли притисках с ръце слепоочията си?

МАКСИМ. Как да те наричам „баба”, никой не би ти дал петдесет.

ЕВА. Утре правя шейсет и шест. Ще отпразнуваме дяволското число заедно.

МАКСИМ. Сега си спомням, притискаше слепоочията си... И на мен ми се случва да правя така.

Пауза.

МАКСИМ. Да. Ева. Прекрасно име и много ти отива.

Пауза.

ЕВА. Е, какво пък. С упование ще преглътна и това.

МАКСИМ. Говориш странно.

ЕВА.

/кръсти се/

МАКСИМ. Да не си станала религиозна?

/Ева не отговаря/

Ти, която отричаше бога и си се криела под леглото, когато у вас е идвал свещеник!?

ЕВА. Ще се разкайвам за това до края на дните си.

МАКСИМ. Може ли да повярваш така – изведнъж?

ЕВА. Рано или късно на всеки му се налага да повярва.

/кръсти се/

Може пък да не е било изведнъж, Макс... Да речем, че съм носила вярата дълбоко в себе си, но съм се страхувала да я покажа.

МАКСИМ. Както тайно носеше онова златно кръстче.

ЕВА. Господи! Виж го ти!

МАКСИМ. Не знаеше дори майка ми, родната ти дъщеря.

ЕВА. Нищо, нищо не си забравил!

МАКСИМ. Нима ти не помниш колко пъти си ме приспивала?

ЕВА. Как да не помня! Баща ти по учения, майка ти с пациенти. Как да не помня!

МАКСИМ. Обичах да си играя с косите ти.

ЕВА. Майка ти – глупава като мен, млада роди.

МАКСИМ. Галеше ме, докато заспя.

ЕВА. С баща ти много се обичаха, бяха луди един по друг.

МАКСИМ. Кръстчето пробляскваше в полумрака.

ЕВА. Не като днес, не като днес.

МАКСИМ. Веднъж споменах на майка ми за това кръстче, помоли ме да не казвам на никого.

ЕВА. Баща ти беше хубавец, преди години го зърнах, излизаше от банята, петелът му беше вирнат. Ммм!

МАКСИМ. Моля?

ЕВА. И майка ти беше хубава, на нейно място нямаше да слизам от стобора.

МАКСИМ. От къде?

ЕВА. Попита ли ме нещо?

Пауза.

ЕВА. Защото бях комунистка. Ти не помниш времето у нас преди осемдесет и девета. Кръстчето е спомен от моята майка – светица.

/кръсти се/

МАКСИМ. Наистина ли тогава хората са били наказвани заради убежденията си, а предприемчивите са били преследвани?

ЕВА. Може да се каже, но беше по-спокойно от сега. Дядо ти, горкият, така и не свикна... Нека говорим за друго.

/кръсти се/

Там хората много ли са набожни?

МАКСИМ. Моите приятели ходят в неделя на църква, изповядват се. Случвало се е да го правя и аз.

ЕВА. Какво?

/пауза/

МАКСИМ. Обичайните, за един мъж на моята възраст.

ЕВА. За един мъж на твоята възраст!?... Господи! Макс, нали не си направил глупост, с някое момиче имам предвид? Не ти трябват пелени.

МАКСИМ. Бъди спокойна.

ЕВА. Жените са за наслада, яхаш и отминаваш, да, аз ти казвам това!

/кръсти се/

Но как така си ходил да се изповядваш!?... Ти не си кръстен!

МАКСИМ. Кръстих се. Според протестантите кръщението е стъпка, която човек трябва да приеме сам и доброволно.

ЕВА. Какво си направил, Макс?

/кръсти се два пъти/

Ние сме православни!

МАКСИМ. И какво от това?

ЕВА. Ти си извършил светотатство! Предал си родната вяра!

/кръсти се три пъти/

МАКСИМ. Нищо не съм предал, приеми го по-спокойно.

ЕВА. Не ми говори така!

МАКСИМ. Как ти говоря, Ева?

ЕВА. Светът не започва от теб, така да знаеш, моето момче!

МАКСИМ. Какво искаш да кажеш?

ЕВА. Всичко ми е наред, справям се добре, животът ми не е пропилян. Запомни това! Защото, ако ти нищо не знаеш…

МАКСИМ. Ти знаеш много.

ЕВА. Достатъчно много, твърде много!

МАКСИМ. Добре, добре.

ЕВА. В сравнение с теб – всичко зная!

Пауза.

МАКСИМ. Какво ти става, Ева?

/крещи/

/кръсти се пет пъти/

Аз съм православна християнка!

Максим слага пълна шепа череши в устата си.

ЕВА. И за теб аз не съм „Ева”!... Чу ли, Макс?

Максим не отговаря. Отново слага пълна шепа череши в устата си.

Радиото спира.

ЕВА. Токът пак спря!... И не си пълни така устата!

Максим тъпче с две ръце черешите в устата си.
ВИДЕНИЕ НА ЕВА

Ева бавно се движи по слабо осветен тунел.

ЕВА. От самото начало при мен всичко е фикция. Акушерката объркала родилките и казала на баща ми, че има мъжко. Той извадил двайсет годишната ракия, после разбрал истината. Така не прежали бурето... В гимназията момчетата ми се натискаха, аз им помагах да пишат домашните, и досега съжалявам... Казваха, че имам талант, исках да стана актриса, родителите ми не позволиха, цял живот играх ролята на учителка. Научих се да се вживявам, запомних всички реплики наизуст и се преструвах, че се вживявам. Понякога идват да ме видят бивши ученици, те не ме познават, помнят своята учителка, ролята на живота ми... Родителите ми бяха пострадали от комунистите, но благодарение на мъжа ми, получих партиен билет, станах комунист. Първо се гордеех, после се срамувах, но се възползвам... Бях атеистка, сега ходя на църква, моля се и се надявам…Много се надявам!

/спира/

/продължава да се движи/

Накъде?... Кажи ми, Господи – накъде?

ДОМЪТ НА АЛЕКСАНДЪР И МАРИЯ

Влиза Мария.

Опитва се да я целуне.

Тя се отдръпва и скръства двете ръце през раменете си, все едно е прегърната.

МАРИЯ. Няма нужда.

АЛЕКСАНДЪР. Имам нужда.

МАРИЯ. Няма нужда да ми демонстрираш...

АЛЕКСАНДЪР. И ти имаш нужда.

МАРИЯ. Нямам нужда да ми демонстрираш, че не миришеш на кучка.

АЛЕКСАНДЪР. Какво изръси току-що?

МАРИЯ. Нямам нужда да ми демонстрираш, че не миришеш на поредната продажна кучка!

АЛЕКСАНДЪР. Говориш глупости.

МАРИЯ. След като си увонял навсякъде с противния си парфюм.

АЛЕКСАНДЪР. Този път наистина не си права!

МАРИЯ. А ти не си човек.

Александър застава на четири крака, лае като куче.

МАРИЯ. Идиот!

Той обикаля и лае около нея.

МАРИЯ. Престани, веднага престани!... Алекс, моля те!

Той спира да лае, става, изтупва панталоните си.

Пауза.

АЛЕКСАНДЪР. Какво толкова – нямаше ме три дни!?

АЛЕКСАНДЪР. Знаеш, наближат избори, обикаляме, вече не се ходи на лов за яребици, а за гласоподаватели. Дори си мисля, че ние, политиците, сме повече от тях... В твоя кабинет кои идват по-често?

МАРИЯ.

/налива си чаша уиски/

АЛЕКСАНДЪР. Ушите?

МАРИЯ. Ония се дерат по площадите, а вие слухтите.

/изпива чашата си наведнъж/

АЛЕКСАНДЪР. Напоследък и аз понякога губя слух. Не е ли рано?

МАРИЯ. С твоето темпо бързо ще се амортизираш.

/налива си отново/

АЛЕКСАНДЪР. Имах предвид – уискито.

МАРИЯ. Нищо ти няма.

АЛЕКСАНДЪР. За моята възраст изглеждам фантастично, нали?

МАРИЯ. На този гноясал свят един изглежда добре за сметка на друг.

/отпива/

МАРИЯ. Kакво друго й остава на жена над четирийсет?

МАКСИМ. Виж мен например!

/вдига длан към челото си, все едно козирува/

Винаги в пълна бойна готовност! Никой не ми дава петдесет. Спя добре, нямам лош холестерол, ерекцията ми е безотказна, спортувам и не ме болят ставите. И отказах алкохола. Въпреки стреса. Почти го отказах.

МАРИЯ. На този гноясал свят винаги един се налива за сметка на друг.

АЛЕКСАНДЪР. Никой не се ражда с бутилка в ръка.

МАРИЯ. По цял ден зяпам мръсни уши, гнойни гърла, сополиви носове. Можеш ли да предложиш нещо по-интересно?

/отпива/

АЛЕКСАНДЪР. Пред нас е най-хубавата – златната възраст, Мария. Здрави сме, имаме пари, нямаме излишни илюзии. И най-важното – умеем да управляваме машината на реалността, превключваме скоростите плавно, натискаме спирачките меко, майсторски караме на задна. За твое сведение, средната възраст на жените в Европа е почти осемдесет.

МАРИЯ. Ужас! Старият континент е пълен с червенобузести костенурки.

АЛЕКСАНДЪР. Спри работа. Отдай се на езотерика, благотворителност, такива неща.... Знаеш колко те обичам, Мария! Любовта ми прелива, поднасям ти я прясно изцедена, но предпочиташ уиски.

Пауза.

МАРИЯ. Закъде си се пригласил?

/доближава я/

Но дотогава има още време... Не сме го правили повече от месец.

МАРИЯ. Предпочитам уискито, по-хигиенично е. Не зная с коя си...

АЛЕКСАНДЪР. Когато ми говориш така, настръхвам!

МАРИЯ. Ти настръхваш и на траурния марш.

АЛЕКСАНДЪР. Знаеш как да ме предизвикаш!

Александър се нахвърля отгоре й. Тя се съпротивлява.

МАРИЯ. Само не и на пода! Не съм на двайсет!

Той я събаря на пода.

АЛЕКСАНДЪР. Ще те разкъсам, ще чукам всяка част от тялото ти!

/целува я/

Понякога така ме възбуждаш!

Изведнъж той изревава от болка и притиска ушите си.

Пауза.

МАРИЯ. Алекс!

Алекс!... Чуваш ли ме?

АЛЕКСАНДЪР. Вече те чувам.

МАРИЯ.

Пак ли както последния път?

АЛЕКСАНДЪР. Да, светкавична болка в ушите, трая само миг.

МАРИЯ. Успокой се!

/разтрива го по главата, по ушите/

Чу ли отново онази тръба?

АЛЕКСАНДЪР. Чух, първо тишината, после тръбата. Същата военна тръба, същите пискливи звуци.

/пауза/

МАРИЯ.

Здрав си като бик. Това е единодушното мнение на всички светила от консилиума, който организирахме в твоя чест. Просто си... развълнуван.

/гали го по главата/

Пауза.

МАРИЯ. В първия момент много се ядосах.

АЛЕКСАНДЪР. Но като разбрах, че се е върнал, се зарадвах.

МАРИЯ. Бях сигурна, че ти си го накарал да се върне.

АЛЕКСАНДЪР. Нашият син го очаква страхотна кариера.

МАРИЯ. След като го видях, вече зная, това е негово решение.

АЛЕКСАНДЪР. Щом ми се обади, отложих срещата с избирателите и тръгнах насам.

МАРИЯ. Бях груба по телефона. Извинявай!

Пауза.

АЛЕКСАНДЪР. Как изглежда?

АЛЕКСАНДЪР. Моето момче преследва името си.

МАРИЯ. А моето от днес живее в спомените ми.

АЛЕКСАНДЪР. Каза ли ти какво мисли да прави?

МАРИЯ. Видяхме се за кратко. Беше с приятелката си.

АЛЕКСАНДЪР. Все същата ли е?

МАРИЯ. Тя е – Ана. Преди беше луда по рока, сега по салсата. Навива и мен да опитам.

АЛЕКСАНДЪР. Защо не, но внимавай като я притискаш.

МАРИЯ. Наистина си пълен идиот – тя е гадже на сина ми!

АЛЕКСАНДЪР. Хубава ли е?

МАРИЯ. Какво искаш да кажеш?

АЛБЕКСАНДЪР. Красива? Или поне привлекателна?

МАРИЯ. Искаш да кажеш сексапилна? Това ли искаш да кажеш?

АЛЕКСАНДЪР. Правилно ме разбираш.

МАРИЯ. Всички мъже сте обсебени от оная си работа! Повтарям – тя е гадже на сина ти!

Мария става и взема чашата си. Налива си и отпива.

Александър също става и си налива уиски, отпива.

Пауза.

МАРИЯ. Свиквай. При родителите децата ходят, за да искат нещо.

АЛЕКСАНДЪР. В гимназията имах съученичка с червена коса и огромни цици.

МАРИЯ. А при бабите стоят с часове.

АЛЕКСАНДЪР. Казваше се Ана. Когато съм сам, споменът за нея винаги ми е помага да свърша.

МАРИЯ. Разпасано копеле!... Не ти ли пука, че синът ни се проваля?

АЛЕКСАНДЪР. Напротив, радвам се, че е тук.

МАРИЯ. Че напусна онзи нормален свят и се върна в тресавището?

АЛЕКСАНДЪР. Пука ми, че притежаваме сто и петдесет декара застроена площ, а той е наел квартира.

МАРИЯ. Мислех, че поколението му е възпалено от политическите ви експерименти, че страда от социална ангина.

АЛЕКСАНДЪР. Успокоява ме фактът, че не се е настанил в къщата при майка ти и не кисне на черешата. Значи е пораснал. Изглежда тази Ана си заслужава.

МАРИЯ. Но сега мисля, че освен всичко друго, нашият син си е просто такъв, прилича на баща си.

АЛЕКСАНДЪР. И аз щях да постъпя по същия начин. Да бъда независим.

МАРИЯ. Ти си такъв. Нищо не зависи от теб. Посочиха те, да им въртиш милионите.

АЛЕКСАНДЪР. Не въртя, а умножавам. И не ме посочиха! Аз съм този, който посочва,който изгради този бизнес. Без нито един грешен ход, без излишни недоразумения и съмнения! Аз и никой друг!... Чуваш ли, Мария?

МАРИЯ. Успокой се, Алекс!

АЛЕКСАНДЪР. Искам да ми вярваш! Искам да…! Искам…!

МАРИЯ. Вярвам ти, скъпи! Успокой се!...Успокой се!

/пауза/

Просто съм ядосана... Не се побирам в кожата си… Дадох всичко от себе си, той да живее друг живот. Да, ти осигуряваше парите, научи го на много неща извън училище. Но аз убивах нервните си клетки, една след друга, ден след ден. Всичките тези частни уроци, тестове, родителски срещи. Заради Макс се отказах от научна кариера. На работа в кабинета механично преглеждах, пишех рецепти. Не помня нито един от пациентите си, но помня всяка негова крачка, всяко разочарование. Ти – на колко родителски срещи си бил ти, колко от съучениците или учителите му познаваш?

МАРИЯ. Гадно мъжко племе! Прецакахте ме – двамата с Макс!

/разплаква се/

АЛЕКСАНДЪР. Казах ти, рано е за уиски.

МАРИЯ.

/плаче/

АЛЕКСАНДЪР.

/прегръща я/

Усмихни се! Представи си… магаре с бомбе в ролята на президент… катерица със златна протеза – руска туристка.. .девствена тийнеджърка като отпечатък от миналото. Хайде, усмихни се!... Добре, нека ти предложа нещо друго. След малко ще се появя по телевизията. Ще те посоча с пръст и всички ще те видят разплакана.

Мария се разсмива.

АЛЕКСАНЪР.

/козирува/

Разсмях те, задачата е изпълнена!

Мария се смее неудържимо, не може да се контролира, смехът й прилича на виене на сирена.

ВИДЕНИЕ НА МАРИЯ

МАРИЯ. Зная, че си тук! Усещам те!... Искаш ли да си поиграем на криеница? Когато те открия три пъти, ще ме целунеш. Съгласен ли си?... Да започваме.

Прокрадва се сянка.

Ето те – там! Луната е изписала ореол над главата ти. Винаги така съм си те представяла – до бялата магнолия. Цялата настръхвам!... Крий се отново!

Сянката се прокрадва, проблясва в тъмното.

Как тихо се промъкваш, Принце на нощта! Но отново си разкрит, издадоха те рубините по короната… Продължаваме, крий се за последен път!

Сянката се скрива в тъмнината. Появява се наблизо, осветена.

Ето те пред мен, Принце! Играта свърши. Аз съм твоя!... Всяка жена мечтае за принца на живота си. Погали ме, Принце! Целуни ме!

Сянката се облива в светлина.

Ще ме ослепиш!...Ще ме изпепелиш!... Не ме гали! Не ме целувай! Върви си!... Върви си, моля те!...Само ми кажи – ти принц ли си или принцеса?

В ХОТЕЛА
Александър е сам, тренира в приемната на своя хотел.

На вратата се чука.

Той прибира гирите, избърсва се, обилно се парфюмира. Отваря вратата.

Влизат Ана и Максим.

АЛЕКСАНДЪР. Заповядайте!

/козирува/

За мен е удоволствие да ви посрещна в бойното поделение!

/целува ръка на Ана/

Александър.

АНА. Много ми е приятно! Ани.

АЛЕКСАНДЪР.

/пее/

Леви-десни, леви-десни, ще вървим напред.

Александър и Максим се прегръщат по мъжки.

Ана притваря очи, мирише.

Пауза.

АНА. Зашеметяващ мъжки аромат! Ухае жизнерадостно на грейпфрут, мента и мандарина, носи в сърцето си мириса на роза и канела. Демонстрация на власт и богатство. „1 милион” на Пако Рабан?

МАКСИМ. Ани е мениджър за Балканите на водеща парфюмерийна компания.

АЛЕКСАНДЪР. Впечатлен съм.

МАКСИМ. Тя впечатлява.

АНА. Баща ти също, Макс.

АЛЕКСАНДЪР. Бащите сме като старите оръжия, с годините стойността ни се покачва.

АНА. Остроумно.

МАКСИМ. Той е остроумен.

Бащата налива коняк в три чаши.

АЛЕКСАНДЪР. Наздраве!

Чукат се. Отпиват.

АНА. „Курвоазие”!... Александър, повечето мъже от вашия калибър смучат пури и нагъват уиски.

МАКСИМ. Уискито у нас традиционно е женска напитка.

АЛЕКСАНДЪР. За какво беше наздравицата?

/мълчание/

Да не губим време! Защо се върна, Макс? Постъпката ти е...

МАКСИМ. Странна?

АНА. Глупава.

АЛЕКСАНДЪР. Остра сте. Неочаквана звучи по-точно... Толкова ли не ти хареса там?

МАКСИМ. Напротив. Един може да е чужденец, друг – не.

АЛЕКСАНДЪР. А вие, Ани?

АНА. И на Луната, само не и тук.

АЛЕКСАНДЪР. Искате да кажете,че сте се върнали заради него?