Vіі. Основни черти на неврозите

Голямото разграничение, което най-напред въвежда Фройд е между неврози, перверзии и психози и между тях разграниченията остават твърде ясни при цялата еволюция на разбирането ни за психичните заболявания през ХХ век. Това разграничаване и класификация на различните видове болести се нарича в медицината нозография. Оригиналното при Фройд е, че неговата класификация не се основава на събирането на външни клинични знаци, на патологични прояви, които и до днес можем да срещнем в учебниците по психиатрия, а чрез разкриване на механизмите при формирането на симптомите, във функционирането на психичния апарат и най-вече по отношение на преноса в психоаналитичното лечение.За да се опишат особеностите на пациента, на субекта в психоаналитичното лечение - за да покажат коя патология се поддава и коя не на психоанализа, се въвежда понятието клинична структура: ударението пада именно върху специфичната организация на определен брой елементи, които са важни не сами по себе си, а така както влизат в своеобразни отношения с другите елементи. Така например в езика, както показват лингвистите, има само различия. Един звук, една морфема, една дума имат смислово значение само чрез разликата си с друг звук, морфема, дума - акцентът пада именно върху езикът като синхронна система. По същия начин и Лакан казва, че несъзнаваното е структурирано като език - важна е организацията на асоциативните вериги и вътрешните връзки между различните несъзнавани елементи.

Фройд установява универсалността на Едиповия комплекс, който е валиден за абсолютно всички психични структури, особено за неврозите и перверзиите. Ще видим по-късно, че все пак психозата не влиза точно в тези схеми _поради особената връзка с майката на изключително ранен етап - така както това бе описано с параноялно-шизоидната фаза при Мелани Клайн).

Другото измерение на структурата, следователно е свързано с едиповата триангулация - с триъгълника, който съществува от самото раждане - баща, майка, дете. Тези три елемента са универсални, те се срещат във всички човешки общества, независимо от културните разлики - те са носители на конкретното, специфично културното съдържание, подобно на звуците в езика, които нямат смисъл сам по себе си и затова ги наричаме означаващи. Най-напред, припомням от миналата лекция, е въображаемата игра, играта на заблуда между детето и майката, където детето може да си въобрази, че то е което задоволява напълно майката. Но много бързо, то открива, че има някой който смущава тази игра. Има нещо, което интересува майката отвъд самото него. Това нещо, този обект, както вече изтъкнах е фалосът, и именно бащата се явява този, който не е без да притежава този обект. Но първоначално детето се е идентифицирало с въображаемия фалос, който си е мислило, че майката притежава. Ситуацията се променя в момента, спомнете си въпросите на малкия Ханс, когато то открие, че майката е лишена от него. В тази ситуация бащата се оказва този, който не е без да го притежава и към който е насочено желанието на майката. Това движение е положително. То позволява на детето да се освободи от прекалено силното (в митологията хтонично) влияние на майката и да не се окаже изцяло погълнато в майчиното пространство. Ако бащата е този, който има фалоса, то детето ще трябва да приеме идеята, че майката принадлежи на бащата, а не на него самото.

Виждаме, че в сърцевината на структурата, така както посочихме при Едиповия комплекс, се намира бащата. Но бащата функционира като метафора - като заместването на едно означаващо с друго. Желанието на майката, неясно за детето желание, което се проявява например чрез привидно произволните и случайни влизания и излизания, присъствия и отсъствия на майката, е заместено с Името-на-Бащата, което ще поддържа по-нататък езиковите и символични структури с които ще живеем - езикът, законът, културата, но то включва в себе си и фалосът, тоест смисълът до който ще достигаме в една или друга степен винаги ще бъде сексуален, ще се свързва с различието на половете. Бащината метафора се явява следователно средищната точка на всички клинични структури. Ако тя не действа, ако по някакъв начин не е настъпила в развитието на индивида, ако той е останал в плен на желанието на майката - то тогава имаме работа с психозата.

Именно клиничната структура следователно ни позволява да видим разграничението между психоза, невроза и перверзия.

Да вземем най-напред неврозата. За Фройд тя е свързана с механизми на защита, които показват наличието на вътрешно психически конфликт. Произходът на неврозата е травматичен - отначало Фройд е мислел, че тази травма е реална и е плод на ранна сексуална агресия, прелъстяване от страна на родител или близък на семейството - по-късно Фройд разбира, че всъщност травмата е част от структурата, по някакъв начин тя е неизбежна, защото е свързана с появата на сексуалността. Човешката сексуалност винаги създава проблеми и затова всички ние в една или друга степен сме невротици. Но това е твърде общо казано, решаващото в случая е по какъв начин всеки човек минава през Едиповата криза. Ако субектът не е минал напълно и изцяло през едипа, което всъщност е невъзможно неразрешените проблеми ще бъдат изтласкани в несъзнаваното, което както знаем не познава времето, няма развитие и еволюция, тоест ще останат винаги активни и ще бъдат източник на определени вътрешнопсихични конфликти, които ще се изразяват по най-различен начин - в сънищата и погрешните действия, във вицовете и забравянията, или пък в симптомите.

Фройд отначало отделя два основни класа неврози: хистерия и натраплива невроза. Тези две категории изграждат двата големи класа на неврозите и Фройд ги противопоставя една на друга, показвайки какво именно е било живяно както първо сексуализирано отношение с Другия. В хистерията - това е едно незадоволително отношение, изживяно пасивно, в натрапливата невроза - имаме напротив едно прекалено задоволително отношение, живяно твърде активно. Това първо противопоставяне по някакъв начин е запазено и до ден днешен.

Да започнем с хистерията. Тя е позната още от самото начало на европейската медицина. За първия лекар - Хипократ, хистерията (от гръцки матка) съответства на болестните проявления на блуждаенето на матката из вътрешностите на жената. Платон например пише, че жената носи в тялото си “животно без душа” и с това е по-близо до животинското състояние отколкото мъжа. През Средновековието тези “изпарения от матката” са дяволско дело. Дяволът е преди всичко измамник, способен да симулира различни болести и да прониква в тялото на жената и да я обладава. Жената се превръща във вещица и всички нейни представителки рискуват ако ги нарочи Инквизицията през ХVІ и ХVІІ век да свършат на кладата. Едва през Просвещението, през ХVІІІ и по-късно през ХІХ век медицината се освобождава от суеверието, а хистерията от тезата за демоничното обладаване (жива и днес в различни фантазми, в различни книги и филми като Екзорцистът). Тя се превръща в нервна болест с органичен характер, дирен отново в разстройството на женските полови органи. Подобна представа за органичния характер на болестта ще се запази чак до края на ХІХ век с Шарко, Бройер и разбира се Фройд. Фройд показва, че хистерията е психически обусловена, функционална дейност (отнася се до функционирането на психиката, а не е плод на органични увреждания и смущения).

Хистерията е основната и многообразна форма, която прави възможна психоанализата и един нов поглед върху сексуалността, особено върху жената и нейната сексуалност. Така например, в края на ХІХ век се наблюдават големи хистерични кризи. От единия до другия край на Европа хистерията разтърсва тялото на тогавашните жени - бедни и богати. Тя е симптом на техния протест, на началото на онзи бунт, който ще доведе до еманципацията по-късно. Хистерията е болест в чист вид - тя е нищо сама по себе си и е в състояние да вземе формата на всички други болести и затова е толкова трудна за описание. Оригиналността на хистерията е в това, че в нея психическите конфликти се изявяват бурно, шумно, спектакулярно, по театрален начин или пък чрез различни телесни симптоми, които могат да стигнат и до крайност, до пароксизъм - буйства, конвулсии, епилептични припадъци или пък чрез трайни телесни недъзи - парализи, оглушаване, ослепяване, тикове. Болните представят и то публично серия впечатляващи телесни знаци, които Фройд нарича симптоми на обръщането - контракции, парализи, дъги и пр. - все смущения, които биха могли да говорят за органична причина на болестта, но която при преглед не може да бъде открита и която дори не съответства на нашите познания на нервната система. Обръщане - психичният конфликт се е преобърнал в телесна изява. Хистерията е по-скоро състояние, а не произшествие, тя е това, което прави жената психически податлива на болести. Следователно, макар и да нямаме днес хистерии от вида на тези, които описва Фройд, това съвсем не означава, че с хистерията е свършено това просто е невъзможно, тя просто е придобила други форми - алергии и пр.

Фройд показва, че тези симптоми са компромисни формации между несъзнаваното желание (сексуално) и изтласкването. Става дума за психически конфликт който се преобръща и изобразява в тялото. Либидото, което е инвестирано, което запълва дадена представа се отделя от нея поради изтласкването и се изявява под формата на телесен симптом. Затова, освен за шумните проявления на хистеричната невроза психоаналитиците говорят и за хистерична структура, като характеризираща един специфичен модус на субективната структура на отношението с другия, която не съответства непременно на клиничните проявления при заболяването. Също така наблюдаваме хистерични черти и в другите невротични структури. Веднъж сме хистерични, веднъж депресивни и пр.

Ако се върнем към разграничението на Фройд при двата типа невроза виждаме, че отношението към другия е било сексуално травматично. За хистерика първата връзка с майката е била незадоволителна. Това незадоволяване, въпреки че истеричката като всяко дете се е опитала да бъде желанието на желанието на майката, го е накарало да се извърне от нея и да насочи вниманието си към бащата и неговото желание. Ала става така, че детето вижда баща си в ситуация на импотентентност. Това съвсем не значи, че той реално е такъв, но че той е отгатнат като такъв в желанието на майката. Залогът за хистеричката е да поддържа желанието на бащата и това ще го насочва и по-нататък. Това ще рече на първо място да се изтласка импотентността като отношение на бащата към майката. За да направи това хистеричката ще се идентифицира с обекта на желанието на бащата. Оттук въпросът на хистеричката за нейното битие и в крайна сметка за нейната женственост: какво е да си жена? Коя е тази жена, която е толкова женствена, че да може да задържи и поддържа желанието на бащата и да позволи да се изтласка импотентността, с която той е белязан.

Да вземем първия случай на хистерия, описан от Фройд - Анна О. Анна О. Всъщност се казва Берта Папенхайм. Тя е съвременничка на Фройд, също еврейка, но от богат род. Получава добро възпитание, говори английски, френски и италиански. Живее като момиче от висшето виенско общество от края на ХІХ век - освен езиците, уроци по пиано, малко езда и много ръкоделие. След болестта и успешната психотерапия напуска Виена и започва да се занимава с благотворителна дейност и е активистка на феминистко движение за равни права на жените, по-късно се обръща и към еврейската религия. Съвременниците я описват като благочестива, строга, стриктна в облеклото и ангажиментите авторитарна дама, изцяло отдадена на своето дело. Същевременно, сякаш за да се подчертае близостта на по-късния образ с този на Фройд тя е запазила от изисканото си виенско образование тънко чувство за хумор, познаване на изкуството, притежавала също и впечатляващи колекции от бродерии, порцелан и цветно стъкло. Разказвам тези не особено интригуващи факти от живота й, за да изтъкна единствено контраста между изтъкнатата феминистка и филантропка Берта фон Папенхайм и Анна О., тайнствената хистеричка на Бройер и Фройд. Нищо от житейската, външната биография на Берта не ни кара да предполагаме, че в най-съществения момент от своя живот тя е била пациентката, известна с псевдонима Анна О.

Анна О. Била привлекателна, дори красива млада жена, с много голямо въображение. Тя била мила и влюбчива, но страдала от афективна, чувствена нестабилност. Монотонният живот с ръкоделието и корсетите очевидно й е бил непоносим, тя се задушавала в пуританското си семейство. Накратко, докато била над ръкоделието се отдавала над своите мечти и блянове, които наричала своя частен театър.

• 
  Период на инкубация, който траял 6 месеца (от юли до декември 1880 г.) - започва вследствие на тежко заболяване на многообичания й баща. Берта се грижи денонощно за него, бди през нощта и си почива малко през след обяда. Но дотолкова се изтощила, че трябвало да я отдалечат от баща й. Започнала да страда от кашлица, от сънливост, станала много раздразнителна и тормозела цялото семейство с лошото си настроение и язвителните си бележки. Ала това били скрити симптоми, едва в зародиш, които нито тя нито близките й осъзнавали като нещо сериозно и чието значение било разкрито едва по-късно от психотерапията.
  
• 
  Период на явна хистерия. Анна О. Се разболява през декември 1880 г. за период от 6 месеца. Изведнъж се появяват много и все тежки симптоми: очни смущения, парализи, контракции на крайниците, обриви. Тя започнала да говори на странен, неразбираем за околните език, които само доловили, че той е съставен от всички езици, които тя знае. Личността й се разцепила на две: “нормалната”, която осъзнавала страданието и била кротка, тъжна и потисната, и “болната”, ненормалната личност, която за всеобщ ужас в благовъзпитаното семейство се държала изключително просташки, буйствала и имала халюцинации. Виждала непрестанно черни змии. По едно време онемяла напълно за две седмици. Но терапевтът й Бройер забелязал, че това онемяване е плод на някакво мъчително преживяване. Той дори успял да го разкрие и пациентката проговорила, но само и единствено на английски, въпреки че продължавала да реагира и видимо да разбира и немски. Към края на всеки ден, тя изпадала в особено състояние на сънливост, в което много лесно можела да бъде хипнотизирана. Точно тогава я посещавал и Бройер. Той търпеливо я питал и тя му разказвала своите сънища, които обикновено били свързани с голямата й тревога за другите, че ще им се случи нещо лошо и т.н.
  
• 
  След това настъпил третия етап - редуването на болестни и нормални състояния. Тя изпадала и в състояние на сомнамбулизъм. Тогава починал и баща й. Анна изпаднала в двудневно вцепенение. После не разпознавала никой друг освен лекуващия си лекар Бройер, започнала да не разбира и немски. Изпадала без външна видима причина в състояния на гняв и силен ужас - но причините за това изобщо не били ясни на околните. Бройер напуснал за няколко седмици Виена. Състоянието на Анна се влошило, тя отказвала да яде и да пие, живеела с чувството на постоянен страх, имала много силни халюцинации. Бройер се върнал и всяка вечер започнал да я хипнотизира, тогава тя му разказвала на английски своите халюцинации и изглеждала видимо облекчена. В нея продължавало раздвоението между нарушения здрав разсъдък през нощта и ясния трезв ум нощем. През юни направила опит за самоубийство. Завели я на село, за да могат да я наблюдават по-добре и тя да се отпусне на чист въздух. Симптомите започнали да се появяват на 4 дена всеки път щом трябвало да я посети Бройер, който единствен бил в състояние да извърши това, което Анна, която говорела само английски наричала talking cure или chimney sweeping (прочистване на комина). Бавно се подобрявала, започнала да си играе с едно кученце и започнала да се занимава и с благотворителна дейност. През зимата състоянието й обаче отново се влошило.
  
• 
  Четвъртият период също траял 6 месеца. Бройер установил, че това раздвояване на личността на Анна се дължи на факта, че тя живеела в “умопомрачения си период” с изоставане от 365 дена спрямо нормалната личност. Благодарение на дневника, воден от майка й по време на заболяването Бройер успял да се убеди, че събитията, които Анна халюцинира всъщност наистина са се случили на този ден, но преди една година. Тя минавала внезапно и спонтанно от едната личност към другата. Самият Бройер бил в състояние да предизвика този преход просто като й покаже портокал. Един ден под хипноза тя разказала, че започнала да изпитва отвращение към водата един ден, когато с погнуса видяла, че кучето й пие от нейната чаша с вода. Но щом разказала това и симптомът изчезнал. Оттогава тя започнала да разказва постепенно, в обратен хронологичен порядък всички последователни прояви на даден симптом съвсем точно по дати, докато достигне до първата му поява, която всъщност го е причинила, стигнала до началото симптомът изчезвал окончателно. Това бил дълъг и мъчителен процес. Бройер отделил 7 различни проявления на симптома глухота, всяко от които изграждало определена серия, която Бройер трябвало да лекува отделно, докато стигне до най-първото проявление на симптома, който бил, че “тя не чувала, когато някой влизал в стаята” - Бройер установил 108 подобни случая, които болната възстановила ден след ден в обратния си хронологичен ред, докато не отишла до първата проява : тя веднъж била разсеяна и не чула, че болният й баща влиза. По абсолютно същия начин трябвало да процедира и с останалите симптоми. Последният до който стигнал Бройер бил свързан с особен инцидент: веднъж докато се грижела за болния си баща тя имала халюцинации и видяла черна змия, потресена промълвила молитва на първия език, който й дошъл на ум - английския. След като намерили причината и за този симптом парализата на ръката й преминала и тя отново била в състояние ад говори немски.
  

Другият голям случай е разказан от самия Фройд с една негова пациентка, наречена Емми фон Н., тя се казвала Фани Мозер. Болната била на 40 г., вдовица и майка на две дъщери, които също страдали от нервни смущения. Тази жена развивала фобия от животни. Лечението продължило 3 месеца, през които Фройд й правел масаж, предписвал й бани и я хипнотизирал, след което влизал в катартичен диалог с нея, за да я освободи от напрежението. Но веднъж, в паническа криза тя му заповядала, когато започвал да я масажира да се дръпне и да не мърда повече. “Върнете се на мястото си, заповядала тя, не ми говорете, не ме пипайте!” Анна О. Изобретила психоаналитичното лечение чрез говоренете, чрез словото - същността му е, че това и до днес и винаги ще бъде само и единствено talking cure. Емми пък въвела забраната на телесния контакт, на манипулативните техники, свързала психоаналитичното лечение с установяването на дистанция между аналитик и пациент. Терапевтът излязъл от зрителното поле на болния, отказал се да го докосва и да му въздейства чрез пряк контакт, лекарства или хипноза, задължил се единствено да го слуша, като и тук поел задължението да не прекъсва речта на анализирания, да не бърза с интерпретациите, да не дава никакви съвети. Накратко, Емми била в основата и в откритието на прочутия психоаналитичен диван и именно тя изобретила прословутата сцена на психоаналитичния сеанс.

• 
  травматизмът сам по себе си не причинява страданието, болестта, но неговата представа, следователно няма защо да търсим дали травматизмът е бил реален или фантазмен.
  
• 
  защитата е насочена главно срещу несъзнавани мисли, срещу желания с подчертано сексуален характер
  
• 
  тази защита е присъща на всички неврози и особено на хистерията.
  

Така и конверсията, обръщането при хистеричките трябва да бъде разгледано като способ за задоволяване на желанието, на едно винаги незадоволено желание. С други думи хистеричките не страдат от спомени, от възпоминания, а от незадоволени желания, от фантазми. Фройд признава, че се е заблудил от въображаемите изповеди на своите болни. Това осъзнаване, това признаване на собственото заблуждение е повратът направил възможно развитието на психоанализата. Фройд схваща, че несъзнаваното е неспособно да прави разлика между въображаем и реален спомен и следователно е безсмислено да се търси реконструкцията на някакво събитие, свързано с преоткриването, повторното изживяване на забравени реални спомени, а психоанализата ще се занимава с изследването на фантазмите.

Можем да навлезем във фройдовото схващане за истерията и със случая Елизабет фон Р.. Тя е лекувана от Фройд в продължение на няколко месеца през 1892 г. Пациентката е на 24 г. Тя наскоро е загубила баща си, за когото се е грижила, майка й е претърпяла тежка операция на очите, а една от сестрите й е умряла при раждане. “Тя изглеждаше интелигентна и психически нормална и понасяше страданията, които ограничаваха нейните отношения и удоволствия с голямо търпение и мислех си аз с la belle indifférence (изразът е на Шарко) на хистеричките”. Тя страда от силни блоки в краката и особено в дясното бедро. Фройд твърде бързо установява, че смущението няма органичен, а функционален, психически характер. “Вниманието на Елизабет бе насочено, отвъд нейните болки към мислите и чувствата, свързани с тези болки”. Т.е. при хистерията се страда не от болките, а от мислите, от представите. “Хистеричката страда най-вече от спомени”. Фройд започва да се интересува от “съдържанието на мислите, от фона на тази болка”. Той се отказва от катартичния метод, защото “Елизабет трябва да знае основанието за това страдание, т.е. тя има просто тайна в своето съзнание, а не някакво чуждо тяло”. Тайната отпраща към нейната собствена история, а не към някаква външна травма, която да нахлуе в психиката й като външно тяло. Фройд обръща внимание не толкова на физическото, а на душевното страдание, за да намери и отношението между историята на това страдание и самото страдание. Той говори и това е важно за “история на страданието” – една индивидуална, особена, субективна история. Фройд тръгва също от най-близките спомени на пациентката за да стигне до най-дълбоките, според техниката на “разкопаването на един зарит град”.

Първото нещо, което изниква е взаимната привързаност между баща и дъщеря, за когото тя била като син и приятел. Но това е невъзможно място за нея – тя не може да бъде нито син нито приятел. Затова и тя често повтаря “тя не може да напредва”, тя не може да върви, тя не може да напусне това невъзможно място, на което я е поставил баща й. Това място, разбира се, не е в пространството – макар и тя да не може да върви, това е психична позиция, нейната невъзможност да се изтръгне от бащата, от неговото слово, което обвързва и затормозява. Излизането от Едиповия комплекс е излизането от мястото на другия, за да си направиш сам място, това място, което не е съществувало преди нас и което следователно никой не може да ни посочи (затова и психоанализата не казва на никого какво да прави в живота, как да решава “най-удачно” проблемите си).

Фройд открива причината за това затруднено ходене като пита за произхода на представите, които затрудняват нейното тяло: “Откъде идват болките ви, когато вървите, когато сте права, седнала, легнала?” Но той не се интересува от локалните неврологични източници на болката. Фройд изобретява едно ново тяло – психичното тяло – което се създава и определя от представите на самия човек, техен автор и създател.( Хистеричката страда главно от представи, които бележат психични конфликти и определят поведението на тялото. Това е и един от най-важните въпроси за произхода на субективните представи на фантазмите, който занимава Фройд през целия му живот. Всеки път Фройд намира една вътрешнопсихична сцена, която предизвиква тези представи – сцена, която се противопоставя на всяко оправдаване на това какъв съм точно на някой друг, на нещо външно, или на някаква обща визия на света. При него винаги става дума на първо място за психогенеза. Или Фройд много обича да повтаря фразата на Достоевски: “Това, което ни се случва ни прилича”.

Този въпрос поражда у Елизабет спомена “че това болезнено място на дясното бедро е свързано с грижите, които е полагала за баща си, а оттам болезнената област се е разширила и до други места”. В случай това място на крака й баща й всяка сутрин си слагал възпаления крак, когато тя сменяла превръзките му. “Така краката започнаха да говорят” добавя Фройд. Това е и една от най-големите революции на Фройд – тялото започва да говори, психоаналитикът може да го чуе. Тялото говори тук за инцестната връзка с бащата, която в някаква степен споява крака на бащата с дясното бедро на Елизабет – място, източник на психична хеморагия, на нейната неспособност, невъзможност да се откъсне и на нейния вопъл, че “й е изключително болезнено да се държи сама права, на крака”. И тъй като инцестът зове инцест тя насочва своите първи любовни погледи към своите зетьове. В този смисъл нейната жалба, че не може да напусне мястото си визира също така нейната невъзможност да се изтръгне от света на кръвосмешението, на помежду си, да излезе най-накрая от вкъщи. По същото време Фройд пише на Флис: “Пристъпът на главоболието и световъртежа, избухването в плач, всичко това е поставено за сметка на другия, но на преисторичиня (предедиповия) друг, незабравимия, с който никой по-късно не ще може да се изравни. Този пристъп никога не е просто интензивна проява на емоцианално движение”. Хистерията не е освобождаване на чувства, тя е послание, послание отправено към Другия – оттук и нейната театралност, зрелищност.

Можем да вземем също случаят Дора. Това е първият голям случай на Фройд след раждането на психоанализата. Фройд приема Дора всеки ден като по време на сеансите не взима никакви бележки (оттук и първата техническа трудност да се записват тези случаи) - от една страна това би събудило недоверието на болната, ала още по-съществено писането би попречило на собствено психоаналитичната работа на аналитика, в асимилирането на материалите, които трябва да събере, това което Фройд нарича плаващо внимание. Но за разлика от случая с Анна О. Не става дума да се подлагат на систематично лечение симптомите, за да изчезват те един след друг, но да се остави на самия болен “да избира темата на всеки дневната работа, като за отправна точка се взема повърхността на несъзнаваното, изплувало в момента”.

Тук трябва да се отбележи и смелостта на Фройд да публикува този случая, който всъщност завършва с неуспех в момент, когато противниците на психоанализата са изключително могъщи. Фройд показва, че може много да се учи от грешките и провала, тъй като случаят Дора много артикулирано представя проблематиката на хистерията и всъщност грешките на Фройд ще го отведат до разкриването на един много съществен елемент на лечението - преноса, а оттам и позицията на аналитика и статуса на неговото знание и умения.

Дора е насочена към Фройд от баща си, който също е бил пациент на Фройд преди години.Това обстоятелство, както искането на бащата да постави Дора в “правия път” поставят аналитика в много деликатна ситуация, която се оказва свързана с по-сетнешния неуспех.

“Малка хистерия” - Фройд окачествява по този начин случая и казва, че психичните и соматичните симптоми са сред най-баналните: нервна кашлица, мигрена, загуба на гласа и заедно с това депресия, асоциално поведение, отвращение от живота, липса на искреност”. Дора е изпратена на консултация, защото нарушава равновесието в семейството. Тя разобличава, несъзнателно, разбира се, всички проблеми в семейството. Бащата на Дора е господстващата личност в семейството, той насочва и нализа на дъщеря си. Богат индустриалец, от много години той е болен: туберкулоза, отлепяне на ретината, умствени проблеми, свързани може би със сифилис. Майката е описана като натраплива невротичка, която развива всички черти на “неврозата на домакинята” - непрестанно чистене и мания за ред и чистота - все знаци според Фройд на сексуална незадоволеност. Дора има и малко по-голям брат.

Случаят се развива като пиеса с четири основни действащи лица - Дора и баща й и приятелите на семейството Г-н и г-жа К., които показват невъзможността за Дора да разреши едиповия триъгълник. Семейството на Дора дружи със семейство К. Бащата на Дора е особено привързан към г-жа К. И пациентката изобщо не се съмнява - те са любовници. От друга страна г-н К. Ухажва упорито младата Дора, която в началото го оставя да прави каквото си иска.

Но на какво всъщност съответства тази ситуация? И какво точно се е случило, за да я разобличи публично и да започне яростно да упреква баща си навсякъде. В тези упреци Фройд съвсем отчетливо чува и упреци, които Дора отправя към самата себе си. Тоест предходната ситуация някак си е удовлетворявала Дора. Връзката на г-жа К. С баща й позволява да се изтласка неговата импотентност. Така той се превръща в потентен мъж поне за една жена, а очевидно не е бил такъв за майката. Дора се намесва именно за да поддържа не особено потентния си баща. Г-н К. Е необходим, защото той гарантира женствеността на г-жа К. И оттам мъжествеността на бащата. Но ето че той става все по-настойчив и заявява в ухажванията си на Дора, че жена ми не е нищо за мен. В този миг Дора му зашлевява плесница. И наистина фразата “жена ми не е нищо за мен” се връща многократно в анализа. Най-напред в устата на бащата, който търси помощ от Фройд и Дора чува тази фраза; после в устата на г-н К., който Дора изненадва да ухажва първо гувернантката и който след това съвсем открито се опитва да свали самата Дора. Но ако жена му не е нищо за г-н К., тогава цялото въображаемо здание, което Дора си е построила рухва. Г-жа К. Е от голямо значение за Дора. Фройд ще посочи, че основна причина за неуспеха на лечението е това, че е пренебрегнал хомосексуалните чувства на пациентката към г-жа К. Фройд напротив през цялото време се опитва да убеди Дора, че тя е влюбена в г-н К., а тя само се идентифицира с него, той е нейният обект на идентификация, а обектът й на любов е г-жа К. Хистеричката си въобразява, се прави на мъж и Дора се идентифицира въображаемо с г-н К., за да отправи тревожещия я въпрос към г-жа К. А този въпрос е: Какво е жена? Какво иска жената? И наистина Фройд разкрива, че именно с г-жа К. Тя говори по сексуални въпроси. Какво обича един мъж в една жена, щом като тя е лишена от онова единствено, което може да се желае, тъй като й липсва имагинерния фалос? Какво е това “нищо” в жената, което е тъй желано? Това нищо, което единствено може да поддържа живо желанието на бащата. Големият проблем за хистеричката следователно не е въображаемото допълване и хармония на мъжките и женски гениталии, а проблемът на импотентността, на безсилието. Хистеричката иска, създава въображаемо един всемогъщ баща, който винаги може задоволително да извършва сексуалния акт, чието либидо (мъжко и фалическо) е причинено именно от това, което тя не притежава, от отсъствието, от липсата на фалос, от зева, от нищото.