Висше училище „Земеделски Колеж”

Висше училище „Земеделски Колеж”

По
Етнология

Проверил: Доц. Д-р Николай Колев

на тема

Капанските баби разказват – традиции и обичаи в с. Садина.

Разработил:
Факултетен №
Специалност: Икономика на Туризма
І курс, ІI семестър, 2010- 2011 год.

1. 
   Увод.
   

Етнологията е хуманитарна наука, която се обособява като самостоятелна научна дисциплина през първата половина на XIX в. До тогава тя съществува синкретично заедно с други науки като лингвистика, история, археология, география и т.н.

Интересни, уникални и различни от сега са били обичаите и традициите, ритуалите и действията на нашите предци, за съжаление повечето от тях изчезват с времето и малко хора могат да се докоснат до тяхната магия.

Една от колоритните групи е тази на капанците, които живеят на територията на няколко общини в Разградска и Търговищка област.

Видният етнограф проф. Иван Коев проучва комплексно капанците през 40-те години на миналия век. Той е смаян от самобитността на много обичаи и традиции, първи изследва капанската шевица и говор и изказва мнението си, че това са компактно запазени потомци на някогашните прабългари.

В началото на 80-те години колектив на БАН изследва бита и културата на капанците. Всички изследователи съобщават за затворен начин на живот или за прекалена консервативност у капанците, станали причина тяхната материална и духовна култура да остане почти непроменена през вековете.

И като че ли нещото, с което трябва да се започне характеристиката на капанците е техният на пръв поглед чепат характер: трудно приемат новото и ревниво пазят традициите си, честолюбиви са.

Преди да допуснат някого до себе си, трябва да са убедени, че той е добронамерен и коректен. Но веднъж приели го, обикновено е за цял живот. А садинските капанци ги наричат още „бучекчии” т.е. хора с ножове. От стари времена се помни, че всеки садинчанин, който смята себе си за мъж, задължително носи в навоите си нож, за да раздава с него правосъдие.

2. 
   Село Садина.
   

Селото в разположено на 18 км североизточно от гр. Попово. През него минава пътят за Русе.

Капанските баби помнят и преданията за произхода на названието капанци, разказват ги на деца, внуци и гостите на селото. За да се знае и помни кои са капанците.

Според друго предание при покръстването на българите Борис бил затворил тук „в капан” непокорните боляри. Държал ги докато приемат християнството. На това място останали техните потомци и започнали да се наричат капанци.

„ Гола” капанка

Капанската риза се шие от неразкроено платно, което се прегъва на две. В средата на прегъването се прави отвор за главата, наричан угърляк. Той завършва с дълбок разрез надолу. Ризата е с дължина до земята. За разширяване на долната част се добавят клинове – триъгълни парчета плат. Те започват в областта на талията, с триъгълна форма са и почти винаги са украсени с „бойчета” (везбен мотив, известен още като дървото на живота). Тъй като домашното платно е с малка ширина, към предната и задната част на ризата се зашива още едно платно, за да достигне дрехата необходимата ширина. Ръкавите на капанката са широки и с дължина до китката.

Интересна и уникална е шевичната украса на капанката в Садина. Също като при останалите капанци и тя е в тъмната цветова гама: изработена е основно с черно и тъмнокафяви домашни (по- късно и фабрични) вълнени и копринени конци. Ограничено е количеството на останалите цветове: зелено, виненочервено, турско- розово, но те винаги присъстват.

Капанските жени пазят прекрасни капанки с т.нар. кръстовидна пазва (Коев 1946). Наричат се така заради специфичната шевична украса по цялото бие: оформено е като плътна шевица с плосък бод в тъмната цветова гама по вратната извивка и пазения разрез, често завършва от вътрешната страна с т. нар. зъбка (разновидност на плоския бод, при която се оформят малки триъгълничета, зъбчета). Симетрично от двете страни на пазвата са разположени по две петлета. Този мотив присъства на всички ризи, като има известна разлика във формата му.

Проф. Коев споменава, че в някои села в долната широка част на клиновете понякога има по две бойчета. Те са разположени в тази част на полата, където се срешат пещималът и престилката. Според садинските баби дървото на живота е символ на възрастовата и социална принадлежност под различна форма. Дървото на живота представлява стилизирано клонче, завършващо с три, пет и повече цвята, и е изработено основно с черни вълнени конци и по- малко конци от светлата цветова гама.

Капанката се носи пристегната с връзките на престилките така, че дължината става малко над коляното. В областта на талията тъканта на ризата се издърпва и се образуват пазви. В състава на женското облекло в с. Садина задължително присъстват три престилки: пещимал, предна престилка и бяла ута- престилка, която се завързва над предната.

Интересна и колоритна е задната престилка – пещималът. Тя е тъмносиня или черна, фино надиплена – т.е. плисирана. Двуплата е – изработена от два плата съединени в средната й част.

Снимка 5

Задна престилка – пещимал
Предната престилка е с по – малка ширина от тази на пещимала. Наборът при нея се получава от специфичното монтиране на чукурите (връзките). Прави се широк подгъв в горната част на престилката и те се промушват през него. По този начин наборът може постоянно да се коригира. Украсата е в двете крайни странични части, които се срещат с пещимала - тя е по цялата дължина и е изработена при самото тъкане с късана техника. Украсата е с винено- червено , бяло и по- малко други цветове.


Снимка 6

Предна престилка

Освен тези престилки садинските баби пазят и т.нар. къщна ута и „лябна” ута. Първата се връзвала върху ризата при домакинска работа, а втората е предназначена за месене на хляб.

Съхранена е и челянката – червена кърпа, с която се притиска към челото косата след измиване. Тя е с три парички и синче (мънисто).

Задължително украшение на всяка капанка е пискюлената китка, която се носи на лявото ухо. Момите не носят метални украшения, техният накит е гривна от синци , която наричат джингардак.

Снимка 11

Забрадка със синче – челянка

Мъжката носия е като в останалите капански села – чернодрешна. Състои се от риза, потури и пояс. Кройката на мъжките ризи е като при женските, само, че е по- къса. Шевичната украса е по огърлието и пазвата и е предимно в червено и синьо. Върху потурите мъжете опасвали пояс – най- често тъмночервен. Мъжките връхни дрехи са габин и кожух. Мъжете обували краката си с бели навои и цървули. На главите си носели черен калпак от овча кожа.

3. 
   Празници и обичаи.
   

Подготовката за сватбата започва с началото на моминството, когато се приготвя чеизът на бъдещата невяста. В него влизат няколко ризи, дарове за кумове и роднини. В чеиза винаги има атли – това са завивките, които се използват от местното население. Те са тъкани с късана техника, при която се получават разноцветни фигури чрез късано от опаковата страна на различните конци. Във всеки чеиз трябвало задължително да има т. нар. суврена възглавница, на която спели младоженците още от първата брачна нощ. Красивата и фино изработена суврена възглавница за капанската мома е била символ за бъдещия щастлив семеен живот. Във чеиза е трябвало да има и още по няколко „скъсвани възглавници”.

Трябвало да има още няколко големи торби от домашно платно, красиви чантички, тъкани с късана техника, които са буквално произведения на изкуството, кърпи с различни размери, месали и др.

Вечерта преди сватбата в къщата на момичето идват дружките й. Събират от три места сита и сеят брашно, за здраве, пее се и се нарича. Събират цветя, чемшир, боб и червена чушка, за да направят венец за заложника( брат или близък роднина на младоженаца), също така украсяват и петела, който заложника носи на сватбата.

След тях идват и другите роднини и приятели.

Високо на портата е свързана глава лук. Ако младоженеца не успее да го свали с пушката си не му дават булката. Той трябва и да плати на роднините на булката, за да го пуснат вътре. Кръстницата влиза при младоженката и я прибулва три пъти, едва след това й слага червеното було.

Младата булка се прощава с родителите си, баща й пуска пари в чехлите, а дружките й пеят:

Този ритуал символизира преминаването на много дейности в ръцете на младите.

В днешно време са се запазил и много малко от обичаите на едновремешните сватби.

Интересно е до каква степен присъстват останалите празници в живота на капанците. Те спазват всички църковни традиции и най- много тачат Коледа и Вликден като всички християни.

Гергьовден
Вечерта преди Гергьовден младите булки отиват на чешмата за „ мълчана вода”. Дори да срещне хора там не може да говори пък и всички за това са отишли и никой не продумва. С тази вода се меси хляб на другия ден. Прави се за здраве и късмет. На сутринта във всяка къща се коли агне. Прикадяват го с тамян, слагат му кърпа на врата и го колят. След това, както е редно го напълват с ориз и булгур и го слагат в пещта да се опече цяло.” Но само агънце не се пече” – събират се по четири семейства в една къща и така пекат агнетата.


Снимка 18

Триделно огнище
Докато агнетата се пекат, капанците се събират, свързват люлка на голямо дърво или на някоя порта и се люлеят за здраве и „ да станат конопите дълги”. Следобяд всички се събират на поляната или на мегдана, попа очита агънцата и чак тогава може да се яде. Накрая веселбата завършва с хоро, на което се хващат и млади и стари. На този ден никой не работи.

Еноьвден

Както е и при Гергьовден и в навечерието на този празник се носи „мълчана вода” от чешмата. Момите се събират изливат я в голям котел, който украсяват с цветя. След това всяка мома вади пръстена от ръката си и го слага в котела. Оставят го така…”да нощува на звездите”. Сутринта отново се събират, едното момиче вади пръстен, стиска го в ръка и не показва на кого е. А другите пеят : „ Цървули стяга, през поле бяга”. Показа пръстена и на която е това означава, че ще се ожени надалеч. Следващия пръстен и „ На стил стои, пари чете” – това означава, че момата ще се ожени на богато място. И това продължава, докато не свършат всички пръстени – „ Съдрани атли с деца пълни” – Ще се ожени на бедно място но пък ще има много деца. По този начин момите са гадаели за кого ще се оженят и каква съдба ги очаква.

След това заравят „германа”, връщат се в селото, в къщата на старата жена, която ги очаква с ястията, „къпят се с дъжд” – пръскат вода върху себе си и след това сядат да ядат.

Според капанците това помага за плодородността на нивите, молитвата за дъжд е важна за тях.
Седянката
За капанските баби от с. Садина седянката е място за разтоварване, общуване и изява. Някога по седенките са ходели моми и ергени. Правели са се предимно по къщите през зимата, когато селскостопанската работа е приключвала. Но са се правели и лятото, вечер след дългия и натоварен ден. Седянката е била едно от местата, на които младите хора са можели да се срещнат и да изберат своя брачен партньор. Но момите са ходели на седенки не само с ръкоделието си, но и с майките си, за да не ги закачат много ергените.



Снимка 19

Седянка
Освен по седенки момите са ходели и всяка неделя на хорото, което е било на мегдана. Там накичени и пременени те са се хващали да играят, а по- възрастните жени са си избирали снахи.


Снимка 20

Хоро

4. 
   Капанската къща
   

Повод за гордост за капанците е техният дом. И до днес в селото са запазени няколко капански къщи, за които местните хора твърдят, че са от началото на XX век. Те са на два етажа, като първият наричан дам, бол предназначен за животните. Вторият етаж се използвал за живеене. Той се състои най – често от три помещения , пред които има дървен чардак, който наричат судурма. Към судурмата имат врати останалите помещения на капанската къща. Безспорно най- атрактивно е помещението с огнището. Непосредствено до входната врата са забити т.нар клечки – дървени окачалки за менците с вода. В тази част на къщата се е съхранявала водата, която жените са носели. Тук се е приготвяла и храната за цялото семейство.

Другите две помещения наричани „соба” и „къщи”, са свързани с врата и стената между тях е с малко прозорче, на което в миналото се поставяло газеничето, за да осветява и двете едновременно. В тази част на къщата семейството спяло през студените месеци на годината.

5. 
   Заключение.
   

За капанците може да се пише още много, защото те са уникални, колоритни, истински хора. Човек остава запленен от традициите обичаите и ритуалите, които са правили. Ако можех да пътувам във времето бих искала да се върна и да видя с очите си как са живели, защото по думите на моята собствена баба „ тогава беше много весело, много по- различно от сега”.

1. 
   Колев Н., Българска етнология – традиционна култура на българите, Център за дистанционно обучение на ВУ „Земеделски колеж” , В. Търново 2009г.
   
2. 
   Радева С., Капанските баби от село Садина – Удивителната капанска шевица, София 2007г.