Вълчанов хем съм сам, хем няма никой

ЧАСТ ПЪРВА

Добре дошли в моето задочно отсъствие.

Голям смях настъпи с тази моя метаморфоза.

В първата си книга първо се заканих, че... „ВСИЧКИ ЩЕ УМРЕМ“, а след като се размислих, реших, че ,,...А СЕГА НАЗДРАВЕ“ ще замаскира глупостта, която съм изрекъл. Така е когато думите изпреварват мислите. Не си взех урок... и във втората книга извиках отново прибързано и приветствено: „УРА! НАЙ-ПОСЛЕ И ОНЕМЯХ“ - и пак сбърках! Не предполагах, че може въобще да ме няма, както в случая.

А ето мен ме няма!

За тази цел третата книга - в мое отсъствие — бях решил, че ще се казва временно (!?) БОКЛУЦИ, ЛЮБОВ И СМЕШКИ. В тоя боклук, (дано бъде отпечатан) бях написал и после спонтанно - без да знам защо (?!) - задрасках следното словотворение:

... жълтите вестници,

фалшиво натъжени, плашат публиката, че си отивам, че гасна в мъки, в самота и с всеки брой сгъстяват боите в картината на Гоя, а тук-там и на Салвадор Дали. По-натам пиша, че аз не се засягам, но ме е яд за хонорара от тиражите който получават моите гробокопачи, яд ме е, че са толкова стиснати и не ми пускат кьорав процент поне да си платя част от погребалните разходи.

Някои печатни издания са направо безжалостно жестоки и дано даде Господ техните печалби да им стигнат за техните собствени погребения. Проклинам ги! Но както и да е... иначе да са живи и здрави (а покрай тях и аз), за да си изкарат и те, негодните, още някой и друг лев. Жълтите списания ме накараха да си припомня обаче с благодарност неща премълчавани, но ясни и вечни като изгрева на слънцето дори и когато денят е в мъгла.

И тогава, ах, тогава, ще остана съвсем сам! Знам, че така или иначе тялото ще си отиде, ще ме напусне, а след него и безсмъртната ми душа, която преди това ще се разходи за последно в студеното ми телесно празно пространство десетина секунди с надеждата, че ще успее да си измъкне за спомен някои и други скъпи нещица. И тогава аз ще остана съвсем сам! Без тяло и душа! Ще бъда едно голямо НИЩО!

То, сериозно погледнато, въобще преди раждането, а и след раждането, а и после...сме си били и ще бъдем винаги едно НИЩО! Едно голяяяямо НИЩО! Е, и тук-таме самота във вид на приятели. Всъщност всичко това е то, ГОЛЯМОТО НИЩО (!) но погледнато строго научно, това е също НЕЩО... Даже май че се пръкна нова готина сентенция: НИЩО, НИЩО, АМА И ТО СИ Е НЕЩО!

Аз като шоп заставам твърдо зад гърба на тази безспорна истина. Доверявам се! Препоръчвам я!

Готов съм да я продам на търг за 20 ст. на всяко жълто списание, след като разбрах, че се родих като НИЩО - НЕЩО СИ, Още с пъпната си връв с кръв написах това на своето знаме и с него заджапах срещу атмосферните несгоди в жизнения водовъртеж, макар че ботушите пропускаха от време на време душевен ревматизъм.

...Ето, спирам дотук с надеждата, че имам дни бонус от Господ, за да покажа среден пръст на онези, жълтите, хайде да не ги повтарям, прекалено голяма чест им отдавам... затова

прибирам средния си пръст,

защото ми е приятно, но след малко ще го покажа отново и на вас, мои редовни милиони прости събратя, обърнали гръб на официалните препоръки как да си говорим, когато мълчим, как да си съставим безпогрешно мнение за бъдещите непрочетени страници, за да може после в кръчмарски компании или на снобски конференции спокойно да заплюем въпросната книга, без да сме я чели.

Какво да се прави! В тая многотия пише кьораво и сакато, а читаво и двукрако мъдро и умно отказва да чете книжните боклуци. Това си е чисто губене на време. Така че - да живеят непрочетените романи и техните зародиши! Гениално откритие - хем не четеш, хем научаваш достатъчно, за да се обърнеш с една прокламация също като Ленин:

„Към всички, към всички, към всички!!!“

Мили мои,

Събратя, простаци, непростаци и вие, останалите,

С тези мили думи нека се обърнем един към друг, ние, милионите непознати, близки и далечни. Да прескочим многочислените имена, защото от числата ми се повръща. Прескочете и вие моето име, за да може по-леко взаимно да си плюем в лицата за обща радост. Нали ние, говедата - мръсни, безподобни - с подобни думи се обръщахме един към друг откакто се помним. Ние, които сме боклуци в ГОЛЯМОТО НИЩО, вече векове, години само стискаме зъби, преди да се напсуваме. Лично аз няколко века извръщах глава отвратен, мижах срещу слънцето, криех се зад ореола на мъдростта и търпението. Но вече край! Дотук! Водата на търпението се изцеди до своята последна капка. Скъса се и последната струна, на която дрънках песните на своето възпитание. И сега, ако вие като мен преглътнете вашето презрение към себе си, можем да се радваме на общото си падение. Аз съм вече при вас! Вече сме заедно!

Хайде сега, чакам да ми кажете нещо изискано, нещо от рода на: „Добре дошъл бе, копеле, да те е...“ Добре да сте дошли и вие бе, да ви е...! Ще повъртим гъзове - кючек, и нашето временно изсъхнало възпитание ще цъфне отново, отново ще сме голи, грозни и лоши. За благодарност ще ми остане желанието да ви ям. Ако и вие искате същото, съм на ваше разположение. За целта обаче да се храним обилно, да се отглеждаме и бавно и кръвожадно да ръфаме отвратителните си телеса. Не се отвращавайте! Не треперете виновно! Няма виновни! Ние взаимно родихме и отгледахме нашето човекоядство. Нашата джунглащина!

Доволни ли сте сега?

Аз лично съм доволен! И без угризения сам ще си говоря като чужд човек, все едно че ме няма. Ще се обръщам към себе си, все едно съм съставен от две половинки, като онова цирково дете с две глави от цирк „България“. Едната говори на другата, а другата на едната - както в детската песен радостно се оплакват:

„Хей ръчички, хей ги две, те ме слушат най-добре. Едната мие другата, а пък двете лицето!“.

И ето го лицето „Аз“, с двете си глави и ръчички „хей ги две“, след като заявих, че съм едно голямо НИЩО - НЕЩО СИ!

Важно според мен е, че моето лице „Аз“ е родено в село Кривина находящо се на 15 км източно от София, до самия околовръстен път, почти до пистата на летището. Над моята Кривина през последните 60-70 години денонощно на опасна височина с трясък прелитат гражданите на Европа и Света. Няколко поколения, макар и оглушели от децибелите на прелитащата цивилизация, все пак оживяхме, но макар и глухи, за целта се навеждахме и прегърбени като буквата „Г“, се спасявахме от спуснатите самолетни колесари, гордо, с келнерска чупка в кръста, винаги готови да поемем бакшишите.

Макар и прегърбен, успях сериозно да се отдалеча от рождената си дата и няма как, съдбата ме затрупа с много боклуци, камара баластра от излишни срещи и навалица, идиотски познанства задръстиха паметта ми, объркаха я и вече не съм сигурен дали не се озовах в зоната на големите гаснещи илюзии, в зоната на здрача. Макар че в „зоната“ понякога наставаше голям смях и веселба — всеки подминава другия и никой не те пита за нищо, не те забелязва, не те бръсне за слива, — но така е от вечни времена: „Хем си сам, хем няма никой!“ ако изключим навлеците от топлофикация и енергоснабдяване. Може би затова, малко паникьосан, посегнах към чезнещата памет, дано в нея открия някаква надежда, да намеря верния приятел и спасител. Дано тя да ми протегне ръка, да разсее съмненията: дали тоя тук съм „аз“, или ония отсреща пак съм „аз“, или както повечето хора живеем с автобиографията и биографията си като призраци, облечени в един и същ костюм.

Въпросът остава дали този

Дяволска работа! Приказна и шизофренична В двата случая уж става дума за едно и също лице, а пък отвътре се зверят и надничат раздвоени съвършено противоположни образи — русият става черен, мъжът става жена, вместо майка му леля му го ражда...И ето при това положение хората по улицата нямат друг изход, освен по - често да си говорят сами на себе си, да си пеят песнички и да се ритат в гъза без причина. С една дума АВТОБИОГРАФИЯТА и БИОГРАФИЯТА са психодис- пансерно свидетелство за човек с две лица, с общо тяло и съответните му там органи.

- Я ми покажи твоята АВТОБИОГРАФИЯ, за да ахна: „А, що за БИОГРАФИЯ имаш ти бе?“,

или може би:

Покажи ми боклука си, за да ти кажа какъв ти е отпадъкът!
И понеже вече и с двата крака сме в зоната на здрача, става още по-неясно дали сме боклук или отпадък, дали аз съм аз, лице автобиографично, или някое друго подставено лице, типично биографично. Тревогата набира космически височини, когато се отправям към дома си и грохнал от умора, се докопавам до последния, VI етаж на моя таван, в самата стратосфера по примера на моя австрийски колега.
Феликс Баумгартнер

преди да скоча и аз като него в любимата си собствена спалня. Настръхнал, тръпна от височината на моите четиридесеткилометрови биографични ужаси... Ето ме пред входната врата в самия скафандър на самата голяма неизвестност! А от скафандъра се зверя: като какъв, аджеба, се готвя да скоча в тая историческа врата, макар и собствена? Гмеж от подозрения жужат в главата ми като в кошер и кой се готви да скочи сега? Аз или някой друг? Академикът или австриецът? Биографът или автобиографът? Спасението всеки път ме спохожда неизменно след като бръкна във вътрешния джоб, за да извадя личната си карта и прочета на глас моето собствено име, презиме, фамилия... лична карта номер... издадена на... от... валидна до... и след като се убедя, че... май това съм аз, вик „ура“ и спокоен, щрак, отюлюч, заключ, отварям парашута и скок, в прегръдките на домашния тавански уют! Ох, леле! Телевизийка! Ракийка (само 50 г). Какъв кеф! И днес все още съм си аз!!! Урааа!

Спокойно ще седна пред белия лист, ще шаря, ще каканижа всичко, що тежи на автобиографичната ми душа, а биографичната ми душа - кучета я яли. Тя не е мой проблем! И още по-малко за милионите мои нечетящи читатели.

Не ми е проблем и хич не ми пука даже, ако случайно откриете някой ден, че не съм професионален писател, а любител, но с кървави опити и доказана дарба да се боря и побеждавам, колкото и илюзорни да са победите ми, които нанесох върху себе си и върху близките си хора. Вие, ако гледате случайно отстрани, не се ужасявайте! Има много по-страшни неща от онези, които не познаваме и не подозираме, че ги има. Например!

Този въпрос го зададох по- късно и на Йоргос, един щур човек, който в продължение на последните два дни ме забърка в такава лудница от спорове и словесни прескимбичвания, че... И всичко това се извърши в Габрово, в художествената галерия „Орловска 10“, след малко странното меценатско благосклонно хрумване на Ива Съйкова. Подозирам, че тя може би нарочно си направи този дженк експеримент може би за забавление, като ме запозна с този Йоргос. Излезе, че тоя Йоргос пожелал уж да се запознае с мен, защото бил мой фен, а аз като долен суетняк свенливо се бранех в началото, но всъщност подсъзнателно ми беше приятно да галят ушите ми с комплименти „за моето изключително, оригинално творчество, моята личност и т.н.“ Не подозирах обаче, че ще ми излезе толкова скъпо това

мое лекомислие. В началото си беше един приятен сироп от захаросани хиперболи „как аз...“, „как моите филми...“, но постепенно тоя дyлгуч, след като пресуши няколко плоски „тайчърса“ и четвъртити, крачещи джониуокери, започна без задръжки да редува най-различни иронични предизвикателства към моя милост. Аз обаче не останах длъжник. С една дума, кипнаха невъздържани взаимни обиди, при което Ива искрено се забавляваше на нашите детинщини. Ръмжахме обхванати от яростни бесове и вместо аз, трезвеникът, да си взема шапката тихо, да се измъкна кротко, без предупреждение и без да промълвя :

„Абе, ти защо не си ебеш майката, бе, ти, гръцко алкохолно изпарение!“, продължавах да джавкам и опитвам докъде мога да стигна в човешкото си падение. На всичко отгоре си въобразявах, че това джавкане претендира за философски спор, а всъщност си беше диалог от монолози на двама души, чийто уши бяха задръстени от дългогодишна, непочиствана ушна кал. По едно време, независимо от тая кал му зададох изискания философски въпрос:

• 
  Я кажете ми сега, уважаеми колега, какво е вашето, пардон, твоето разсъждение, твоята оценка за I don’t understand, а? Не ме гледай, а кажи бе, грък такъв?
  

• 
  А Вие колега, ми кажете за Морала? Какво правим с Морала, а? Кажи бе... ела, бе кириос-вулгарис?
  

• 
  Не, не! Първо аз те питах: I don’t understand? На него ми отговори!
  
• 
  Охи, охи! (Не, не!) А пък аз те питам за Морала?
  

тихо се опита да лисне студена вода в огъня, преди да се шамаросаме.

• 
  Стоп! Мили господа... ЗАВИСИ...!
  

А Ива продължи да ръси примирие:

Хайде, споко, мили мои приятели... Йоргосе, стига си се пуйчил! Кажи на човека какво мислиш за неговия I don’t understand, а пък той ще ти каже за твоя Морал! Направи го за мой кеф!

Вместо отговор Йоргос свирна с уста и вдигна телефона:

• 
  Ало, кой се обажда? Кой? Какъв телефон, бе? Аз го изхвърлих преди една година. Какво? Да плащам? Я си гледай работата бе, педал! Аааа, ще ме съдиш? Добре! А може ли да ти... (и вместо да каже какво ще го..., той свирна с уста). Ти какво си мислиш? И аз познавам адвокат! Ха-ха-ха! I don’t understand?... I don’t understand бе, идиот? Боклук! (Рязко се обърна към мен и ми намигна!)
  
• 
  Казах му че, е боклук! - Айде чао! Изпарявай се! - Чу ли го тоя! Колко е наперен, а? Свети, примигва! Даже и той като тебе на английски се прозина: „Окей бе, френд“. Всички вие сте се побъркали с тоя английски! Фуклив и безапелационен — същинска реклама за памперси! Купи ме! Цункай ма! Изяж ма! Няма да съжаляваш! Аз съм твоята промоция... и твоята кокетка магистралка. Боклуци безподобни, боклуци!
  

Хайде да не се обиждаме, а заедно да поровичкаме в кофата. Да не се ровим в речника за чужди думи и да търсим произхода на любимия ни боклук, а да заговорим не за названието, а за съдържанието. Извинявай, Йоргос! Мързи ме или по-скоро нямам време да прелиствам какъвто и да е било речник. За твое и мое удоволствие по ми е спокойно, когато сам решавам какво да правя, когато ми се изплези езиков проблем. От опит знам, че езикът е факир на смехотворни грешки, и неведнъж съм загазвал, но това не е повод да сменям културния си навик, особено когато става дума за думата „боклук“. И без справочник, уважаеми Йоргос, прав си - боклукът няма род и родина, остава си боклук и онлайн, и офлайн, идеално и интернационално пасва в графата: I don’t understand, колкото и боклучиво и елементарно да изглежда. Няма да споменавам синоними като например отпадък или отпадъци. Макар че ние, българите, трудно понасяме единичната мръсотия, отпадък, и от уважение я размножаваме, докато той, отпадъкът, се превърне в отпадъци. А когато разширим гражданското ѝ значение, чак тогава разбираме какъв чистофайник е бил българският език. Например при политическите кръщенета се раждат както „Червени боклуци“, така и „Сини боклуци“! Обаче, внимание, трябва да се държи сметка, че ни предстоят митинги и когато крещим, трябва да слагаме ударения: „Червенини боклуциии“! А колко осакатено ще звучи, ако скандираме на митинга „Червении отпадации“! Например казваме деликатно „ще хвърля боклука на боклука“ а не „ще хвърля отпадъка на отпадъка“ (?!?). Умно! Обаче може да се каже „ще хвърля отпадъка на боклука“. В този случай излиза, че отпадъкът не е боклук, защото явно не е дорасъл да стане боклук, както например един педераст не е дорасъл да стане гей и обратно. Ако проявим строителни амбиции, в покоите на българския език може да се пръкне следната графитна поговорка:

• 
  Това въпрос ли е (?) или... както решиш!?
  

• 
  Абе, ти така ги къдриш думичките! Същински фризьор, хореограф. Ти си Петипа бе, Рангеле, ти си Боб Фос, бе! Ха-ха!
  
• 
  !!! Мерси!!
  
• 
  Но все пак любимият ти боклук, в който ровиш, е световно един и същ, както в боклучарника на Нюйоркската централна гара, така и в кенефа на родната ни гара Подуяне NORD! Ха- ха-ха... карай нататък.
  
• 
  Ще я карам, я, друг изход нямам! Та, значи, имаме видим и невидим боклук. Невидимият стана видим и вече ни тормози и забавлява особено в последните месеци - виртуално и буквално. Освен това той се кокори и пуйчи, като теб, Йоргос, изправя ръст, метастазира и превзема вестници, радиа, Народно събрание, институции, министерства... Ако беше само моята малка България - с боклук да я храниш, а то вече целият свят затъва до гуша в боклуци, както ти правилно отбеляза преди малко. Добре отгледаният боклук обаче и рецептите за раждането и отглеждането му се оказаха знак за висш пилотаж на разума и неразума, т.е. отчаянието и простащината, като при Еразъм Ротердамски във „Възхвала на глупостта“. Освен всичко той притежава способността да отмъщава. Няма значение в коя област марширува. Вместо, както казва пашата народна българска мъдрост: „По- голям от хляба няма“, сега вече гордо можем да кажем:“ По- голям от боклука няма“. Ето че отново си кацнахме на магичното любимо мое брачно ЗАВИСИ. И това го казвам не от любов към парадоксите, а от любов към майката на истинските истини! Някакви въпроси по въпроса, господин Йоргос?
  

• 
  Благодаря! Ефхаристо! Мерси! И тенкю! Ха-ха-ха! Сега малко история: нещата, преди да станат боклуци, в началото са си били на своето място и никой, ама никой не е подозирал, че вкусният хляб, бананът, доматът, оня красавец, жълтият вестник, и синият TV екран ще се превърнат в боклуци. И то какви? А бяха толкова вкусни, мамка им! Толкова умни, пълни с хранителни идеи за полезни убийства, радостни болни, лечители, шарлатани, културни паметници ЮНЕСКО, изкопаеми кукери, подвижни бардаци и т.н. И това, да не вярваш на очите си, че за един ден, за една нощ (условно казано) всичко се е превърнало в превъзходни завършени боклуци. Страшничка метаморфоза, но какво да правим! Всичко зависи от това ЗАВИСИ. И вече е без значение дали днес или вчера са втасали боклуците, единствено значение си остава ЗАВИСИ - то (абе, тая моя Саша с двата крака ще скочи в историята, а покрай нея и аз, па макар и само с единия)... макар и подсъзнателно, а подсъзнанието..., както знаем... означава, че...
  
• 
  А пък аз, Йоргос, ти казвам, подсъзнателно и съзнателно, не знам, какво означава Че..., но аз лично всяка секунда чета какво ли не, а сега ти ми скри топката с това ЗАВИСИ в подсъзнанието. Тия гяволи на подсъзнанието - Юнг, Бергсон, Фройд и особено Ницше, са големи комуняги... начело с Хитлер, Ленин и оня... французина, кажи го де... ееее... ааа оня, бе... летеца... Екзюпери с неговия Принц... малкия де...
  
• 
  Я си пийни още малко да ти се изясни мисълта.
  
• 
  Ще пия, защото съм трезвеняк, г-н Зависи! За разлика от теб аз си меря думите, не си играя с тях, не ги пиша, не се
  

• 
  Макар че си на „Ти“ с подсъзнателните комуняги - Екзюпери и останалата паплач, я кажете все пак вие кой сте бе, господин Йоргос? Пол, вероизповедание?
  
• 
  Охо, минаваме на „Вие“. ОК, брадър! В момента един от милионите бъдещи Ваши нечитатели или неслушатели, както прецените. Е, ако се интересуваш от подробности, съобщавам ти, че съм привърженик на здравия разум в здравия алкохол, в здравия човек, за разлика от Вас, пардон, от тебе де и не пиша, а само внимавам в себе си.
  
• 
  А възможен ли е здрав разум и здрав „тийчърс“ в болен човек?
  
• 
  При мене всичко е възможно! Абсолютно! Даже обратно. Хи- хи!
  
• 
  Личи си! Но не е за препоръчване, защото, уважаеми тийчърс, аз имах един познат с много здрав разум като теб - нечетящ, абсолютно твое копие, който обичаше да го настъпват с подковани обуща, когато е бос. Това правеше с цел да изпитва радост от преминаващата болка. От време на време подканяше хората, употребили шотландско-ирландско да му удрят шамари, пак със същата цел. С една дума, ядеше бой от пролет до Нова година, а който имаше желание, можеше да го бие колкото и когато си поиска и в останалите работни дни. Ако искаш, мога да ти дам телефона да си звъните с него, ако трябва, да се уточните за шамарите... Иначе Вие сте симпатяга или поне имате вид на човек със запазен мозък? Или пък, ако искате да Ви... да ти отпоря един шамар за лека нощ? Чуваш ли, Йоргос? Ей! Лека нощ!
  

оставим на спокойствие в алкохолната му дрямка. Нека го приласкае подсъзнателното на любимия му Бергсон и останалите комуняги, начело с Екзюпери!