Влияние на родителското поведение върху формирането на детската идентичност

Педагогически факултет

КУРСОВА РАБОТА

Пловдив 2011

Бижков Г., “Диагностика на възпитателния стил”, Сфия, Педагогика, 1994

Гинът Х., “Децата и ние”, София, Наука и изкуство, 1988

Дако П., “Фантастичните победи на модерната психология”, София, Колибри, 1995

Лисина М. и Димитров И. “Общуване и самопознание”, София, Наука и изкуство, 1982

Стаматов Р., “Детска психология”,Пловдив, Хермес, 2000

Стаматов Р. и Минчев Б. , “Психология на човека”, Пловдив, Хермес, 2003

Цоков П., “Родители изправени пред мита за Хера”, Пловдив, ИМН-Нунчо Колев, 2001

В началото на ХХ век прогресивно нарстна интересът към проблемите на идентичността и в частност към “кризите” на индивидуалната идентичност. Историците, социолозите, антрополозите и психолозите, които изучават семейството като социална единица, изтъкват промените в неговите структури и функции. Идентичността, постигната чрез семейството е резултат както от резки идеологически и технологични промени в обществото ни, така и от стремежа към синхронизация на социокултурните особености с индивидуалното битие и нагласи за междуличностни отношения в него.

Няма единна семейна структура, която да е типична за съвременното общество. Моделът от 60-те години на ХХ век за семейството, състоящо се от двама родители и неработеща майка, е повече мит, отколкото съвременна реалност. Например само 74% от децата на възраст под 11 години са живели с двама родители през 1991 година, в сравнение с 85% за 1968 година. През 2009 година този процент е доста по-малък.

Настоящата курсова работа е провокирана както от демографската ситуация в България, така и от социалните очаквания към мястото на родителите във възпитанието на следващото поколение. През последните няколко години в българското общество се заговори за неспособността на голяма част от родителите да общуват със собствените си деца. Една част от тях не се съобразяват с нуждите им, възникващи в съответната възраст, и дори в повечето случаи несъзнателно им насаждат собствените си страхове, притеснения и комлекси. Според някои от последните социологически изследвания направени в страната една голяма част от родителите в големите градове прекарват изключително малко време със своите деца, рядко общуват с тях, не знаят къде са те вечер, кои са приятелите им, как се представят в училище и т.н. Според някои от авторите проблемите на подпастващото поколение са резултат от непосредственото влияние и дори на липсата на такова от страна на родителите.

Основна теза на курсовата работа е , че детската идентичност се изгражда най-вече в отношенията на дететето с възрастните, които се грижат за него т.е. с неговите родители. Изграждането на детският вътрешен свят е неразривно свързано с родителското поведение.

Целта на курсовата работа е да систематизира и анализира вижденията на различните автори по поставения проблем за влиянието на родителското поведение върху индивидуалното психическо развитие на новото поколение.Прекаленият контрол от страна на родителите или липсата на такъв могат да доведат в еднаква степен до сериозни последствия и вреди върху детската психика. Не бива обаче да се смята, че единствено възпитанието на родителите е единствената причина за формирането на детските възгледи за света и хората. Въпреки, че връзката между него и средата, в която расте и се развива детето е очевидна, цел на тази курсова работа е да разгледа родителското поведение като основополагащ фактор за развитието на детето като се базира на факта,че децата изпитват първо потребност да общуват със своите родители, а след това-със своите връстници и с други възрастни.

Проблемът за влиянието на родителите върху децата е от изключително важно значение за общото развитие на детето.От него зависи формирането на самооценката при децата, степента им на тревожност, срамежливостта, самотата, агресията проявена към възрастни и връстници, любопитството и редица други особенности на емоционалното им развитие. Те от своя страна предопределят голяма част от действията и постъпките им, като им отварят или затварят редица “врати” към близките хора и обществото.

1.Системна теория за семейството
За пръв път Д.Джейксън /1965/ развива тезата за семейството като социална система. Системният подход към семейството означава разбиране, че в него всичко е взаимосвързано, че то е едно цяло, че е единен психологически и биологически организъм. Семейството е саморегулираща се система, функционираща по свои правила, които с времето е създала или придобила. Членовете на семейството се разглеждат като елементи от интеракционен кръг в ядрото на който са родителските и детските роли и поведение. Към повърхността на този кръг се нареждат семейната среда /отношенията между съпрузите и между децата/ и широката социална среда / система на образование, младежка среда, културни ценности и убеждения, историческо развитие и социално-икономически връзки/. Според този интеракционен кръг поведението на всеки един в семейството влияе на всички и обратно.

Семейството, както всяка система, се управлява от правила. “Семейните правила” са не много на брой, но устойчиви способи за поведение. Голяма част от тях дори остават неосъзнати за членовете на семейството. Всички те обаче предопределят взимането на решения в него. Всички неписани правила представляват в своята съвкупност система от семейни отношения. Последователността от правилата могат да имат формата на “верига” /устойчивото поведение на един член от семейството предизвиква също устойчиво поведение у втория, на което реагира третия и т.н./. Последователността може да има и формата на кръг /поведението на единия предизвиква реакция на втория, която на свой ред предизвиква контрареакция отново от страна на първия и т.н./.

Като изхожда от системната теория за семейството Н. Песешкиан /1993/ описва няколко вида семейства.Той се ръководи от разбирането, че семейството и групата, в която човек израства, определя отношението към самия него и към другите и предопределя границите на междуличностните му отношения. Семействата от гледна точка на размера си биват:

• 
  Основно семейство- обхваща двугенерационна връзка родители-деца. Тя е характерна за европейската културна среда и за България в часност. Този тип семейство представлява обект на разглеждане в тази курсова работа. Ако към тази група се поставят и възрастните родители, към тях други роднини или хора, влизащи в някакви взаимоотношения, се говори за разширено основно семейство.
  
• 
  Пълно семейство- то съответства на основното семейство и обхваща баща, майка и деца.Ако някой от родителите отпадне се говори за непълно семейство. Причини за това могат да бъдат извънбрачни раждания, раздяла или развод на родителите, смърт на някой от тях т.н. Наред с това съществява и функционално непълни семейства, в които поради професионална заетост родителите нямат време извън почивните дни да участват в семейното общуване.
  
• 
  Голямо семейство- група роднини по кръвна линия от различни поколения, които живеят съвместно в едно населено място.Това семейство се ръководи от патриархален или матриархален глава. То стои най-близо до първоначалното дефиниране на понятието семейство /от fame (латински)-глад/ като общност имаща, за цел опазването от глад и смърт.
  
• 
  Родът- обединява под знаменателя си общо роднинство,но не се нуждае от водач и за членовете му не е задължително да живеят на едно и също място.
  

Характерна черта на общуването, е че всеки един от участниците влиза в него като личност, а не като физическо тяло.Според Б.Ломов /1981/ “ общуването е взаимодействие между хората, влизащи в него като субекти.”

Важно е да се отбележи също, че общуването като психологическа категория може да се интерпретира като дейност. Така като синоним на “общуване” се приема терминът “комуникативна дейност”.

Според Р.Стаматов животът на Аза е живот с другите. Много от действията, мислите, приживяванията, надеждите на Аз-а са свързани с другите. В общуването с другите той открива самия себе си.Оценката, която всеки едни човек има за себе си зависи от оценката, която другите имат за него. Общуването позволява задоволяването на потребностите от съвместност, сигурност, любов, топлина и признание. То разкрива човешкото битие като “съвместно с другите битие”.Чрез този процес Аз-ът стига до самооткриването си-процес на откриване на интимните мисли и чувства, на своята лична история пред другите.

Процесът на общуване е изключително важен във връзката родител-дете. Проблемите и недостатъците му се отразяват пряко върху семейните отношения, като карат членовете на семейството да страдат.

Връзката между детето и родителите започва още от раждането и има драматично значение за развитието на детето. Тя може да помогне на детето да стане това, което иска да стане, но може да му причини много болка, отчаяние, несигурност, отчужденост, враждебност и по трагичен начин да се отрази на целият му живот ,като го направи непълноценнен.

Със своята грижа,озивчивост и разбиране родителите задоволяват много от основните потребности на детето, систематизирани от Маслоу:

-потребност от доверие и сигурност;

-потребност от защитеност и принадлежност;

-потребност от обич и топлина;

-потребност от значимост, от уважение и признание;

-потребност от разбиране на света, от постижение, от подкрепа;

-потребност от актуализиране;

Овладяването на ценностите, идеалите и вярванията е възможно най-вече в диалога с родителите. Детето интернализира много от ценностите и възгледите на родителите и ги превръща в част от своето съзнание и поведение. Осъзнаването на собственият Аз-образ, самопознанието като цяло, самооценката започват да се формират първо от оценката на родителите. Нежността и безрезервната любов поставят началото на усещането за приетост, за спокойствие и разбиране, което помага на детето да изгради усещането за собствената си дентичност и уникалност. Много от дейностите, с които детето ще обективизира своето присъствие в света се овладяват в диалога с най-близките му хора-неговите родители. Ефективността на взаимоотношенията между възрастни и деца до голяма степен зависи и от прилаганият от родителите контрол върху детското поведение, от неговите характеристики и интензивност.

Родителите регулират поведението на децата си поради различни причини, които варират от запазване на тяхната сигурност до контролиране на социално неприемливото поведения, включително на внезапни раздразнения и агресивност. Описани са някои специфични техники за регулиране и контрол на детското действие от Д.Букатко /1995/: ”индукция на емоционална сигурност”- техника характерна за авторитетния родителски стил.Тя се изразява в широко използване на обяснения и активно общуване, насочени към стандартно поведение; ”изтъване на силата” включва физически наказания, насилствени методи и отнемане на привилегии и е характерна за авторитарните родители; “отхвърляне на обичта” е третата техника, при която родителят игнорира детското поведение и се държи студено, докато детето на се подчини на исканията му. Родителите обикновенно имат лични проблеми. Въпреки че децата им са склонни да се подчиняват на техните заповеди, родителите също ги отхвърлят като значими за тях и ги умаловажават.

• 
  “Индукция на емоционална сигурност”
  

-да се помогне на детето да разбера, че е обичано;

-да се осигури подслон, социално-икономическа и здравна сигурност;

-да се изразява съчувствие, възхищение и разбиране на детските емоции и постижения дори когато не са особенно впечатляващи и не отговарят на родителските представи и мечти;

-да се насърчава самоконтролът, самодесциплината и весоката самооценка;

-да се формират личностни качества като идентичност, независимост, адаптивност и настойчивост;

-да се развият способностите на детето да бъде дружелюбно, любезно и харесвано от другите;

-да се подпомага способността за разрешаване на междуличностни конфликти;

-да се насърчава изразяването на “женски” и “мъжки” черти у всички деца, без оглед на пола им;

-да се цени и насърчава интересът към деца и хора със специални нужди /болнави, слаби физически, с психични увреждания, сираци и т.н./, за да се научат да са толерантни;

-да се осигурят емоционални и ресурсни възможности за развитие на способностите на детето;

-да се научат децата, че трябва да се отделят след време от семейната среда и че животът на родителите им ще продължи да бъде смислен дори след като те създадат семейство;

-да ги насърчат да отстояват собствените си позиции, да критикуват конструктивно и да управляват гнева и яростта си;

-да не се насаждат на децата проблемите на родителите от здравословен и психологичен характер и др.;

• 
  “Оттегляне на обичта”
  

Неефективните родители са склонни да позволяват на членовете на семейството да си взаимодействат по начини, които засилват агресивното поведение на децата им. В сравнение с “нормалните” майки и бащи, те са по-склонни да замъгляват разликата между просоциално и антиобществено поведение чрез награждаване на насилническото поведение на децата /напр. чрез обръщане на внимание на децата, когато те се опитват да наложат своето, държейки се насилнически и понякога даже одобрявайки това/. В същото време тези родители не възнаграждават приятелските и съучастни действия на децата си.

Най-често “оттеглянето на обичта” е резултат от погрешнитне атрибуции, които правят родителите по повод на децата си. Потокът от събития започва с наблюдения от страна на родителя върху детското поведение и заключения относно него: типично ли е за детето; в норма ли е за съответната възрастова група и др. Родителят преценява и особенностите, знанията и мотивите на децата .След това взема решение дали детското поведение е умишлено или не е. В следствие на резултата се осъществява непосредствен контрол върху детските намерения. Родителските атрибуции въздействат пряко върху емоционалния поведенчески отговор на детето. Ако той е негативен родителите се афектира и действат агресивно като оттеглят обичта си.

Ако родителите са направили правилния избор за контрол върху агресивността, то това се отразява в подкрепа на поведението на детето.Ако са сгрешили, детето може да запази проблемното си поведение и това да доведе до негативни преживявания както за него, така и за родителите му.Възможно е дори децата да започнат да се гордеят със своите “способности” да причиняват вреда.

Съществува и обратният вариант, при който агресивни деца могат да наказват сами себе си, като осъждат собственото си поведение. Децата, освоили такава обществена ценност като неодобрение на агресивното поведение, видимо се чувстват виновни.

• 
  “Изтъкване на силата”
  

В поведението на родителите, които причиняват насилие върху собствените си деца, могат да се открият две устойчиви особенности:

• 
  силен дестрес и често незадоволена сексуалност в брачните отношения;
  
• 
  самите те са жертва на насилие от своите родители в детството си;
  

Насилието на родителите спрямо своите деца придобива следните форми:

-физическо насилие-то не се появява изведнъж, а обикновенно се предхожда от вербална или физическа агресивност;

-сексуално насилие-насилване, но може да бъде и без родителя да има физически контакт с детето /насърчаване детето да мастурбира, говорене на детето за неща свързани със сексуалния акт и т.н./;

-емоционарно насилие-то се изразява в манипулиране на детето със създаване на страхове,срам, вина.Този вид насилие маже да се изрази като контрол върху детето и ограничаване на неговата независимост.

Последиците за децата преживели насилие са много.Насилието предизвиква в тях несигурност във връзката с хората, независимо дали са близки или непознати; ниска самооценка; слаба адаптивност,ниска академична и социална компетентност; усещане за самота,изоставеност и неприетост; чувство за съществуване в един враждебен свят.

В най общ план под “възпитателен стил на родителите” се разбират всички начини на поведение, които са свързани с децата. Това са групи от характеристики на родителското поведение, които оказват съществено влияние върху формирането на възпитанието на децата.

Г. Бижков /1994/ посочва три основни подхода към проблема:

• 
  изследователска стратегия, насочена към получаване на дискриптивни, описателни таксономии от белези и характеристики. Подхожда се както индуктивно /наблюдение и регистрация в практиката на отделни прояви, и дейности, свързани със стила на възпитание на родителите/, така и дедуктивно /най-напред се конструира дедуктивно, интуитивно системата от индикатори, които след това се преоткриват, допълват, коригират в практиката/;
  
• 
  обхващане на въздействието- влиянието на възпитателният стил на родителите върху развитието на децата. Подходът тук е емперичен, като се търси корелативна връзка между тези две променливи.
  
• 
  смесена стратегия, при която вниманието се насочва както върху развитието и формирането на възпитателния стил на родителите, така и върху изследване на тяхното влияние върху детето.Прави се разграничение между възпитателните стилове на майката и бащата.
  

Съществуват четири основни параметъра на родителско поведение, които са отговорни формирането на детските черти. Те са родителски контрол, родителски изисквания, способи за общуване с децата и емоционална поддръжка. Във връзка с родителския контрол при високи негови показатели родителите предпочитат да оказват голямо влияние върху децата и настояват за изпълнение на собствените си изисквания. Контролиращите действия са насочени към модификация на проявите на зависимост, агресивност и игрово поведение. Родителските изисквания подбуждат у детето развитие на зрялост в социаялните отношения, както и на независимост и самостоятелност. Един от основите способи за общуване с децата цели постигане на послушание чрез убеждение. Родителите с висок бал по този параметър изслушват аргументите на своите деца и се съобразяват с желанията им, когато това е възможно и допустимо. Родителите, които имат високи показатели по параметъра за емоционална поддръжка са способни да съчустват и съпреживяват, това което вълнува децата им. Те изпитват неприкрита гордост от постиженията на децата си. Високите показатели по четирите параметър водят до развитието на познавателно и социално компетентни деца.

Още в края на 50-те и началото на 60-те години на ХХ век Е.Шийфър предлага следните основни диманзии на възпитателния стил на родителите ,които степенува двуполюсно:

-топлота или враждебност на взаимоотношенията родител-дете /приемане-отхвърляне/;

-контрол или автономия на дисциплинарния подход /ограничения-разрешаващо поведение/;

-последователност или непоследователност на родителското поведение при използването на дисциплината;

Според изменение топлота-враждебност един от най-важните аспекти на домашната среда е топлотата на взаимоотношенията родител-дете. Родителите се отнасят с тополота към децата си чрез обичливо, приемащо, одобряващо, разбиращо и концентрирано върху децата поведение. Когато възпитават дисциплинарно поведение у децата си, родителите, които са добросърдечни, се стремят да използват чисти обяснения, думи за окуражаване и похвала и в много редки случаи биха използвали физическо наказание. Враждебността, за разлика от топлотата, се проявява чрез студено, отхвърлящо, неодобряващо, концентрирано върху родителя поведение,което често е свързано и с физическо наказание. У.Бекер в своя обзор на изследвания върху родителското поведение открива, че родителското поведение с проява на любов подпомага развитието на самоотговорност и самоконрол чрез вътрешните механизми за вина. За разлика от това, враждебното родителско поведение възпрепятства развитието на съвестта и води до агресивност и съпротива срещу родителския авторитет.

Измерението контрол-автономност е обект на изследване на Сиър, Макоби и Левин. Те подчертават ролята на това второ измерение, което е от критична важност за оформянето на домашната среда. Това са ограничения, които родителите налагат на децата си в такива области като игра на полове, скромност ,маниери на масата, навици за тоалет,с претнатост, подреденост, грижа за мебелите в дома, шум, покорство и агресивност към други лица. В общи линии психолозите посказват, че ограничаващото родителско поведение развива поведение на зависимост и пречи при възпитаването на самостоятелност. Бекер твърди, че психолозите срещат известни трудности при формулирането на набор от насоки за родителско поведение, който набор да служи на всички цели.

Резултатите от изследванията показват, че и ограничаващото и разрешаващото родителско поведение крият известни рискове. Ограничаващото поведение на родителя, което води до добре контролирано социално поведение на детето, също така довежда и до плашливо, зависимо и подчинено поведение, притъпяване на интелектуалния стремеж и натрупване на подтисната враждебност. Разрешаващото поведение, от друга страна, макар и да благоприятства откритото, общително, позитивно поведение и интелектуален стремеж, едновременно с това води до намаляване на упоритостта и увеличаване на агресивността.

Комбинацията от различните подходи на родителското поведение вместо да разглежда измеренията топлота-враждебност и контрол-автономност по отделно изследва техните четири комбинеции: топлота-контрол, топлота-автономност, враждебност-контрол и враждебност-автономност.

• 
  Топлото, но ограничаващо родителско поведение, се смята че води до учтивост, спретнатост, покорство и конформизъм. То също така са смята, че е свързано с незрялост, зависимост, ниска креативност, сляпо приемане на авторитети и отдръпване от социалното общуване.Е.Макоби открива,че дванадесетгодишни момчета, които са били отгледани с топлота, но и с ограничаващо родителско поведение, са се проявили като строги защитници на съществуващите правила в групата на връстниците си. В сравнение с други деца, тези момчета също така проявяват не толкова открита агресивност, по-малко лошо поведение и висока мотивация за учене.
  
• 
  Каган,Мос и Бекер твърдят, че децата, чиято домашна среда комбинира топлота с демократични порядки, се развиват като социално компетентни, находчиви, приятелски настроени, активни и приемливо агресивни индивиди. Там, където родителите насърчават самоувереността, независимостта и постиженията в социалните и академични ситуации, децата развиват самостойно, креативно, целеустремено и отговорно поведение. Когато родителите не успеят да развият независимостта у децата си, разрешаващото им поведение води до развитието на самовглъбени деца с нисък контрол на импулсите си и нисък академичен стандарт.
  
• 
  Бекер установява, че враждебното /отхвърлящо/ и ограничаващо родителско поведение пречи на развиването на личността на децата и на чувството за личностна адекватност и компетентност. За тези деца светът е доминиран от мощни злонамерени сили, над които те нямат контрол. Комбинацията на враждебност и ограничаващо поведение развива чувството на омраза и вътрешен гняв. Част от гнева се насочва към самото дете и се преживява като вътрешно объркване или дори като конфликт. Това може да доведе до “невротични проблеми, самонаказание и тенденции към самоубийство и неадекватност в изпълнението на роли като възрастен.
  
• 
  Бекер открива също, че родителското поведение, което комбинира враждебност и разрешаващо поведение води до престъпно поведение и силна агресивност при децата. Отхвърлянето се проявявава в омраза и враждебност, които когато се комбинират с недостатъчен родителски контрол, могат да се превърнат в агресивни и антиобществени прояви. Когато такива родители проложат изискванията си за дисциплина, тя обикновенно е физическа и сурова. Обикновенно отразява гнева на родителите в комбинация с поведение на отхвърляне.Следователно се проваля като конструктивен инструмент за развиване на прилични стандарти за поведение.
  

Съществуват 2 основни класификации на типовете родители и на тяхното поведение .Те са от изключително важно значение за разбирането на формиращата се детска идентичност. Това са класификациите на В.Сатир и на Д.Баумринд.

• 
  “шеф”- отличава се с три аспекта. Първият е аспектът на тиранина, който демонстрира своята власт, ”знае” всичко и парадира като еталон за добродетел. Действа най-често като обвинител не само към другите възрастни, но и към собствените си деца. Вторият аспект е този на човекът- мъченик. Той не иска нищо за себе си, а желае да служи на другите. Иска да бъде смятан за окаян и приема всичко.Третият аспект може да се оприличи на голяма каменна статуя,която с невъзмутим израз на лицето когато говори какво е “добре” да се направи. Действа като “програмиран”.
  
• 
  “приятел”- това е партньорът на децата в игрите. Той глези, оправдава и оневинява детето без да мисли за последиците от тези си действия. Детето обикновенно става безотговорно.
  
• 
  “аниматор” -това са доброжелателни, стабилни, стимулиращи и разбиращи хора,които ръководят децата, изхождайки от позицията на съществуващите реални решения, а не от позицията на властта,въпреки че я притежават.
  

• 
  Авторитарен тип родители
  

Авторитарният родител притежава определени качества:

-ригидност-тази нагласа поддържа определени вярвания, даже в ситуации в които те нямат дастатъчно обяснителни възможности. Тези родители не са гъвкави в решаването на проблемите в семейството и с децата;

-нетолерантност към неопределеността-авторитарните родители изпитват затруднение в ситуации, които не са ясно определени;

Авторитарният родител отказва да приеме идеите на своите деца, когат те не съвпадат пряко с неговите. Той изисква подчинение и уважение, а това задължително води до акумулиране на враждебност у детето.Ако се използва моделът на Фройд за съзнанието и безсъзнанието, враждебността към родителския авторитет ще се изрази в несъзнателна форма и тази враждебност няма да се приеме от съзнанието. Но това не означава, че натрупаната враждебност няма да излезе на повърхността след определен период от време или в резултат на фрустриращи ситуации.

Авторитарността не предполага уважение.Често се изразява в поценяване на другите, за да се постигне привидна сигурност, да се прикрие емоционалната лабилност и дори собствения неуспех. Стремежът към доминиране може да е неосъзнат и да се крие под различни маски на “прекалена доброта”, “мъченичество”, “свръхзагриженост”.

Авторитарният стил води до подчинение, унижение и изтощение в членовете на семейството. Той отнема възможността на детето да поеме отговорност за своите действия, да покаже на какво е способно, да се изяви, да бъде себе си. Авторитарните родители заявяват стремежа си да демонстрират любовта си към детето съвсем явно и дори натрапливо. Пиер Жане го нарича “любовна мания”. Това е стремежът родителят да бъде непрекъснато обичан, да се грижат за него, да го глезят, да не позволяват да се лучват събития и дейности, в които той не участва или не може да контролира, да не понася най-дребните нападки и критики, всички трябва да се съобразяват с него и желанията му и да не се представят за “жертви” или “мъченици” пред него.

Авторитарността може да се изрази и в по-мека форма- авторитарна преданност. Откритата авторитерност се изразява в натраплива преданност. Родителите внушават на децата си, че те самите са принудени да вършат всичко вместо тях. От децата си очакват само благодарности и възхищение, като по този начин самите родители укрепват вътрешната си сигурност и спокойствие. Те искат само да “бъдат обичани”, което означава да не им се противоречи, а да им се подчинява и да им се благодари за положените от тях усилия за отглежаднето на детето и то от самото дете. Обикновенно реакцията срещу този вид авторитаризъм е тревожност, лъжи, подтисната враждебност, угризения, вина, самота.

Д.Боумрид /1967/ определя децата на този тип родители като конфликтни и дразнещи Децата на авторитарните родители са социално некомпетентни. Те са високо тревожни и не проявяват инициативност, социална отговорност и независимост. На външен вид изглеждат нещатстни.Момчетата се подчертано агресивни, а момичетата търсят възможност да се поставят под зависивост.

Конфликтните деца са страхливи, често тъжни и дори нещастни в ежедневието си. Лесно могат да бъдат раздразнени и могат да станат враждебни и даже агресивни. Те са недружелюбни към заобикалящите ги хора и не си поставят цели, които да преследват.Родителското поведение ги прави изпълнени с вина и страх.

• 
  Авторитетен тип родители
  

-на приемане- те се отнасят толерантно към мненията и желанията на децата; не налагат със сила своето мнение и не се стремят да подчинят детето, като налагат върху него собствените си възгледи и интереси. Те проявяват емоционална топлота и отзивчивост. Често прегръщат и целуват децата си.

-на разбиране- те се опитват да разберат ситуацията от гледна точка на детето; не бързат да си вадят заключения, преди да са изслушали обясненията на детето и причините му да постъпи или да не постъпи по определин начин. Често откликват емоционално на неговите емоционални преживявания.

Д.Боумрид определя децата на авторитетните родители като дрожелюбни. Те са приятелски настроени към връстниците си, сътрудничат на възрастните и са самостоятелни, енергични и ориентирани към постижения. Имат по-висока самооценка и по-високо ниво на самоконтрол. Демонстрират инструментална компетентност.Имат просоциално поведение и много по-малко проблеми в обществото в сравнение с останалите типове деца и по-високи академични постижения в училище. Те емат високо равнище на активност, изпитват интерес и любопитство към новите за тях ситуации, което им позволява да се справят отлично със стреса. Изпитват желание за съвместност и са изключително дружелюбни и приятелски настроени.

• 
  Позволяващо-прощаващ тип родители /компромисни/
  

Децата на позволяващо-прощаващият тип родители са импулсивно-агресивни. Те са социално некомпетентни, с нисък самоконтрол. Не изпитват уважение към връстниците си и към заобикалящите ги възрастни. Не са особенно популярни в училище и имат малко приятели. Налаганата от родителите дисциплина е причината те да не могат да отлагат задоволяването на желанията си, често искат да получат всичко веднага и използват родителите си за товаПри тях се изявяват моролни предрасъдаци, ниска самооценка и ниски постижения в училище. Импулсивно-агресивните деца изразяват съпротива и неподчинение на изискванията на възрастните. Имат ниска самоувереност, нямат ориентация за постижения. Често губят контрол в различни ситуации и са агресивни. Характеризират се с лесна раздразнимост и бавно си възвръщат доброто настроение. Други техни характеристики са импулсивността, безцелността и стремежът към доминиране сред връстниците с в детството и над партньора си в зряла възраст.

• 
  Позволяващо-индиферентни родители /затруднени/
  

-когато родителят предявява претенции за зряло поведение към децата си, изгражда у тях неоходимата отговорност, която по-късно им е потребна в социалните групи.С откритото и последователно заявяване на наставленията за детското поведение родителите улесняват бъдещия им избор в социалния свят.

-когато родителските искания са счетани с обяснения, децата са по-склонни да приемат ограничение на дейността си.

-когато родителите изслушват и оценяват отговорите на децата си и проявяват привързаност, техните деца придобиват самоуважение и самоконтрола си.В следствие на това те демонстрират успешно психологическо приспособяване и по-висока социална компетентност.

• 
  Хармоничното родителско поведение се свързва с култивиране на отношения на равнопоставеност. Родителите са обществено отговорни и самоотвърждаващи се хора, които проявяват ежедневен модел на такова поведение. Те осигуряват на децата си комплексна стимулираща околна среда, която предлага предизвикателства и вълнуващи преживявания.
  

До подобни заключения стига и Розенбърг /1965/. Високата самооценка е свързана с изграждането на усещате за собствена ценност и достойнство, а това е възможно само в отношения, които са изпълнени искренност, заинтересуваност, емоционална поддръжка и грижа. Ниската самооценка според Розенбърг се свързва с отношението на безразличие. Хладните и враждебви отношения към детето пораждат чувство на несигурност,на изоставеност, което се отразява върху самооценката на детето.

Зависимостта на самооценката на детето от оценката на неговите родители се открива особенно силно при авторитарните родители. Авторитерното поведение, което изисква безусловна подчиненост, се изразява в нетърпимост към чуждото мнение и стремеж на подчинеяване на детския Аз. Това създава у детето чувства на неприетост и дори на ненужност. То се чувства неодобрено, което поражда усещане за непълноценност и ниска самооценка, които от своя страна могат да станат основа за формирането на много комплекси и предрасъдаци в зряла възраст.

Родителските атрибути, които се асоциират с формиране на високата самооценка на детето:

-чувствителност към проблемите на детето;

-приобщеност и радост в дейностите в семейството;

-подпомагане,когато детето е в затруднение;

-задаване на ясни правила и тяхното усвояване;

-предоставяне на свобода, съчетана с добре изяснени ограничения;

-изразяване на чувствата по отношение на дадена ситуация;

• 
  Авторитарното родителско поведение се свързва с опити да се формира, контролира и преценява поведението на едно дете в съответствие с традиционните и абсолютни стойности и стандарти на поведение въведени в обществото. Предполага се абсолютно подчинение и “приспособително” поведение от страна на детето.
  

Съществуват няколко начина за подобряване на самооценката:

-откриване на причините за ниската самооценка и областите на компетентноста, които са важни за детето;

-емоционална поддръжка и одобрение;

-достижения;

-справяне с нещата;

Откриването на областите на компетентността, значими за детето, е от особенно значение за положителните преживявания и развитие на самооценката. Достиженията в значимите за детето области повишават самооценката, а това от своя страна насърчава търсенето на нови области на компетентност. Нарастването на постиженията се отразява непосредствено върху повишеването на самооценката в детска възраст.

Емоционалната поддръжка и одобрение е форма на потвърждаване на Аз-а от другите, което също влияе върху самооценката /Хартър 1990/.

Самооценката се изменя също в случаите, когато детето се стреми да се справи с проблемите, но не и в случаите когато се опитва да ги избегне. Стремежът за справяне създава една реалистична наглеса към себе си и снема защитните механизми. Тази реалистичност помага за изграждане на положителна самооценка.

• 
  Разрешаващото родителско поведение се стреми да осигури приемаща, утвърдителна среда без наказания, в която децата да регулират своето поведение колкото е възможно в по-голяма степен. На децата се обяснява какви са семейните решения и утвърдените практики в семейството т.е. какви са семейните правила. Родителите рядко изискват децата да поемат отговорност за някои от задачите на домакинството или за изрядно поведение.
  

Върху равнището на самооценка влияят и редица вътрешносемейни фактори: разпад в семейството; поредност в раждането на детето; отглеждане на децата от майката; незаинтересованост на родителите по отношение на детето; кръвосмещение в семейството и други.

Въз основа на положителните и подкрепящи потвърждения на действията на детето, както и върху отрицателните, задържащи, отхвърлящи и теприемащи действия /т.е. на базата на системата, в която родителите поощряват и подкрепят от една страна, и интензивността на налаганите от тях забрани и ограничения от друга /, може да бъде създадена класивикация за възпитателния стил на родителите. Авторите формират четири основни типа на родителско поведение:

-силно подчертано родителско подкрепление-детето получава поддръжка при средна или още по-слаба степен на родителски контрол.

-слабо подчертано родителско покрепление-изразява се при средна или по-ниска степен на строгост от тяхна страна.

-силно изразена родителска строгост /авторитарност/- при средна или слаба степен на подкрепление от страна на родителите.

-слабо изразена родителска строгост- при средна или слаба степен на подкрепление от родителите.
7.Въздействие на родителите върху детската социализация
В повечето култури първичният фактор за социализацията на детето са родителите му. Учителите, връстниците и дори медиите играят значителна роля, но може би никои други личности в живота на детето не влияят толкова значимо върху бъдещите му поведение, отношения и личност.

Социализацията на детето е процесът на приемане на вече установените в семейството правила и създаване на приемственост към съществуващите в обществото привички, ценности, обичаи.

Родителите въздействат върху детската социализация по три основни начина:

• 
  Чрез директен тренинг, който осигурява информация или подкрепление за желаното от радителите детско поведение. Пример за това е насърчението на родителите към детето да вземе участие в игрите със своите връстници, инструкциите и напътствията към него за сприятеляване с непознат връстник.
  
• 
  Чрез позитивни модели, а именно чрез убеждения и действия, с които родителите си служат при общуването и при взаимодействието с децата си. Такива родители са топли, грижовни и вербално стимулират детето си да бъде популярно в училище като добър ученик за преподавателите и приятел на връстниците си.
  
• 
  Чрез управление на други фактори от живота на детето, които влияят върху развитието му. Родителите избират съседите, с които ще живеят и общуват; могат да запишат децата си в определено училище; да го насочат към спортни програми; да организират тържества за рождени дни и редица други забавления и дейности, които влияят пряко върху връзките на техните деца с връстниците им.
  

Детското развитие, от своя страна, също влияе върху ролята на родителите. През целия период на ранно детство родителите отблизо контролират детската активност. Когато детето тръгва на училище родителският контрол върху него отслабва. Родителите започват да очакват от децата си да сътрудничат при избягване на семейни конфликти и да поемат част от домакинските задължения. Децата започват да обсъждат решенията на семейните проблеми заедно с родителите си. През юношеството родителите наблюдават участието на децата си в по-широка социална среда, в училището и в обществото.В този период те трябва да се адаптират най-силно към промените в желанията и целите на техните деца.

Процесът на детското развитие часто променя ролите на родителите. С развитието на детския език и когнитивните способности родителите започват да предявяват по-големи очаквания към социалното комуникативно поведение на децата си.В този смисъл системната теория анализира индивидуалното развитие вътре в семейството, разглеждайки го като процес, протичаш във взаимодействието родител-дете. Това изисква постоянното изменение на всички членове в семейството за поддържането на семейното равновесие и избягването на конфликти.

Заключение
От изложеното в тази курсова работа става очевиден един факт: детето не е в състояние да се възпитава само. Възпитаването на общоприетите за дадено общество ценности и норми е в ръцете на възрастните, които се грижат за него, а това най-често са неговите родители. Типологизирането на родителското поведение и въвеждането на класификациите на В.Сатир и Д.Баумринд дават едно доста изчерпателно обобщение за влиянието на избраните от родителите стратегии за контрол върху психологическото развитие на децата. Класификациите дават възможност да се разбере как влияят родителите с избраните от тях методи за възпитание върху психическото, а най-вече върху емоционалното развитие на децата.

Необходимо е да се отбележи обаче, че родителите влияят върху своите деца както и техните родители са оказвали влияние върху самите тях. Именно поради тази причина е необходимо корените и основите на детските проблемите да бъдат потърсени първо при тези, които ги възпитават-при техните родители.