Вместо предговор



страница1/2
Дата06.02.2018
Размер0.6 Mb.
#55865
  1   2






ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

В последните години на 20-и и в началото на 21-ви век все по-често в обществено-политическия живот присъствуват зелените. Те участват и печелят места в парламентарни избори и в избори за кметове и органи на местното самоуправление на всички континенти. В седемнадесет европейски страни зелените имат свои парламентарни групи или отделни депутати в съответните законодателни органи, министри и други представители в изпълнителната власт. Групата на зелените депутати в Европейския парламент наброява 46 души. Тя е с шестима депути по-малка от третата по големина група на “Либералите, демократите и реформаторите”.

У нас в България все още информацията за зелените в обществото е твърде фрагментарна и противоречива. Тя се свързва предимно с отделни екзотични, екстравагантни прояви на някои представители на зелени партии или движения по света и с не особено значимите прояви на българските зелени политически формирования. С тази малка книжка сме си поставили за цел да разкажем за това: КОИ СА ЗЕЛЕНИТЕ? КАКВА ИДЕЯ ИЗПОВЯДВАТ ТЕ? КОИ СА ОСНОВНИТЕ ПРИНЦИПИ И РАЗБИРАНИЯ НА ЗЕЛЕНИТЕ ЗА ОБЩЕСТВЕНОТО УСТРОЙСТВО И БЪДЕЩЕТО РАЗВИТИЕ НА СВЕТА И ЧОВЕКА? КАК СА ОРГАНИЗИРАНИ ЗЕЛЕНИТЕ И ПО КАКЪВ НАЧИН РАБОТЯТ ЗА ОСЪЩЕСТВЯВАНЕ НА СВОИТЕ ИДЕИ?

Зелените контактуват помежду си с обръщението - приятелю, което е адекватно на тяхното разбиране за отношенията между хората, както и на тяхното отношение към живата и неживата природа. Затова СКЪПИ ПРИЯТЕЛИ, елате с нас да ви разведем в света на зелените. Запознайте се с нас най-малкото за да разберете кои сме ние и че с нашите идеи и действия не ви караме да мислите като нас и не ви налагаме нищо. Предлагаме ви да работим заедно за да бъдем всички еднакво свободни и да живеем всички нормално, материално задоволени.


ДА ТРЪГВАМЕ ! …….

Разказ първи : КОИ СА ЗЕЛЕНИТЕ ?
Как се родиха ?…… Откъде се пръкнаха ?…... Кой бе техният Творец ?…… Кого наследиха в политиката ? Все естествени за вашия интерес въпроси, на които абсолютно точно не може да се отговори. Това е така, защото зелените съществуват по-малко от тридесетина години. Защото те възникват спонтанно и в началото обединяват индивиди и групи от хора, които не мислят, че правят нещо велико, историческо и затова трябва първо да се погрижат имената им да останат за поколенията. Или пък, че тяхната първа задача е да си разпределят предварително облаги от властта или постове в държавното управление. Тези хора за разлика от всички останали политически формирования преди тях не се групират около определени финансови, икономически, социални или някакви други интереси, а се обединяват загрижени за това, че войната, ядрените и химическите оръжия, безогледното замърсяване на околната среда и хищническата употреба на природните ресурси в гонитбата на максимални печалби ще унищожи източника и средата на човешкия живот – природата на планетата Земя. А следователно и самото човечество като съвкупност от биологически, етнически, религиозно, полово и т.н. разнообразни човешки индивиди, носители на върха на биологическото развитие на Земята човешкия разум.

Корените на зелените политически партии са в следвоенна Западна Европа и в желанието за мир и спокоен живот на хората, преживели ужасите на опустошителната за тях и природата Втора световна война и хитлеристката фашистка окупация. В страните, които остават извън сферата на влияние на СССР - т.нар. социалистически лагер, се възстановява действието на демократичните принципи и ценности. След атомните бомбардировки над Хирошима и Нагазаки, появата на водородната бомба, на химическите оръжия и други средства и възможности за масово унищожение в края на 50-те години и началото на 60-те възниква масово гражданско антивоенно движение. То има преобладаващо граждански характер, като негови основни лозунги са: “Никога вече война!”, “Да бъде мир на Земята!” Движението не е доминирано, нито пък е инспирирано от някоя политическа сила. То е конгломерат от най-различни личности и формирования – от крайно “ляво” радикални до “дясно” консервативни, от независими учени и партийно ангажирани лидери и от още милиони обикновени хора изстрадали ужасите и разрушенията на войната. Вътре в движението се оформят различни направления – на борците срещу локалните войни, като войните в Корея и Виетнам и т.н., на борците срещу производството, опитите, разпространението и употребата на ядрените оръжия, на борците срещу химическото, биологическите и други оръжия за масово унищожаване и др. Всяко от тези направления еволюира с времето преди всичко под влияние на два основни фактора.

Силното поляризиране на света на политическа основа в следствие на появата на две идеологически, коренно противоположни държавни системи – капиталистическата и социалистическата, е първият фактор. Вторият фактор, се появява малко по-късно и е свързан с икономическото възстановяване на повечето западноевропейски страни в сравнително кратки срокове и последвалия бърз, безогледен и некотролируем по отношение на последствията за природата икономически растеж и потребление.

Движението за мир постепенно започва също да се политизира и обсебва от една от двете системи. В резултат от него започват да се формират и отделят самостоятелни неправителствени, неполитически граждански движения. Те все повече обособяват и формулират своята дейност като дейност за спасяването на Земята, на нейната природа, флора и фауна като цяло и на природната среда на човека като условие за неговото нормално съществуване и развитие.

Голям международен размах получават антиядрените движения. Те водят успешна борба посредством хиляди многолюдни протестни акции първоначално срещу ядреното оръжие, срещу опитите с него в атмосферата и под земята, срещу неговото разпространение и увеличаването на страните със собствен ядрен потенциал. По-късно след зачестилите случаи на аварии с тежки последици за населението и околната среда, обект на дейност на антиядрените движения стават и атомните електроцентрали, както и превозвонето и складирането на радиоактивни отпадъци и отработеното ядрено гориво.

С развитието на науката и технологиите и появата на съвременни химически и други оръжия за масово поразяване – неутронно, климатологично, психотронно, лазерно и т.н. в рамките на антиядрените движения или самостоятелно се оформят и съответни направления за борба срещу новите заплахи за живота на хората на планетата.

Друго голямо направление, което се формира и постепенно се отделя от движението за мир това са многобройните и разнообразни природозащитни граждански неправителствени организации и сдружения. Тези организации запазват борбата за мир като естествено условие, фактор, изискване за опазване на природата, но обикновено се специализират в някаква област – от опазване на редки животински видове, на въздуха, водата, реките, езерата, горите,.... и се стигне до борбата за правата и свободите на животните. Средствата, с които тези природозащитни организации реализират своите цели в болшинството случаи са мирни, недопускащи насилие и в рамките на закона.

Характерен пример за такава организация, постепенно превърнала се в уважавано и с международна тежест неправителствено движение е “Грийнпийс”. Началото си тя води от 1971 година, когато неголяма група еколози “обявяват война” на правителството на САЩ. Поводът са провежданите от американската администрация ядрени опити на остров Амчитка в Аляска. В тази връзка те регистрират органицацията. Нейният устав не разрешава спонсорирането от други източници освен от физически лица, от членски внос и дарения на членовете на “Грийнпийс”. Пак там изрично е посочено, че тя се бори за реализиране на своите цели само с разрешени от закона и незастрашаващи никого средства. Основните направления на дейността на “Грийнпис” са: 1. Опазване на биологичното многообразие; 2. Защита на атмосферата; 3. Антиядрена дейност и 4. Дейност срущу токсичните вещества. Понастоящем “Грийнпийс” има над 3 000 000 членове и офиси (национални структури) в над 40 държави по света.

Но заедно с това, има и отделни радикални природозащитни формирования, които често прескачат рамките на закона и по този начин дават основание на зелените неправителствени организации, а по-късно и на зелените политически партии да се приписва радикализъм, левичарство, генетична връзка със социалдемокрацията, социализма и комунизма.

От средите на това огромно разнообразие на национални и международни природозащитни организации първо в Западна Европа, а по-късно и по останалите континенти през 70-те и 80-те години на 20 век започват да възникват политическите партии на зелените. Причините за това са основно две. На първо място това е съществуващата политическа действителност и форми на държавно управление. Тогава, сега, а и още дълги години основна форма е и ще бъде националната държава. Политическите партии са тези, които са главната съставна част и посредник в процеса на осъществяване на представителната демокрация, т.е., при избирането на законодателните органи на държавите, на кметовете и органите на местното самоуправление. Следователно появява се обективна необходимост за тези движения да учредят политически партии, ако искат да реализират своите идеи. Само така те могат да бъдат представени в парламентите, в правителствата и в местната власт със свое собствено зелено лице.

На второ място, това е фактът, че в тези години започват постепенно да кристализират зелените идеи за обществено устройство, което да гарантира достоен начин на живот, съхраняване на природата за бъдещите поколения, демилитаризация на сигурността. Общество, в което правата и свободите на хората се спазват без дискриминация на расова, верска, етническа, културна, полова или друга основа. Това е една нова идеология, едно нова направление в човешката философска мисъл, което не е поредния клонинг или мутант на двете основни идеологии – либерализма и социалдемокрацията (социализма), за което ще ви разкажем по-нататък. Тази нова идеология търси своята политическа форма, за да може успешно да се развива и разпространява като идея, знание и като практика чрез участие в политиката, а оттам и в управлението.

Като следствие за тези два основни фактора една след друга започват да възникват зелени партии. Техните имена, които ще видите като приложение към нашето повествувание са доминирани от определението зелени. Някои от тях носят името екологични, но общият термин възприет като израз на принадлежност към това направление в идеологията и политиката е зелени. Европейската федерация на зелените партии (ЕФЗП-EFGP) е позната повечето като Европейски зелени – European Greens.

В Източна Европа зелени партии се създават след разпадането на т.н. социалистически лагер в периода 1988-1990 г. Тяхната съдба е различна, но могат да бъдат откроени някои общи черти помежду им и някои разлики от партиите на зелените в Западна Европа. Първата се изразява в това, че с много малки изключения повечето от тях се създават в еуфорията на демократичната промяна по аналогия с партиите на зелените от Западна Европа. Те нямат основа и корени в екологични неправителствени движения и техните членове и най-вече ръководители не се рекрутират (не произлизат) от средите на ерудирани и подготвени природозащитници. Доминиращи идеи, както и при останалите нововъзникнали или възстановени политически партии са: отричането на социалистическата държава и икономика; антикомунизма; прокламирането на пазарната икономика и други принципи на демократичната държава, пренесени механично в тяхната програма. По този начин, макар да прокламират центризъм зелените партии в постсоциалистическите страни се нареждат в дясното политическо пространство. Някои се обявяват и за либерални, което е несъвместимо с един от основните зелени принципи за алтернативност на либерализма и на социалдемокрацията.

На второ място е разликата в членския състав при формирането на партиите в постсоциалистическите страни. За разлика от западните страни, където учредители и първи лидери са хора с общи идеи и представи, формирани от дългогодишно участие в природозащитната дейност, тук учредители и първи лидери са конгломерат от хора с най-различни убеждения от крайно ляво до крайно дясно. Болшинството от тях само са чували за зелените и всеки разбира зеленото през своята онаследена идеологическа камбанария. За не малка част от тях окраската на политическото формирование, в което се включват, е само прагматичен избор за реализиране на властови или лидерски амбиции. А зеленото е много благодатна почва, особено в момент какъвто е прехода от еднопартийна към многопартийна плуралистична политическа действителност. Потопени във водовъртежа на десетки и стотици нови и непознати политически оферти и еуфорията от смяната на системата, разкрепостените граждани на постсоциалистическите страни естествено се насочват към зелените. Те са привлекателни с това, че предлагат чист въздух, вода, незамърсени почви, екологични храни и природосъобразен начин на живот в плюс на отрицанието на социализма, което предлагат всички останали. Практични новоизлюпени политици “демократи” успяват да използват този факт и в първите години на прехода зелените са едни от най-атрактивните и многолюдни партии. Но това е и причината за тяхното бързо замиране и изоставане от основните политически сили. Почти повсеместно тяхната членска маса бързо се преориентира към един от основните играчи на двуполюсния модел, характерен за болшинството бивши социалистически страни след промяната на системата.

Друга отлика се проявява и от това, че зелените в постсоциалистическите страни като правило участват в “прехода към пазарна икономика”. Този преход в повечето страни, би било по правилно да се нарича разгром на собствените икономики по принципа ”първо да се разруши, пък после ще му мислим какво да се прави”. Това нанася сериозен удар по техния имидж. В представите на хората от тези години зелените остават като съучастници в погрома и ограбването на националните богатства на своите страни и в рязкото снижаване на жизненото равнище на населението. Обратното, в това отношение западните зелени са партии на сътрудничеството, на позитивното, съзидателното консенсусно мислене. Те се стремят към сближаване на максимално широка основа на различните представители на политическия спектър за решаване на проблемите по опазване на околната среда, природните ресурси, повишаване качеството на живот и гарантиране на правата и свободите на гражданите. Позитивизмът, търсенето на съгласие, съзидателният дух, мирните политически средства за решаване на възникващите проблеми са характерни черти на политическата дейност на западните зелени. Абсолютното отрицание, негативизмът, конфронтационното поведение и участието в разрушаването, които са характерни за зелените от постсоциалистическите страни в първите години на прехода, се отразяват отрицателно на тяхното развитие. Това е една от причините те да не могат да изплуват от сивия поток на множеството малобройни, незначителни политически партийки.

И накрая не на последно място различието между западните и постсоциалистическите зелени се определя и от различните икономически, а като следствие от тях и от различните социални условия в тези страни. Екологичната дейност, съобразяването на производството и потреблението с опазването на околната среда, природните ресурси и биологичното разнообразие са относително скъпоструващи неща. За да могат да се наложат ограниченията, свързани с опазването на природната среда, са необходими най-малко три неща: достигната висока степен на развитие на производството, достатъчни доходи на населението и задоволеност на потреблението. Това е причината усилията на неправителствените екологични организации и на зелените политически партии в развитите страни да се реализират в реални законодателни и правителствени мерки за опазване, съхраняване и възстановяване на параметрите на околната среда, гарантирани с реални пари. Докато за изпадналите в икономически колапс болшинство от постсоциалистическите държави, тези възможности са немислими.Колкото и да е съобразено местното законодателство, например в България, с това на развитите страни в Европа и по света, то остава само на книга, защото предвидените норми и мерки не са реално финансово осигурени.

Историята на развитието на зелените политически формации в България макар и специфична малко се различава от практиката, наблюдавана в постсоциалистическите страни. В годините 1987 – 89, под влиянието на т.нар., перестройка в СССР и у нас започват процеси на демократизация на политическия живот. С мълчаливото съгласие на политическото (БКП) и държавно ръководство се формират и започват изяви клубовете за демокрация и гласност, Комитетът за защита на Русе, движението “Екогласност” и др. Това мълчаливо съгласие е особено прозрачно по отношение на трансграничните замърсявания на околната среда, където “добрият тон” и “братското сътрудничество” в рамките на СИВ и Варшавския договор не позволяват на партийно или друго равнище да се поставят по-остро тези въпроси.

Полъхът на демократичните промени обнадеждава и приобщава към тези неформални движения редица известни българи – учени, поети, писатели, художници, научна и техническа интелигенция с различна възраст и различни политически убеждения. Достатъчно е да се споменат само имена като Нешка Робева, Светлин Русев, д-р Петър Берон, д-р Петър Дертлие, д-р Желю Желев и т.н. Най-голям размах като последователи и действия получава “Екогласност”. Това е така, защото то е най-безобидно, а както вече беше посочено и “приемливо” за тогавашното управление. “Екогласност” посреща 10 ноември 1989г. като най-масово и сравнително добре организирано неформално неправителствено движение. С развитието на политическите промени в България съвсем естествено на основата на неговия членски състав вътре в движението се очертават няколко групировки. Те по-късно се разделят и се формират като три самостоятелни субекта, а именно – Зелена партия с председател Ал. Каракачанов; Политически клуб “Екогласност” с председател Ст. Гайтанджиев и Национално движение “Екогласност” с председател Едвин Сугарев. Остават и няколко, предимно местни структури, които запазват своя неправителствен неполитически характер и които все още също се наричат “Екогласност”.

Зелената партия се учредява на 28 декември 1989 г. Тя се самоопределя като центристка либерална партия. Двете останали – националното движение и политическият клуб, по същество групират членовете на “Екогласност” и на Комитета за защита на Русе по класическия признак на “ляво” и “дясно” ориентирани привърженици. Това обаче не им попречва всички те да се отзоват в Съюза на демократичните сили (СДС), където се обединяват около антикомунизма и дяснолиберални политическа платформа и действия.

Зелената партия в България, както е нейното пълно име в този период (1989 - 1991г.) е трета-четвърта политическа сила в рамките на СДС. Тя е след БСДП с лидер д-р Петър Дертлиев , БЗНС “Никола Петков” с лидер Милан Дренчев и практически наравно с Партия либерали с лидер Петко Симеонов. Според запазени от този период табулограми на организационото направление тя наброява около 80 000 – 85 000 членове в София и страната. В ръководството на партията влизат, освен нейният председател следните личности: проф. Любомир Иванов (тогава доцент), Владимир Сотиров, Соломон Паси, Филип Димитров и др. Силното присъствие на зелените в СДС им осигурява добра квота в листите за участие в изборите за Велико народно събрание и партията “вкарва” със своя мандат 17 (седемнадесет ) “велики” народни представители. Един от тях е независимият икономически експерт на Зелената партия в България – Иван Йорданов Костов (по-късно министър- председател на Република България). Добрите позиции на партията в СДС и в обществото помагат за избиране на Филип Димитров ( по-късно също министър-председател) за председател на Координационния съвет на СДС след избора на д-р Желю Желев за президент на страната. Характерни за този период са изключително разнообразният членски състав на Зелената партия, по отношение на политическата ориентация на отделните нейни членове. А също и това, че не малка част от тях основно в ръководните органи са дошли в нея както заради новото, популярно в Европа и в България име, така и най-вече заради реално очакваното участие в законодателната , изпълнителната, съдебната и общинските власти.

В това се корени и основната причина за първото разцепление на Зелената партия и нейното изпадане и от ”групата” на основните политически играчи, благодарение на това в края на 1991 и началото на 1992 г. Конкретният “препъни камък” е изработването и гласуването на новата Конституция на Република България. Парламентарната група на зелените се разделя на две, като по-голямата част от нейните депутати във Великото народно събрание подкрепят и подписват новия основен закон на страната. Няколко от тях, начело с Филип Димитров, се присъединяват към 39-те гладуващи в знак на протест депутати и не гласуват Конституцията. Тя е подкрепена и приета с гласовете на почти всички депутати от четирите най-големи партии от петнадесетте, влизащи в състава на СДС, а именно: БСДП на д-р Петър Дертлиев, БЗНС ”Никола Петков” с лидер Милан Дренчев, Зелената партия с лидер Ал. Каракачанов и Партия либерали с лидер Петко Симеонов. Това става причина те почти едновременно да бъдат извадени или по термина, добил тогава гражданственост - “отлюспени” от СДС от останалите единадесет много по-малки и по членски състав и по обществено влияние партии. По възприетия тогава “демократичен” принцип на вземане на решения в Координационния съвет на СДС “една партия - един глас”, последователно четирите най-големи партии с над 500 000 души членска маса са “отлюспени”.

Една част от ръководството на партията, подкрепили и участвали в бойкота на 39-те начело с Филип Димитров, се отцепва с доста голяма част от членската маса на Зелената партия и остава в СДС, като регистрира нова Консервативна екологична партия(КЕП). Следствията от това за Зелената партия в България са много тежки. На последвалите след разпускането на Великото народно събрание избори за обикновено Народно събрание, за кметове и общински съветници резултатите са катастрофални. Преди всичко по субективни причини, свързани с неопитност, лидеромания и пограшна оценка на политическата ситуация, зелените губят всички позиции, които са заемали в парламента, изпълнителната, съдебната и общинските власти, включително и кметското кресло в столицата София. Вместо да проявят максимална гъвкавост и готовност за взаимни компромиси, лидерите на Зелената партия допускат четирите “отлюспени” да се разделят и да участват в изборите поотделно, като СДС-център (БСДП, АСО-независими и ПК”Екогласност); СДС-либерали (Партия либерали, Зелена партия и Клубове за демокрация и гласност) и БЗНС ”Никола Петков”. Резултатът е както вече беше казано е катастрофален и за двете коалиции и за съответните партии. Вместо с общ резултат от 523 644 гласа равни на 9,45 %, да влезнат с поне 25-27 депутати в 36-то Народно събрание и да бъдат третата, балансиращата сила , СДС-център с 3,20 %; СДС-либерали с 2,81 % и БЗНС ”Н.Петков” с 3,44 % не минават 4%-а изборна бариера. Така всички те изпадат от реалния политически живот и поемат пътя към незавидни и незначими позиции в обществено-политическото пространство и живот.

Огромната част от членовете на Зелената партия се преориентираха не толкова към Консервативната екологична партия, колкото в самото СДС като основен и най-значим фактор на процеса на демократичните промени. Обезлюдяването на Зелената партия продължава и като следствие от общата болест на всички новосъздадени партии, особено пък при посттоталитарните демокрации – лидероманията. Нейните симптоми се проявяват в роенето (разцепването) или в регистрирането на безброй нови политически партии. Резултатът днес е над 250 броя(към 2001г.) официално регистрирани в съда политически партии. Така например, в течение на няколко години броят на земеделските политически формации – БЗНС-тата, както ги наричат хората, се нарояват до деветнадесет. Същото се случи и със социалдемократи, социалисти, комунисти, либерали и т.н.

Зелените в България също извървяват своя път в тази насока. След първото деление на неформалното движение “Екогласност” на две политически (червена и синя) “Екогласности” и Зелена партия в България последва появата на Консервативната екологична партия (КЕП), за която вече беше споменато. Периодът 1992-1996 г. за Зелената партия е белязан с напускането на партията на заместник-председателите Соломон Паси и проф. Любомир Иванов ( IV Национална конференция - 1994г.) с група съмишленици и подкрепящи ги организации в София, без да учредяват (регистрират) нова зелена политическа формация.

Националната конференция през 1996 г. се провежда след ново неуспешно участие в парламентарните избори и в изборите за кметове и общински съветници. Опитът на един от безспорните зелени лидери Владимир Сотиров и на зам-председателя Албена Симеонова подкрепяни от доста делегати, за промени в политическата линия, водена от председателя на партията Ал.Каракачанов, не успява. Те напускат партията и регистрират нова зелена политическа формация с името “Българска зелена федерация”. Единствени светли лъчи в този период са частичните успехи в избора на отдели общински съветници в петнадесетина от общо 262-те общини в страната и това, че партията започна да търси своите зелени идеи, зелена физиономия и място в политическото пространство. В този период на Националните партиини конференции са решени важни принципни въпроси в търсенето на действителната позиция на зелените в него. Първият е, че зелените в България не са “ анти…”. Те и тяхната дейност не е насочена против и не отрича никого. Вторият кардинален проблем най-ясно е формулиран от образната фраза: Ние не сме нито “леви”, нито “десни”- ние сме зелени ! Отливът към СДС по кариеристични подбуди освобождава партията от тези членове, които най-вероятно са търсили единствено политически и икономически облаги от своето членство в Зелената партия.

Периодът 1997-2001 г. е характерен с няколко по-значими събития в развитието на Зелените. Първото е успешната коалиционна политика във връзка с предсрочните парламентарни избори за 38-о Народно събрание, влизането в коалицията ОНС (Обединение за национално спасение) и спечелването по този начин на две депутатски места. Зелената партия отново се връща в семейството на парламентарно представените политически партии. Избистрянето и приближаването на идеологията на партията до тази на западните зелени в нова партийна програма също се отнася към този период. Това, съчетано с енергичните усилия на един екип от съмишленици в Политическия и Изпълнителния съвет за разширяване на влиянието и създаването на нови структури, извежда Зелената партия в България от небитието. Показателно в това отношение е успешното самостоятелно участие в изборите за кметове и общински съветници през 1999 г. Зелените регистрират свои собствени листи и кандидати за кметове в повече от половината общини в страната, а в още над тридесет общини те участват в успешни коалиции. Резултатите – “зелени” кметове на общини в гр. Златица и в гр. Балчик, заместник-председатели на Общински съвети във Варна и в редица други общини, заместник-кметове и секретари на общини, кметове на кметства и няколко десетки общински съветници. По резултати Зелената партия влиза в първата дванадесетица на политическите партии, участвали в изборите.

Друг забележителен факт от този период, свързан с възприемането и адаптирането на основните принципи на европейските зелени е присъединяването и активното участие на Зелена партия в България в живота на Европейската федерация на зелените партии(ЕФЗП). България е домакин на среща от диалога “Изток-Запад” на федерацията. Тя е съучредител и организатор на втората ежегодна среща на Черноморските зелени, проведена в град Варна. Зелената партия в България заедно с гръцките и югославски зелени е инициатор на организирано сътрудничество на зелените на Балканите. На поредица от срещи- конференции в Атина, София и Истанбул, се обсъждат въпросите и се подготвя създаването на Балканска мрежа на зелените политически формирования като форма на сътрудничество , обмен на информация и взаимодействие между тях.

Този период е свързан и с поредното разцепване на Зелената партия през м. октомври 2000 г. В основата стои противоречие, породено от бързото развитие и нарастване на организационните структури на партията и появата на много нови хора с действително зелени убеждения и личностните качества, стила и методите на ръководство на председателя на партията Ал. Каракачанов. На своя седми поред национален форум делегатите се разделят на две и провеждат два паралелни конгреса в зала №2 и в зала №7 на Националния дворец на културата в София. Те избрат две ръководства и съдът остава да реши кое от тях е легитимно. Тъй като формално до произнасянето на компетентния съд носител на името Зелена партия в България и председател е избраният през 1998 г. на предишния конгрес Ал. Каракачанов, ръководството начело с г-н Христо Порточанов за да може до участва в изборите за 39-о Народно събрание регистрира нов политически субект “Партия на зелените”, като продължава да очаква произнасянето на съда. И така в България де юре към 2001 година съществуват шест политически зелени партии: Партия на зелените с председател Хр. Порточанов; Зелена партия в България с председател Ал. Каракачанов; ПК “Екогласност” с лидер Ст. Гайтанджиев; Консервативна екологична партия(КЕП) с лидер Светлана Дянкова; НД “Екогласност” с лидер Едвин Сугарев, Балканска зелена федерация с лидер Владимир Сотиров и Българска национална екологична партия - Велико Търново с лидер Илиан Попов. Де “факто” с реални структури в повече от половината общини в страната е представена Партията на Зелените и тук-там ПК ”Екогластност” и Зелена партия в България.

Партията на зелените със своята програма, с активното си участие в дейността на Европейската федерация на зелените партии и в Световната мрежа на зелените(на която е член-основатал), както и с първите си действия дава основание да се очаква, че най-после в България сериозно ще бъдат лансирани зелените идеи и ще бъдат обединени техните привърженици и симпатизанти. Защото, както надяваме се вече сте разбрали от нашето изложание, че зелените идеи са обективна реалност и те са различното, новото, бъдещето в политиката.

В началото беше споменато, че зелените партии от Европа са обединени в своя федерация. Тя включва 32 редовни членове и четиринадесет страни наблюдатели. Зелената партия в България, а сега и Партията на зелените (до произнасяне на съда) е редовен член на Европейската зелена федерация. На последните избори (1999) за Европейски парламент зелените партии от страните членки на Европейския съюз постигат убедителен резултат като удвояват зелените депутати в Европейския парламент.

През 2001 година от 14 до 17 април в столицата на Австралия – Канбера се провежда Световна конференция на зелените партии и движения, известна още като ”Рио+10”. Това е така, тъй като идеята за взаимодействие на зелените от всички страни по света е издигната за първи път в Рио де Жанейро през 1992 г. на среща на зелени неправителствени и политически организации, проведена паралелно с Конференцията на Организацията на обединените нации “Околна среда и Развитие”. В Канбера над 800 делегати от 178 страни решават да създадът “Световна мрежа на зелените” – “Глобъл Грийнс”, която да обедини и координира пропагандирането на идеите и действията на всички зелените в световен мащаб. Партията на зелените с председател Христо Порточанов участва в конференцията и става член-учредител на Световната мрежа на зелените. “Глобал Грийнс” не е поредният, този път зелен политически интернационал, организиран за да търси възможности да властва в световен мащаб. Това е мрежа , базирана на съвременните информационни комуникации за популяризиране на зелените идеи, за обмен на информация между зелените и за координиране на техните действия по опазването на природата, гарантирането на достоен начин за живот на хората и разумното, с мисъл за бъдещето съвместяване на производството и икономиката с оцеляването на околната среда като условие за продължаване на човешкия род.

Ето, че полека-лека, правейки исторически преглед на възникването и развитието на зелените политически партии, организации и движения стигнахме до най-важното, което ги обединява – новата зелена идеология. Така, че продължаваме своя разказ с това в какво вярват и какво проповядват зелените, кои са тяхните идеи, основни принципи и разбирания ?



Каталог: wp-content -> uploads -> 2014
2014 -> Роля на клъстерите за подобряване използването на човешките ресурси в малките и средни предприятия от сектора на информационните технологии
2014 -> Докладна записка от Петър Андреев Киров Кмет на община Елхово
2014 -> Биография: Цироза е траш група от град Монтана. Началото й дават Валери Геров (вокал/китара), Бойко Йорданов и Петър Светлинов (барабани) през 2002година
2014 -> Албум на Първични Счетоводни Документи 01. Фактура
2014 -> Гр. Казанлък Утвърдил
2014 -> 1. Do you live in Madrid? A
2014 -> Брашно – тип „500” седмична справка: средни цени за периода 3 10 септември 2014 Г
2014 -> Права на родителите: Да изискват и получават информация за развитието, възпитанието и здравословното състояние на детето, както и информация за програмите, по които се извършва възпитателно-образователната работа в одз№116


Сподели с приятели:
  1   2




©obuch.info 2024
отнасят до администрацията

    Начална страница