Военно лидерство

Дисциплина: Екстремална и военна психология

Проверил:

Доц. д-р К. Марков Изготвил: Маноела Т. Лука

Психология IIIкурс

Факт.№.48

Шумен

2011

IV Заключение..............................................15 стр

V Литература.................................................16 стр



Актуалността на знанията за стратегическото ръководство и военно лидерството се обуславя от настъпилите в края на XX век глобални промени, които породиха множество противоречия и създадоха изключително сложно стратегическо обкръжение. Тяхната значимост се определя от неустойчивото развитие на човешката цивилизация и ръста на заплахите за мира и стабилността в света. Изграждането на глобални информационни инфраструктури създаде нова уязвимост на обществото, а неговите граждани станаха обект на нови, непознати форми на насилие. Тези тенденции създадоха безпрецедентен дефицит на идеи, концепции и модели за обществено развитие и засилиха търсенето на нови методи и технологии за гарантиране на националната сигурност. Особено актуални станаха възгледите, идеите, концепциите, стратегиите и инструментите за стратегическо ръководство и лидерство, които удовлетворяват потребността от ефикасно социално управление, опазване на обществения ред, противодействие на престъпността и защита на националната сигурност. Приложението им поражда множество научноприложни проблеми и задачи, решаването на които е значимо предизвикателство за научната общност у нас и в света като цяло.

Има различни и често неправилни схващания за стратегическото ръководство и лидерството. В повечето случаи те са остарели и не отразяват съвременните постижения в тази област. В българските библиотеки и издателските планове има малко на брой и почти идентични по съдържание публикации на тази тема. Това затруднява придобиването на трайни знания в тази значима за обществената практика научна област. Особено остро това се чувства при подготовката на специалисти за висшите нива на управленската йерархия, които често работят в сложни конфликтни ситуации

Интересът към лидерството датира от първите човешки общности, но научното му изследването започва преди по-малко от столетие. За това време са проведени огромен брой изследвания, които понякога объркват непредубедения читател поради специфичния си научен език, неясноти, противоречия между различните теоретични подходи и откъснатост от реалния живот. Създадени са много теории за обяснение на лидерството. Част от тях са любопитни, други са прекалено частни или засягат специфичен негов аспект, трети звучат красиво, но емпиричните доказателства ги опровергават, а четвърти са просто теории еднодневки.

Най-често цитираните дефиниции в научната литература през последните години са следните

"Лидерството е способността за повлияване на групата за постигане на целите".

"Лидерството е способност за влияние върху другите за постигане на целта ... и създаване на свят, към който хората искат да принадлежат".

"Лидерството е практикуване на специфично поведение и качества, като придобиване на знания, стратегическо мислене, комуникационни умения и развитие на другите".

"Лидерството е процесът на задаване на цели на колективните усилия, водещ до постигането им".

"Лидерството е способността на един човек да влияе, мотивира и дава възможност на другите да допринесат за ефективността и успеха на организацията".

"Лидерството е комплексно взаимодействие, включващо лидер, последователи и ситуация".

"Лидерството е процес на социално влияние, в който лидерът търси доброволно участие на подчинените си в усилието да постигне целите на организацията".

"Лидерът е човек, който "трансформира характера на политическия живот".

Лидерството означава визия, окуражаване, насърчаване, ентусиазъм, доверие, сила, енергия, страст, обсебване, постоянство, използване на символи, обръщане на внимание, създаване на герои на всички равнища, съветване, наставничество и много други неща. Лидерството трябва да присъства на всички нива на организацията. То зависи от милиони малки неща, вършени с посветеност, постоянство и грижа, но всички тези малки неща не струват, ако липсват доверие, визия и вяра.


3.1 Дефиниране на лидерството.Разлика между лидерство и мениджмънт.

В литературата има голям обем от информация и данни за това Що е лидерство?и Имали разлика между лидерство и мениджмънт? През 1977 година професорът от Училището по бизнес в Харвард Ейбрахъм Залезник публикува статията “Мениджърите и лидерите: различни ли са?” и предизвиква хаос сред преподавателите по бизнес. Той споделя мнението, че теоретиците на научния мениджмънт с техните организационни диаграми, изследвания на времето и работните дейности пропускат половината от картината – тази, която включва вдъхновението, визията и целия спектър човешки желания и стремежи. Залезник поддържа схващането, че лидерите и мениджърите са различни психологически типове и имат различни ориентации към работата. Мениджърите са заети с поддържането на статуквото, имат силно чувство за принадлежност към организацията. За разлика от тях лидерите работят в противоположна посока, търсейки решение на дългогодишни проблеми и разкриване на нови възможности. След тази публикация изследванията на лидерството в организациите вече не са същите. Няколко години по-късно Уорън Бенис и Бърт Нанъс посочват, че лидерството е свързано с намирането на посока, докато мениджмънтът представлява по-скоро следването й. Те изковават една фраза, която се превръща в емблематична:

Основни разлики между лидерство и мениджмънт.

Ако трябва да обобщим, мениджмънтът е справяне с комплексността посредством предсказуемост и ред. Без добър мениджмънт дейността на организацията би станала хаотична, което би застрашило самото й съществуване. Лидерството е справяне с промяната или търсене на промяната. Част от причините, поради които в днешно време се разглежда като толкова важно, е, че светът е по-конкурентен и по-бързо променящ се. Лидерството е от изключителна важност, защото основната сила, която стои зад всяка успешна промяна, е именно то, а не мениджмънтът. А големите промени са необходими, за да се оцелее и да се успява, и изискват повече лидерство. Силното лидерство обаче разрушава реда и ефективността, както, разбира се, и контролиращия мениджмънт не стимулира поемането на риск и иновации. Всъщност и двата процеса са необходими за успеха на организацията, тъй като силният мениджмънт би създал бюрокрация без цел, а силното лидерство – безсмислени и непрактични промени. Търсенето на окончателните отговори за същността и детерминантите на лидерството е подпомогнато от много емпирични изследвания, реализирани от гледна точка на операционализации на основните му измерения. Изследователите поставят ударение върху различни същностни характеристики: действителните отличителни черти на личността на лидера, поведенческия стил на лидера, природата на задачата, която решава, или контекста на ситуацията, в която се разгръща неговата дейност. В този аспект обаче възниква въпросът може ли всеки да е ефективен лидер. Разнообразието при дефинирането на лидерството е резултат отчасти от различните изследвания и широкия спектър от приети методологии. Някои изследвания са ориентирани към проучване на характеристиките на индивидите, заемащи формални лидерски позиции, докато други – към характеристиките на онези, които проявяват лидерство без значение дали заемат формални позиции или не. Важното в случая е да се отчете разликата между двете и е да се отбележи, че лидерската перспектива е зададена или конструирана.

Съвременното управление е парадоксално, тъй като интегрира противоположни и парадоксални сили. Критериите, ценностите и предположенията, с които “актьорите” или акционерите оценяват организациите, често са конфликтуващи, противоположни или взаимно изключващи се. Организациите се стремят да са новаторски или гъвкави, но под контрола на мениджъра. От една страна, служителите очакват възможности за развитие, а от друга, формализираните системи за планиране се приемат добре. Съвременните организации създават тези парадокси. Необходимо е противоположните сили да се интегрират така: общо глобално мислене, но локално управление, формални и неформални системи, гъвкаво планиране, динамично балансиране (равновесие), свобода в работата и предвиждане на целите. Много от тези ситуации също са парадоксални.

3.2 Основни теории за лидерсво.

В хронологичен аспект, от гледна точка на възникването и относителното им влияние, основните подходи за изследване на лидерството са представени в следната таблица:

В началото на XXI век се налага необходимостта от нов подход при формирането и изграждането на съвременния военен лидер от всички степени в структурата на Въоръжените сили на Република България. Нуждата от високотеоретично, практически и професионално подготвени кадри в областта на отбранителните сили е обусловена от динамиката, сложността и непредвидимостта на световните процеси. Изискванията, които се поставят пред наличния ресурс от личния състав на Българската армия, са задължително условие, продиктувано от стандартите, изградени в многонационалните стуктури на страните, участнички в НАТО, и от необходимостта от участие на военни формирования от страна на България в минали, настоящи и предстоящи военни конфликти. В контекста на съвременните реалности и изисквания към кадрите от военните структури на нашата армия и успешното им интегриране в международни и многонационални формирования при участие в зони на военни и следвоенни действия се налага необходимостта от провеждане на адекватна подготовка на личния състав и формиране на командно-лидерски качества в ръководния елемент на всяко звено. Използването на реалния боен опит и изводите от всяко едно участие в многонационални военни или следвоенни действия би оказало неоценим принос във формирането, изграждането, тренираността и боеспособността на колективите. Изводите и правилните оценки биха спомогнали за по-добрата подготовка на следващите участници в аналогични и близки по своя характер и обстановка ситуации, което ще допринесе за навременно, бързо и успешно справяне в ситуации на боен стрес.

Промените в Българската армия отразяват очакванията на обществото за ролята и задачите на армията в системата на националната сигурност. Един от параметрите на тези промени е нарастващото участие на страната и армията ни в мироопазващи операции зад граница. До август 2003 г. мащабите на тези ангажименти са едва 200–300 военнослужещи, но с изпращането на наш батальон в Силите за стабилизиране и възстановяване на Ирак този брой нарасна на над 800. Все повече войници, сержанти и офицери изпълняват специфичните отговорности на военнослужещия в състава на разнообразни по цели, задачи и процедури мисии. Динамиката на процесите, многонационалната среда, културалните профили, особеностите на района и климата, ежедневното боравене с оръжие и много други фактори усложняват вземането на решения от командирите, независимо от кое йерархично ниво са.За да отговарят „адекватно” на случващото се около тях те се включват в програми за психологическа подготовка. В България тези подготовка има времетраене на между 12 и 24 часа (според мисията). Основни модули на програмата за психологична подготовка за мисии в чужбина са очакванията, предизвикателствата и нуждите на участниците в мисии; психичната адаптация на участниците преди, по време и след мисия; културалната адаптация на участниците към страната, в която е мисията; културалната адаптация към представителите на многонационалните сили; групова съвместимост, екипност и сплотеност по време на мисия; действията при екстремни ситуации по време на мисии; междуличностните и междугруповите конфликти и тяхното решаване в мисия; културален, професионален и боен стрес и умора по време на мисия и спрявянето с тях; семействата на участниците в мисия – проблеми и решения; командно-лидерските умения, стил и практики по време на мисия, както и два модула за психологични тестове и консултиране на участниците. През есента на 2004 година бяха проведени редица конкурси за кандидати за щабовете на НАТО. Психологичното изследване на кандидатите бе направено по модел и методи, Панайот Рандев , а участие в самото изследване вземат психолози от Министерството на отбраната, Генералния щаб, Военната академия, Военното контраразузнаване/Военната полиция и Сухопътните войски. Военнослужещите са изследвани с помощта на два теста Единият от тях ( LPC по Фидлер ) измерва предпочитаната обща насоченост в лидерския стил на офицера – към задачите или към взаимоотношенията с подчинените и колегите. По-високите стойности по този тест означават насоченост към задачите, а по-ниските – насоченост към взаимоотношенията. Вторият тест ( LSI по Хърси–Бланчард) измерва наличието и изразеността на всеки от четирите лидерски стила според модела за ситуационно лидерство на Хърси–Бланчард, т.е:

* Анализът е направен въз основа на цитати от Психологически анализ на лидерския стил на българските военнослужещи/ Петър Петров, Панайот Рандев, Силвия Иванова, Алексей Бъчев- виж http://rdsc.md.government.bg/BG/Activities/Publication/lid10.php

•  директивен стил (“Прави, каквото ти казвам”) – подходящ при подчинени с ниски способности (липса на знания, умения, опит) и ниска мотивация (неувереност, нежелание за работа);

•  насочващ стил (спечелване на подчинените) – подходящ при подчинени с ниски способности и висока мотивация (увереност, желание, вживяване в работата);

•  подкрепящ стил (подкрепа и консултиране на подчинените) – подходящ при подчинени с високи способности и ниска мотивация;

•  делегиращ стил (доверие и прехвърляне на отговорностите върху под-чинените) – подходящ при подчинени с високи способности и висока мотивация.

Резултатите от факторния анализ на лидерските стилове показват, че: четирите лидерски стила, както се вижда , са взаимно ортогонални, като се оформят два основни фактора, т.е. две полярни двойки – директивен и подкрепящ , от една страна, и насочващ и делегиращ, от друга. Това разпределение потвърждава статистически модела на Хърси–Бланчард. Индексът на другия тест ( LPC ) в полюса му за насоченост към задачите също е според предвижданията на двата модела, т.е. той е близо до директивния стил, което може да се интерпретира като по-голяма насоченост към задачите.

3.3.2 Военното лидерство в постмодерният свят.

Войната, както и сигурността, не е изолирано явление. Същото се отнася и за предотвратяването на конфликти, разрешаването на кризи и поддържането на мира. Те се разглеждат в социо-политически контекст и влияят на военния професионализъм и военното лидерство. Постмодерното мислене описва средата, към която военните организации на западните държави трябва да се приспособят и интегрират, за да се справят с новите предизвикателства. Конфигурацията на постмодерното общество, или как то се превръща в сигурност, как влияе и въздейства на въоръжените сили, и начинът, по който обществото рефлектира върху военното лидерство, са от стратегическо значение за справяне с бъдещите измерения на сигурността и стабилността. Във военен контекст терминът “постмодерен военен” е бил използван, за да отрази развитието на въоръжените сили след края на студената война. Концепцията за еволюционното изграждане на постмодерния военен лидер е основана на наблюдения и впечатления от миналото. Според Харолд Ласуел, който въвежда тази идея през 1935 г., еволюционното изграждане се позиционира като идеален образ в определен момент, което позволява да бъдат посочени тенденциите от миналото и настоящето и самите те да бъдат идентифицирани и оценени. Като модел той спомага за разпознаване на движенията (тенденциите, явленията) и дава обяснение на това, което се е случило, или на онова, което е възможно да се случи.

Лидерските способности, които трябва да притежава постмодерният военен, предлагаме следната пирамида от качества , необходими, за да се отговори на съвременните нужди и изисквания. В основата й са посочени качествата и способностите, абсолютно необходими за съществуването на военния като такъв, т.е. способността му да управлява и прилага насилие , както и да проявява издръжливост в бойни условия. Над тези способности са надградени качествата му за поддържане на мира и на върха на пирамидата – необходимостта от разнообразни и многобройни умения за съвместимост , които градират от приложимост на оперативно-тактическите военни способности към езикови умения и възможност за съвместна работа, както и към толерантност в мултикултурна среда.

Пирамида на лидерските умения

Въпросът за лидерските умения ни насочва към схващането за военното лидерство. Оформящата се постмодерна среда за сигурност среща съвременния воин с все по-интернационален, разнообразен модел, характеризиращ се с комплексни, взаимно обвързани предизвикателства пред сигурността, т.е. с предизвикателства, които могат да бъдат преодолени успешно, единствено когато се достигне равнище на гъвкаво и адекватно стратегическо мислене на всички етапи от военното лидерство, съществуващо и на равнище гражданско-военни отношения. Трансформирането на военното лидерство има за цел изграждане на военни, които могат да се приспособят към съвременния начин на мислене и които биха развили способности за бързо и ефективно адаптиране към съвременните предизвикателства при разнообразни ситуации и обстоятелства. В същия дух административният акт за преобразуване на въоръжените сили на САЩ ( USAF Transformation Plan ) гласи: Армията на бъдещето ще има нужда от бойци, които не само боравят с високотехнологично снаряжение, но и могат да се справят с различни хора и култури, толерантни са към неясното (непознатото), поемат инициатива, задават въпроси, дори към властта . В постмодерния свят вече разглеждаме въпроса за военното лидерство като проблематика на познавателната готовност, която може да се дефинира като умствена подготовка (обхващаща умения, знания, способности, мотивация и лична предразположеност), която индивидът трябва да притежава, за да може успешно да установи и да поддържа изпълнението на своята задача в сложна и неочаквана среда при реализирането на модерна военна операция . Може би най-голямото предизвикателство пред съвременното и бъдещото образование на военните лидери ще бъде установяването на точния баланс между човешкия фактор и технологията. По наше мнение “хуманността” като сложна съвкупност от човешки и социални фактори винаги ще бъде решаващата сила, независимо от развитието на технологията, защото не може да се заместят градивният характер, моралът, единството, личният пример на всеотдайност и отговорност, който военният лидер носи у себе си.

3.3.3 Военният лидер и гражданско-военните отношения.

Гражданско-военните отношения заемат съществен дял при решаване на различни по характер хуманитарни или военни кризи. По тази причина за военните лидери е важно да ги разбират, за да могат да ги управляват.

Както кризите се отличават по характер, размер и дълбочина, така и типът гражданско-военни отношения, реализирани във всяка една от тях, се различават помежду си. Най-общо като процедура гражданско-военните отношения може да се представят така:

Гражданско-военното сътрудничество е важен лост в ръцете на военните лидери за вземане на важни решения за отстраняване причините за кризата в хода на враждебните действия и след приключването им (възстановителния период). Военният лидер трябва да се ръководи от следните принципи:

• 
  безпристрастност и справедливо отношение към всяка етническа или племенна група или към нейни лидери,
  
• 
  основани на постигнатите предварителни договорености;
  
• 
  подкрепа на новосформираната местна власт в опитите й да установи ред и законност в региона;
  
• 
  подкрепа на основни икономически или агрокултурни проекти с цел изхранването и поминъка на населението от района;
  
• 
  грижи за здравеопазването и образованието на децата,
  
• 
  други.
  

3.3.4 Военният лидер и стресът.

Първите сведения за различни психични симптоми и нарушения на поведението датират още от времето на Гражданската война в САЩ в края на XIX век, когато Да Коста описва синдрома на възбудимото сърце, който се характеризира с различни вегетативни нарушения - сърцебиене, изпотяване, гадене, а също така и психично изтощение, безпокойство и обърканост. По-късно през Първата световна война този синдром е известен като "снаряден шок" и "окопна невроза". През Втората световна война , Корейската и Виетнамската война този синдром се описва с понятията "бойна умора" и "бойна стресова реакция", за да бъде приет през 70-те години като отделна диагноза, известна като посттравматично стресово разстройство.
Процентът на военнослужещите, получили посттравматични стресови разстройства през различните конфликти и войни, варира от 6 до 25 % , като това зависи от характера на конфликта, интензивността на бойните действия, опита и натренираността на бойците, използването на високотехнологични оръжия, бойни отровни вещества и други фактори. Опитът от Корейската война показва, че наличието на специалисти по психично здраве по установяването и лечението на военнослужещите, получили реакции на боен стрес, е намалил честотата му от 15 на 6% през втората фаза на войната. След войната във Виетнам в САЩ се разкрива институт за лечение на ветераните, в чиито задачи е включено и лечение на получилите посттравматични стресови разстройства ветерани, чийто брой е няколкостотин хиляди.

Българската армия към този момент участва в мисии, които са с относително нисък риск, но увеличаването на ангажиментите ще ни поставя пред предизвикателството да се справяме и с подобни проблеми. В тази връзка и основната цел на работната група, изготвила новата Методика за психологично осигуряване на контингентите и военнослужещите от Българската армия, участващи в операции и мисии извън територията на страната, и членовете на техните семейства , бе да разработи практически механизми преди всичко за превенция на това разстройство, които включват психологичен подбор, обучение и тренинг на участниците в мисии, а така също психологично осигуряване по време на самите мисии.

За да бъде разгледан въпросът за дейността на военния лидер за контрол на стреса се налага да бъдат дадени определения на няколко взаимосвързани елемента при възникването и успешното овладяване и справяне със стреса, т.е.: определение за понятието „стрес”, разновидности на стреса, условията, при които се появява той, способите и начините за ограничаване въздействието му върху човешкия фактор, превантивни дейности за недопускане на условия, водещи до стресови ситуации.

Най-обобщено стресът е физиологичен, биологичен и психичен процес на реагиране в сложна ситуация, в която пред индивида стои дилемата за справяне с непосредствени заплахи за живота и динамичните промени в живота му, за които няма готови стереотипни решения.

Стресът може да бъде провокиран от различни фактори, които определят и неговата форма на проява. Той може да се прояви като отражение във физически, психически, социален или физиологичен аспект.

За да бъдат намалени или предотвратени появите на стрес у военнослужещите е необходимо те да притежават способности и качества като самообладание, издръжливост, силна воля, мотивация за оцеляване, превантивна морално-психическа подготовка, увереност в собствените си възможности и във възможностите на колектива, автогенна тренираност и психофизическа саморегулация.

Военният лидер задължително трябва да е наясно както с възможностите на отделния военнослужещ и на колектива като цяло, така и с техните евентуални реакции, провокирани от факторите, предизвикващи появата на формите на стреса.

За всеки военен лидер, познавайки реално възможните ситуации, в които може да попадне ръководеният от него екип, е от изключителна важност превантивната работа за снижаване възможностите от появата на стрес у подчинените. пред военните лидери възникнаха ситуации, предразполагащи появата на стрес, провокирани от създаването на формированията (отделенията, взводовете и ротите) и тяхното сглобяване.

Разнородността на изградените колективи, както в професионалната подготовка, възрастовата разлика и в участията на част от личния състав в други международни учения и мисии създава предпоставки за възникване и проява на стрес у някои от военнослужещите. Този стрес е предизвикан от недоверието в собствените сили, знания, професионална подготовка и физическа издръжливост.В такъв случай се провеждат занятия, близки до реално предстоящите за изпълнение в зоната за отговорност, вследствие на което колективите от подразделенията достигат до вътрешното убеждение и сигурност както във възможностите на своите командири, така и в собствените си качества.

За всеки военен лидер от приоритетно значение е задълбоченото познаване на характера, възможностите и способностите на отделния военнослужещ като индивид и неговата пригодност за справяне в екстремни ситуации сам или в екип.

Способите и пътищата за преодоляване на появилия се вече стрес и бързото извеждане на личността от него с цел обратното му интегриране в колектива.

Стресът в рамките на нормалните граници понякога играе и живото спасяваща роля, поддържайки всички сетива „будни”. Тази му роля е полезна само когато той подлежи на контрол и самоконтрол

3.3.5 Харизматичния лидер .

Макар и условно харизматичното лидерство може да бъде градирано в три степени - лидер с пълен харизматичен статус, лидер с непълен харизматичен статус и псевдохаризматичен лидер. Възможни са и други класификации, но тази като че ли е най-лесно доказуема от гледна точка на силата и резултатите на харизматичното свойство. Харизма се наблюдава само при лидери с пълен харизматичен статут, истинските преобразуватели и "богове" на земята. Съвършено очевидно е, че харизматичен е не всеки лидер, притежаващ изключителни качества и вдъхновяващ своите последователи, а само този, който въплъщава своите изключителни качества в движение, целящо кардинални социални и политически изменения. Лидерът е действително харизматичен, ако неговата харизма се проявява още при овладяването на политическата власт, а не след нея. Тогава самата власт като асиметрия му предава част от своето изключително въздействие. Действителните харизматици са велики хора, които съчетават в себе си страст, интелект, чувство за отговорност и провиденчески поглед върху реалността черти, които могат да бъдат събрани на едно място само в психически конституции и душевни състояния, несравними с обикновената човешка представа за всекидневна нормалност. Пълният харизматичен статус предполага лидерство изключително в кризисна ситуация. Ако ситуацията не е кризисна, по-скоро е възможна непълна или псевдохаризма, характерна по правило за малки групи. Непълният харизматичен статус може да е свързан само с една от формите на харизмата примерно с т.нар. комуникативна харизма. Харизматичният лидер трябва задължително да е идеолог, доктринер и агитатор, автор или интерпретатор на стилизирана идеология. Невротичността на лидера не трябва да засяга интелектуално-понятийната сфера в противен случай неговата интелигентност пада под равнището на изискването за харизматичност. Харизматикът трябва да притежава универсалните лидерски черти, но и още нещо - да хипнотизира и да мотивира в степен, предизвикваща афектирано социално действие. Импулсивността и вярата в собствена непогрешимост е почти винаги черта на харизматичния лидер, като при грешни решения понякога се наблюдава склонност към прехвърляне отговорността на други. Харизматичният лидер като стигмат притежава ярко изразен компенсаторен модел на личностно изграждане.

Управлението на кризи става все по-трудоемко и сложно, тъй като се увеличават обемът на информация и изискванията към по-универсална изследователска подготовка на лидера и екипа по управлението на кризи. В тази подготовка се включват изобретателството, използването на различни открития, нови начини, подходи и методи. Определящо е и умението да се прилагат такива качества на мисълта и познанието като широкообхватност, логическа последователност, системност, пълнота, самокритичност, бързина при проверката на решенията и ефективност на знанията и опита, точно и своевременно взаимодействие с други организации, специалисти, съвършена адаптивност към повишените изисквания за издръжливост и работа в екстремални условия.

Узунов, Ф. Политическо лидерство