Войната е: “сурова вярност на дълга”, „чер жъртвен кръст”, буря.
Войната е едно своеобразно прекъсване на “живота пъстролик”. Войниците са сравнени с изгнаници - осъдени да скитат немили-недраги по земята. Тук важи поговорката, че пред смъртта всички са равни (сроди се малък и велик). Като цяло, от това стихотворение аз разбирам, че средностатистическият войник е човек, на който войната тежи много, но и изпълнен с желанието за победоносно завръщане у дома. Няма нещо, което да заледи топлик жадуващия кълн, казва Дебелянов.
Всеки войник съзнава, че шансът да загине на война е доста голям. Според мен, това също е една от причините за духовната устойчивост на войника - състезанието със смъртта:
Че светли тайни дух прозря
и аз обикнах този път,
по който земните недра
тъй властно мамят и зоват.
- Ти наш си, наш си, твоят дял
е дълг на хрупкавия злак -
земята-майка опознал,
при нея ще се върнеш пак.
|
Въпреки че бива откъснат от нормалния живот и бива обременен от тежестта на войната и страхът за живота си, лирическият герой съумява да намери човешкото в “мощната бран” -
Ноще, тъй светло примирен,
аз гледам звездния покров
и тихом се струи над мен
и крепне земната любов.
Разстлала се е ясна шир
и в нея странникът недраг
след много бури най-подир
намира своя роден бряг.
Там родни сенки с родна реч
посрещат брата и сина,
а нейде гордо и далеч
плющят победни знамена!
Лирическият герой е оптимист - той вижда хубавите неща в живота, дори и на война, той вярва в благополучния изход на нещата въобще - човекът и във война си е човек.
Тук не можем да не отбележим нощта - времето за размисъл, времето, в което лирическият герой се чувства най-добре. Тук нощта е тиха, спокойна, безоблачна (иначе лир. герой нямаше да има физическата възможност да види звездния покров), сякаш се противопоставя на жестокия ден - ден, изпълнен с трупове, кръв, барут, мръсотия. В посредния куплет проличава обичта на Дебелянов към всичко българско и родно - “родни сенки с родна реч”.
|
ВОЙНАТА И ЛИРИЧЕСКИЯТ ГЕРОЙ В “ТИХА ПОБЕДА”