Йовковото отношение към войната – не е постоянно, то еволюира
а/ „Отвъд”, „Кайпа”, „През Одрин”, „Утрото на паметния ден”
на преден план излиза летописецът;
повествованието е от първо лице т.е. като активен наблюдател Йовков не пропуска нищо;
отделната личност има значение само чрез другите;
б/ „Първата победа”
фактите от войната са вече само повод за разкриването на душевното състояние на войниците
в/ Йовковият хуманизъм
роден от болката, с която той навлиза в литературата ни: „Кому е потребна смъртта на толкова хора?”, „Войната ли е средството за решаване на проблемите?”;
никъде в баталната проза на Йовков не присъства ожесточението;
Йовковото слово – „НЕ” на изтреблението, „ДА” на благородството
описанието на храста в последното изречение на разказа: „Пък и розовите храсти бяха вече засъхнали, напрашени и черни като тръни” – образът им като символ на сгърчената, на жестоко наранената от войната човешка душа;
в/ съхранената човещина: дребнавият, заядливият Спас се стреми да запази следата от срещата на Ангелина с годеника и – т.е. чуждото страдание отключва у него стремежа да направи нещо добро за другите
„Последна радост”
а/ героите в разказа – типични, но типичните „странни птици” на провинциалното градско общество /лудият дядо Слави, Рачо Самсарът, Кръстан Касапинът/ б/ образът на Люцкан
трагикомичното като водеща характеристика на образа от началото до края на разказа:
случват му се и неприятни, и трагични неща, които героят сякаш не разбира, живеейки в своя полуреален – полуизмислен свят
„птичка божия” – свързва се с библейския символ на чистите души
в/ светът на Люцкан
напълно единен, хармоничен и безконфликтен;
„направлява” сърдечните дела на града – всекиму дава съответното цвете със съответните думи – според човека и чувствата му;
целият „сериозен” свят – светът извън неразумната омая на любовта и цветята – му е чужд и нито Йовковият чудак се стреми към него, нито светът го приема на сериозно;
всичко, свързано с Люцкан, се крепи на символни съответствия:
неговата професия – продаването на цветя – е в съвършена хармония с душевната му нагласа;
неговата любима се нарича Цветана – като цветята, които са най-голямата му любов;
в съдбата на Люцкан символите по същество изместват нещата - Люцкан се оказва комичен двойник на инженера:
Люцкан живее с отраженията на чуждия живот и получава даровете, предназначени за други - така той „отразява” любовта на инженера към Цветана: „И всъщност, любовта на Люцкана беше само опакито на друга, истинска и сериозна любов”;
неговата отличителна дарба също е „имитация” – от инженера той научава изкуството да тълкува значенията на цветята - оказва се, че по този начин Люцкан предава неговите послания към Цветана;
дори „поезията” му – другата отлика на героя, не е оригинална: „Говореха дори, че инженерът не е чужд в създаването на прочутата поема за червените пламъци”.
в образа му е заложен моделът на онзи невинен персонаж, който минава през света, без да може да се омърси от злото и покварата в него - едновременно жертва на законите на обществото, без всъщност да ги проумява, и трагичен победител, съхранил своя различен свят;
единствената промяна, която войната внася в душевния му мир, е, че тя внася в него нови символи:
на мястото на цветята идва дървеният кръст, пришит на фуражката, а поемата „Люцкан гори в червени пламъци” бива заменена от речта за кръста и полумесеца;
във военния живот Люцкан среща и беглия аналог на Цветана – момичето, което му подарява бялата хризантема /предназначена, разбира се, за друг – за капитана/;
страда физически от непосилните за него походи, болести и глад, но това не поражда съзнателна реакция у героя, той по-скоро се учудва, отколкото съпротивлява;
пътят на Люцкан през войната - като унес;
Люцкан има едно безнадеждно силно пристрастие, през което разчита всички житейски ситуации и което го води в най-тежките моменти – цветята: „Не разбираше как беше попаднал тука и къде отива. Войната доскоро го увличаше, помнеше и разбираше най-вече началото и, оня шумен и незабравим празник, когато от всички страни се сипеха потоци от цветя, грееха на слънцето, говореха на своя чуден и тайнствен език. Това беше хубаво и весело. Но войната, която виждаше сега, беше безмилостна и страшна и главно – неясна и неоправдана... Едно беше ясно за него: миналото”.
д/ смъртта на Люцкан
смъртта му – като невинна жертва; неговата смърт напомня повече убийство на дете, отколкото смърт на войник;
в смъртта обаче Люцкан за миг заживява реален, несимволичен живот;
бялата лайка, която вижда, умирайки - единственото цвете, което не е разчетено в текста;
поантата на творбата - контрастът между любовния устрем на Люцкан към стръкчето бяла лайка и думите на полковника: „Като че да би могъл да стане, отново би полетял към врага...”:
за първи път неговият жест е разбран стандартно, и разбира се – погрешно;
приравнен към света на другите;
клишираната мисъл на полковника - Йовков за пореден път внушава контраста между бездушната, нечовешка реалност на войната и непригодната за нея човешка същност