Впр. 33 Понятие и теории за юридическите факти


Впр. 43 Юридическо задължение



страница14/16
Дата16.10.2018
Размер0.92 Mb.
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16
Впр. 43 Юридическо задължение

Юридическото задължение е валидно в рамките на определен правен ред индивидуално правило за поведение, което един конкретен правен субект трябва да следва по отношение на друг правен субект, за да задоволи неговия правен интерес.

За разлика от субективните права при юридическото задължение модалността на правилото за поведение е от задължаващ тип. Задълженото лице няма право да преценява дали да изпълни, или не юридическото задължение. Втората особеност е, че предписваното от юридическото задължение е във всички случаи за строго определено поведение.

1.
Юридическото задължение може да възникне само като резултат от поведение, което е съобразено с изискванията на правните норми, за разлика от юридическата отговорност и юридическата обвързаност, които възникват като последица от поведение, което не е съобразено с изискванията на правните норми.


Юридическа отговорност. Тя възниква по повод на осъществено от конкретен субект правонарушение – виновно неправомерно юридическо действие, и се състои в понасяната от правонарушителя правна санкция. Юридическата отговорност може да бъде реализирана само чрез действията на компетентните държавни органи. Субектът на юридическата отговорност притежава процесуални субективни права и юридически задължения в процеса на реализация на юридическата отговорност.
Юридическа обвързаност. Тя е налице при юридически ситуации, които възникват в резултат на правомерни юридически действия на субектите на правото, но не са желани от тях. Такива са случаите на неоснователно обогатяване, водене на чужда работа без пълномощие и др. При юридическата обвързаност правилото за поведение произтича не от желанието или намерението на конкретни правни субекти, а от възприетите от правната система принципи на разпределение на риска. Правилото възниква, без да е желано от субектите, към които е приложимо.

2.
Субективното право и юридическото задължение се намират в определена връзка помежду си. В теорията на правото преобладава становището, че те дори не могат да съществуват самостоятелно.


В действителност пълно съответствие и съгласуваност съществува единствено при една форма на субективното право – притезанието . При реализацията на останалите форми на субективното право е трудно да се открие кореспондиращо юридическо задължение. Способността (възможността) на един правен субект да извършва определени правни действия като субективното право не е насочено към определен друг правен субект, а към правния ред като цяло. По аналогичен начин правната власт да бъдат пораждани правни промени в чужда правна сфера без съгласието на титуляра също има за адресат правния ред, който ги приема и зачита. Всички правни субекти имат задължението да приемат и зачитат правните промени, т.е. това задължение има общ характер, а не индивидуален.
Когато титулярът на субективното право упражнява правна свобода да извършва правнорелевантни действия, останалите правни субекти единствено трябва да изпълняват юридическото задължение да не вредят другиму. Няма корелативно юридическо задължение на конкретен правен субект, а на нея отговаря общото задължение на всички останали правни субекти.


Впр. 44 Видове субективни права

Разграничението на субективните права има голямо практическо значение. Когато се работи със субективни права принципно важно е да се определи субективното право по неговите основни критерии.

1.
Съобразно кой от правните субекти осъществява субективното право се субективните права се разделят на:
- самоизпълними – титулярът може да осъществи своето субективно право без да е необходимо за това съдействието на един определен правен субект. Такива са правната власт и правната свобода.
- несамоизпълними – тяхното осъществяване е възможно единствено чрез поведението на определен насрещен субект. Типичен пример е притезанието .
В случай на неизпълнение титулярът на субективното право трябва да търси съдействие от държавните органи и да упражни правна принуда за осъществяване на правото си.

2.
В зависимост дали правният интерес, който е част от субективното право, може да бъде парично оценен се оформят:

Имуществени субективни права
Те притежават стойност и цена, която е основата на стоковата размяна. Чрез своята цена имуществените права могат да бъдат приравнени. Субективните права, които са предмет на пазарна размяна, притежават редица допълнителни свойства, те могат да бъдат отделяни от правния субект. Това е свързано с тяхната прехвърлимост. Те са делими права; и се погасяват по давност: ако едно имуществено субективно право не бъде упражнено в течение на определен период от време, то се погасява възможността да бъде търсена съдебна защита при осъществяването му. Имуществените субективни права образуват патримониума на този правен субект.

Имуществените права се делят на вещни и облигационни.


Вещните субективни права изразяват свободата на субекта да упражнява фактически и правни действия върху определени вещи. Субективното право е съставено от два елемента – субект и обект на правото.
Облигационните субективни права представляват възможност едно лице, наречено кредитор, да изисква от друго лице, наречено длъжник, извършването на определени действия или въздържане от такива. Тук отношението е между два субекта на правото. Субективното право е притезателно.
Това разграничаване на вещни и облигационни субективни права е начинът на тяхната защита. Вещните права са абсолютни и тяхната защита обхваща извършването на правни действия по отношение на всички други правни субекти. Облигационните права са относителни и тяхната защита обхваща извършването на правни действия срещу строго определени субекти.

Патримониумът (имуществото) представлява явление преди всичко на частното право. Той е понятие, чрез което ние описваме юридическата персоналност на правния субект в частното право. Така както правосубектност, така всеки правен субект притежава патримониум. Патримониумът е принципно отношение между субектите на правото и правния ред. Когато характеризираме един правен субект то това става чрез неговите правосубектност и патримониум. Те могат да бъдат само в единство.


В правния живот ние ги разглеждаме заедно:
-Само правни субекти могат да имат патримониум.
-Всеки правен субект има патримониум и патримониумът не съществува без правен субект.
-Патримониумът може да е отрицателна величина.
-Патримониумът и правният субект възникват заедно и се прекратяват с прекратяването на правния субект.

Неимуществени субективни права


Те са пряко свързани със субекта на правото! Упражняването на тези субективни права строго лично, то трябва да бъде извършено чрез лични действия, не е възможно пълномощие на неимуществено субективно право.

3.
В зависимост от отрасъла на обективното право субективните права биват конституционно правни, административно правни и т.н. Значението на това разграничение е в това, че всеки правен отрасъл се отличава със специфични методи на правното регулиране. Тази специфика оказва голямо значение върху упражняването на субективните права. В публичното право свободата на волята, характерна за субективните права, е ограничена. Частното право се характеризира със значително по-голяма свобода; съществуват и различия при процедурите.




Впр. 45 Защита на субективното право

Субективното право би могло да бъде реализирано доброволно и да изпълни своето социално предназначение. Възможно е обаче то да бъде оспорено, нарушено или да не бъдат реализирани доброволно действията, които то предвижда. В тези хипотези е наложително субективното право да бъде защитено. Правната система съдържа различни хипотези, при които се осъществява тази защита.

Защита на субективното право са тези действия на титуляра, които са насочени към неговото установяване, запазване и реализиране. Защитата на субективното право зависи от две предпоставки: форма на субективното право и форма на неговото нарушение.Съществуват две основни форми на защита на субективното право:

1.
Защита на конкретните субективни права. Тя притежава особености при различните форми на субективното право:


- правно притезание – представлява искане за определено поведение към определено лице. В противен случай титулярът може да защити субективното право чрез осъдителен иск, а в случай, че няма интерес от изпълнението на субективното право в първоначалния му вид, възможно е той да упражни секундантно субективно право чрез конститутивен иск и да промени вида на притезанието.
- способността – представлява начална предпоставка за придобиване на субективни права и задължения, която се упражнява едностранно. Преди нейното реализиране тя не може да бъде нарушавана. В правния ред е установена оборимата презумпция, че когато субектите извършват правомерни правни действия, те действат в границите на своята компетентност. Атакува се правното действие, извършено извън правомощието, определено от субективното право.
- правната власт - се упражнява също едностранно и изцяло преценка на титуляра на правото. Пример за нейното нарушаване е излизане на представителя извън рамките на представителната власт. Искането за отменяне на тези действия от страна на представляваното лице е в същото време защита на съществуващото представително субективно право.
- правната свобода – налице е „не-ограничаване” на титуляра на субективното право от страна на правния ред. Нарушение ще бъде всяка форма на фактическо или правно ограничаване на установената от правния ред свобода.
2.
Защита на правната сфера. Тя има за цел да предотврати засягането на материални интереси и нарушаването на субективни права. Титулярът на субективните права извършва свои собствени активни действия, които сами по себе си са неправомерни, срещу потенциални нарушения, с цел предотвратяване на значително по-големи щети. Тази зашита се осъществява в две основни форми: неизбежна отбрана и крайна необходимост; самопомощ.
- неизбежната отбрана и крайната необходимост са институти едновременно на наказателното и гражданското право. Дефинициите на тези действия са дефинирани в наказателното право, където са уредени и техните наказателноправни последици. В същото време тези действия пораждат и гражданско правни последици. При неизбежната отбрана защитата на правната сфера не води до отговорност за причинените на нападателя вреди, за разлика от крайната необходимост.
- при самопомощта едно лице защитава своята правна сфера чрез собствени правомерни действия, които се налага да бъдат извършени неотложно, забавянето им ще ги направи безполезни. Поради това засегнатото лице има правото да извърши действията лично, а не да търси помощта на компетентните органи . Не е налице непосредствено противоправно нападение, нито непосредствена опасност за увреждане на интереси. Самопомощта се различава и от самоуправството, при което е налице осъществяване на собствени права, но не по установения ред.

***


Впр. 46 Правно отношение. Понятие. Теории

Терминът „правно отношение” („правоотношение”), най-общо означава наличие на обвързаност между правата и задълженията на два правни субекта. В българското законодателство терминът „правно отношение” се използва в отделни случаи, без да бъде специфично дефиниран. Ролята на този термин в юридическата практика е огромна. За континенталните юристи правното отношение служи не само като езиков термин, но и като логическа конструкция, около която те построяват своята аргументация.

Теории за правното отношение

Те могат да бъдат обособени в две основни групи:


1.
Правното отношение като единство от фактически и правни елементи. Според тази теория правното отношение представлява всяко фактическо отношение от социалната действителност, което има правно значение. Савини дефинира правното отношение като връзка между „личност и личност”. Той обаче приема, че правното отношение има по-общ характер. Правното отношение изразява връзка, съотношение или положение, в които могат да се намират а) хора (родители и деца) б) вещи (съседни имоти) в) хора и вещи (собственик и вещ).
Социалният живот се състои от множество взаимосвързани фактически обществени отношения, някои от които притежават правен компонент. Творческата роля на правната практика се изразява в това, че тя във всеки конкретен случай отделя и анализира правния компонент на правоотношението. В руската ОТП през 60-те възниква схващането за правното отношение като единство от правна форма и икономическо съдържание. Това схващане впоследствие допълнително еволюира и се приема, че правното отношение може да има не само икономическо, но и друго фактическо съдържание.
Разглежданата до тук теория оставя открит въпроса за съотношението между фактическото и правното в социалната действителност. За германските юристи от началото на XXв. правното и фактическото са неразривно свързани, а извличането на правното от фактическото е възможно благодарение на юридическото изкуство на практикуващите юристи. Теорията за правното отношение като фактическо отношение отрича съществуването на правното отношение като самостоятелно правно явление.

2.
Според втората теория правното отношение не е фактическо, а мислено и като такова представлява самостоятелно обществено отношение. То е различно от фактическото, чрез което се осъществява. В. Ганев определя правните отношения като „взаимно съотношение между субекта на правото и субекта на задължението, насочено да реализира правните последици”. Правното отношение притежава общите белези на всяко обществено отношение, но притежава ясно изразени собствени белези. Правоотношението е „мислено”, „идеално”, но то предполага съществуването на фактическо отношение, което е „реално” – изразява се във външно обективирани човешки действия. Правното отношение регулира фактическото отношение, но в същото време двете отношения притежават значителна степен на самостоятелност.


Понятие за правно отношение

1.
Понятието „правно отношение” се използва единствено в континенталната правна система. Характерна за континенталното правно мислене е аксиомата, че субективните права възникват в момента на проявление на юридическите факти и имат продължителен „живот” до момента на реализацията си. Правното отношение се явява средство за обективиране, визуализиране, обединяване и съхраняване на тези субективни права. Савини използва понятието „правно отношение” като методология, съвместима с аксиомите на континенталното правно мислене и го поставя в центъра на правния анализ, изграждайки около него системата на съвременното континентално право. От средата на XIXв. до средата на XXв. понятието е обект на повишен научен интерес, което показва, че за континенталното юридическо мислене то е жизнено необходимо. В прецедентната правна система, където понятието „правно отношение” не се използва, съществува стремеж такава конструкция да се изгради около понятието „субективно право”.


Някои правни понятия (правна норма, субективно право) означават обособени и самостоятелни правни явления, докато други (субект на правото, правно отношение) изразяват отношения между тези явления. Тези понятия са вторични, защото обозначават връзките между вече съществуващи правни понятия. Правното отношение извежда на преден план връзката и взаимната зависимост между определен вид субективни права и задължения, а това дава възможност те да бъдат разглеждани като едно цяло. Следователно ролята на понятието „правно отношение” е конструктивна. Подобни правни понятия-конструкции са „субект на правото”, „правонарушение”, „състав на престъплението” и др.

2.
Понятието „правно отношение” не изразява самостоятелно, първично правно явление. В редица случаи субективните права и задължения възникват, съществуват и биват упражнявани самостоятелно, извън правното отношение. Следователно то не изпълнява ролята на задължителен посредник в процеса на възникване на субективните права и задължения от правния ред.


Правното отношение не представлява самостоятелен вид обществено отношение. Всъщност за теорията на правото е характерно разделението правно-фактическо Съответно на този критерий можем да кажем, че правното отношение не е част от фактическата действителност, тъй като то изразява отношение между елементи от правния ред – субективни права и задължения, субекти на правото.
Правното отношение няма самостоятелна регулативна роля в правния живот. То представлява отношение, връзка между субективни права, юридически задължения и други юридически явления. То не притежава собствена активна роля в правния живот, различна от тази на съставящите го елементи. Чрез него се създава единство между определени правни явления в случаите когато имаме корелативни субективни права. Понятието изпълнява и концептуална роля – подкрепя аксиомата, че субективните права и задължения възникват от момента на проявление на юридическите факти.

Правното отношение е двустранна индивидуална правна връзка, която логически обединява корелативни субективни права и юридически задължения от момента на тяхното възникване до реализацията им.

1. Правното отношение представлява връзка създадена по логически път. Ново-възникващите при действието на правния ред субективни права и юридически задължения представляват индивидуални правила за поведение, които имат идеален, мисловен характер. Те са приложими само към конкретни правни субекти, но въпреки това тяхното съществуване е обективно, защото възникват от обективен правен ред и съществуват еднакво за всички. 2. Правното отношение е конструирана връзка. Обединяването на отделните елементи, сглобяването им в „матрицата” на правното отношение се извършва от нашето съзнание. 3. Правното отношение е конструкция само на субективни права и юридически задължения, които имат корелативен характер. Взаимната зависимост между тях налага те да бъдат разглеждани съвместно в рамките на правоотношението. 4. Правното отношение е двустранна връзка – ясно са обособени две страни, признати за субекти на правото, всяка от които има конкретно задължение за поведение (субективно право или задължение) по отношение на другата страна. 5. Правното отношение има индивидуален характер. То свързва индивидуално определени правни субекти. Това му позволява да изведе на преден план взаимната връзка между субективните права и задължения на единия правен субект и субективните права и задължения на другия правен субект. 6. Правното отношение съществува от момента на възникването на корелативните субективни права и юридически задължения до приключването на тяхната реализация.


Впр. 47 Структура на правното отношение

1.
Централният елемент на правното отношение са субективните права и задължения, наричани също „съдържание на правното отношение”. Те притежават взаимна функционална обвързаност, което позволява на страните по правното отношение да поставят изпълнението на своите субективни права и задължения в зависимост от изпълнението на субективните права и задължения на насрещната страна. Когато не е налице такава обвързаност – няма правно отношение. Задължението за спазване на общия правен принцип да не се вреди другиму е общо и не е функционално свързано със субективните права на страните по правоотношението.


Когато правното отношение се състои само от едно субективно право, то е свързано функционално с кореспондиращото му юридическо задължение. Тук субективното право се състои във възможността да се изисква от субекта на юридическо задължение неговото изпълнение.

2.
Субективните права и юридическите задължения в правното отношение са за конкретно поведение. Само в този случай те могат да бъдат функционално обвързани помежду си и да образуват правно отношение. Заедно с конкретните правила за поведение всяка правна система се състои и от общи правни принципи. Реализацията на тези принципи, не означава, че между всички правни субекти съществуват правни отношения.


Субектите на правното отношение са тези субекти на правото, към които са приложими корелативните субективни права и юридически задължения. В този смисъл „субект на конкретно правно отношение” представлява реализация на „субект на правото”.
Правното отношение е двустранна правна връзка, която предполага наличието на два „полюса”, на всеки от които може да има повече от един правен субект, които помежду си да имат различни по своето естество правни връзки.
В зависимост от поведението, което трябва да следват субектите на правното отношение сe разграничаваt на активни (адресати на субективните права) и пасивни (адресати на юридически задължения). Инициатива за осъществяване на правното отношение трябва да прояви адресатът на субективното право. Само при това условие е възможно адресатът на юридическото задължение да реализира своето задължение за поведение.

3.
Обектът на правоотношението е материална вещ, нематериално благо или поведение:


вещи – те притежават идентичност, обособеност, материалност и сетивност. Вещите биват движими и недвижими, според това дали могат да се движат,а според признаците си – индивидуално и родово определени вещи. Съществуват специфични вещи – парите, ценните книжа – при тях не е важна материалната субстанция, а това че материализират вземания. Възможно е всички права и задължения да бъдат разглеждани в тяхната цялост, при което образуват имущество.
нематериални блага – те нямат пряк материален израз, но могат да бъдат обект на правно отношение. Особености: 1. защитените от правото нематериални блага в редица случаи се реализират чрез упражняване на субективни права вън от правоотношенията; 2. голяма част от нематериалните блага са свързани с личността и не могат да бъдат част от правния оборот, а следователно и обект на правни отношения.Тези нематериални блага, които могат да бъдат обект на правоотношения, са конституционно прогласени, а встъпват като обект на правни отношения, породени от норми на текущото законодателство.
поведението – се изразява в определени правни или фактически действия. Тези действия се обективират външно и в този смисъл са материални и сетивно възприеамеми. Те са израз на материалния интерес на страните по правоотношението. Когато действията нямат собствен краен резултат, а се материализират чрез определена вещ , обект на правоотношението е резултатът (т.е. вещта).


Впр. 48 Видове правни отношения

В зависимост от характера си правните отношения биват


Абстрактни и конкретни. Конкретните правни отношения изразяват индивидуалната правна връзка между конкретни правни субекти. Възможно е обаче от множество конкретни правни отношения чрез абстракция да се стигне до типичното правоотношение от даден тип. Абстрактното правно отношение не регулира индивидуалните отношения между правните субекти. Обединени сходни правни отношения от един и същи тип образуват правен институт.
В зависимост от характера на субективните права, които образуват съдържанието на правното отношение, правните отношения биват
Относителни и абсолютни. Относителни са тези правни отношения, които съдържат относителни субективни права (такива които имат правна валидност и могат да бъдат упражнявани само срещу определени правни субекти – притезанието, правната власт ). Абсолютни правоотношения са тези, които съдържат абсолютни субективни права (те имат правна валидност и могат да бъдат упражнявани спрямо всички останали правни субекти – това са субективните права, изразяващи възможност и свобода). Конструирането на понятието „правно отношение” е възможно единствено при относителните правни отношения, защото представляват обединение на корелативни относителни права. Абсолютните субективни права се осъществяват непосредствено от своите титуляри, без да са свързани с корелативни юридически задължения.
В зависимост от броя на субективните права и задължения, които образуват съдържанието им, правните отношения биват прости, сложни и комплексни.
Прости са тези правни отношения, при които в съдържанието влиза само едно субективно право, което принадлежи на едната страна – другата страна е носител на задължение да подпомогне осъществяването на субективното право (Пр. едностранни договори).
Сложни са тези правни отношения, при които и двете страни имат по едно или повече субективни права корелативни на тях задължения. Сложното правно отношение може да бъде разчленено на съставящите го субективни права, всяко от което притежава свой правен режим на упражняване, защита и прехвърляне. При тях всяка от страните може да поставя изпълнението на своето правно задължение в зависимост от реализацията на субективното право на другата страна и обратно.
Комплексни са правни отношения, при които няколко прости или сложни правни отношения са обединени в едно функционално цяло от своя обект или правопораждащ факт . При тях е налице не едно, а множество правни отношения, които обаче са така тясно свързани помежду си, че могат да бъдат разглеждани като едно цяло. Комплексното правно отношение е също правна конструкция, както и самото правно отношение. Практическите нужди, пораждащи тази конструкция, както и преследваните чрез нея цели са същите.

Раздел II Система на правото






Поделитесь с Вашими друзьями:
1   ...   8   9   10   11   12   13   14   15   16




База данных защищена авторским правом ©obuch.info 2020
отнасят до администрацията

    Начална страница